№ 19
гр. Луковит , 08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛУКОВИТ в публично заседание на двадесет и шести
януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ВЛАДИСЛАВА А.
ЦАРИГРАДСКА
при участието на секретаря МАРИАНА Х. ДОЧЕВА
като разгледа докладваното от ВЛАДИСЛАВА А. ЦАРИГРАДСКА
Гражданско дело № 20204320100457 по описа за 2020 година
Предявен е установителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК с правно основание
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД
Постъпила е искова молба от "А.К.П.З." ООД, с която иска да бъде признато за
установено по отношение на ответницата Д. В. Я. от гр. Луковит, че дължи сумите, за които
в полза на дружеството била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК за
следните суми: 833,69 лева – главница, 128,95 лева – договорна лихва и 180,91 лева –
лихва за забава, произтичащи от договор за потребителски кредит, сключен между
ответницата и кредитора "А.А.М." АД и "А.Ф", вземанията по който били прехвърлени в
полза на ищеца с договор за цесия. Претендират се и разноските от заповедното и исковото
производство. В подкрепа на твърденията са представени писмени доказателства.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответницата Д. В. Я. възразява, че искът е
недопустим, защото ищецът не е легитимирана надлежна страна, като оспорва, да е
уведомявана от стария или новия кредитор за прехвърлянето на вземането. Прави
възражение за нищожност поради липса на предмет на договора за цесия. Изтъква липсата
на съгласие за прехвърляне на вземанията. Оспорва задължението за лихви, които счита, че
надвишават размера по чл. 10 ЗЗД. Възразява срещу претенцията за разноски. Представя
копия на платежни документи, с които иска да докаже, че е платила задълженията си.
В съдебно заседание ищецът не се представлява и не е изразил писмено становище.
Ответницата Д.Я. не се явява в съдебно заседание, представя писмено становище, с
което поддържа защитната си теза, изложена в отговора на исковата молба и моли за
1
отхвърляне на предявения срещу нея иск.
Съдът, като обсъди становищата на страните и въз основа на представените
доказателства, намира за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:
По повод заявление с Вх.№2518/16.06.2020 г., подадено на основание чл. 410 ГПК от
"А.К.П.З." ЕООД в негова полза по приложеното ч.гр.д.№221/20 на РС Луковит е издадена
Заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът Д.Я. да заплати на кредитора
посочените в исковата молба суми за главница, договорна лихва и лихва за забава, заедно с
разноски от 75,00 лева. Съдът е отхвърлил заявлението в частта, с която е претендирана и
неустойка в размер на 737,60 лева, приемайки, че уговорката в договора за начисляването й
е нищожна.
В законния едномесечен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК Д.Я. подала писмено възражение
срещу издадената заповед с оспорване на задълженията по издадената заповед, поради което
съдът е дал указания на заявителя за предявяване на иск за установяване на вземането в
едномесечен срок, което е изпълнено с подаване на настоящата искова молба.
От приложения Договор за паричен заем №№******* от 26.06.2017 г. се установява,
че същият е подписан между "И.А.М." АД, в качеството му на заемодател, и ответницата Д.
В. Я., в качеството на заемател, и по силата на чл. 2 дружеството се задължило да предаде в
собственост на Я. сумата от 1000 лева. Последната от своя страна поела задължението да
върне тази сума заедно с лихва на 26 равни погасителни вноски всяка от по 45,84 лева,
платими на 2-седмични падежи, попадащи в периода от 10.07.2017 г. до 25.06.2018 г.
(подробно описани в т. 5 на чл. 2), със срок на договора 52 седмици. Посочени са
фиксираният годишен лихвен процент по заема 35%, общо дължимата сума 1 191,84 лева
и ГПР 41,71 %.
В чл. 3 страните са постигнали съгласие с подписването на договора да се
рефинансира друго задължение в размер на 286,83 лева на Д.Я. към същия кредитор,
произтичащо от Договор за паричен заем №*******, като е направено и изрично насрещно
изявление за прихващане с тази сума, а остатъка от заетата сума се изплаща на заемателя,
като договора има силата на разписка.
Съгласно уговорката в чл. 4, ал. 1 заемателят Д.Я. поела задължение в срок до 3 дни,
считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните
обезпечения:
1.Две физически лица – поръчители, които изпълняват едновременно следните
условия - да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото си
възнаграждение; да имат нетен осигурителен доход над 1000 лева; да работят по безсрочен
трудов договор; да не са заематели/поръчители по друг договор за заем с кредитора; да
нямат неплатени осигуровки в последните 2 години; да нямат задължения към
банки/финансови институции или ако имат, да са изрядни платци; да подпишат договор за
поръчителство; или
2.Банкова гаранция с бенефециер – заемодателя, за сумата 1191,84 лева, със срок на
2
валидност 30 дни след крайния срок на договора.
В алинея 2 е предвидено, че при неизпълнение от страна на Д.Я. да представи едно от
двете обезпечения, ще дължи неустойка в размер на 913,90 лева, която ще заплаща
разсрочено заедно с погасителните вноски, като към всяка се добавят по още 35,15 лева.
Ответницата не представила обезпечение, поради което кредиторът й начислил и
неустойката в размер на 913,90 лева.
Била начислена и такса за забава в плащанията над 30 дни по 9,00 лева/дневно, до
максималния размер от 45,00 лева.
След изтичане на крайния срок по договора 26.06.2018 г. Д.Я. не била погасила
изцяло задължението си. Плащанията й по заема били в общ размер на 450,50 лева.
Обстоятелствата, свързани с начислените суми се установяват от твърденията на
ищеца, направени от него в качеството му на заявител в т. 12 от заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№221/20 и подадената уточняваща молба по същото дело.
От приложения Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (Цесия) се
установява, че на 30.01.2017 г. заемодателят "И.А.М." АД в качеството на продавач – цедент,
и "А.К.П.З." ООД, като купувач - цесионер, са постигнали съгласие за прехвърляне в полза
на купувача – ищец, станалите ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания,
произхождащи от договори за заем, като вземанията са индивидуализирани в Приложение
№ 1, явяващо се неразделна част от договора. Съгласно чл. 4. 1, моментът на подписване на
Приложението се счита за надлежна дата, на която Вземанията са валидно прехвърлени и
след тази дата Купувачът придобива всички права върху тях. По силата на т. 4. 5. от
рамковия договор Купувачът се е задължил от името на Продавача и за своя сметка да
изпраща писмени уведомления до длъжниците за сключен договор за цесия, като
продавачът упълномощава купувача с правата за уведомява на длъжниците чрез издадено от
него пълномощно.
В препис-извлечение от Приложение № 1/01.08.2019г. към гореописания Рамков
договор под №1103 е описан процесният Договор № №******* от 26.06.2017 с длъжник Д.
В. Я., посочен ЕГН, размер на отпуснатия кредит 1000,00 лева, както и остатък към
01.08.2019 г.: 833,69 лева – главница, 128,95 лева – договорна лихва, 121,57 лева – лихва за
забава и неустойка 737,60 лева.
Уведомление до длъжника за извършената цесия е направено с изявление,
обективирано на л. 18 от делото, за нуждите на процеса, като в исковата молба е отправено
особено искане – с връчването й на ответницата да й се връчи и уведомлението за цесията.
Правни изводи
Предявеният по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК иск за установяване на
вземане по издадена заповед за изпълнение има своето материално правно основание в чл. 9
ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основанието, на което ищецът претендира, че има вземане срещу ответницата, е
3
потребителски кредит. Това изисква съдът при засиленото служебно начало да провери на
първо място дали договорът между кредитора-заемодател и Д.Я. отговаря на изискванията
за форма и съдържание.
Затова съдът с доклада на делото указа на ищеца, че негова е тежестта да докаже, че
представеният договор е във форма и съдържание, отговарящо на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 – 12 и ал. 2 ЗПК, че е предоставил предварително информацията по чл. 5, ал. 2 ЗПК на
потребителя в стандартизиран европейски формуляр, наличието на уговорка за лихва,
предаване на сумата, както и обстоятелството, че клаузите, от които черпи права, не са
„неравноправни“.
С представения Договор за заем са изпълнени основните изисквания за форма и
съдържание, поставени от ЗПК, въз основа на които да се направи извод, че договорът е
валиден. Включена е клауза, имаща характер на признание от потребителя, че е получил
задължителната преддоговорна информация, което предполага извод, че този факт е
осъществен при положение, че потребителят не въвежда различни твърдения.
Изпълнено е и условието за реално предаване на сумата. Този извод се налага, като се
съобрази клаузата в договора за предаване на сумата след прихващане на друго задължение,
липсата на възражение по този факт от ответницата и обстоятелството, че същата е плащала
по договора, макар и частично.
Съдът дължи да извърши проверка за наличието на нищожни клаузи, която е предмет
на служебното начало, дължимо по силата на чл. 5, чл. 7 ГПК и чл. 23 ЗПК, тълкувани в
светлината на чл. 19, ал. 2 от Конституциата на Република България и задължението на
националния съд да осигури ефективност на правото на Европейския съюз.
В този втори етап от служебната проверка съдът установи, че в Договора за заем се
съдържат клаузи, които противоречат на императивни правни норми от Закона за
потребителския кредит, което ги прави нищожни като противоречащи на закона по смисъла
на общата разпоредба на чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.
От този най-тежък порок страда уговорката за неустойка, предвидена в чл. 4 от
Договора. Неустойка от 913 лева при отпуснат заем в размер на 1000 лева противоречи на
императивните правни норми, които ограничават свободата на договаряне между страните,
още повече когато страните не са абсолютно равнопоставени, какъвто е случаят на
правоотношения между търговци и потребители. Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Неустойката може да бъде предвидена между страните и въпреки това да бъде
нищожна, когато накърнява добрите нрави. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС клаузата за неустойка е нищожна
поради накърняване на добрите нрави във всички случаи, когато е уговорена извън
присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая може да се направи категоричен извод, че уговорената неустойка надхвърля
4
законно отредените й функции, който извод се налага на базата на следните комплексни
обстоятелства.
Заемодателят предоставя заеми (кредити) по занятие и като такъв се намира в
положение на значително икономическо надмощие спрямо потребителя. Начислената
неустойката надвишава е почти колкото главното вземане и същата е предвидено да се
дължи без оглед на това дали всъщност кредиторовия интерес е накърнен. Основният
интерес и кауза на кредитора е да получи обратно заетата сума заедно с лихвата, а не да
получи обезпечение.
Съгласно чл. 16 ЗПК кредиторът е длъжен да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди да вземе решение за сключване на кредита.
Именно на този етап той следва да реши дали да постави като допълнително условие за
сключване на кредита и осигуряване на такова обезпечение, а не същото да бъде предвидено
като обективно неизпълнимо условие в рамките на 3 дни след предоставяне на заема.
Освен че поставените изисквания за обезпечение чрез двама поръчителите,
отговарящи на редица условия, или пък предоставянето на банкова гаранция, са
необосновано тежки, но и същите поради административните процедури, свързани с
изпълнение на условията, обективно не биха могли да бъдат осигурени. Това означава, че с
поставянето на това условие изначално кредиторът знае, че длъжникът няма да може да
осигури такова обезпечение, от което следва, че основанието за начисляване на неустойка
ще настъпи със сигурност и това целта на уговорката.
Клаузата на чл. 4 за неустойката покрива и други критерии, водещи до извод за
нищожност: същата е очевидно „неравноправна“ за потребителя, а така също и преследва
забранена цел – кредиторът да получи по-голяма доходност, която нарушава чл. 19, ал. 4
ЗПК, ограничаващ всички разходи за потребителя до 50% годишно спрямо заетата сума.
Изводът, че посочената клауза за неустойка е нищожна не засяга валидността на
договора, защото не е част от неговия основен предмет. Единствената правна последица,
която следва, е че при решаване на спора между страните съдът няма да защита уговореното
помежду им в чл. 4.
Горното налага при извод за съдържанието на правоотношението между "И.А.М." и
Д.Я. и неговото финасово-счетоводно отчитане от кредитора да се приеме, че начисляването
на неустойка и погасяването на такава с постъпили плащания, е извършено без правно
основание.
Липсата на основание засяга и начисляваната при отчитане на заема такса от 45,00
лева, тъй като такава не е предвидена в договора, а единствено в Тарифа на кредитора, за
която от една страна няма доказателства, да е била действително известна на длъжника, а от
друга всякакви такси по управление на кредита са забранени изрично от чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Затова при крайния извод дали претенциите за главница, възнаградителна лихва и
лихва за забава, които са в предмет на спора, са дължими предвид извършените плащания от
Д.Я., съдът служебно извърши аритметичини пресмятания на полученото и платено по
5
договора, като следва да се съобрази общия ред за погасяване на задължения, установен от
чл. 76 ЗЗД.
Получената сума от Д.Я. по силата на договора за заем е 1 000 лева, като валидното и
задължение е било да върне 1191,84 лева до 25.06.2018 г.
Д.Я. е погасила частично задълженията си – до размер от 450,50 лева, с които
постъпления кредиторът е погасявал и задължения за неустойка и разходи, без обаче да има
правно основание да извърши тези счетоводни операции.
След като съдът мотивира причините за незачитане на тези погасявания, с реално
платената глобална сума от 450,50 лева кредиторът е следвало да погасява валидния размер
на дълга от 1191,84 лева, включващ главницата от 1000 лева и възнаградителната лихва.
След пълно погасяване на уговорената според договора лихва от 191,84 лева, остатъкът от
платената сума (258,66 лева) е следвало да се приспадне от главницата – 1000 лева. Това
означава, че към края на договора 25.06.2018 г. непогасената част от задължението за
главница е възлизала на 741,34 лева
От горните изчисления следва, че след настъпване на крайния срок на договора –
25.06.2018 г., Д.Я. е останала задължена за сумата 741,34 лева – остатъчна главница.
От следващия ден – 26.06.2018 г. върху тази сума се дължи законна лихва, каквато е
била начислявана и изчислявана от кредитора, но върху по-големия размер на главницата.
Съдът служебно изчисли чрез автоматизираната система „Апис“ и електронния
калкулатор, че размерът на законната лихва за претендирания период от 26.06.2018 до
09.06.2020 г. върху действителния размер на остатъчната главница възлиза на 147,23 лева.
Това са реално дължимите суми по силата на договора за заем.
Относно възражението срещу извършената цесия
Рамковият договор за продажба и прехвърляне на задължения (цесия) и неговото
приложение представляват валидна сделка между първоначалния кредитор и ищеца.
Неоснователно е възражението, поддържано от Д.Я., че договорът е нищожен поради
липса на предмет. Тълкуването на договора не буди съмнение за съвпадението на
насрещните волеизявления по всички съществени елементи на цесията. Предвид обема на
множеството задължения на потребители, включени в договора, същите са описани в
отделно приложение, в което при ясна индивидуализация е включено и задължението на
Д.Я..
Възражението, че Д.Я. не е уведомена за прехвърлянето на вземането не променя
извода, че цесията е породила действие към момента на приключване на съдебното дирене,
защото с връчването заедно с исковата молба на нарочното изявление от ищеца, надлежно
упълномощен от предишния кредитор, е изпълнено изискването на чл. 99 ЗЗД и е
прехвърлянето е породило действие спрямо длъжника
Трайната съдебна практика приема, че уведомяването може да се извърши и от новия
кредитор въз основа на упълномощаване от стария, какъвто е настоящия случай. (Вж.
6
Решение № 137/02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.; Определение № 602 от
29.10.2015 г. по т. д. № 27/2015 г., ІІ т. о. на ВКС и др)
Подобно тълкуване на ЗЗД е в съответствие и с правото на ЕС. В съображение (41) от
Директива 2008/48 за потребителския кредит ясно са изложени целите, които се преследват с
информирането на длъжника, а именно „Цедирането на правата на кредитора по договор
за кредит не следва да води до поставяне на потребителя в по-неблагоприятно положение.
Потребителят следва също така да бъде надлежно информиран, когато договорът за
кредит се цедира на трета страна. Ако обаче първоначалният кредитор, в съгласие с
цесионера, продължава да управлява кредита по отношение на потребителя,
потребителят няма голям интерес да бъде информиран относно цесията. Ето защо в
такива случаи би било прекомерно въвеждане на изискване на равнище ЕС за информиране
на потребителя относно цесията.“
За постигане на тази цел е въведено правилото на член 17, уреждащ материята на
цесията при потребителския договор. § 1 предвижда, че когато правата на кредитора
съгласно договор за кредит са цедирани на трето лице, потребителят има право да предяви
срещу цесионера всички възражения, с които е разполагал срещу първоначалния кредитор,
включително и възражението за прихващане, когато последното е допустимо в съответната
държава-членка. § 2 предвижда, че потребителят бива информиран за цесията, посочена в
параграф 1, освен в случаите, когато първоначалният кредитор, в съгласие с цесионера,
продължава да обслужва кредита по отношение на потребителя.
И двете цели – възможност за противопоставяне на всички възражения и предпазване
на длъжника от плащане два пъти, са постигнати при тълкуването на националните закони и
в този смисъл правата на Д.Я. не са засегнати.
Изложеното води до извод, че ищецът е легитимиран кредитор спрямо ответницата в
материалното правоотношение, чието основание е в договора за заем.
Правата на цесионера – ищец, обаче се простират само в рамките на вземането,
породено от валидната част на договора и в конкретните измерения, посочени по-горе.
Това означава, че предявеният иск за установяване на вземане, за което е издадена
заповед за изпълнение в полза на ищеца, е частично основателен само до действителния
размер на главницата 741,34 лева, и законна лихва за забава върху тази главница за периода
от 26.06.2018 г до 09.06.2020 г в размер на 147,23 лева, и следва да бъде уважен за тези
суми, а за претендираната договорна лихва в размер на 128,95 лева, и за разликата над
741,34 лева до 833,69 лева – главница и за лихва за забава над 147,23 лева до 180,91 лева -
искът е неоснователен и в тази част следва да бъде отхвърлен.
По разноските
С оглед частичната основателност на иска, по правилата на чл. 78 ГПК разноските
следва бъдат разпределени между страните съобразно съотношението на
уважена/отхвърлена част.
Признатите разноски на ищеца в качеството му на заявител в заповедното
7
производство възлизат общо на 87,62 лева – държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. В исковото производство е доплатена държавна такса 37,62 лева.
Претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 350,00 лева е прекомерно,
като с оглед правомощието на съда по чл. 78, ал. 8 ГПК и обстоятелството, че единственото
процесуално действие, извършено от юрисконсулт е подаване на исковата молба, тъй като
нито се е явявал в съдебно заседание, нито е представял писмена защита, то справедливото
възнаграждение е в размер на 50,00 лева. Общо разноските в заповедното и исковото
производство възлизат на 175,24 лева.
Общият размер на уважената част от иска е 888,57 лева, а на отхвърлената – 254,98
лева (разликата между цената на иска – 1143,55 лева и уважената част).
От горното следва, че ищецът има право да получи разноски в размер на 136,17 лева
в двете фази.
С оглед изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че в полза на ищеца „"А.К.П.З" ЕООД с
ЕИК******* със седалище и адрес на управление гр. С.,ул. "П.В."№**, етаж * съществува
парично вземане срещу ответницата Д. В. Я. с ЕГН ********** с настоящ адрес гр. Л., ж.к.
"З.П.", бл.**, вх.*, ет.*, ап.** за сумите: 741,34 лева (седемстотин четиридесет и един лева и
34 ст.) – главница по Договор за паричен заем №№******* от 26.06.2017 г. с първоначален
кредитор "И.А.М." АД, вземането по който е прехвърлено в полза на ищеца, заедно със
147,23 лева (сто четиридесет и седем лева и 23 ст.) – законна лихва за забава върху
главницата за периода от 26.06.2018 г. до 09.06.2020 г., както и законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 16.06.2020 г. до
окончателното му изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск в останалата ЧАСТ за
следните суми: разликата над 741,34 лева до пълния претендиран размер на главницата
833,69 лева, договорната лихва в размер на 128,95 лева, както и за законната лихва над
147,23 лева до пълния претендиран размер от 180,91 лева, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение №168 от 15.07.2020 г. по ч.гр.д. 221/2020 на РС Луковит.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. В. Я. с ЕГН ********** с настоящ адрес
гр. Л., ж.к. "З.П.", бл.**, вх.*, ет.*, ап.** ДА ЗАПЛАТИ на „"А.К.П.З" ЕООД с
ЕИК******* със седалище и адрес на управление гр. С.,ул. "П.В."№**, етаж * сумата 136,17
лева (сто тридесет и шест лева и 17 ст.), представляваща разноски в заповедното и исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Ловеч в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
8
Съдия при Районен съд – Луковит: _______________________
9