Р
Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София, 28.02.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева Мл.
съдия Андрей Георгиев
при
участието на секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия
Зл.Чолева гр.дело № 5003 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.273 от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на А.Г.Й., чрез пълномощника й – адв. В.Г. срещу решението на
СРС, 82 състав под № 210705 от
11.09.2017г., постановено по гр.дело № 20621/ 2015г., с което е признато
за установено по иска с правно основание чл.54, ал.2 от ЗКИР, във
вр. с чл.124, ал.1 ГПК по отношение на жалбоподателката-ответник А.Г.Й., че
ищците В.Х.М. и Г.Х.М., са съсобственици на реална част с площ 36 кв.м., разположена
по протежение на западната граница на собствения им имот VIII-42, в кв.Курило, гр.Нови
Искър с идентификатор 00357.5345.31, която реална част е заключена в контур
А-Б-Г-В-А, представляваща част от ПИ с идентификатор 00357.5345.29, съгласно
комбинирана скица- Приложение № 4 към съдебно -техническата експертиза,
изготвена от вещото лице инж. Г. Г.,
приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението, както
и че е налице грешка в Кадастралната карта и Кадастралните регистри, одобрени
със заповед № РД 18 - 3/ 11.01.2012г., издадена от изпълнителния директор на
АГКК -гр. София относно границата между ПИ с идентификатор № 00357.5345.31
и ПИ с идентификатор № 00357.5345.29 по отношение на тази част с площ 36 кв.м.,
като дворищно - регулационната граница между парцели VIII-42
и IX-43, определена
по КРП от 1968 година, одобрен със Заповед № 292/24.02.1968 година , обозначена
с букви в зелено А-Б в комбинираната скица, Приложение № 4 към
съдебно-техническата експертиза е изместена в източна посока на разстояние,
графично измерено от плана - в северния край на регулационната линия около
1-1,2 м и в южния край от към ул.“Кокиче“ на около 0,50 м , съответно
обозначена с букви В-Г в комбинираната скица- Приложение № 4 към съдебно-техническата експертиза,
разположена непосредствено и по протежение на западната граница на имота на
ищците, с идентификатор 00357.5345.31 и на източната граница в имота на
ответницата А.Г.Й., която реална част е включена неправилно в имот №
00357.5345.29, разположена е по цялата източна част на последния имот, и е
отбелязана в комбинираната скица, Приложение № 4 на вещото лице, заключена
между буквите А-Б-Г-В-А, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението.
Въззивницата
А.Г.Й. заявява искане за отмяна на
обжалваното решение. Поддържа, че
неправилно от първата инстанция е прието, че спорната реална част от 36 кв.м. е
собственост на ищците. Възразява, че намиращата се на място ограда между нейния
имот и този на ищците е изградена съвместно от двете страни, които са застроили
съответно имотите си в съответствие със законоустановеното отстояние от тази
ограда, като граница, от 3 метра. Твърди,
че спорът относно процесните 36 кв.м. е последица от допусната техническа
грешка , свързана с дигитализацията на границата между имотите по двата плана-
този от 1968г. и този от 1984г. Счита,
че при „оцифряването“ на плана от 1968г. е възможно да е допусната грешка която
да „размине „ границата между двата съседни имота, като на картата тази грешка
е по-малка от милиметър, но на терена този милиметър представлява тонове бетон
, отлят в подпорни стени. Поддържа, че
макар по отношение на вътрешната регулационна граница между двата имота
формално да действа рег.план от 1968г. , той не
е приложен, а е приложен рег.план от 1984г. По отношение приложението на
рег.план от 1984г. счита, че следва да се съобрази правилото на чл.33 от ЗТСУ
/отм./ и чл.110 от ЗТСУ /отм./, както и
нормата на пар.6 от ЗУТ.
Въззивницата-ответника твърди, че всички тези доводи са подробно развити
от нея в писмените бележки , депозирани ред първоинстанционния съд, които не са
взети предвид от съда и това води до
необоснованост на обжалваното решение.
С оглед установеното разминаване на материализираната на място граница с
предвижданията на регулационния план въззивницата се позовава на разпоредбата
на пар.8,ал.1 от ПР на ЗУТ. Счита, че с
приемането на ЗУТ през 2001г. ищците са разполагали с възможност да поискат
нанасянето на действителната граница между двата имота , съгласно плана от
1968г., но от ищците не са предприети никакви действия. В този връзка се позовава и на ТР № 3/2010г.
на ОСГК на ВКС. Моли настоящата инстанция да съобрази факта, че границата между
двата имота по кадастралния план от 2012г. съвпада с материализираната на място
граница и предвиждането на рег.план от 1984г., като се разминава с милиметър по
предвижданията на неприложения рег.план от 1968г. На последно място, твърди, че
ищците нямат правен интерес от търсената защита с предявения иск по чл.54,ал.2
от ЗКИР, тъй като не са обжалвали заповедта за изменение на плана /този от
1984г./, относно границата между двата имота, като в този смисъл е разрешението
на Решение № 136/2009г. на ВКС, ІІ ГО. С изложените доводи , подробно развити в
жалбата и писмени бележки на процесуалния представител- адв.В.Г.,
въззивницата-ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и
вместо него- постановяването на друго, с което искът по чл.54,ал.2 от ЗКИР да
бъде отхвърлен като неоснователен. Заявява искане за присъждане на направените
по делото разноски. При условие на
евентуалност – в случай, че жалбата бъде оставена без уважение, поддържа
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК по отношение адвокатското възнаграждение,
заплатено от въззиваемите страни.
Въззиваемите страни, В. Х. М. и Г.Х.М. , оспорват жалбата като
неоснователна и заявяват искане за потвърждаване на атакуваното решение по
съображения подробно развити в депозирания по делото писмен отговор на жалбата.
Твърдят, че от събраните по делото доказателства се установява, че собствения
им имот не е претърпял регулационни промени след нанасянето му в рег.план от
1968г., тъй като рег.план от 1985г. е влязъл в сила само по
отношение на уличната регулация и не засяга вътрешните регулационни линии между
имотите. Поддържа, че от приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че
материализираната на място ограда между двата имота не положена по
регулационната линия между тях по
рег.план от 1968г. Възразява, че изградената през 2001-2002г. масивна
ограда е без надлежно одобрени строителни книжа и без отлагане на място на
точки от оторизирани технически
лица, както и че тази ограда не
съответства на вътрешната регулационна линия по рег.план от 1968г. и по този
начин собствените им процесни 36 кв.м. са включени в имота на ответната страна.
Намира за неоснователно твърдението на ответницата за допусната техническа грешка
при заснемането на границата между имотите, като моли съда да съобрази, че за
такава се приеме грешка касаеща площ до 10 кв.м., а съгласно уточнението на
вещото лице грешка от порядъка на разминаване от 1-1,50м. /каквато е
процесната/ се приема за голяма. Намира за неприложими в конкретния случай
нормите на ЗУТ, на които ответницата се позовава. По отношение „приложението“
на рег.план от 1968г. счита, че не може да се обсъжда, доколкото между техния
имот и имота на ответната страна по този план няма придадени части по
регулация.Претендират присъждане на направените по делото разноски във
въззивното производство.
Софийски градски съд,
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на
чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззивен
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269,
предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, заявени с
жалбата, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните изводи на първата инстанция , с които е
обоснована основателността на предявения иск по чл.54,ал.2 от ЗКИР,
изведени при правилно-установени по
делото правно-релевантни факти. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК, препраща
към тях. В допълнение на мотивите на първоинстанционния съд и във връзка с
доводите, заявени с въззивната жалба, настоящият съдебен състав приема
следното:
Между
страните по делото няма спор, че са собственици на два съседни имоти, като
ищците притежават при равни дялове /по
½ ид.ч./ собствеността върху имот с идентификатор 00357.5345.31 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/
11.01.2012г. , идентичен с парцел
VІІІ-42 от кв.1 по рег.план на гр.Нови Искър, кв.К.от 1968г., който е с площ по
документите за собственост на праводателите на ищците- Е.Б.М.и Х.Г.М.
/нот.акт № 42, том ІІ по нот.дело № 200/1971г./
от 740 кв.м. А ответницата притежава в изключителна собственост , /на
основание съдебната спогодба, вписана с
вх.№ 15037 на 05.11.1971г., том 9 , дело 66 и наследяване по закон от Г. М.З., С.В.З.и
Н.Г.З./, имот с идентификатор
00357.5345.31 по одобрената кадастрална карта и регистри от 2012г., идентичен с
парцел ІХ-43 от кв.1 по рег.план от 1968г., с площ по първия документ за
собственост- съдебната спогодба от 1971г.- от 708 кв.м. Правният спор е относно местоположението на
границата между двата процесни имота и процесната площ от 36 кв.м., за която
граница ищците поддържат , че е погрешно нанесена в одобрената кадастрална
карта от 2012г. , като местоположението й не отговаря на действителното,
съответстващо на регулационната линия
между двата имота по одобрения рег.план от 1968г. и като последица от това-
процесната площ от 36 кв.м. погрешно е заснета в кадастралната карта като част
от имота на ответницата, тъй като тя е тяхно притежание. Настоящият съдебен състав приема, че от
събраните по делото писмени доказателства, неоспореното заключение на СТЕ и
показанията на св.Т.Л., се установява безспорно, че процесните 36 кв.м. са част
от собствения на ищците имот, но погрешно са нанесени в кадастралната карта от
2012г. като част от имота на ответницата, поради допусната грешка в кадастралната
карта при нанасянето на границата между двата имота, която не съответства на
регулационната линия между тях, съгласно единствения
одобрен и влязъл в сила регулационен план от 1968г. От събраните по делото доказателства- заповед
№ РД-50-09-234 от 12.06.1984г. на Гл.архитект на София – т.3 от заповедта /л.25
от делото на СРС/ и заключението на СТЕ с уточненията, направени от вещото лице
в съдебно заседание, категорично се установява, че след одобрения и влязъл в
сила първоначален рег.план от 1968г., процесните имоти нямат следваща регулационна и кадастрална промяна, тъй като изрично са изключени от обхвата на
регулационния и кадастрален план, изработен през 1984г. и одобрени с посочената
заповед. От друга страна, както
законосъобразно е прието и с обжалваното решение, от неоспореното заключение на
СТЕ се установява, че по рег.план от 1968г. няма предвидени части по регулация,
които да се отнемат и съответно- придават между двата съседни процесни
имота. Ето защо, напълно изключено е
приложението на нормите на чл.33 от ЗТСУ
/отм./ и чл110 от ЗТСУ /отм./, по отношение на рег.план от 1968г. , на които
норми ответницата се позовава, регламентиращи „приложението“ на регулационния
план. Още повече, че това „приложение“
на рег.план въ връзка с неговото отчуждително действие би могло да се обсъжда само в хипотезата, при която е налице
следваща /след първоначалното регулиране на имотите/ регулационна промяна,
каквато в случая не е налице, доколкото процесните имоти са извън обхвата на
следващия рег.план от 1984г. и той не ги засяга. В тази връзка, единственият
одобрен и влязъл в сила рег.план от 1968г. е запазил действието си, съгласно
нормата на пар.6,ал.1 от ЗУТ. След като по рег.план от 1968г., както вече бе
посочено по-горе в мотивите, няма придаване на части по регулация между двата
процесни съседни имота, не е налице хипотезата по пар.6,ал.2 от ЗУТ. Тази норма
е неприложима, тъй като тя касае случаи на придадени части по регулация с
одобрен, но неприложен рег.план, поради незаплащане на придадените части по
регулация, а планът от 1968г. не е такъв в частта относно двата процесни
имота. Като последица от това,
напълно изключено е в конкретния случай и приложението на разпоредбата на пар.8,ал.1
от ЗУТ, на която въззивницата-ответник се позовава, тъй като последната норма установява правните последици ,
свързани с неприложените дворищнорегулационни планове, попадащи в приложното
поле на ал.2 и ал.4 на пар.6 от ЗУТ, а наличие на такъв рег.план не е налице в
конкретния казус, както вече бе посочено по-горе в мотивите. В тази връзка следва да се посочи, че
постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 222 от 04.05.2010г. по
гр.дело № 136/2009г. на ІІ ГО на ВКС,
визира съвсем различна хипотеза от тази- предмет на спора по настоящото
дело, свързана с приложението на предходен рег.план при последващото му
изменение. Напълно неотносимо към спора – предмет на настоящото дело е посоченото от въззивницата-ответник ТР №
3/ 2010г. на ОСГК на ВКС, което касае въпросите за
вписването на исковата молба.
На
последно място, настоящият съдебен състав приема за недоказано възражението на
ответницата, че изградената през 2002г. ограда, по която е нанесена границата между двата процесни имота в
кадастралната карта, е разположена на мястото на старата ограда , направена
през 1977г. , разположена по рег.линия по плана от 1968г. в съответствие с
протокол № 12/ 18.05.1089г. От неоспореното заключение на СТЕ /л.66 от
първоинстанционното дело/, се установява, че оградата не съответства на
местоположението на дворищно-регулационната линия между имотите по рег.план от
1968г. , като вещото лице изрично уточнява в заключението и и разясненията към него, направени в съдебно заседание на 09.05.2015г.
/л.102-гръб от делото на СРС/, че представеният по делото протокол № 12/1989г.
не съдържа достатъчно технически данни за
отлагане на място от техническото
лице, което е извършило това отлагане, за да се приеме, че е извършено точно.
На последно място, съдът не кредитира
показанията на св.А.Й., като отчита неговата очевидна заинтересованост,
като съпруг на ответницата и факта, че относно обстоятелството, че масивната
ограда, направена през 2002г. е на мястото на старата такава, която е била
положена през 1977г., още повече, че не се установява по делото последната да е
била разположена по регулационната линия между двата процесни имота. Що се
отнася до фактическата търпимост на състоянието на оградата между двата имота,
независимо от нейната продължителност във времето, в конкретния случай, при
изработен един единствен регулационен план и изработена впоследствие
кадастрална карта, то е ирелевантно за
правното положение на границата между двата имота и съответно- при
разрешаването на въпроса за собствеността върху процесните 36 кв.м.
С
оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че по делото е
доказана основателността на предявения иск по чл.54,ал.2 от ЗКИР, поради което
обжалваното решение, с което тази претенция е уважена, следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба срещу него- оставена без уважение, като
неоснователна.
При
горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК в тежест на
въззивницата-ответник са направените от въззиваемите страни разноски по делото
във въззивното производство в размер на 1000,00лв. Настоящия съдебен състав
намира за основателно заявеното от въззивницата възражение по чл.78,ал.5 от ГПК
– за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемите
страни, след като съобрази, че от пълномощника им е депозиран един общ отговор
на жалбата , във въззивното производство не са събирани доказателства и с оглед
фактическата и правна сложност, приема, че адвокатското възнаграждение следва
да бъде намалено до размера на сумата от 400,00лв.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решението на СРС, 82 състав под № 210705 от
11.09.2017г., постановено по гр.дело № 20621/ 2015г.
ОСЪЖДА А.Г.Й. да заплати В.Х.М. и Г.Х.М. - сумата от 400,00лв.- разноски по делото във
въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС в 1 месечен срок от връчването му на страните при наличието на
предпоставките по чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/