Р Е Ш Е Н И Е                      

 

 

№                                                                19.06.2019 г.                                                    гр. Ямбол

 

В    И М Е Т О    Н А   Н А Р О Д А

 

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на четвърти юни 2019 година в публично заседание в следния състав:

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

                                                                                                            2. ТОНКА МАРХОЛЕВА

секретар П. У.

като разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 158 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

            Спорът е пренесен пред втората инстанция по въззивна жалба на Т.Ж.Т. с ЕГН ********** *** чрез пълномощника му адв. В.К.,*** с адрес за призоваване: гр. Я., ул. "Ж. П." №9, ет. 1 срещу Решение № 241/05.04.2019 г. по гр.д. № 4435/2017 г. по описа на Ямболския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т.Ж.Т. против Р.П.Т. иск за делба на НИ, находящ се в  гр. Ямбол, ул.“Д. Благоев“ 17-Г-7, представляващ жилище - апартамент № 121, СО в сграда с идентификатор № 87374.537.29.1.121, с площ 71, 45 кв.м., при граници : 87374.537.29.1.92; 87374.537.29.1.122, под обекта: 87374.537.29.1.117, над обекта : 87374.537.29.1.125, състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси, ведно с прилежащото таванско помещение № 20, със застроена площ 4, 93 кв.м., както и 0, 726 % ид.ч. от общите части на сградата и от  отстъпеното право на строеж върху мястото, където е построен жилищния блок, както и искането с правно основание чл. 537, ал.2 от ГПК за отмяна на КНА № 191/28.06.2017 г. на нотариус П.К.

С въззивната жалба на ищеца Т. решението на ЯРС се атакува изцяло като неправилно, постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необосновано. Твърди се, че изводът на ЯРС, че процесният недвижим имот е еднолична собственост на Р.П.Т., тъй като същата го е придобила преди брака си с ищеца Т.Т., съгласно заповед №1360/19.12.1975 г. на основание чл. 100 от ЗТСУ е необоснован и не намира опора в събрания по делото доказателствен материал. Излага допълнителни аргументи, че пред първоинстанционния съд бил представен нотариален акт за собственост върху имот, даден като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия   по ЗТСУ№140 т.2 нот.д.№618/1979г., съставен на 08.05.1979г., с който Р.П.Т. била призната за собственик на процесния недвижим имот, закупен за сумата от 8903лв., от които 2903лв. - обезщетение срещу отчуждения имот и 6000 лв. - заем от „ДСК" АД. Липсвало основание въз осн. на което бил издаден НА освен това липсвала и заповедта по чл.100 ЗТСУ, която се явявала придобивен титул. Допълва, че ответницата била представила Протокол №49/18.12.1972г., с който отчуждения имот на н-ците на Стоян Терзиев находящ се ул."Г.Г."№64 бил оценен на 9141 лв. и писмо с Изх.№2943/19.02.1974г. на Окръжен народен съвет, съгласно което на Павел Терзиев е преведена по жилищно спестовния влог сумата от 2499.25лв. Съгласно удостоверение за наследници с Изх.№ГС/02-000160/08.01.2018г. на Община „Ямбол" П. Т. е баща на ответницата Р.П.Т. и същия е починал на 21.06.2010г. По делото няма данни бащата да е прехвърлял съгласно изискването на чл.102 ЗТСУ отм. на дъщеря си правата си по този влог, нито данни каква е родствената връзка между С. А. Т. и П. С. Т. Изтъква, че с определение№2569/26.09.2018г. по гр.д.№4435/2017г. ЯРС прекратил производството по делото поради нередовност на иска, с молба с вх.№13171/31.07.2018г. ищецът уточнил, че в настоящият случай липсва заповед по чл. 100 ЗТСУ, поради което  страните придобиват собствеността на 08.05.1979г. ,когато е издаден констативния нотариален акт. Обръща внимание на това, че с Определение от 30.10.2018 г. по ВЧГД№296/2018г. , ЯОС приел, че след като ответницата не е възразила в отговора си към исковата молба ,че заповедта по чл.100 ЗТСУ е издадена преди сключването на брака, меродавен бил констативния нотариален акт. След връщането на делото пред ЯРС ответницата представила два листа от Заповед№1360/19.12.1975г. по чл.100 ЗТСУ/отм/, който документ бил компрометиран от формална страна, съотв. оспорен от ищците, като с Писмо с рег.№2801-04154/07.03.2019г. на заместник кмета на Община"Ямбол" било отговорено, че в „архива на Община"Ямбол" липсвал оригинал на заповед №1360/19.12.1975 г. с омастилени подписи. В архива били налични копия от тази заповед и оригинал на заповед №493/ 21.05.1975г. на ГНС-Ямбол относно конкретизиране на жилищните блокове,в които да се включат собствениците на отчуждени имоти за други мероприятия на ГНС-Ямбол.

Изтъква се, че след справка в Община"Ямбол" се установило, че върху копието, което Общината притежава, липсват подписи на издателите, поради което го счита само за един писмен проект за заповед, който не може да послужи като доказателство по делото, съгл. чл. 183 от ГПК.  Възразява, че не бил съобразен и фактът, че липсвали доказателства кога тази заповед е влязла в сила като дата и година, като допуска това да е станало след 13.06.1976г. ,когато страните по делото са сключили вече граждански брак. Сочи че в нито един от отговорите си към исковата молба ответницата не е твърдяла, че е едноличен собственик на имота, а единствено че имала по-голям дял от имуществото, поради факта, че част от имота била придобита чрез обезщетение за отчуждаване на наследствен имот на дядо й. Ответницата   с Нотариална    покана с рег.№3996/19.10.2016г.  посочила, че ще заплаща по 50 лв. месечно наем на ищеца за неговата идеална част от имота, следователно било налице признание от страна на Р.Т., че имотът е съсобствен между страните по делото. Представени били и доказателства за заплащане на тези суми. На 28.06.2017г. Р.Т. се е снабдила с КНА №191, рег.№3531 дело№157/28.06.2017г. за 1/2 ид.ч. от имота, като е твърдяла, че я е придобила по давност, което въззивникът също счита за индиция, че тя признава бившият й съпруг за собственик на половината от имота. Твърди се, че първоинстнационният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не дал указания в доклада си по чл.14б ГПК, свързани с доказване на процесната заповед, а впоследствие и не е изключил от доказателствата по делото, съгласно изискването на чл.183 ГПК представеното копие на заповед№13б0/19.12.1975г. Съдът некоректно бил посочил, че ищците не са искали информация кога процесната заповед е влязла в сила. Моли за отмяна на решението, допускане на делба между страните при равни квоти върху процесния имот и отмяна на констативния нотариален акт. Не претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция. Не представя нови доказателства и не прави доказателствени искания.

Въззиваемата страна е уведомена за постъпилата въззивна жалба на 07.05.2019 г., като не се е възползвала от възможността да подаде отговор в законния срок.

В съдебно заседание  въззивникът T. Т. се явява лично и се представлява от адв. К., която поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на решението на първоинстанционния съд. Сочи, че съдът е допуснал нарушение по чл. 183 ГПК, т.к. трябвало да изключи заповед № 13160/13.12.1975 г. от доказателствата по делото, понеже тя нямала характер на документ и въобще не е посочена в НА № 140/08.05.1979 г. Изтъква се, че ответницата никога не е твърдяла, че е едноличен собственик на имота, а че разполага с по-голям дял. Последната е изпратила нотариална покана до ищеца, настоящ въззивник, в която е заявила, че ще му плаща наем за 1/2 ид.ч. от имота, след което се снабдява с констативен НА за неговата 1/2 ид.ч., което индикирало, че последната не е собственик на целия имот. Моли и за присъждане на разноски пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата Р.Т. не се явява в ОСЗ, представлява се от адв. С.И., който моли за потвърждаване на първоинстанционното решение, съотв. за отхвърляне на въззивната жалба, като излага съображения за това, че това че към настоящия момент в архива на Община Ямбол действително не се съдържа оригинала на тази заповед, което не означавало, че тя никога не е съществувала, като счита за достатъчно представеното копие. Моли за присъждане на разноски пред втората инстанция.

 След съвкупна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Отношенията между страните по делото, касаещи спорното разпространение на правото на собственост върху процесното жилище, разкриват следната хрнологична последователност:

Видно от приложения по делото  Протокол № 49 на ГНС (л. 68  по гр.д. №4435 от 2017 г. на ЯРС) към датата 18.12.1972 г. е инициирана процедура по действащия към онзи момент благоустройствен закон ЗПИНМ, която е предвиждала назначената комисия по чл. 85 от ППЗПИНМ да огледа, измери, изчисли и оцени на място предвидените за отчуждаване за държавна или обществена нужда имоти във връзка с провеждане на плана за уличната и дворищна регулация на гр. Ямбол. На въпросното заседание на комиисята е взето решение , че оценката на имот пл. №865 в кв. 68 по КП на гр. Ямбол, на ул. „Г. Г.“ №64, отчуждаван за училище „Пр. Нойков“ от наследниците на С. А. Т. възлиза на 9141 лв. Към този момент на 10.04.1973 г., в сила от 01.06.1973 г. е приет ЗТСУ.

С Писмо от 19.02.1974 г. на ОНС – Ямбол (л. 34) Държавна спестовна каса е уведомена, че за изплащане на отчуждения на наследниците на С. А. Т. от гр. Ямбол имот е депозирана общо сумата от 9997 лв. /първоначално сумата 9141, а допълнително сумата 858 лв./,  от които по жилищен спестовен влог на Павел Терзиев да бъде внесена сумата от 2 499, 25 лв.

По делото е представено заверено копие от Заповед № 493/21.05.1975 год., на Градски народен съвет – Ямбол (л. 106-109 вкл.), с която на осн. чл. 100 от ЗТСУ са конкретизирани жилищните блокове, в които да се включат собствениците на отчуждени имоти за други мероприятия на ГНС – Ямбол, като в пункт 3, жилищен блок № 17 и № 19  на ул. „Д. Благоев“ под № 53 фигурира името на ответницата Р.П.Т. – тристайно.

Видно от представеното по делото копие на Заповед № 1360/19.12.1975 г.., изд. на основание чл. 100 от ЗТСУ по предложение на директора на СД “Изграждане на населените места“- гр. Ямбол (л. 97) са конкретизирани апартаментите в жилищни блокове на „Д. Благоев“ 17, 18 и 19 на собствениците, чиито имоти са отчуждени, като под № 100 е посочена Р.П.Т. – с апартамент № 121 в жил. блок „Д.Благоев“17, таван № 20 , вх. Г, на етаж седем, състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси, целият от 72 кв.м. на приблизителна стойност 9460 лв. Отстъпено е и право на строеж в размер на 977 лв. При отправеното пред ЯРС запитване Община Ямбол е отговорила, че при нея не се съхранява оригинал на посочената заповед, а само копие.

Видно от представения Нотариален акт за собственост върху имот, даден като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия за ЗТСУ № 140 от 08.05.1979 год. (л. 7), изд. на основание чл. 134 от ЗТСУ, Р.П.Т. е призната за собственик  на жилище – апартамент, находящо се в ж.к.“Хале“, вх.Г, ет. 8, ап. 121, ведно с прилежащите му таванско и избено помещение. Посочено е, че имотът е придобит като обезщетение за отчужден имот – дворно място и жилищна сграда, ид. части от недвижим имот, находящ се в гр. Ямбол , ул. “Г.Г.“64, на основание /гореупоменатия/ Протокол № 49/18.12.1972 год. Общата цена  е посочена в размер на 8903 лв., от които 2903 лв. – прихваната сума срещу отчуждения недвижим имот и 6000 лв. – разрешен заем от банка ДСК, за което е вписана законна ипотека №5-110/20121/1979 г., том 145, стр. 396 на РС-Ямбол в полза на ГНС-Ямбол.

Не се спори по делото, а и се установява от представеното Решение от 18.12.2007 год. по гр. дело № 407/2007 год. на ЯРС (Л. 21-23), че страните по делото са сключили брак на 13.06.1976 г., който е бил прекратен на 18.12.2007 г. по вина на Т.Т.. Със същото решение е постановено ползването на семейното жилище, представляващо процесния апартамент 121, находящ се в гр. Ямбол, ж.к.“Хале“, вх.Г, ет. 8 да бъде предоставено на въззиваемата и след прекратяване на брака последната да носи предбрачното си фамилно име – Т..

Видно от приложеното удостоверение за наследници (л. 35) ответницата Р.Т. е наследник на П. С. Т., неин баща, поч. на 21.06.2010 г..

Видно от представената по делото нотариална покана от 17.10.2016 г. (л.10) ищецът е поканил ответницата да му заплаща наем за неговата ид. част от имота, вследствие прекратената с развода имуществена общност върху жилището, на което ответницата е отговорила с нотариална покана от 19.20.2016 г., видно от съдържанието на която се е съгласила да заплаща месечна сума от 50 лв. От представените разписки за парични преводи (л. 13-15 вкл.) се установява, че за периода ноември 2016 – септември 2017 год. ответницата е заплащала в полза на ищеца сумата от по 50 лв. месечно.

По делото е представен и Констативен нотариален акт №191, том 1, рег. №3531, дело 157 от 28.06.2017 г. (л. 8) на нотариус П. К., с рег. №170 на НК, видно от съдържанието на който ответницата Т. е призната за собственик на ½ ид.ч. от апартамент №121 на ул. „Димитър Благоев“ №17, , бл. 17, вх. Г, ет. 7. Досежно последния е отправено искане на осн. чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяната му.

По делото пред първата инстанция е била разпитана и свид. Б. – съседка на страните, от показанията на която се установява, че последните са живели в процесния имот, който след развода останал за ползване от Р.. За въпросния апартамент Р. била дала мястото, а Т. бил заплатил остатъка от парите, защото тя тогава не работела. Т. многократно правил опити да ползва стая или да му заплати дела. Принудил се да й изпрати нотариална покана. Тя започнала да му заплаща половината наем. После изведнъж спряла. Оказало се, че Р. записала апартамента на свое име и тогава започнало делото.

             Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :

 Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.

              Предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен служебно да провери валидността и допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. В тази връзка настоящата инстанция намира, че решението на ЯРС е валидно, тъй като при въззивния контрол не се установиха пороци, които да дават основание то да бъде квалифицирано като нищожно.

От въззивника се релевирани възражения в посока на това, че пред първата инстанция ответницата извършила признание на иска за квота в размер на 1/3 в полза на ответника. Също така признанието й, че Т. притежавал 1/3 ид.ч. от делбения имот се индикирало и в заплащането в продължение на две години на наемни вноски в размер на 50 лв. Последното следва да бъде разгледано и в аспекта на аргумент за недопустимост на решението на първата инстанция. Въпросното възражение следва да бъде отхвърлено, поради следните съображения:

Пред първата инстанция преди прекратяването на делото и връщането на исковата молба с Определение №2569 от 26.09.2018 г. са били висящи иск за делба по чл.34 от ЗС, като ответницата чрез процесуалния си представител е депозирала и документ, именован насрещна искова молба, в която е формулирала претенция за признаване на собственическите й права върху процесния имот в размер на 2/3, а за ответника – 1/3. В тази връзка следва да се има предвид, чев делбеното производство съдът следва да установи действителните права на страните. Решението, с което се допуска делба има установително действие - с него се установява кои от въведените с претенцията имоти са съсобствени, между кои лица от страните в производството и при какви квоти. Затова в тази фаза на делбата следва да се разгледат и оспорванията на правни сделки, с които някой от съсобствениците се е разпоредил с повече от колкото притежава, или е поискал и е бил признат за собственик с констативен нотариален акт (арг. от Решение № 167/24.06.2013 г. по гр.д. № 1889/2012 г. на 1 г.о. ВКС). Именно в първата фаза на делбата съдебната преценка съвпада отчасти с тази, която се осъществява и в производството по положителния петиторен установителен иск, поради което кумулативното им съединяване, било то и пасивно субективно, е безпредметно. Следователно в производството по чл. 34 от ЗС страните следва да излагат твърденията си за това с какви квоти в съсобствеността разполагат, но съдът не е обвързан от тях до степен да не събира допълнителни доказателства за разпространението на правото на собственост, тъй като именно това е задачата му в първата фаза на делбеното производство. Що се отнася до така. Нар. Признание, направено от страна на отетницата, за притежаваните от бившия й съпруг 1/3 ид.ч. от апартамента, следва да се има предвид, че макар петиторните искове да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска (арг. от Решение №20/07.04.2014 по дело №5289/2013 на ВКС).

Изложеното до тук предпоставя възможността за произнасяне по правилността на решението в останалата обжалвана част.

Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Съгласно чл. 344, ал.1 ГПК с решението по допускане на делбата съдът се произнася между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съделител. Самото производство е особено исково производство, чрез което се установява и принудително се осъществява потестативното право за прекратяване на съсобствеността. С оглед особения характер на производството и въпросите, които се разрешават в първата фаза, следва да се приеме, че релевантно между страните по делото е дали между тях е налице съсобственост върху процесните недвижими имоти, като по отношение на това кои имоти са предмет на делбата не се спори.

Решението по допускането на делбата има установително действие относно лицата, имотите и частите на всеки от съделителите при нейното извършване. Това налага във фазата по допускане на делбата да бъде установено правото на собственост на всяко едно от лицата върху вещите, чиято делба се иска да бъде допусната по съдебен ред и частта им в съсобствеността върху тях.

Спорният момент между страните, пренесен и пред въззивната инстанция, се концентрира върху това към кой момент е настъпило вещно-прехвърлителното действие върху процесния апартамент 121, с оглед преценката дали последният е индивидуална собственост или имуществена общност между съпрузите.

Със ЗТСУ и с Правилника за неговото прилагане е създаден специален ред за отчуждаване на недвижими имоти с оглед постигане целите, поставени в подробните планове. Законът въвежда нова процедура. Нейната отлика от другите закони е в това, че тя е свързана с отчуждаването на недвижими имоти, необходими за провеждане на мероприятията на държавата, кооперациите и обществените организации по архитектурно-градоустройственото изграждане, преустройство и развитие на населеното място.

Само държавата има право да отчуждава недвижими имоти по ЗТСУ. Даже когато се отчуждават недвижими имоти за нуждите на обществени и кооперативни организации или за отстъпване право на строеж на нуждаещи се граждани за извършване на индивидуално (единично, групово и комплексно) жилищно строителство, то се провежда винаги и само от специално натоварени за това органи на народните съвети.

Когато се касае до отчуждаване по ЗТСУ, обект на отчуждаване могат да бъдат само недвижими имоти: парцели или имоти, сгради и всякакви подобрения и насаждения. Това следва от същността на закона и специално от чл.63, ал.1 и чл.66 ЗТСУ.

При отчуждаване на недвижимия имот със съответния административен акт се сменя субектът на даденото вещно право. Тук няма правоприемство или обикновено прехвърляне на правото на собственост (aрг. от Решение №16/09.03.2016 по дело №6670/2014 на ВКС). Държавата придобива отчуждения имот за реализиране на предвиденото мероприятие по оригинерен път. От другата страна – правоимащото лице, което се обезщетява може да поиска съответният обект да се даде направо на определен от него член на семейството му или на друга роднина по права линия до първа степен (арг. от чл. 102 от ЗТСУ в ред. от 01.06.1973 г.). Няма спор по делото, че процесният апартамент е отстъпен частично срещу сумата от 2 499, 25 лв., внесена по жилищен спестовен влог на П. Т., определена като обезщетение за припадащата му се част като наследник на С. Т., от имот пл. №865 в кв. 68 по КП на гр. Ямбол, на ул. „Г. Г.“ №64, отчуждаван за училище „Пр. Нойков“. Не се спори и че Р.Т. е наследник по права линия, първа степен на П. С. Т., неин баща. За действителността на цесията по чл. 102 ЗТСУ законът не се интересува защо се прехвърлят права и се предоставя имуществена облага в отчуждителното производство на лицата, упоменати в закона. Именно защото законът не се интересува от причината, цесията по чл. 102 ЗТСУ има абстрактен характер. Това обаче не значи, че зад абстрактната сделка не може да стои една каузална сделка (с причина, основание), но във всички случаи последната е без значение за действителността на първата. В конкретния случай ищецът не е извършил никакви постъпки с оглед разкриване на основание, което  да води придобиване на процесния апартамент като общност между съпрузите. Съгл. чл. 103 вписаният правоимащ придобива собствеността на недвижимия имот, отстъпен като обезщетение по силата на самата заповед. Следователно основанието, на което Р.Т. е придобила апартамент 121 е чл. 103 от ЗТСУ /отм./ в рамките на обезщетителното производство, а не вследствие на универсално правоприемство или дарение. Въпреки това следва да се има предвид, че дори и в рамките на делбата да бяха разкрити последните основания, те не биха променили индивидуалния характер на придобитите извън брака (или след смъртта на наследодателя 2010 г.) вещни права.

Правилно първоинстанционният съд е преценил, че когато срещу отчужден индивидуален имот на единия съпруг бъде отстъпен в обезщетение недвижим имот, макар това да е станало по време на брака, собствеността на отстъпения имот не се включва в съпружеската имуществена общност, тъй като липсва принос от другия съпруг. Последното е от естество да обори действащата към момента на придобиване презумпция за принос по чл. 19, ал.3 от СК от 1985г., тъй като приносът е изключен когато вещните права са придобити със средства или права, придобити по дарение, наследство, или с друго лично имущество по смисъла на чл. 20 от СК отм. Констативният нотариален акт, който се издава на основание чл. 134, ал.4 ЗТСУ  отм. не създава права, а само констатира притежанието на такива. Вещно действие има предхождащата го заповед по чл. 100 от ЗТСУ отм. , с която се предоставя недвижим имот като обезщетение.

В тази връзка следва да се изясни дали доплатени със заем от ДСК средства представляват изискуемия от закона принос. Независимо, че за твърдяните от ищеца Т. 6 хил. лв. изтеглен и погасяван с индивидуални средства заем не са представени писмени доказателства, са ангажирани гласни такива, съгл. които съпругата му е нямала участие във вноските по ипотеката. Въпреки това съгл. чл. 103 ЗТСУ /отм./ собственик, чийто имот е отчужден, придобива собствеността на имота, отстъпен като обезщетение, по силата на самата заповед на органа по чл. 95 ЗТСУ отм., при условие, че е изплатил разликата, която евентуално дължи между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения имот. В съдебната практика е изяснено, че това условие не е отлагателно, т. е. собствеността не преминава при изплащането на разликата. За плащането на разликата е било възможно да се даде срок съгласно действуващите тогава разпоредби за кредитиране на жилищното строителство. В този случай вземането на инвеститора /ДСК/ се обезпечава със законна ипотека върху отстъпения имот. Така е сторено и в разглеждания случай, видно от представената молба от ДСК гр. Ямбол и отбелязването в самия констативен нотариален акт от 1979 г. От друга страна, според чл. 259, ал. 1, изр. 2 и 3 ППЗТСУ отм. разликата в стойностите на двата имота в полза на инвеститора е трябвало да бъде доплатена от собственика, като е могло да се използват и средства от жилищностроителен заем. Ако това не бъде сторено, органът по чл. 95 ЗТСУ отм. е издавал нова заповед, с която на правоимащия се е отреждал нов имот с по-малка стойност или е бил обезщетяван в брой. Собствеността не преминава при изплащането на разликата, затова, по отношение на момента на възникване на правото на собственост, е ирелевантно дали цената на имота е платена в по-късен етап и как е бил изплащан представеният от ДСК гр. Ямбол заем (арг. от Решение №579/10.06.2009 по дело №648/2008 на ВКС).

Съгл. Решение Nо 1176/08.12.1986 г. по гр.д.Nо 743/86 г. на II г.о. се приема, че собствеността на недвижимия имот, отстъпен като обезщетение за отчужден имот, се придобива по силата на самата заповед на органа по чл. 95 ЗТСУ / отм./. С този стабилен административен акт се прехвърля правото на собственост върху отстъпения като обезщетение имот, а по късно издадения нотариален акт има само констативно /удостоверително/ значение. А с Решение 2964/12.10.1981 г. по гр.д. Nо 2258/81 г. на I г.о., също се приема, че собственикът, който е обезщетен с отстъпване на недвижим имот при отчуждаване, придобива собствеността на отстъпения имот по силата на заповедта за неговото конкретизиране, а евентуалното неплащането на разликата между стойността на отчуждения и получения в обезщетение недвижим имот има значение на прекратително условие.

Въззивникът е релевирал редица възражения касаещи – датата на влизане в сила на процесната Заповед № 1360/19.12.1975 г., изд. на основание чл. 100 от ЗТСУ по предложение на директора на СД “Изграждане на населените места“- гр. Ямбол, както и редовността на документа от външна страна, без да е оспорил верността или автентичността му, поради което са липсвали условия за откриване на производство по чл. 193 от ГПК.

По отношение датата на влизане в сила на заповедта, следва да се има предвид, че съгласно чл. 100 ЗТСУ, органът по чл. 95 издава допълнителна заповед за конкретните обекти, които се отстъпват като обезщетение на собствениците, чиито имоти се отчуждават, и за тяхната оценка. Тази заповед по силата на ал. 2 от чл. 100 ЗТСУ се съобщава на заинтересованите лица по реда на ГПК, които могат да я обжалват съгласно чл. 138, ал. 1, т. 1 и чл. 140 ЗТСУ. Влязлата в сила заповед по чл. 100 ЗТСУ е стабилен административен акт и не може да се отменява от органа, който я е издал, освен в предвидените в чл. 103 ЗТСУ случаи (касаещи изплащане на обезщетението).

Съгласно чл. 154 ЗТСУ контролът за законността и правилността на актовете по териториалното и селищното устройство, когато този закон не предвижда особен ред за обжалване, се упражнява по вътрешнослужебен път, като по силата на чл. 156 председателят на КАБ може да отменява незаконосъобразните заповеди.

От съдържанието на чл. 154 ЗТСУ се вижда, че вътрешнослужебният контрол е допустим, ако законът не предвижда особен ред за обжалване. А в конкретния случай заповедта по член 100 ЗТСУ подлежи на обжалване пред окръжния съд. При това положение, щом заповедта по чл. 100 подлежи на съдебен контрол, същата не може да бъде отменявана по вътрешнослужебния път ( в този см. Решение № 991 от 7.ХII.1982 г. по гр. д. № 908/82 г.). По делото липсват данни за обжалване на заповедта по чл. 138, ал. 1 и чл. 140 от ЗТСУ. Релевирайки правоизключващото възражение, ищецът е следвало да докаже, че заповедта е влязла в сила по-късно, поради какви причини и че това е станало по време на брака. Подобни данни не са били предоставени, поради което по изложените съображения следва да се приеме, че имотът е бил придобит към 19.12.1975 г., когато между страните по делото не е била на лице брачна връзка.

На следващо място без основание се явява и възражението по чл. 183 от ГПК, за това, че въпросната заповед следвало да бъде изключена от документите по делото, тъй като не била представена в оригинал. Искането за представяне на оригинала по чл. 183 ГПК не е свързано с оспорване на истинността, а с оспорване съществуването на оригинала на документа. Следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 183 ГПК има предвид оспорване съществуването на частни документи, в чието съставяне оспорващата страна не е взела участие и поради това в нейно право е да иска прилагането на оригинала, в който е материализирано изявлението, какъвто не е процесния случай. Освен това чл. 183 от ГПК има предвид хипотеза, в която документът се представя от страна по делото, от която може да бъде поискан оригинал или заверен препис. В конкретния случай обаче както заповедта от 19.12.1975 г., така и предхождащата я Заповед № 493/21.05.1975 год., на Градски народен съвет – Ямбол (л. 106-109 вкл.), с която на осн. чл. 100 от ЗТСУ са конкретизирани жилищните блокове, в които да се включат собствениците на отчуждени имоти за други мероприятия на ГНС – Ямбол, са изискани на осн. чл. 186 от ГПК от Община Ямбол, която е дала изрично обяснение за отсъствието на оригинали в нейния архив. В тази връзка изискването на тези оригинали, съотв. искане за последващо приложение на последиците на чл. 161 от ГПК с оглед непредставянето им, има характера на злоупотреба с процесуални права, поради което възражението на въззивника следва да бъде оставено без уважение.

Предвид всичко гореизложено настоящият състав приема, че с приетите заповеди по чл. 100 от ЗТСУ безспорно се установява, че по смисъла на чл. 102 от ЗТСУ /отм./ обезщетението е получила ответницата, че последното има характер на лично имущество, получено преди сключването на брака и че както правилно ЯРС е преценил доплащането на цената с изтеглен заем от ДСК и погасяването му от страна на ищеца не води до частична трансформация, не променя извода за липса на СИО, поради което може да бъде предмет на доказване в рамките на отделна облигационна претенция между бившите съпрузи.

Преценявайки доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на направените по-горе заключения, съдът счита, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил ищцовата претенция. Поради съображенията изложени по - горе въззивният съд приема, че жилището е лична собственост на ответницата, придобито по силата на заповед № 1360/19.12.1975 год., преди сключването на брака й с ищеца. Правилно и като неоснователно е отхвърлено искането за отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 от ГПК на Нотариалния акт  № 191/28.06.2017  год..

Районният съд, като е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната жалба и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено.

При изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът няма право на разноски, тъй като жалбата му следва да бъде отхвърлена. Въззиваемата страна Р.Т. е представила доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение пред втората инстанция, поради което следва да й бъдат присъдени извършените от нея разноски в размер на 800 лв.

   Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 241/05.04.2019 г. по гр.д. № 4435/2017 г. по описа на Ямболския районен съд.

 

ОСЪЖДА Т.Ж.Т. с ЕГН ********** *** чрез пълномощника му адв. В.К.,*** с адрес за призоваване: гр. Я., ул. "Ж. П." №9, ет. 1 да заплати на Р.П.Т., ЕГН ********** чрез адв. С.И. направените по делото разноски пред втората инстанция в размер от 800 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

  

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                                                 2.