Решение по дело №8349/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264740
Дата: 14 юли 2021 г. (в сила от 14 юли 2021 г.)
Съдия: Здравка Ангелова Иванова
Дело: 20201100508349
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 11 август 2020 г.

Съдържание на акта

      Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е     №……

                                           Гр. София, 14.07.2021 г.

                               

 

                                В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                  ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска       

                                                     Мл. съдия : Роси Михайлова

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 8349 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 42705/17.02.2020 г. на СРС,  144 с - в, по гр. д. № 31876/2018 г. са отхвърлени искове, с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД предявени от „В.П.“ ЕООД, ЕИК ******* против В.Г.В., ЕГН **********, за установяване на вземания от 251, 80 лв., представляваща главница по договор за далекосъобщителни услуги от 23.10.2011 г., за ИКН*******ведно със законна лихва от 25.01.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 73, 99 лв. за периода от 27.02.2015 г. до 18.1.2018 г., които са предмет на заповед по чл. 410 от ГПК от 07.02.2018 г. по гр. дело 5353/2018 г. по описа на СРС, 144 състав и ищецът е осъден за разноски.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „В.П." ЕООД с доводи, че е незаконосъобразно. Излагат се съображения, че ищецът е направил отказ от иска за лихва за забава, с молба от 12.06.20218 г., поради което СРС неправилно се е произнесъл в тази част. Според жалбоподателя по делото се установява, че ответника е сключил договор за далекосъобщителни услуги с „БТК“ ЕАД, както и че с ищеца е сключен договор за цесия с предходния цесионер, с който е прехвърлено процесното вземане. Неоснователно съдът е приел, че ищецът не е доказал качеството си на кредитор в производството въз основа на договори за цесия в полза на „С. Г. Г.“ ООД от 29.05.2015 г., като впоследствие, с друг договор за цесия от 20.02.2017 г., вземането е прехвърлено на ищеца „В.п.“ ЕООД. Вземанията по двете цесии са описани в приложение № 1, неразделна част от договорите. Вземанията са индивидуализирани по размер, характер, период и падеж, като изводите на СРС, че липсват индивидуализиращи белези са погрешни. Според ответника, потребителят не е изпълнил задълженията си да заплаща сумите по фактурите за ползваните услуги в съответния срок. Излага съображения относно искане за заплащане на сума от 176 лв. по чл. 92 ЗЗД, което е допустимо, но не е разгледано от СРС. Моли да се отмени решението и да се уважи иска изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемата страна -  ответникът В.Г.В., редовно призован, не е взел становище по жалбата.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното :

Районният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, след подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК. 

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно постановено.

По отношение твърденията в жалбата, че незаконосъобразно СРС не се е произнесъл по искане за заплащане на сума от 176 лв. по чл. 92 ЗЗД, което е било допустимо, въззивният състав констатира, че в заповедта по чл. 410 ГПК, с предметните предели на която е обвързан СРС в исковото производство, не се съдържа произнасяне относно такова искане. Ищецът не е заявявал искане за неустойка в исковата молба, като изобщо не е изпратил процесуален представител пред СРС в първото по делото съдебно заседание или по – късно.

Относно претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД – установяване на задължения за лихва за забава в размер на 73, 99 лв. за периода от 27.02.2015 г. до 18.01.2018 г., за която е била издадена заповед по чл. 410 от ГПК от 07.02.2018 г. по гр. дело 5353/2018 г. по описа на СРС, 144 състав и във връзка с доводите в жалбата, че е направен отказ от иска по тази претенция преди първото по делото съдебно заседание, въззивният състав констатира следното :

Претенцията за лихва за забава действително е заявена в исковата молба от ищеца „В.П.“ ЕООД, но с молба от 12.06.20218 г., след постановяване на определението по чл. 140 ГПК, с доклада и насрочване на делото, и преди първото съдебно заседание пред СРС, ищецът е направил отказ от иска за лихви по смисъла на чл. 233 ГПК.

Предвид направения отказ СРС е следвало да прекрати производството в тази част, на основание чл. 233 ГПК, а не да се произнася по същество по основателността на претенцията за лихва за забава.

Съгласно чл. 233 ГПК ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото. Отказът от иска е едностранно процесуално действие, което е насочено към съда. За него не се иска съгласие на ответника, затова съдът няма задължение да му връчва препис от молбата. Според принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6 ГПК/, съдът дава защита на накърнено субективно гражданско право само когато е надлежно сезиран от заинтересованата страна, с отправена до него искова молба. Гражданският съд не действа служебно, той не може да образува гражданско дело по свой почин, обвързан е от петитума на исковата молба и не може да се произнася по нещо, различно от поисканото от ищеца, нито може да продължи разглеждането на делото, когато ищецът е десезирал съда със спора като е направил изявление, че се отказва от иска или го оттегля със съгласие на ответника. Постановеното решение в отклонение от принципа на диспозитивното начало в гражданския процес е недопустимо и подлежи на обезсилване по реда на инстанционния контрол. (в този смисъл решение № 76 от 30.06.2016 г. по гр. д. № 5629/2015 г., ГК, І г. о. на ВКС).

Следователно в частта, в която СРС се е произнесъл по същество по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване на задължения за лихва за забава в размер на 73, 99 лв. за периода от 27.02.2015 г. до 18.01.2018 г. като го е отхвърлил, решението е недопустимо постановено, поради направен в хода на производството отказ от този иск по чл. 23 ГПК. Решението следва да се обезсили в тази част, а производството да се прекрати.

По съществото на спора по главния иск, въззивният съд намира следното :

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, както е посочил и СРС, ищцовото дружество е следвало да установи в процеса, пълно и главно, че спорното право е възникнало - т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на телекомуникационни услуги на ответника, по които той не е изпълнил в цялост задълженията си за плащане на цената, стойността на доставените услуги и валидното прехвърляне на задължението към ищеца, посредством договор за цесия, който е породил действие спрямо длъжника. Ответникът от своя страна е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващите и правопогасяващите си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.

Ответникът е оспорил дължимостта на претендираните суми по договор за далекосъобщителни услуги с „БТК“ ЕАД.

В случая ищецът „В.П.“ ЕООД е твърдял, че е придобил вземането, чието установяване иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по договор за цесия, сключен на 20.02.2017 г. с цедент „С. Г. Г.“ ООД. Твърдял е, че с този договор му е прехвърлено вземането срещу ответника В.Г.В. по договор за далекосъобщителни услуги, което от своя страна „С. Г. Г.“ ООД е придобило от цедента „БТК“ ЕАД по друг, предходен договор за цесия, сключен на 29.05.2015 г.

За доказване наличието на вземане и неговия размер, ищецът е представил единствено писмо от 11.05.2018 г., изходящо от управителя на третото за спора лице и цедент на ищеца „С. Г. Г.“ ООД, съставляващо извлечение от Приложение № 1 от договора за цесия от 20.02.2017 г., съгласно чл. 1. т. 1 от последния. Не са представени други доказателства, от които би могло да се изведе, че вземането за далекосъобщителни услуги, в претендирания по делото размер, действително е прехвърлено реално в полза на ищеца още с първия договор за цесия. 

От доказателствата представени пред СРС се установява единствено, че „БТК“ АД е сключило с цедента на настоящият ищец - „С. Г. Г.“ ООД договор за цесия от 29.05.2015 г. В този договор се сочи, че се прехвърлят вземания на „БТК“ ЕАД съгласно Приложение 1. 1. и Приложение 1. 2. Тези приложения не са представени, за да може да се направи извод, дали вземането на „БТК“ ЕАД срещу ответника в претендирания размер е прехвърлено реално първо в полза на „С. Г. Г.“ ООД, а в последствие и към настоящият ищеца „В.п.“ ЕООД с втория договор за цесия от 20.02.2017 г.

Извън цитираното по - горе писмо, в което се съдържа т. н. „извлечение от Приложение № 1“ от договор за цесия от 20.02.2017 г., в производството не е представено никакво друго писмено доказателство, че ищецът „В.П.“ ЕООД е станал носител на вземане срещу ответника В.Г.В., което е било предмет на договор за цесия между него и предходния носител на вземането „С. Г. Г.“ ООД.

Настоящият въззивен състав споделя крайните изводи на СРС, че в производството не е доказано ищецът да е придобил вземането предмет още на първия договор за цесия от 29.05.2015 г. между „БТК“ АД и „С. Г. Г.“ ООД.

В случая е установено единствено, че са съществували договорни отношения по предоставяне на телекомуникационни услуги с „БТК“ (Виваком) ЕАД в полза на ответника, както и че е сключен договор за прехвърляне на вземания между „БТК“ АД и „С. Г. Г.“ ООД, без да е ясно дали вземането към ответницата изобщо е цедирано в полза на „С. Г. Г.“ ООД по тази първа цесия.

Единственото доказателство за правоотношение по цесия с ищеца е посоченото по - горе писмо от управителя на „С. Г. Г.“ ЕООД с дата 11.05.2018 г., което по същността си съставлява частен свидетелстващ документ, изходящ от трето за спора лице, поради което не разполага с материална доказателствена сила относно установените с него изгодни за ищеца факти.

По изложените до момента съображения, въззивният съд споделя решаващите изводи на СРС за неоснователност на главния иск за установяване дължимост на вземане въз основа на договор за цесия - по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД. В съответствие със събраните по делото доказателства и материалния закон искът е бил отхвърлен. Решението следва да се потвърди в тази част.

Доколкото изхода от спора няма да се промени, решението следва да се потвърди и в частта, в която са присъдени разноски в полза на ответника за СРС.

По разноските пред СГС :

Предвид изхода от спора, право на разноски пред въззивната инстанция има ответника. Доколкото той не претендира разноски, такива не се присъждат в негова полза за въззивната инстанция.

Така мотивиран, съдът

 

                                                       Р Е Ш И  :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 42705/17.02.2020 г. на СРС,  144 с - в, по гр. д. № 31876/2018 г., в частта, в която е отхвърлен иска на „В.П.“ ЕООД, ЕИК ******* против В.Г.В., ЕГН **********, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД - установяване на задължения за лихва за забава в размер на 73, 99 лв. за периода от 27.02.2015 г. до 18.01.2018 г., за която е била издадена заповед по чл. 410 от ГПК от 07.02.2018 г. по гр. дело 5353/2018 г. по описа на СРС, 144 състав и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 42705/17.02.2020 г. на СРС,  144 с - в, по гр. д. № 31876/2018 г., в частта, в която са отхвърлени искове, с правно основание по чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, чл. 86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД предявени от „В.П.“ ЕООД, ЕИК ******* против В.Г.В., ЕГН **********, за установяване на вземания от 251, 80 лв., представляваща главница по договор за далекосъобщителни услуги от 23.10.2011 г., за ИКН*******ведно със законна лихва от 25.01.2018 г. до изплащане на вземането, които са предмет на заповед по чл. 410 от ГПК от 07.02.2018 г. по гр. дело 5353/2018 г. по описа на СРС, 144 състав и ищецът е осъден за разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                         

 

 

 

 

      

        2.