№ 195
гр. Варна, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Деспина Г. Георгиева
Росица Сл. Станчева
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20253000500367 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивни
жалби и на двете страни по спора, предмет на постановеното по гр.д. №
563/2024 г. по описа на ОС – Добрич решение № 16/03.02.2025г.
Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, в
която е осъдена да заплати на Х. Ю. О., ЕГН **********, сумата от 20 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. №
1/1991 г., преобразувано в ДП № 780-11/1998 г. по описа на ВОП – София, а
сега ДП № II-048/1999 г., на основание чл.2б ЗОДОВ, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска –
24.09.2024 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното
решение, оспорвайки направените от съда изводи за доказаност на предявения
от ищеца иск по основание и размер. Сочи се, че част от претенцията е
основана на твърдения и за вреди от т.нар. възродителен процес, свързани със
задържането му, лишаването от свобода и принудителното му изселване,
които вреди не могат да бъдат обезщетявани чрез настоящия иск, отделно от
това за тях претенцията била погасена по давност. Относно претендираните
вреди от неразумната продължителност на наказателното производство се
сочи, същото не е такова по см. на чл.6, §1 от Конвенцията в гражданско-
1
правния му аспект, тъй като ищецът е можел да предяви граждански иск за
претърпените от деянията вреди, съдът не е отчел действителната и правна
сложност на наказателното производство, ритмичността на извършваните по
него процесуални действия, както и обстоятелството, че за времето, през което
делото е било в съдебната му фаза Прокуратурата не е пасивно легитимирана
да отговаря. Излагат се доводи, че част от претендираните вреди /подробно
посочени/ не са в причинна връзка с неприключването на наказателното
производство. Оспорва се и размера на присъденото обезщетение като
завишен и несъответен на правилото на чл.52 ЗЗД. Отправеното до настоящата
инстанция искане е за отмяна на решението в обжалваната му част и
отхвърляне на иска, евентуално за присъждане на обезщетение в по-нисък
размер.
Ищецът Х. Ю. О., чрез процесуалния си представител, обжалва
първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, а именно за
отхвърляне на иска му по чл.2б ЗОДОВ за горницата над присъденото
обезщетение от 20 000 лева до предявения размер от 120 000 лева, ведно със
законната лихва, считано от 23.09.2024 г., както и искането му за присъждане
на законната лихва върху уважената главница от 20 000 лева за периода от
23.09.2021 г. до предявяване на иска – 24.09.2024 г. Счита, че в тези му части
решението е неправилно и необосновано, постановено при съществено
нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон,
със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от
нарушението по чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС и съдебната практика на ВКС. Твърди,
че съдът не е изложил мотиви за отхвърляне на иска за горницата над 20 000
лева до претендираните 120 000 лева, не е обсъдил всичките му доводи
относно справедливия размер на следващото му се обезщетение. Излага
подробни аргументи по обстоятелства и съдебна практика /на националните
съдилища и на ЕСПЧ/, за които сочи, че са релевантни и обуславят
основателността на търсения размер на обезщетението, съответно не са
съобразени/неправилно ценени от първоинстанционния съд. Относно
определения начален момент на дължимото обезщетение за забава сочи, че
изводът на съда е направен в противоречие с материалния закон и съдебната
практика. Излага подробни аргументи за това. Иска се от настоящата
инстанция да отмени така обжалваното от него решение и да постанови друго,
с което да уважи иска му изцяло, ведно с претендираната законна лихва с
начален момент от 23.09.2021 г.
В срока по чл.263 ГПК не са постъпили отговори.
В с.з., чрез представител от АП – Варна, съответно с депозирано
писмено становище от процесуалния представител на ищеца Х. О., въззивните
жалби се поддържат, а подадената от насрещната страна жалба се оспорва
като неоснователна.
За да се произнесе по спора, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК,
ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият
2
състав на АпС – Варна взе предвид следното:
Предявените от Х. Ю. О. против Прокуратурата на РБ искове са с правно
основание чл.2б ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД, основани на твърдения, че е пряко
пострадал от деянията на т.нар. Възродителен процес и предмет на
разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991г. по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано под № 780-
ІІ/1998г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София, а към момента ДП
№ ІІ-048/1999 г. Твърди, че е бил принуден насилствено да промени турските
си имена, по повод участието му в мирен протест за тяхното възстановяване в
периода м. юни – м. септември 1986 г. е бил държан и малтретиран в
следствения арест в гр. Толбухин /сега гр. Добрич/, впоследствие бил уволнен
от работа, не можел да работи по специалността си /счетоводител/, налагало се
да изкарва прехраната си чрез работа в строителството, полагайки тежък
физически труд, в периода 26.05.1987 г. – м. април 1989 г. бил принудително
изселен в с. С., със забрана да напуска населеното място, лишен от
възможността да контактува с близките си, принудително настаняван в
психиатрията в гр. Пл., а впоследствие и екстрадиран от България. Твърди се
още, че след установяването му в Турция, узнал за започналото разследване на
извършените спрямо турското етническо население в България престъпления,
като излага подробно хронологията по движението на образуваното сл.д. №
1/1991 г. Сочи, че макар и да бил един от пострадалите не е бил разпитван
като свидетел, не са му били разяснявани правата му по чл.75, ал.3 НПК,
единствено са му връчвани постановления от 04.10.2018 г. и 31.05.2022 г. за
спиране и прекратяване на наказателното производство, последното
впоследствие отменено. Твърди още, че производството по все още
неприключилото следствено дело е продължило неразумно дълго, без това да
е обективно оправдано – обстоятелство, установено с постановени
определения по чл.369 НПК, и с която продължителност е нарушено правото
му по чл.6, §1 от КЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен
срок. В хода на разследването обвиняемите са починали, изтекла е и
абсолютната давност за наказателно преследване, поради което той, като
пряко пострадал от деянията, е бил лишен от възможността да бъде
конституиран като частен обвинител и да получи обезщетение от виновните
лица за претърпените вреди. Твърди, че в резултат на това нарушение на чл.6,
§1 ЕКЗПЧОС е претърпял неимуществени вреди - притеснение, очакване и
безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в
институциите и правосъдието, чувство за липса на справедливост, страх и
опасение, че виновните ще останат ненаказани, а в същото време е бил лишен
от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец
/загуба на възможности/. С оглед на това е предявен и иска за заплащане на
обезщетение за тези вреди в размер на сумата от 120 000 лева, ведно със
законната лихва върху нея, начиная от 23.09.2021 г. до окончателното
изплащане на задължението.
С отговора си на исковата молба Прокуратурата на РБ е оспорила
3
исковете с възражения за тяхната неоснователност. Твърди се, че обезвредата
за вредите от събитията от 1986 г. – 1989 г. следва да се реализира по реда на
Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица,
процесното наказателно производство не е такова за граждански права по см.
на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС, тъй като ищецът е можел да предяви правата си чрез
иск по гражданскоправен ред, както и че Прокуратурата не следва да отговаря
за забавяне на делото за периода, когато същото е било висящо пред съда /в
т.нар. съдебна фаза/. Излагат се аргументи относно фактическата и правна
сложност на наказателното производство, както и доводи за липса на
бездействие от страна на органите на разследването. Оспорват се
претендираните от ищеца като претърпени неимуществени вреди, размерът на
търсеното обезщетение и началния момент на претендираната законна лихва.
Пред настоящата инстанция не е налице спор по приетото за установено
от първоинстанционния съд въз основа на ангажираните по делото
доказателства относно извършената в периода 1986 г. – 1989 г. спрямо ищеца
принуда, свързана с насилствената смяна на турските му имена /от Х. Ю. О. на
А. Й. О./ и последващи репресивни мерки, както и относно движението по
процесното досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да
са претърпени вреди.
В периода 1986 г. – 1987 г. Х. О. е бил задържан в следствен арест и
разследван за участие в противодържавна организация от Толбухински окръг,
въз основа на Заповед № І – 355/26.05.1987 г. на Министъра на вътрешните
работи е бил принудително установен в с. С. по наложена мярка по чл.39, ал.1
от Закона за народната милиция за срок от три години, изтърпявана до
08.12.1988 г., бил е обект на активно наблюдение по оперативно дело по линия
на протурския национализъм /телеграма НР.586/11418 на Н-к ОУ на МВР
Плевен, вх.№ 728/18.09.1988 г./, впоследствие изселен в Турция.
На 31.01.1991 г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на
въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Т. Ж. и о.з. генерал-
полковник Д. Ст. за извършено от тях престъпление по чл.162, ал.1 вр. чл.20,
ал.2 НК за това, че в периода 1984 г. – 1989 г. в съучастие с други лица са
подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода м.
09.1991 г. - м. 01.1993 г. като обвиняеми са били привлечени и други лица.
След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите
и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993 г. във Върховния съд -
Военна колегия е бил внЕ. обвинителен акт срещу Д. Ст., Т. Ж. и Г. Ат. за това,
че в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г. обвиняемият Ст., в качеството си на
военно-длъжностно лице - министър на вътрешните работи, умишлено
подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в
съучастие обвиняеми Ж. и Ат., при условията на продължавано престъпление
умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при
провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и
изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените
му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред
4
функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица
от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел
фактическо извънредно положение на части от територията на страната,
разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които
деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно
задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание
“лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските
граждани на свободно предвижване и между населените места на страната,
право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност,
право на ползване на свой език - престъпление по чл.387, ал.2, във връзка с
ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.2 от НК за обвиняемия Ст. и престъпление чл.387,
ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.3 от НК за обвиняемите Ж. и Ат..
По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внЕ. обвинителен акт,
образуван в НОХД № 1/1994 г., което е прекратено с разпореждане от
09.02.1995 г. и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на
подробно посочени процесуални нарушения, сред които и идентификация на
пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от
инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите,
така и на пострадалите.
На 19.12.1997 г. е внЕ. втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми
и за същите престъпления, който отново е върнат поради направени
констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане
указания /разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД № 1/1998 г./.
С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл.д. № 1/1991г. е
изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от
29.09.1998 г. е преобразувано в сл.д. № 780-11/1998 г. Със същото
наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата
смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. е постановено прекратяване и по
отношение на обвиняемия Д. Ст., също поради смърт на дееца.
В периода 06.04.1999 г. - 04.12.1999 г. досъдебното производство е било
спряно поради свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило
под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължава да е висящо и към настоящия
момент. По същата причина е било спирано и в периода 01.10.2002 г. -
04.07.2003 г., както и с Постановление от 04.02.2004 г. за периода 04.02.2004 г.
– 14.12.2010 г., а впоследствие и с Постановление от 04.10.2018 г. Възобновено
е с Постановление от 18.04.2022 г. на прокурор от ВОП – София.
На 31.05.2022 г. досъдебното производство е било прекратено на
основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.4 от НПК /настъпила смърт на
единствения останал обвиняем/, като постановлението за прекратяване е
отменено по жалба на друго пострадало лице /ВЧНД № 821/2022 г./ и
висящността на наказателното производство е възобновена. Същото към
настоящия момент не е приключило, като с Постановление от 30.09.2024 г. на
прокурор от ВОП – София са дадени указания за извършване на конкретни
5
следствени действия /разпити на пострадали и установяване на лица –
извършители/ и разследване на деяние по чл.416 и сл. НК.
От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от
установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се
намират на територията на Република Турция по делото са били изготвяни
следствени поръчки до Република Турция. Съгласно писмо на отдел
"Международен" при ВКП, но адресирано до Военно-окръжна прокуратура, и
част от материалите по сл.д. № 1/1991 г., е видно, че макар и преди 2002 г. да
са изготвяни молби за правна помощ, изпълнявани частично и на етапи,
инструментите на международната правна помощ са били съсредоточени в
периода 2002 г. – 2007 г. Така по молба за правна помощ от 2002 г. са били
разпитани 26 лица от 134 посочени. На 14.07.2003 г. е изпратена втора молба,
която е върната като неизпълнена на 15.12.2003 г. Последвало е ново искане за
разпит на 108 лица. Към датата на постановление за спиране от 04.10.2018 г. са
били разпитани общо 369 от пострадалите лица. Съгласно писмо-отговор на
Върховна касационна прокуратура, изготвено по подадена молба на
пострадали лица, нова съдебна поръчка е изпратена през м.01.2019 г.
През 2018 г., преди спиране на досъдебното производство, част от
пострадалите лица са подали молби по чл.368 ГПК, по които са образувани
дела в СГС. С постановени по тях определения на Прокуратурата е бил даден
1-месечен срок за предприемане на действия съгласно правомощията на
прокурора по чл.242, ал.1 НПК /в акта за спиране е посочено само едно от тях
- определение по ЧНД № 3650/2018 г./. Указания за предприемане на действия
за ускоряване на наказателното производство в 2-месечен срок са били дадени
и вр. връчване на Постановлението за спиране от 04.10.2018 г. /определения по
ВЧНД № 2966/2021 г. и ВЧНД № 2932/2021 г. на СГС/.
Установено е от фактическа страна по делото и това, че по процесното
досъдебно производство ищецът Х. О. е бил разпитан за първи път като
пострадало лице едва на 10.12.2024г. Преди това, на 13.04.2023г., същият е
депозирал молби до ВОП – София с искане за промяна на правната
квалификация на обвинението от такова по чл.387 ал.2 НК в такова по чл. 417
и сл. НК, както и е заявил, на основание чл.75, ал.3 НПК, желанието си да
участва като пострадал в досъдебната фаза и да бъде разпитан като свидетел,
посочил е адрес за контакт и кореспонденция.
Спорните въпроси между страните са по приложение на правото –
дали и за какъв период от разглеждане на следственото дело ищецът има
право на иск по чл.2б ЗОДОВ, дали и какви вреди са претърпени, които
да са в причинна връзка с това наказателно производство, какъв е
справедливия размер на евентуално следващо се обезщетение и от кога се
дължи законната лихва върху него.
С нормата на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ законодателят е въвел отговорност за
държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
6
делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Разпоредбата е приета с
изменението на ЗОДОВ, обн. в ДВ бр.98/11.12.2012г. и е в сила от 15.12.2012г..
Към тази дата сл.д. № 1/1991г. е висящо, поради което и претенцията за
обезвреда от неприключването му в разумен срок следва да бъде разгледана по
реда на специалния ЗОДОВ. Това обаче не означава, че до този момент
пострадалото лице е нямало право на иск. Последното се извежда от прякото
действие на общата разпоредба на чл.7 от Конституцията на РБ от 1991г.,
предвиждаща отговорност на държавата за всички вреди, причинени от
незаконни актове и действия на нейни органи или длъжностни лица, както и
непосредствената приложимост на ЕКЗПЧОС, в сила за България от
07.09.1992г. /чл.5 ал.4 Конституцията/. Всеки национален съд на държава –
страна по Конвенцията е национален съд по см. на чл.13 от нея и като такъв е
длъжен да разгледа всяко дело в защита на право, което Конвенцията
признава. Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим
и безпристрастен съд е такова право, поради което и неговото нарушаване
покрива състава на чл.7 от Конституцията /в т.см. е и постановеното по реда
на чл.290 ГПК решение № 210/2015г. по гр.д. № 3050/2014г. на ВКС, ІІІ г.о./.
Ето защо предявената претенция за нарушено право на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок обхваща отговорността на Прокуратурата
и предпоставя преценка за разумността на срока на разследването за периода
от влизане в сила на ЕКЗПЧОС /07.09.1992г./ до предявяване на иска –
23.09.2024г. /арг. и решение Foti end others v Itali,1982г. и Smirnova v. Russia/.
Установените по-горе обстоятелства за осъществените действия спрямо
ищеца /принудителна смяна на имената му, задържане и принудително
изселване, ограничаващо правото му на свободно придвижване, правото му на
труд и личен живот/, от една страна, и деянията и съставомерния резултат от
тях, предмет на разследване в наказателното производство, както по
текстовете до 2024г., така и след дадените указания с постановлението от
30.09.2024г. за разследване на престъпления по чл.416 НК, от друга, обуславят
легитимацията на ищеца Х. О. като пострадал. Предоставената му от закона
възможност да участва като частен обвинител и да предяви граждански иск
срещу обвиняемите лица определя наказателното производство като такова за
определяне на граждански права по см. на чл.6 §1 КЗПЧОС от момента на
образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са
можели процесуално да бъдат упражнени. В тази връзка доводите на
Прокуратурата, че процесното наказателно дело не е такова за граждански
права предвид възможността за предявяване на иск за обезщетение пред
гражданския съд, са неоснователни.
Сл.д. № 1/1991 г. е образувано на 31.01.1991 г. и до настоящия момент
не е приключило, като към момента на устните прения пред настоящата
инстанция досъдебното производство е с продължителност от над 33 години,
считано от посочената по-горе релевантна дата /07.09.1992г./.
Изхождайки от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ критерии, както и
7
стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото,
поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на
делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело,
настоящият състав намира, че този период значително надхвърля изискването
за разглеждане на делото в разумен срок по см. на чл.6, §1 Конвенцията. Този
извод не се променя и при приспадане на времето от 1 година и 10 месеца,
през което делото е било в съда по повод двукратното внасяне на обвинителни
актове. Отделно от това следва да се отбележи, че страна по материалното
правоотношение за обезвреда по ЗОДОВ е държавата, а органът, от
действията на които е причинена вредата е само неин процесуален
субституент. Когато вредите са причинени от няколко органа това не изключва
отговорността на държавата, независимо дали искът е предявен срещу всички
или само срещу един от тях.
Безспорно е, че делото се характеризира с фактическа и правна
сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, предмет на
разследването, наличието на повече от един обвиняем, множество пострадали
лица и произтичащия от това обем на процесуално-следствените действия.
След първото връщане на обвинителния акт от съда са идентифицирани като
пострадали 446 лица, въдворени в ТВО Б., а предвид указанията от
30.09.2024г. и променената правна квалификация, броят на пострадалите,
засегнати от разследваните деяния, би бил значително по-голям. Това, както и
обстоятелството, че част от пострадалите лица са починали, а други живеят на
територията на Република Турция безспорно рефлектира върху фактическата
сложност на делото, което е наложило отправянето на молби за правна помощ
към трета страна и неколкократното му спиране по тази причина. Независимо
от това, съдът приема, че делото не е „проведено с дължимата грижа“
/Cominggersol SA v Portugal, 2000г./. Съгласно коментираното по-горе писмо
на отдел „Международен“ към ВКП инструментите на международната
правна помощ са съсредоточени в периода 2002-2007г., към който момент вече
е била изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване по
повдигнатите по първоначалната квалификация обвинения на единствения
останал жив обвиняем – Г. Ат.. Давността е изтекла през 2000г., а едва през
2012г. същият е бил разпитан, като разследващият орган му е разяснил
произтичащите от това права, по повод на което лицето е заявило, че ще се
ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Впоследствие и
този обвиняем е починал, като към настоящия момент висящносттта на
производството е обусловена от постановената отмяна на постановлението за
прекратяване и дадените по-късно нови указания за разследване по други
текстове на НК и срещу други /неустановени към момента/ лица.
В подкрепа на извода за неоправданото забавяне на производството и
неприключването му в разумен срок са и постановените определения на СГС
по подадени през 2018г. и 2021г. молби за ускоряване на процеса.
При направата на извода относно разумността на срока, настоящият
състав отчита и това, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е
8
допринесъл за забавяне на производството.
Липсват обективни причини, които да оправдаят продължителността от
над 30 години. Това важи и за трудностите, които са били обусловени от
забавата/неизпълнението на отправяните молби за правна помощ.
В практиката на ЕСПЧ, прилагана и в редица решения на ВКС,
последователно се приема, че държавите следва да организират своите
съдебни системи по такъв начин, че техните компетентни органи да отговорят
и на изискванията на чл.6, §1 от Конвенцията, включително и да разглеждат
делата в разумен срок. В случая не може да се приеме, че са положени
необходимите усилия за ефективно използване на международно-правните
инструменти, дори и при извод за дадени указания за разпит на всички
пострадали лица, съответно, че са предприети действия за ефективно
разследване на деянията, от които ищецът е пострадал.
С оглед на горното, съдът намира, че е налице нарушение на чл.6, §1
ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен
срок, което ангажира отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на РБ
за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение
вреди.
По вредите и размера на обезщетението:
По реда на чл.2б ЗОДОВ се обезщетяват само онези вреди /имуществени
и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от неразумната
продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от
деянията, предмет на разследването. Относно неимуществените вреди
съдебната практика приема, че съществува оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива, поради
което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични
неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което
съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на
доверието му в държавността /в т. см. Scordino с/у Италия; Smirnova с/у Русия,
1999г.; Димитров и Ханъмов срещу България и др. решения на ЕСПЧ, а също
и решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., решение № 272 от
27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г. и решение № 48/06.04.2020г. по гр.д. №
1610/2019г., и трите на IV г.о. на ВКС/.
С оглед на това и доколкото по делото липсват доказателства,
опровергаващи твърденията на ищеца, съдът намира, че същият е претърпял
претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност,
разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на
справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него
репресивни действия няма да бъдат наказани и от това, че е лишен от
възможността да получи справедливо обезщетение и възмездяване.
На основание чл.52 ЗЗД и съгласно разясненията на ППВС № 4/1968 г.
9
съдът приема, че определеният от първоинстанционния съд размер от 20 000
лева е справедлив еквивалент за обезщетяването на тези вреди.
При определянето на този размер съдът отчита, че продължителността
на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове,
в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване за
престъпленията по повдигнатите до този момент обвинения е изтекла. С оглед
на това и легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права
за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес на
този етап е осуетено /такива срещу вече починалите обвиняеми не биха могли
да бъдат предявени, а към момента други извършители все още не са
установени/. Независимо от възможността искът за обезщетение да бъде
предявен и в самостоятелно производство, доколкото гражданската
отговорност може да се ангажира независимо от наказателната, следва да се
отчете интереса на пострадалия това да стане по реда, предвиден в НПК -
естеството, мащаба и характера на обстоятелствата, обуславящи
инкриминираните деяния, както и заеманите длъжности от лицата срещу
които е водено разследването към релевантния период, предпоставят
значителни трудности в доказването на деликта в рамките на самостоятелен
граждански процес.
Относимо към определяне на справедливия размер на обезщетението е и
обстоятелството, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на
производството.
По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на
негативни изживявания по повод процесното наказателно производство, които
да надхвърлят по интензитет обичайните такива от неразумната
продължителност на делото. Не се твърди или установява воденото
производство да е рефлектирало върху начина на живот на пострадалия,
неговото здравословно състояние или да е причинило други неудобства, вън
от обичайните. Изложеното във въззивната жалба касае преките вреди от
деянията.
Безспорно е, че упражнената спрямо ищеца репресия през 1985 – 1989г.
определя значимостта, която разследването на събитията от този период има
за него /макар в приложното поле на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС да не се включва
правото за наказателно осъждане на трети лица – Perez v France, 2004г./. В
същото време съдът отчита, че съгласно ангажираните по делото
доказателства проявената от него заинтересованост от делото датира едва към
периода след 2023г., когато е заявил желанието си да бъде разпитан и да
участва като пострадал. Не се установява той да е сред лицата, подали първата
жалба през 1996г., нито да е бил член на Сдружението, чрез което други
пострадали от „Възродителния процес“ са търсили информация и отправяли
искания до различни институции вр. наказателното производство, нито по
какъвто и било начин до този момент да е предприемал лично процесуални
действия – искания за ускоряване на производството. Поради това и съдът
10
приема твърденията на ищеца за по-висок интензитет на претърпените
негативни изживявания от обичайните за неоснователни. Напротив, това
обстоятелство определя по-нисък такъв спрямо други лично пострадали лица,
в полза на които по други дела са присъждани по-високи обезщетения
/преимуществено суми в размер на 30 000 лева/.
Изложените във въззивната жалба и исковата молба доводи за
претендирано обезщетение в размер на 120 000 лева, като съответен на
установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при
определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на
Конвенцията не се споделят от настоящия състав. Действително в редица свои
решения ЕСПЧ е посочвал критериите /общи принципи/, от които изхожда, но
същите са прилагани винаги в контекста на конкретния правен спор. Изрично
в цитираното от ищеца решение по делото Apicella v Italy, 2004г. e посочено,
че чл.41 от ЕКПЧОС дава правомощието на съда да направи преценка дали в
конкретния случай на страната следва да бъде присъдено обезщетение,
независимо от констатираното нарушение. Именно от гледна точка на
необходимостта от преценка на конкретния казус следва да се тълкуват и
визираните в това решение базови суми. Предметът на спора по това дело и по
настоящото не покриват възприетото в практиката на ЕСПЧ разбиране за
"подобни случаи" - които и да са две производства, продължили същия брой
години, за идентичен брой инстанции, със залози с еднакво значение, подобно
поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на една и съща
държава.
По същите съображения неоснователно е и позоваването от страна на
ищеца на постановените от ЕСПЧ решения по делото Mocanu и други срещу
Румъния, както и по делото Romanesko срещу Румъния - присъдените с тези
решения обезщетения са за нарушение на чл.3 от Конвенцията в процесуален
аспект, а не за нарушение по чл.6, §1, както и на осреднени размери на
присъждани обезщетения от националните ни съдилища по искове по чл.2б
ЗОДОВ, черпейки доводи единствено от продължителността на забавеното
съдебно производство.
В практиката на ВКС последователно се приема, че размерът на
обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на
конкретните по делото обстоятелства. При присъждането на обезщетения,
дори по сходни казуси, също следва да се отчете и конкретиката на всеки
отделен случай. Това важи и за исковете по чл.2б ЗОДОВ, предявени от
другите пострадали лица от т.нар. Възродителен процес. В тази връзка съдът
отчита, че присъдените обезщетения в размер на 30 000 лева са в полза на
лица, спрямо които упражнената репресия от инкриминираните деяния е била
в значително по-висок интензитет /принудително въдворени в места за
лишаване от свобода – затвора в Б./, обуславяща по-значим залог, а в
настоящия казус подобна принуда спрямо ищеца не е осъществявана, както и
посоченото по-горе обстоятелство относно установения момент, от който
ищецът е манифестирал своята лична заинтересованост от процесното
11
наказателно дело.
Целта на обезщетението е да възмезди пострадалия в най-пълна степен
за вредите от накърнените му нематериални блага, които по принцип нямат
парична стойност, но без същото да води до неоснователно обогатяване.
Следва да бъде съобразено и това, че самият факт на осъждането
/признаването факта на увреждането/ също има репариращ ефект за
пострадалия. Изрично в практиката на ЕСПЧ се приема, че предвиденият
механизъм по чл.2б ЗОДОВ сам по себе си съставлява обезщетение за
нарушението на чл.6, §1 от Конвенцията.
Неоснователен е и доводът на ищеца, че при определяне размера на
следващото се обезщетение следва да бъде включена и "съответната част за
загубените възможности". Както бе посочено по-горе в приложното поле на
чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети
лица и обезщетението не цели да репатрира претърпените вреди от деянието,
предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението
/засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за
значението /залога/, което делото е имало за пострадалия. Именно в контекста
на последното /залога/ следва да бъдат разглеждани и предприетите от
държавата други мерки за обезщетяване/отстраняване на тези преки вреди
/постановената политическа реабилитация, предвидените в ЗПГРРЛ
обезщетения, дадената възможност за възстановяване на етническите им
имена при облекчени условия/.
С оглед на горното, съдът намира, че предявеният от Х. Ю. О. против
Прокуратурата иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ следва бъде уважен до
размер на сумата от 20 000 лева, като за горницата над тази сума до
претендираните 120 000 лева исковата претенция е неоснователна.
По искането за лихва за забава:
Няма спор, че отговорността на държавата, чрез нейния процесуален
субституент Прокуратурата на РБ по своя характер е деликтна, поради което и
по отношение на тази отговорност е приложима разпоредбата на чл.84, ал.3
ЗЗД. Доколкото обаче към настоящия момент наказателното производство не е
приключило, то следва да бъде съобразена цитираната от
първоинстанционния съд съдебна практика на ВКС, съгласно която забавата
настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че
претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на
делото до предявяване на иска /т.е. неразумната продължителност е елемент
от фактическия състав на отговорността по чл.2б ЗОДОВ/. Поради това и
началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение е
датата на подаване на исковата молба – в случая 24.09.2024 г.
Неоснователно е твърдението за противоречие на този извод с
практиката на ЕСПЧ. Началният момент, от който този съд присъжда лихва е
датата на изтичане на срока за плащане на присъденото обезщетение /напр.
дело Наковски с/у България, Коновски с/у България/.
12
Цитираните от ищеца съдебни актове на касационната инстанция са
неотносими, тъй като касаят разрешение на въпроса за забавата по
приключили към датата на предявяване на иска дела.
Поради съвпадането на изводите на съда с постановения от
първоинстанционния съд резултат, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
С въззивната си жалба ищецът е претендирал разноски за настоящата
инстанция, но предвид изхода от спора и липсата на представени
доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение, съдът намира, че
внЕ.ата държавна такса по предприетото от него обжалване следва да остане в
негова тежест, а разноски вр. защита по предприетото от ответната страна
обжалване не са доказани. С оглед на това разноски в полза на ищеца не
следва да бъдат присъждани.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16/03.02.2025г., постановено по гр. д. №
563/2024г. по описа на ОС – Добрич.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК пред
Върховния касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13