Решение по дело №17/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се прознесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 55/07.05.2012 г., постановено по гр. д. № 668/2011 г., Момчилградския районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на запис на заповед от 03.06.2010 г. с издател Р. Х. Д.. С решението е признато за установено по отношение на Р. Х. Д. от с. Б., общ. К., че съществува вземането на А. А. М. от с. Б., общ. К. за сумата от 3 000 лв., произхождащо от запис на заповед, издаден на 03.06.2010 г. от Р. Х. Д. с падеж за плащане 10.07.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 26.09.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски по делото – 60.00 лв. –платена държавна такса, и 160.00 лв. –адвокатско възнаграждение, за което задължение е издадена заповед № 265/27.09.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч. гр. д. № 434/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът в първоинстанционното производство Р. Х. Д., който Ч. процесуалния си представител го обжалва като необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон. Същият твърди, че по делото се установявало, че между страните съществували отношения по повод договор за покупко- продажба на движими вещи на стойност 45000 лв., сключен на 25.07.2004 г. в гр. Златоград, за обезпечаване на плащането по който, ответникът издал в полза на ищеца 15 бр. записи на заповед, всеки на стойност 3000 лв. Ищецът следвало да докаже съществуването и изискуемостта на обезпеченото вземане от 45000 лв. по договора за продажба на движими вещи. Твърди още, че не били доказани съдържанието и предмета на договора за покупко- продажба, а дори и да се приемело, че вземането е доказано по основание, същото не било изискуемо. Поддържа се също, че погасителната давност за плащане на сумата от 45000 лв., изтекла на 26.07.2009 г. и нямало представени доказателства ищецът да е предприемал действия, насочени към събиране на дължимата сума и прекъсващи погасителната давност. Прави възражение и за това, че с оглед размера на обезпеченото вземане, по правилата на родовата подсъдност, спорът не бил подсъден на районния съд. Жалбодателят моли атакуваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

С подадения по делото отговор на въззивната жалба, ответникът по същата, А. А. М. оспорва същата като неоснователна. Излага съображения за редовност на записа на заповед, както и относно липсата на задължение за установяване на каузалното правоотношение между страните. Твърди, че ответникът не доказал съществуването на договор за покупко- продажба, който да е обезпечен със записа на заповед. Моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд

В съдебно заседание, жалбодателят Р. Д. Ч. процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата А.М. Ч. процесуалния си представител, оспорва жалбата изцяло.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество. Разгледана по същество същата е неоснователна. Съображенията на съда са следните:

Решението на Момчилградския районен съд е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Р. Х. Д., че дължи на А. А. М. сумата в размер на 3000 лв. по запис на заповед от 03.06.2010 г., въз основа на който били издадени заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 434/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд на основание чл. 176 от ГПК ищецът е дал обяснения, че сумата в размер на 3000 лв. представлява част от вземане по договор за покупко-продажба на движим вещи.

Ответникът Р. Х. Д. в отговора си на основание чл. 131 от ГПК твърди, че сумата от 3000 лв., произтича от договор за заем между страните, а във въззивната жалба посочва различно основание за издаването на записа на заповед- обезпечение на плащане по договор за покупко- продажба на движими вещи от 25.07.2004 г.

В хода на тези констатации, настоящата инстанция изгради своето становище. Искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК има за цел установяване на съществуването на вземане, предмет на заповедното производство по издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед и ответникът е направил възражение, че сумата по записа на заповед произтича от каузално правоотношение между страните, тогава ищецът следва да докаже съществуването на каузалната сделка. В случая ищецът на основание чл. 176 ал. 1 от ГПК е заявил, че сумата по записа на заповед представлява част от задължение за заплащане на цена по договор за покупко- продажба на движими вещи общо в размер на 45000 лв. Това твърдение се признава от ответника във въззивната жалба, който посочва, че записът на заповед е издаден като обезпечение на плащане по договор за покупко- продажба на движими вещи от 25.07.2004 г. за сумата от 45000 лв. Или, в случая е установено наличието на каузалното правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед и тъй като не са налице доказателства, че това вземане е погасено, искът е основателен и правилно е уважен от първоинстанционния съд, макар и по различни съображения.

Съдът намира възражението на ответника за изтекла давност за неоснователно. От признанията на страните се установява, че договорът за покупко- продажба на движими вещи, бил сключен през 2004 г. Записът на заповед обаче е издаден от ответника на 03.06.2010 г., от което следва, че задължението не е погасено по давност, а и ответникът не би поел задължение да заплати сумата от 3000 лв. на падежа 10.07.2011 г.

Неоснователен е и доводът за допуснато нарушение на правилата за родова подсъдност при разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Цената на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК е 3000 лв., респ. съдът е сезиран с произнасяне до този размер, до който се простира силата на присъдено нещо, независимо от обстоятелството, че сумата представлява част от сума, дължима по договор за покупко- продажба, надвишаваща 25000 лв. Освен това, ищецът – ответник в настоящото производство в отговора на въззивната жалба признава, че от общата сума по договора за покупко- продажба, са му платени сумите по 7 бр. записи на заповед /21000 лв./. Останалата дължима част е 24000 лв., която също не надвишава предвидената в чл. 104, ал. 1, т. 4 от ГПК, граница. Поради това, родово компетентен да се произнесе по предявения иск е районният съд.

При този изход на делото разноски не се следват на жалбодателя, а ответникът по жалбата не претендира такива.

Водим от изложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение №55/07.05.2012г., постановено по гр. д. № 668/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.