Решение по дело №2/2020 на Окръжен съд - Хасково

Р  Е  Ш  Е  Н  И  E

№ 34                                              12.02.2020  год.                           гр.Хасково

       

   В    И М Е Т О     Н А    Н А Р О Д А

 

Хасковският окръжен съд                                           Първи въззивен граждански състав

На пети февруари                                                                Две хиляди и двадесета година

В открито съдебно заседание, в следния състав:

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ :   МИЛЕНА ДЕЧЕВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ:   ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА

                                                                                     ТОДОР ХАДЖИЕВ    

                                                                                                                                                                                                             

Секретар:  Г.К.

Прокурор: 

Като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

В. гр. дело № 2  по описа за 2020 година,за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                   Производството  е въззивно и е по реда на чл.258 и сл.от ГПК.

С Решение № 453/11.11.2019г., постановено по гр.д. № 956 по описа за 2019г., Районен съд – Димитровград отхвърлил предявения от „Професионален домоуправител“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление  гр.*** против И.Л.С., с ЕГН **********,*** иск да се признае за установено съществуването на вземането, присъдено със Заповед № 357/05.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 613/2019г., по описа на РС – Димитровград за сумата от 25,58 лв. – дължим дял от режийни разходи за управление и поддържане на общите част на ЕС за периода м. юни – м. юли 2018г. и дялово задължение  за закупено и монтирано разговорно устройство в асансьора на ЕС и СИМ-карта с ваучер за него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2019г. до окончателното ѝ изплащане като неоснователен и недоказан. Съдът осъдил ищеца „Професионален домоуправител“ ЕООД да заплати на И.Л.С. направените по делото разноски в размер на 450 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „Професионален домоуправител“ ЕООД, който чрез пълномощника си адв. Д., го обжалва в законоустановения срок, с оплакване за неправилност и незаконосъобразност. Твърди, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че дължимостта на претендираните суми би могла да бъде установена, само ако ищцовото дружество, в качеството си на управител на Етажната собственост (ЕС), предяви пред съда иск като представител на тази ЕС, срещу собственик, който не изпълнява задълженията си или когато управителят на ЕС, предяви иск срещу самата етажна собственост, на основание сключен между тях договор. Счита, че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установявало наличието на предпоставки за заплащане на посочените суми, тъй като ищцовото дружество е заплащало разходите на ЕС, съгласно взетите решения на ОС на тази ЕС, относно начина за разпределяне на отделните видове разходи и начините на плащане на същите. В този смисъл се поддържа, че има представен по дело протокол от проведено ОС на ЕС  № 1 от 03.10.2017 г., в което тези неща са били уредени. Изложени са подробни съображения във връзка с извършени разходи от ищеца и е направен анализ на доказателствата по делото, които според въззивника водят до извод, различен от този, който е направен от първоинстанционния съд. Претендира въззивната инстанция да отмени обжалваното решение на Районен съд – Димитровград и вместо него да постанови ново, по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения иск от „Професионален домоуправител“ ЕООД.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор въззиваемия И.Л.С. не е постъпил.

В съдебно заседание пред въззивния съд, въззивникът „Професионален домоуправител“ ЕООД, редовно призован, не изпраща представител. Вместо него се явява упълномощеният адв. Д., който поддържа изложените в жалбата доводи. Претендира и разноски.

Въззиваемият И.Л.С., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред въззивния съд. Явява се пълномощникът му адв. Ч., който оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Пред въззивната инстанция доказателствени искания не са правени и нови доказателства не са събирани.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Жалбата е подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна.

В полза на ищеца против ответника С., по ч.гр.д. №613/2019г. е издадена Заповед № 357/05.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за посочени в исковата молба вземания, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски. Заповедта била връчена на длъжника на 15.05.2019г., който упражнил правото си да депозира възражение по чл. 414 от ГПК.

Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното производство за установяване съществуването на спорните вземания по заповедта. В тежест на заявителя-ищец е да установи съществуването на вземането си спрямо длъжника. Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422 от ГПК се определя от правните твърдения на кредитора-заявител в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение. Районният съд е сезиран с искова молба от кредитора-заявителя в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което е допустим. Налице е и идентитет между вземането, предмет на исковото производство и посоченото в заявлението вземане.

Видно от протокол № 1 от 03.10.2017г. от проведено Общо събрание на етажната собственост /ЕС/ с административен адрес гр.*** е взето решение за избор на нов управител като на основание чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС правомощията на управител на етажната собственост са възложени на „Професионален домоуправител“ ЕООД и е упълномощен етажният собственик Г. А.Б. да сключи договор за възлагане на управлението на етажната собственост за срок от 12 (дванадесет) месеца като на посоченото юридическо лице се възлагат всички правомощия, предвидени в ЗУЕС.

На същото общо събрание са взети и решения за размера и начина на определяне на възнаграждение на избрания управител на етажната собственост, паричните вноски за почистване на общите части, вноските за фонд „Резервен и обновяване“, вноските за абонаментно обслужване на асансьора, като от такива са освободени собствениците, ползвателите и обитателите на апартаменти, находящи се на първия и втория етаж, както и решение за освобождаване от заплащане на посочените парични вноски на собствениците, ползвателите и обитателите, които пребивават в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година.

Между страните в настоящото производство не са спорни обстоятелствата, че на въззивника по силата на посоченото решение на общото събрание на ЕС е било възложено управлението на същата, както и че въззиваемата страна е собственик на обект (апартамент № 17) в ЕС и следователно има качеството етажен собственик. Наистина договор за възлагане на управлението на ЕС не е представен по делото, но страните не спорят относно обстоятелството за валидното сключване на такъв. Няма изискване съобразно нормите на приложимия закон за форма на договора, която да предпоставя неговата валидност. Същевременно предмета на договора и конкретните права и задължения предвидени в него се установяват при анализ на събраните в хода на първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства.

В тази връзка следва да се посочи, че настоящата въззивна инстанция не споделя направеното възражение за липса на процесуална легитимация на страните по спора. Процесуалната легитимация на страните в исковото производство се обуславя от твърденията на ищеца за спорното право, от начина, по които е индивидуализирано основанието и петитума на исковата молба. Наличието на надлежна страна, тоест на страна, която е процесуално легитимирана, е предпоставка за предявяването на иска, следователно липсата на такава води до недопустимост.

За разлика от процесуалната легитимация, която  се предопределя от твърденията на ищеца в исковата молба, материалноправната легитимация е обвързана с гражданското правоотношение, на което се основават претендираните от ищеца права. Всъщност материалноправната легитимация е титулярството на гражданското правоотношение, а именно кой е носителят на правото и кой – на задължението.

Направеното от въззиваемата страна възражение още с отговора на исковата всъщност е такова за липса на материалноправна легитимация, че въззиваемият С. не е задълженото по правоотношението лице, както и че не е възникнало вземане в полза на ищеца, в качеството му на лице, на което е възложено управлението на етажната собственост.

В конкретния случай исковата претенция се основава на сключен между въззивника и етажните собственици, представлявани от упълномощено лице, договор със смесен характер, включващ характеристики на договор за възлагане на управлението на етажната собственост и на договор за поддържане на общите части, като исковата претенция се основава на неизпълнение от страна на въззиваемата страна, в качеството ѝ на етажен собственик, на задължението ѝ да заплаща месечно възнаграждение на управителя на ЕС, както и да заплаща паричните вноски за режийни разходи на ЕС. Доколкото ЗУЕС изрично предвижда възможността за сключване както на договор за възлагане на управлението /чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС/, така и на договор за поддържане на общите части /чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС/, настоящата въззивна инстанция намира, че искът е допустим, като ищецът има правен интерес от търсената с него съдебна защита срещу лицето, което е в неизпълнение на договора, в качеството му на етажен собственик. 

По отношение на частта от исковата претенция, която представлява възнаграждение за управителя на ЕС за два месеца (м.юни и м.юли 2018г.), настоящата въззивна инстанция я намира за доказана по основание и размер. Това е така, тъй като от представените писмени доказателства се установява, че уговореното между страните възнаграждение е в размер на 3 (три) лева месечно. Кредиторът на това задължение е предоставил подходящ срок за неговото изпълнение чрез поставянето в общите части на ЕС на справки за разходите по управление и поддържане на общите части на ЕС. При твърдяно договорно неизпълнение в тежест на задълженото лице е да докаже, че е изпълнило точно в качествено, количествено и времево отношение. В съдебното производство не са въвеждани твърдения, не са правени възражения и не са представяни доказателства, че претендираното задължение е било погасено по някакъв начин.

По отношение на претендираното вземане за режийни разноски за м. юни и м. юли същата година, а именно 8 лева за сервизно обслужване на асансьора, 3,90 лева за електрическа енергия за асансьор и 0,54 лева за електрическа енергия за стълбище, са представени писмени доказателства, от които се установява заплащането им от въззивника, а именно по делото са приети фактура № ********** от 30.06.2018г., фактура № ********** от 30.06.2018г., фактура № ********** от 31.07.2018г., фактура № ********** от 31.07.2018г., фактура № ********** от 02.07.2018г. и фактура № ********** от 01.08.2018г. Действително посочените счетоводни документи не отговарят на изискванията на Закона за счетоводството, но от същите се установява размера на платеното задължение, кредитора и платеца, съответно имат характера на разписка, а именно това е от значение за решаване на правния спор. Същите разгледани в съвкупност с останалите ангажирани писмени и гласни доказателства, водят до извод за извършване на твърдените плащания от страна на ищеца.

Макар в ЗУЕС да не е предвидено задължение на управителя на ЕС да заплаща режийните разноски, такова е било уговорено между страните, доколкото с решение на общо събрание на ЕС е било предвидено, че касиерът събира дължимите суми от етажните собственици, след което се отчита на домоуправителя. В тази насока са и събраните писмени доказателства, които макар да касаят период различен от исковия са относими, доколкото от тях се установяват начина, по който е извършвано заплащането на режийните разходи на ЕС, а именно същите са заплащани от управителя на ЕС, изготвяни са ведомости, в които е посочена конкретната парична вноска за всеки етажен собственик, след събиране на дължимите суми от касиера Г.Б., същият е предавал сумата за режийните разноски, тоест отчитал се е на домоуправителя, за което са изготвяни приходни касови ордери. Необходимо е да се отбележи, че посочените дати на приходните касови ордери са последващи датите на изготвяне на фактурите за заплащане на режийните разноски, от което се установява поредността на извършване на плащанията.

Настоящата въззивна инстанция намира за неоснователно възражението, че е нарушена разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС. Съгласно посочената правна норма разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. Видно от посочения протокол № 1 от 03.10.2017г. от проведено Общо събрание на ЕС са били взети решения в противоречие с посочената разпоредба, като е било прието, че разходите за месечно възнаграждение на управителя на ЕС, месечно възнаграждение за почистване на общите части, както и разходите за обслужване на асансьора и за електрическата енергия за асансьор и за стълбище ще се разпределя не между собствениците, обитателите и ползвателите на самостоятелни обекти в етажната собственост, а между броя на обитаваните апартаменти.

Въпреки действителното нарушение на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС възражението е неоснователно, доколкото по делото липсват  данни за атакуване на така взетите от общото събрание на ЕС решения относно начина на определяне на размера на дължимите такси за разходите за управление и поддържка на общите части на ЕС. След като не се твърди оспорване на решенията на общото събраните на ЕС в законоустановения срок и по предвидения ред, а именно чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС, решенията са породили действието си и са обвързали всички етажни собственици, включително и въззиваемия, поради което и подлежат на изпълнение от собствениците в сграда в режим на етажна собственост. Недопустимо е извършването на инцидентен контрол за законосъобразност на взетите решения на ОС на ЕС в настоящото производство, поради което макар и в нарушение на правилото на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС начинът за определяне на размера на паричните вноски за поддържане и управление на общите части на ЕС е приложим в настоящия правен спор.

Доколкото страните не спорят, че ответникът С. е собственик на самостоятелен обект /№ 17/ в сграда в режим на етажна собственост, следователно същият има качеството на етажен собственик, а се установи взето решение на общо събрание на ЕС за начина на определяне на размера на дължимите парични вноски, както и размера на частта от разходите, дължими от него, заплащането им от ответника, като същевременно липсват доводи за погасяване на задълженията, следователно претенцията на „Професионален домоуправител“ ЕООД за сумата от 12,44 лева, представляващи парична вноска за режийни разноски, настоящият състав на въззивната инстанция намира за основателна.

Поради изложените съображения, атакуваното решение, в тази му частта относно 12,44 лв. – режийни разноски и 6 лв. – възнаграждение за домоуправител, за процесния период (м. юни и юли 2018г.), следва да бъде отменено и искът да бъде уважен. Не могат да бъдат споделени от въззивната инстанция, изложените в мотивите на обжалваното решение доводи на районния съд за неоснователност на иска в тази му част.

Ищецът – въззивник в настоящото производство, претендира още и сумата от 7,14 лева, съобразно притежаваните от ответника С. идеални части от общите части на сгрдата, която сума представлявала разходи, направени за необходим ремонт на общите части на ЕС, изразяващ се в закупуване на разговорно устройство за асансьора, както и за сим-карта с ваучер.

Съгласно § 1, т. 8 от ДР на ЗУЕС,  „необходим ремонт“ е дейност за привеждане на сградата, на общи части, инсталации или части от тях в съответствие с нормативните изисквания за техническа пригодност на сградата и инсталациите, включително и покривите, с оглед отстраняване на създадени пречки или неудобства за нормалното използване на сградата и самостоятелните обекти в нея. Няма спор, че асансьорът на сградата представлява обща част на същата. Същевременно в чл. 39, ал. 2 от Наредба за безопасната експлоатация и техническия надзор на асансьори е предвидено, че ползвателите на асансьори, които нямат аварийно алармено устройство, трябва да осигурят асансьорът да има аварийно алармено устройство съгласно т. 5.14.3. от БДС EN 81-80: 2003, което да позволява двустранна връзка между кабината на асансьора и лицето, което извършва аварийно обслужване на асансьора, съгласно чл. 9, ал. 1, т. 5 от същата. В преходните разпоредби на посочената наредба е предвиден срок за изпълнение на предвидените мерки, а при неизпълнение в срок регионалният отдел на ГД „ИДТН“ следва да спре експлоатацията на съответния асансьор, като за чл. 39, ал. 2 срокът е бил до 31.12.2016г.

Осъществяването на ремонтни действия обаче се извършва след взимане на решение на общо събрание на собствениците – аргумент чл. 48, ал. 1 от ЗУЕС. В настоящия случай няма твърдения такова да е било извършено, нито са представени такива доказателства. Напротив обстоятелствата, които се излагат са в насока, че „Професионален управител“ ЕООД сам е взел решението за закупуване на разговорно устройство за асансьора и на сим-карта с ваучер към него, без да е имал правомощията за това, след което сам е изчислил съобразно разпоредбата на чл. 48, ал. 3 от ЗУЕС разпределението на разходите за извършен ремонт на база притежаваните от етажните собственици идеални части от общите части на сградата. Липсват обаче доказателства дали това са действително притежаваните от етажните собственици идеални части.

Същевременно за разлика от режийните разходи, за които има издадена справка, приложена по делото, за разходите за необходим ремонт не са представени доказателства по какъв начин етажните собственици са били уведомени за тях и съответно им е бил даден подходящ срок за изпълнение. До същия краен извод е достигнал и районният съд при разглеждането на спора, поради което и решението в тази му част е правилно, тъй като изводите му от правна страна са адекватни на ангажираните от страните доказателства.

С оглед изложеното настоящата въззивна инстанция намира, че искът правилно не е бил уважен за част от сумата, а именно в размер на 7,14 лева, представляващи необходим ремонт – покупка и монтаж на разговорно устройство за асансьора в ЕС, тъй като това задължение не е доказано нито по основание, нито по размер. Следователно обжалваното първоинстанционно решение е частично неправилно, а именно предявеният иск следва да бъде уважен за сумата до 18,44 лева и правилно е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 25,58 лева.

При този изход на правния спор с правна възможност да претендират разноски разполагат и двете страни съобразно уважената част от иска, като постановено от РС – Димитровград решение следва да се отмени и в частта му за разноските, като на основание чл. 78 от ГПК се съобрази частичната основателност на иска. Съобразно задължителните постановки на ВКС, изложени в т. 12 от ТР от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013 на ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по въпроса за разноските, направени във въззивното производство.

В този смисъл съдът счита, че на дружеството-въззивник и ищец в първоинстанционното производство – „Професионален домоуправител“ ЕООД, следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от исковата му претенция. Направените разноски от въззивник в хода на производството по делото /първоинстанционно и въззивно такова/, съобразно представените списъци на разноски по чл. 80 ГПК, възлизат общо на сумата в размер на 1 275 лв., от които 25 лева – държавна такса за заповедно производство, 25 лева – държавна такса за първа инстанция, 25 лева – държавна такса за въззивна, 300 лева – адвокатско възнаграждение за заповедно производство, 500 лева – адвокатско възнаграждение пред първа инстанция и 400 лева – въззивна.

От друга страна на въззивамата страна и ответник в първоинстанционното производство следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част от иска. Направените разноски от въззивника С. в хода на производството по делото /първоинстанционно и въззивно такова/, съобразно представените договори за правна защита и съдействие , възлизат общо на сумата в размер на 850 лв., 450 лв. за адвокатско възнаграждение – за първоинстанционното производство и 400 лв. за адвокатско възнаграждение – за въззивното производство

Същевременно, съгласно отговора на преюдициално запитване по т. 1 на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на С., първи състав, разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. Всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

В настоящия случай предвид цената на иска и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното дължимо адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лева. Въпреки това настоящата съдебна инстанция намира, че този размер не отговаря на действителната правна и фактическа сложност на правния спор. Производството и пред двете съдебни инстанция е приключило в едно съдебно заседание, като доказателства са събирани единствено в първоинстанционното производство и същите не се отличават със значителен обем. Същевременно цената на иска е в изключително малък размер, за да се приеме, че определянето на минимално адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева отговаря на интересите и на ползвателя на адвокатските услуги. Ето защо съдът намира, че следва да се признае адвокатско възнаграждение за заповедно производство в размер на 50 лева, за първа инстанция в размер на 100 лева и за въззивна инстанция в размер на 50 лева.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в тежест на въззиваемия С. следва да се възложат сторените от въззивника разноски за двете инстанции в размер на 198,24 лв., който размер съответства на уважената част от предявения от ищеца иск.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на дружеството-въззивник следва да се възложат сторените от въззиваемия С. разноски за двете инстанции в размер на 41,87 лв., който размер съответства на отхвърлената част от предявената искова претенция.

Изложените по-горе съображения водят до извода на въззивната инстанция, че обжалваното решение на първоинстанционния съд, в останалата му част, като валидно, допустимо и правилно, следва да се потвърди

Мотивиран от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 453/11.11.2019г., постановено от Районен съд - Димитровград по гр.д. № 956 по описа за 2019г., в частта, в която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от „Професионален домоуправител“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление  гр.*** против И.Л.С., с ЕГН **********,*** иск да се признае за установено съществуването на вземането, присъдено със Заповед № 357/05.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 613/2019г., по описа на РС – Димитровград за сумата до 18,44 лв. – дължим дял от режийни разходи за управление и поддържане на общите част на ЕС за периода м. юни – м. юли 2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2019г. до окончателното ѝ изплащане, както и  в частта за дължимите разноски за производството и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуване на вземане на Професионален домоуправител“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление  гр.*** срещу И.Л.С., с ЕГН **********,*** присъдено със Заповед № 357/05.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 613/2019г., по описа на РС – Димитровград за сумата до 18,44 лв. – дължим дял от режийни разходи за управление и поддържане на общите част на ЕС за периода м. юни – м. юли 2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2019г. до окончателното ѝ изплащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК И.Л.С., с ЕГН **********,*** да заплати на „Професионален управител“ ЕООД, ЕИК ********* сума в размер на 198,24 лева, представляващи съдебно деловодни разноски, направени пред първа и въззивна инстанция, както и в заповедното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Професионален управител“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на И.Л.С., с ЕГН **********,*** сума в размер на 41,87 лева, представляващи съдебно деловодни разноски, направени пред първа и въззивна инстанция.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ:    1.

 

 

                                                                                                                2.