Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 19.04.2019
г. гр.Търговище
В
ИМЕТО НА
НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ІІІ състав
На двадесет и първи март 2019 година
В публично заседание в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА И.А
Секретар Ирина Василева
разгледа докладваното от
Председателя
т.д. № 142 по описа на съда за 2018 година
и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени са иск по чл. 226 от КЗ
(отм.) във вр. с чл.52 от ЗЗД за сумата от
80 000 лв. (частичен- от 200 000 лв.) и по чл. 86 във вр. с чл. 84 ал. 3 от ЗЗД.
Производството е образувано по иск, предявен от З.Д.З. ***, действащ
чрез пълномощника си адв. П.С. от САК, срещу „ДЗИ -
ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, за сумата от 80 000 лева,
предявен като частичен иск от вземане в размер на 200 000 лева, ведно със
законната лихва върху исковата сума, считано от датата на увреждането -
16.08.2014г. до окончателното й изплащане.
Първоначално образуваното по предявения иск производство по гр.д. №
12987/2018г. по описа на СГС, е прекратено и делото изпратено по подсъдност на ОС-Търговище, въз основа на
влязлото в сила определение № 21246/10.10.2018г.,
постановено по делото.
В исковата молба (ИМ )се твърди, че
при ПТП на 16.08.2014г. е причинена смъртта на Х. Д.З., брат на ищеца. ПТП е
настъпило по вина на водача М.П.М., управлявал лек автомобил марка „Дачия”, модел „Логан”, с рег. № ***,
от гр. Търговище в посока гр. Варна. В автомобила, заедно с шофьора пътувал
братът на ищеца (на седалката зад шофьора) и още 6 човека. В исковата молба
подробно са изложени обстоятелствата относно случило се, довело до въпросното
ПТП. С присъда № 10 от 12.05.2015г. по НОХД № 58/2015г. ОС- Търговище признал
подсъдимия М.П.М. за виновен в това, че на 16.08.2014г., на първокласен път
ПП-1-4, в участъка на км. 249+500, в област Търговище, като управлявал МПС - л.а.
марка „Дачия“ (посочен по-горе), собственост на
„Водоснабдяване-Дунав“ ЕООД, гр. Разград, нарушил правилата за движение по
пътищата: чл. 20, ал. 1 от ЗДвП - не контролирал непрекъснато пътното превозно
средство, което управлявал; чл. 20, ал. 2 от ЗДвП - движил се със скорост,
несъобразена с атмосферните условия, с релефа на местността и със състоянието
на пътя; чл. 133, ал. 1 от ЗДвП - превозвал по-голям брой пътници от
определеното в свидетелството за регистрация на моторното превозно средство,
което управлявал- превозвал 8 /7+1/, вместо определените за този автомобил 7
/6+1/ пътници, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на Х. Д.З.
*** и три средни телесни повреди на Р.П. ***. Деянието е извършено в пияно
състояние.
В исковата молба се твърди, че от настъпилата смърт на Х. Д.З.-брат на
ищеца, последният търпи неимуществени вреди, предвид близките отношения между братята,
приживе – които вреди и преживявания са подробно описани в молбата. Налице е
валиден застрахователен договор за сключена задължителна застраховка „ГО ” на
автомобилистите за лекия автомобил (управляван от деликвента),
с който е настъпило ПТП-то, а именно Застрахователна полица № 06114000073169,
сключена с ответника „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, валидна от 01.01.2014г. до 31.12.2014г.
Предвид изложените съображения и доводи, ищецът счита, че са налице всички
елементи от фактическия състав за реализиране на отговорността на ответника за
причинените му неимуществени вреди, в резултат на процесното
ПТП, а именно - виновно и противоправно поведение на
водача, намиращо се в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат,
причинени вреди, както и валидно сключен застрахователен договор. На
30.08.2018г. ищецът сезирал ответника с молба доброволно и извънсъдебно да му
заплати обезщетение за неимуществените вреди. С отговор с изх. № 0-92-12427 от
12.09.2018г. ответното застрахователно дружество „ДЗИ — ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД
отказало изплащане на претендираното застрахователно
обезщетение, обосноваващо предявяването на настоящия иск.
В представения в срок отговор на
исковата молба ответникът оспорва иска по основание и размер като
неоснователен. Прави множество възражения:
1.По отношение на акцесорната претенция за
законна лихва върху главницата от 80 000 лв. от датата- 16.08.2014 г., прави
възражение за давност на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
2.Оспорва правото на ищеца да получи застрахователно обезщетение по
задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите, за неимуществени вреди, в
качеството му на брат на загиналия в резултат на ПТП. Позовавайки се на
постановките в ТР № 1/ 2016 г. на ОСГНК на ВКС, акцентира на обстоятелството,
че разширяването на кръга правоимащи лица не е
безусловно, като излага подробни съображения за настоящия случай,
3.Оспорва иска като завишен по размер, съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, установената трайна съдебна практика, в частност указанията, дадени в т.
11 на ППВС № 41 1968 г., предвид и взаимоотношенията между ищеца и починалия;
4. С бр. 101 на ДВ-к от 07.12.18 г. се прие изменение на КЗ, с което се
въведе лимит на застрахователното обезщетение за роднините извън тесния семеен
кръг /чл. 493а, ал. 4 от КЗ/. в размер на 5 000 лева /параграф 96, ал. 1 от
КЗ/. Този законов текст безспорно е приложим и към процесния
случай, тъй като разпоредбата е с обратно действие /параграф 96. ал. 3 от КЗ/.
5.Прави възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат вследствие поведението на починалия, доколкото
пострадалият е знаел, че водачът на МПС е бил под въздействието на алкохол по
време на настъпване на ПТП и този факт, макар да не освобождава застрахователя
(чл. 254 от КЗ/отм./) следва да бъде отчетен, в частта за определяне размера на
обезщетението, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД- и неговото намаляване.
6.Като съпричиняване следва, според ответника, да
се съобрази и обстоятелството, че пострадалият, като пътник в МПС, се е
съгласил доброволно да се качи и да пътува в МПС с 8 човека, в което максимално
допустимият брой пътници е бил 7 човека, като се има предвид, че починалият е
бил затиснат от телата на спътниците си в колата.
С допълнителната искова молба (ДИМ)
в срока по чл. 372 от ГПК, ищецът пояснява и допълва ИМ:
Сочи, че е бил неотменна част от най-близкия родствен и семеен кръг на
починалия, в резултат на чиято смърт е понесъл морални болки и страдания, в
достатъчна степен обосноваващи основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г.
на Пленума на Върховния съд, и да се приложи разрешението, залегнало в ТР
№1/2016 г. Ищецът сочи, че се явява жертва на престъплението, реализирано по
непредпазливост от водача М.П.М., по смисъла на чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС,
и като такъв има право на обезщетение от извършителя на престъплението, тъй
като е лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно и
емоционално страдание, пряка последица от престъплението, а отговорността на
ответника е функционално обвързана с тази отговорност на лицето, реализирало процесното ПТП. Излагат се доводи относно претендирания размер на обезщетението, във връзка с
възражението на ответника за прекомерност; както и подробни съображения за
неоснователност на възражението на ответника по чл.493а, ал.4 от КЗ и параграф
96, ал.1 от КЗ за определяне на обезщетение в размер на до 5 000 лева, а
именно: Съгласно чл. 14. (1) от ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се
даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Разпоредбата на § 96. (3)
от КЗ не е такава, която да придава обратно действие на разпоредбата на §
96.(1) от КЗ, доколкото в нея липсва изрично посочване на такова, а е
недопустимо обратното й действие да се извлича чрез тълкуване, или такова да се
презумира. Отделно от това, самата разпоредба на §
96. (1) от КЗ противоречи на цитираната по-горе европейска директива, на
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, която въвежда принципа на пълно овъзмездяване на вредите, и на гарантираното с чл. 6, ал. 2
от Конституцията и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в ЕС
равенство на всеки пред закона и по тази причина не следва да се прилага.
Съгласно чл. 15 от ЗНА нормативният акт трябва да съответства на Конституцията
и на другите нормативни актове от по-висока степен, а ако им противоречат, се
прилага акта от по-висока степен, или регламентът на ЕС. По тези съображения,
счита, че разпоредбите на чл. 493а 4 КЗ и на § 96. (1) от КЗ са неприложими за
настоящия случай: първата, защото не е с изрично посочено в закона обратно
действие, поради което може да се прилага само занапред, а втората - поради
противоречието й с европейските директиви и българското законодателство, поради
което съдът следва да определи размера на дължимото обезщетение съобразно
спецификата на конкретния случай, вътрешното си убеждение и принципа за
справедливост, установен в нормата на чл.52 от ЗЗД; Оспорва наведения от
ответника довод, че пострадалият сам се е поставил в опасност, като е допуснал
управление на МПС от лице, употребило алкохол, както и относимостта
на обстоятелството относно броя пътници в л.автомобил; Намира за неоснователно
възражението за дължимост на законна лихва върху претендираната главница – с доводи, че отговорността на
застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения
застрахователен договор. Тази гражданска отговорност е функционално обусловена
от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие —
обстоятелство, което обуславя отговорност на застрахователя за всички причинени
от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият причинител на
вредите. Поради това и с оглед императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД
законната лихва върху обезщетението следва да бъде начислена от датата на
увреждането.
В постъпилия в срок отговор на
допълнителната ИМ ответникът изцяло поддържа подадения отговор на исковата
молба. Възразява на интерпретацията на ищеца относно разпоредбите на чл. 493а,
ал. 4 от КЗ., във вр. с § 95 и 96 от КЗ. Обратното
действие на посочената разпоредба категорично се извежда от съдържанието на
обнародваните преходни и заключителни разпоредби. Волята на законодателя е да
придаде обратно действие на тези заварени случаи и именно поради тази причина
се е стигнало до приемането на посочените параграфи. Поддържа всички свои
възражения, направени с отговора
В открито съдебно заседание,
проведено на 21.03.2019 г. процесуалният представител на ищеца
поддържа иска, така, както е предявен. Претендира разноски. Счита, че юриск.възнаграждение на ответника следва да се определи в
минималния размер. Ответникът не изпраща представител, депозирал е писмено становище, с което поддържа изцяло
отговорите си, при извод за основателност на иска – се позовава на предвидения
в § 96 ал. 3 от КЗ лимит от 5000лв. Претендира разноски за свидетел и юриск.възнаграждение.
След като провери и обсъди събраните
по делото писмени и гласни доказателства, приетите съдебни експертизи, съдът приема
за установено от фактическа страна следното:
На 16.08.2014 г., при ПТП, е причинена смъртта на Х. Д.З. - брат на ищеца (видно от у-ние за
родствени връзки - л.9 от делото). ПТП е настъпило по вина на водача М.П.М.,
управлявал лек автомобил марка „Дачия”, модел „Логан”, с рег. № ***, от гр. Търговище в посока гр. Варна.
С присъда № 10 от 12.05.2015г. по
НОХД № 58/2015г. по описа на ОС-Търговище, влязла в сила на 23.02.2016г. (л.33-53 от делото), съдът е признал подсъдимия М.П.М. за виновен в това,
че на 16.08.2014г., на първокласен път ПП-1-4, в участъка на км. 249+500, в
област Търговище, като управлявал МПС - л.а. марка „Дачия“
модел „Логан”, с рег. № ***, собственост на
„Водоснабдяване-Дунав“ ЕООД, гр. Разград, нарушил правилата за движение по
пътищата: чл. 20, ал. 1 от ЗДвП - не контролирал непрекъснато пътното превозно
средство, което управлявал; чл. 20, ал. 2 от ЗДвП - движил се със скорост,
несъобразена с атмосферните условия, с релефа на местността и със състоянието
на пътя; чл. 133, ал. 1 от ЗДвП - превозвал по-голям брой пътници от
определеното в свидетелството за регистрация на моторното превозно средство,
което управлявал- превозвал 8 /7+1/, вместо определените за този автомобил 7
/6+1/ пътници, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на Х. Д.З.
*** и три средни телесни повреди на Р.П. ***. Деянието е извършено в пияно
състояние.С присъдата на настоящия ищец е
присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000лв.,
ведно със законната лихва от 16.08.2014г. С решение на въззивната
инстанция от 23.09.2015г. присъдата е изменена, като е намалено наложеното
наказание, а в гражданско-осъдителната част
- е отменена, като производството по присъединените граждански искове,
предявени от З.Д.З., като правоприемник на майка си- прекратено. С решение от 23.02.16г. по кнд
1484/2015г. на ВКС въззивното решение е потвърдено.
От приложената към исковата молба справка от информационния център на
Гаранционен фонд, се установява (чл. 295, ал. 7 от КЗ (отм.), наличието
на валидно застрахователно правоотношение между виновния водач и ответника по настоящотото дело – по силата на посочената застрахователна полица, валидна
от 01.01.2014г. до 31.12.2014г. (л. 55) лекият автомобил, управляван от Михайлов, при
управлението на който виновно е причинено ПТП-то, има сключена задължителната
застраховка „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ“ в ответното застрахователно дружество –
обстоятелство, което не е спорно между страните, признава се от ответника.
Ищецът е отправил искане до застрахователя да му заплати обезщетение, като
е получил отказ (л. 59).
Във връзка с поставените на разглеждане в процеса възражения за съпричиняване на вредоносния резултат, е назначена,
изслушана и приета от страните и съда съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), а
относно характера и интензитета на претърпените от ищцата неимуществени болки и
страдания - комплексна съдебна психологична експертиза (СПЕ).
Съгласно приетата по делото
съдебно-медицинската експертиза (СМЕ), изготвена от съдебен
лекар при МБАЛ-Търговище, както и с оглед обясненията на в.лице в съдебно
заседание, причината за смъртта на брата на ищеца, настъпила при ПТП на
16.08.2014 г., е тежката черепно-мозъчна травма, с натрошаване на черепните
кости в челна и теменна област на главата на черепа, вътречерепни
кръвоизливи, тежката мозъчна контузия, които са довели и до тежък мозъчен оток,
с парализа на жизнено важни мозъчни центрове –сърдечно-съдов и дихателен.
Смъртта е настъпила много бързо за минути и е била неизбежна. На въпроса „При
установяване, че починалият е бил затиснат от други пътници, возещи се в
автомобила, това допринесло ли е, и, ако да, в каква степен, за настъпването на
смъртта?“ вещото лице отговаря категорично, че травмата/получените наранявания
(подробно обсъдени) не е от притискане на пътници; не може да се получи от
това, такова многофрагментно счуване на костите на
черепа, плюс разкъсно- контузна
рана. При аутопсията не са открити такива следи от притискания, кръвонасядания, или счупване на ребра, или пък кръвоизливи
в мускулите и т.н., обуславящо извода му, че това увреждане е в резултат от
удар, в предмет, вътре в купето на автомобила. Установеното количеството
алкохол в кръвта на водача от 1.57 до 1.87, попада в границите на средна степен
на алкохолно опиване, при която са нарушени зрение, съобразителност,
координация на движение, бързина на рефлекси и др. При възникнала по-сложна
пътна обстановка, водачът не може да вземе правилно и бързо решение за
предотвратяване на ПТП. Не е малко, но не и в най-тежката му степен. Пийнал е
около 200 мл. концентриран 40 градусов алкохол.
Съгласно заключението на приетата
СПЕ: По отношение на връзката на ищеца с брат му - тя е била
на ниво братя, но не и на приятели. Всеки е изпълнявал неговата си функция в
живота и свързващото звено е била тяхната майка. В моментите, когато са раснали
и са били в биологичното си семейство, са обменяли помощ и са оказвали
съдействие. След това всеки е постъпил според своя избор - Х. е създал
семейство, а З. е останал несемеен, което говори, че всеки е проявил своите
индивидуални потребности. Те не са били свързани в смисъла на привързани и
неможещи да функционират един без друг, а самостоятелно са избрали да извървят
своя път. Вероятно след смъртта на Х., З. е изпитал мъка и тъга, но това е
нормална психологическа реакция на скръб. По негови данни, след събитието, З.
не е търсил помощ от психиатър или психолог за преодоляване на травматичното
събитие; не е прекъсвал работа или друга негова дейност. Към настоящия момент
функционира така, както е бил и преди травматичното събитие. На база на своя
интелект и способност да „прехвърля” на съдбата травматичните ситуации, по този
начин възстановява бързо собствения си психичен баланс.
В с.з., след изслушване показанията на свидетелите, вещото лице е допълнило
своето писмено заключение с устно такова (по аргумент от чл. 28 ал. 4 от
Наредба №2/2015г. за вписване, квалиф.и възнагр.на в.лица) , като заявява, че няма промяна в
първоначалното му заключение, тъй като от чутото от свидетелските показания се
е потвърдило всичко, което е отразено в обсъждането (в депозираната от в.л.
СПЕ): „Разбира се, че братята са имали
връзка емоционална, но „по-такава, силна, дълбока, емоционална връзка, която
описват в този закон, който е (вещото лице има предвид тълкувателното
решение-бел.на съда), двамата са си
функционирали абсолютно самостоятелно“.
По искане на страните са допуснати
гласни доказателства: във връзка с ПТП-то и поведението на участниците в него
(св. С. –пътник в л.автомобил), както и за обстоятелствата, във връзка с
претърпените от ищеца неимуществени вреди – св. С. (бивша съпруга на починалия);
св. И. (съсед на ищеца), св. С. (братовчед на братята).
От показанията и на тримата свидетели, се установява, по безспорен начин,
че отношенията между двамата братя са били много близки – загубили баща си,
когато са били, съответно на 11, на 14 години, били отгледани от майка си (която
несключила друг брак), с помощта на нейните родители, т.като родителите на
бащата също били починали. („Сама ги е
сплотила, и ги е научила на обич и доверие помежду им, да разчитат на един на
друг“- св. С.). Създаването на семейство от страна на Х., не променило
отношенията между братята. Първоначално (четири години) младото семейство живеело
в родния им дом, в едно домакинство, заедно с майката и брата (ищеца по
делото). Впоследствие семейството се изнесло в самостоятелен апартамент, в
същата сграда, 2-3 пъти в седмицата, заедно с момиченцето си, гостувало в дома
на майката и ищеца, братята правели общи планове, обсъждали стопанисването на
имот на село. Събота и неделя задължително се ходело на това село. Братята
вършели всичко заедно, имали много тясна връзка, ако нещо трябвало да се
направи, двамата си разпределяли задачите, без конфликти, без някакво
съревнование помежду им (св. С.). Били много задружни като братя, милеели един
за друг, били неразделни, много често се виждали- след работа, събота и неделя
прекарвали заедно, заедно се занимавали с
възстановяването на къща на сео, оставена от баща им
(св. И., св. С.). Ранната смърт на баща им „ги
сплотила, „защото единият трябваше да се грижи за другия, да го напътства, да
му дава съвети.Тази близост се запази в годините“ (св. С.). Показанията и
на тримата свидетели, макар и от различен ъгъл, са еднозначни по отношения на
възприятията им относно промяната в ищеца и преживяванията му, вследствие на
смъртта на брат му – не искал да я приеме, когато чул вестта, затворил се в
себе си, изгубил желание за работа и живот, при споменаване на брат му и
катастрофата много се натъжавал, държал в апартамента (останал в наследство от
майка му, където братята са отрасли) снимки на майка си , баща си и брат си;
често ходел на гробищата, споделял, че брат му много му липсва, все споменавал
какво биха направили с брат си, ако беше жив; „Всеки един разговор за брат му, за него е мъка.Той се чувства вече сам.
Не се е възстановил и може би трудно ще се възстанови от тази мъка. Той ще си я
носи до края.“ (св. И.). „За мен, при
положение, че и приятелка не си намери, брат му за него е бил бъдещето му“
(св. С.).
Въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът прави следните
правни изводи.
Предявен е частичен иск, с правно осн.чл. 226 ал. 1 от КЗ (отм),
във вр. с чл.
52 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 226 ал. 1 от КЗ (отм):
„Увреденият, спрямо който застрахованият
е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя“.
Именно такъв е искът, предявен от ищеца.
Договорът за застраховка е сключен на 18.12.2013г.,
валидна за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2014г. Съгласно
§ 22 от ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016г.): „За застрахователните договори, сключени преди
влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс
за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на
този кодекс“.
Страните не спорят, че друго, по смисъла на цитирания § 22,
след влизането в сила на сега действащия Кодекс за застраховането, не са
договаряли.
Още в исковата молба, и в хода на процеса, ищцата се е
позовала на постановките в ТР № 1 по тълк.дело №
1/2016г. на ОСГТК на ВКС, с което се разширява кръгът на правоимащите
да претендират застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди,
извън посочените в П № 4/25.05.1961г. и в П № 5/24.11.196г. на Пленума на ВС.
По силата на
разпоредбата на чл. 300 от ГПК, предвид влязлата в сила присъда по НОХД №
116/2016 г. по описа на ТОС, безспорно е установено и доказано извършеното
деяние, от което е настъпила смъртта на дядото на ищцата, противоправността
на това деяние и виновността на дееца.
Безспорно е установено и наличието на валидно застрахователно отношение по
задължителна застраховка „гражданска отговорност“ към деня на ПТП, от което е
настъпила смъртта на брата на ищеца, както и че застраховател по процесната полица е ответното застрахователно дружество.
Основният спорен въпрос е дали, с оглед постановките на цитираното
Тълкувателно решение, предвид установената фактическа обстановка, приета от
съда, ищцата е материално активно легитимирана да получи процесното застрахователно обезщетение, т.е. дали така
предявеният иск е основателен по същество.
Съгласно т. 1 от ТР № 1 по тълк.дело № 1/2016г. на ОСГТК на ВКС, в отговор на поставения въпрос: „Кои
лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък?”, в мотивите към ТР, е прието, предвид и
цитираните в решението Директиви, че: След
като и към настоящия момент националният закон не урежда изрично лицата, които
могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък, и не въвежда
ясни критерии за тяхната материално-правна легитимация, има основание да се
отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84 г. разрешение и да се предвиди
възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в
Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г., и по-нататък в мотивите: „Особено
близка привързаност може да
съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В
традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите,
съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен
кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Когато
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна,
че смъртта на единия от родствениците е причинила на
другия морални болки и страдания, надхвърлящи
по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на
преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие
смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението“, залегнало в горецитираните
постановления.
В заключение, с Тълкувателното
решение, е прието, че „Материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт
на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата
смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка
с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди“.
Изхождайки от тези постановки в ТР, задължителни за съдилищата, и съобразно
конкретния случай и приетата фактическа обстановка, с оглед събраните
доказателства, настоящият съдебен състав намира, че ищецът определено не просто
може, а следва да се определи като материално легитимирано лице да получи
застрахователно обезщетение, обуславящо и основателност на исковата претенция
по същество, предвид следните съображения:
Поради конкретните житейски обстоятелства, установени по безспорен начин от
показанията и на тримата свидетели, които съдът възприема изцяло, като
непосредствени, непредубедени, искрени (предвид непосредствените впечатления и
контакт на съда при снемане на свидетелските показания и тяхното възприемане) и
непротиворечиви, между двамата братя още от малки е създадена много силна
връзка, характеризираща се с обич, уважение, привързаност. Братята са загубили
важен за тях човек- баща си, във възраст, в която се оформят техния светоглед и
тяхното физическо израстване и съзряване – съответно на 11и 14 години. Въпреки
липсата на баща, а може би и именно поради това, майката е успяла да отгледа и
възпита двамата братя в дух на взаимна обич и взаимоуважение,
подпомагане, съпричастност, близост и ценене на семейството като такова. Между
братята е създадена силна емоционална връзка, в която, поради характера си, Х.,
макар и по-малък с три години от брат си (ищеца) е бил водещата фигура – извод
в заключението на СПЕ, установено от показанията и на тримата свидетели. Този
характер на връзката им се е запазил и по-късно в годините, след като Х.
създава семейство, и му се ражда дете. Двамата братя, както и преди, правят
общи планове, ищецът следва, споделя и заедно с брат си реализират идеите за
възстановяване на бащината къща, по 2-3 пъти в седмицата са заедно, ищецът
възприема детето на брат си като свое (особено след смъртта на брат си, ищецът
често търси племенницата си и бившата си снаха-св. С.). Самата вест за
случилото се ПТП ищецът възприема шоково, невярвящо.
Но още по-тежко понася последващите дни и месеци. От
смъртта на Х. са изминали повече от четири години, но болката и мъката в ищеца
не са намалели. Показателни в това отношение са показанията на бившата снаха на
ищеца. Ищецът се разкрива по-емоционално пред нея, която, въпреки раздялата
приживе с починалия, е запазила отношенията си с родствениците
му. Такива са показанията и на
останалите двама свидетели. „Той загуби
може би най-ценния си човек“ (св. И.), „Брат
му за него е бил бъдещето му“ (св. С.). Ищецът е станал по-затворен, загубил
е желание да се занимава със селския имот (останал недовършен), където двамата
с брат си са били почти всяка събота или неделя; машинално ходи на работа, не
създава нови връзки, затворен в себе си в спомените си и миналото, с чувство за
самотност и нещастност, с усещане за загуба на част от себе си.
В с.з., при всяко споменаване на брат му, очите на ищеца се насълзяват.
Вярно е, че в приетата по делото СПЕ
вещото лице е посочило, че „двамата братя
не са били свързани, в смисъла на привързани и неможещи да функционират един
без друг, а самостоятелно са избрали да извървят своя път“, преценявайки и
обследвайки характера на ищеца, определяйки го като : “ с известно притеснение контактува с непознати…..не е ориентиран към
постижения, а по-скоро върши нещата на принципа “така трябва“…..живее в малък
град, в който няма устойчива социална среда…..остава впечатление у околните за
добряк, но това е неговия примиренчески и подчиняем
стил на реагиране в живота…. На преден план излиза самотата: разногласия в
поколенията, с предпочитане да бъде наблюдател на живота, а не участник…..“.
Вещото лице е заключило, че това, че Х. е създал семейство, а ищеца – не,
говори, че всеки е проявил своите индивидуални особености. В обясненията и в допълнителното устно заключение в о.с.з. от
21.03.19г. вещото лице посочва, че след смъртта на брат си, ищецът е изпитал
мъка и тъга, но това е нормална
психологическа реакция на скръб, както и че братята са имали „връзка емоционална“, а не такава силна и
дълбока , каквато се описва „в този закон“.
Съдът възприема заключението на вещото лице относно характера на ищеца,
относно неговото отношение и преживяване относно смъртта на брат му, но намира,
че въпросът дали връзката между двамата братя и интензитета на претърпените и търпяни от ищеца болки и страдания, са предмет на правна
преценка при произнасяне по основателността на иска.
В мотивите към ТР изрично е посочено че „Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се
преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и
доказателствата по делото“.
Да, ищецът е по-свит по характер. Да, макар и по-малък от ищеца с 3 години,
именно починалият брат е бил във връзката им „водещото колело“, както го
определя св. С.. Ищецът очевидно си е представял своя живот, неразривно свързан
с този на брат си, живеейки с неговите радости (семейството и детето му), разчитал
е винаги на брат си. Именно затова, след смъртта му, така изграденият свят от
ищеца, в който той не е искал да е инициаторът, а както го определя вещото лице
“е наблюдател на живота, а не участник“,
се е „срутил“, и той все още преживява, скърби и не може да се примири и приеме това, че брат
му не е край него, че не е част от неговия живот, радости и тревоги.
Според настоящият съдебен състав, не само поради особеностите на характера
на всеки от братята, а най-вече, предвид изградената твърде силна, емоционална братска
връзка между тях, то и преживените и търпени болки и страдания на ищеца от
смъртта на брат му следва да се определят като надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, по смисъла на разясненията и постановките,
дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1 по тълк.дело №
1/2016г. на ОСГТК на ВКС, за които е справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Съдът намира, че
при така събраните доказателства ищецът е провел пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания. Установената от доказателствата
родствена връзка, с така възприетото от съда съдържание, в светлината на
цитираното ТР, предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за
емоционална подкрепа и доверие.
По така изложените съображения съдът намира, че са налице са всички
кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на чл. 226 ал. 1 във вр. сн чл. 208 ал. 1 КЗ (отм.)
във вр. с чл. 52 от ЗЗД: Наличието на валидно
застрахователно отношение; настъпило застрахователно събитие- транспортно
произшествие, виновно причинено от застрахованото лице, и вследствие на това
смърт на брата на ищеца, са установени с влязла в сила присъда, задължителна за
настоящия съд относно деянието, неговата противоправност
и виновността на дееца, съгл.чл. 300 ГПК. Правото на ищеца да бъде обезщетен за
претърпените от него неимуществените вреди, вследствие смъртта на брат му, се предпоставя от принципа на справедливостта при определяне
на тези вреди,прогласен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като при прилагането
й, съдът съобразява задължителното тълкуване на ВКС в цитираното по-горе ТР.
Така изложените обстоятелства и съображения обуславят правния извод на
съда, че ответното застрахователно дружество дължи на ищеца заплащане на
застрахователно обезщетение на осн.чл. 226 ал. 1 във вр. с чл. 208 ал. 1 от КЗ (отм.).
Относно размера на обезщетението.
Първият въпрос, на който следва да отговори съда, предвид и въведеното от
ищеца възражение, е съобразяването с разпоредбата на § 96 ал. 1 от ЗИД на
действащия към настоящия момент КЗ (в сила от 01`.01.2016г.) в която се
определя лимит на размер на обезщетението от 5 000 лв., до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а,
ал. 2 от КЗ.
Касае е се за разпоредба от вътрешното ни право. Спорният правен въпрос е
дали тази разпоредба противоречи на действащото право на ЕС, уреждащо
застрахователните правоотношения, като в тази насока процесуалният представител
на ищеца се позовава на Директива № 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета на ЕС.
Съгласно сочената разпоредба на чл. 9, ал. 1 б.“а“ от тази Директива
(Директивата), задължение на всяка държава членка е да бъде задължителна
най-малко по отношение на минимална застрахователна сума от 1 000 000 евро за пострадал или 5 000 000
евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. Застрахователна сума по
смисъла на § 1 т. 5 от допълнителните разпоредби на КЗ (отм.) е договорената
или определената с нормативен акт и посочена в застрахователен договор парична
сума, представляваща горна граница на отговорността на застрахователя към
застрахования, ползващото се лице или третото увредено лице. Тази дефиниция е
възпроизведена в чл. 346 от действащия КЗ. Въвеждането на застрахователна сума,
като предел на отговорността на застрахователя в действащия закон, и уреждането
на нейния минимален размер в директива 2009/1ОЗ/ЕО, която е част от правото на
Европейския съюз означава, че при настъпване на застрахователно събитие с
причинени телесни увреждания, отговорността на застрахователя може да бъде
ограничена по размер единствено от минимума на застрахователната сума, възприет
в Директива 2009/10З/ЕО, от застрахователния договор, който не може да предвиди
по-нисък размер на застрахователната сума, и от критерия за справедливо
обезщетение. Следователно, недопустимо е размерът на обезщетението за телесни
увреждания, чийто възможен предел е застрахователната сума, определена в
нормативен акт на ЕС, да бъде ограничаван с нормативен акт на вътрешното право.
По аргумент на по-силното основание, това се отнася и при обезщетяване на
неимуществени вреди, претърпени от близки на пострадало лице, при застрахователно
събитие, с причиняване на смърт на лицето.
С оглед горното, е налице противоречие на § 96 ал. 1 от ЗИДКЗ с
разпоредбата на чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО. Въпреки че директивата не
е регламент и не става автоматично част от вътрешното право на страна - член на
Европейския съюз, гражданите на ЕС могат да се позоват непосредствено на
директива на Европейския парламент и Съвета на ЕС за защита на свои права,
свободи и законни интереси.
Поради това съдът намира, че в настоящия случай съдът следва да се тълкува разширително разпоредбата на чл. 15 ал. 2 от ЗНА и
Директива 2009/1 ОЗ/ЕО да намери непосредствено приложение, като се дерогира прилагането на §96, ал.1 от ЗИД на КЗ относно
определения размер на обезщетението от 5000 лева.
В съответствие с горното, съдът следва да определи размер на обезщетението
според общия принцип на справедливостта, прогласен в чл. 52 от ЗЗД, без да
съобразява фиксирания размер на обезщетението в § 96.
При определяне размера на дължимото обезщетение, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, съдът взема предвид тежестта, интензитета на претърпяните
неимуществени вреди от ищеца, вследствие от загубата на близък роднина - брат
му. Отчита силното негативно въздействие върху емоционално-психическото
състояние на ищеца, поради изключително близките отношения, които е имал с брат
си приживе; помощта, подкрепата, братската обич и съпричастността, от които е
лишен, вследствие на тази смърт. Съдът отчита и сравнително младата възраст, на
която братът на ищеца е загубил живота си – на 42 години, което безспорно също
е допринесло за изостряне на емоционално-психичната травма и търпените от ищеца
морални болки, страдания, тъга и самота. Предвид така обсъдените обстоятелства,
съдът приема, че справедливия размер на дължимото застрахователно обезщетение е
40 000 лв., в какъвто размер е основателен предявеният иск.
В останалата част над 40 000 лв. до 80 000лв. частичният иск е
неоснователен. Видно от заключението на в.л. – СПЕ, на ищеца не са нанесени
някакви тежки психични травми, той не е търсил помощ от психолог или лекар, последиците
от смъртта на брат му подлежат на
преодоляване. Ищецът е в мъж, в разцвета на силите си, в трудоспособна възраст,
не страда от някакви заболявания – физически или психични (не се е позова на
подобни обстоятелства и не ангажира доказателства), способен е да се грижи за
себе и въпреки тежката загуба на толкова близък човек, би могъл да се справи и
със собствени сили.
Съдът намира за неоснователни като недоказани възраженията на ответника за съпричиняване от страна на пострадалия (починалия) във
вредоносния резултат. Категоричен е изводът на СМЕ, че причинените на починалия
травми, от които е настъпила смъртта му,
не е от притискане на пътници; от „притискане“ (предвид позоваването от
страна на ответника на затискане на починалия от останалите пътници- предвид
безспорно установения факт, че в автомобила са се возили с един повече пътници от допустимо разрешеното за този вид МПС) не
може да се получи такова многофрагментно счуване на
костите на черепа, плюс разкъсно-контузна рана. При
аутопсията не са открити такива следи от притискания, кръвонасядания,
или счупване на ребра, или пък кръвоизливи в мускулите и т.н., обуславящо
извода му, че това увреждане е в резултат от удар, в предмет, вътре в купето на
автомобила.
Неоснователно е и възражението за съпричиняване,
поради знание от страна на починалия че се качва в автомобил, управляван от
лице, употребило алкохол. В тази насока ответникът ангажира гласни
доказателства – от показанията на св. С., возил се в л.а. – на последната задна
седалка, точно зад починалия който пък бил на седалката, на мястото, точно зад шофьора. От показанията на този свидетел
се установява, че първоначално компанията от колеги, 8 човека, била в заведение
в гр. Попово (за около 1-2 часа), всички били на една маса, масата била голяма,
имало и други хора; водачът на МПС (М.М.) и
починалият не били един до друг. Самият свидетел не може да каже дали водачът е
употребил алкохол, предполага, че е пил. Видимото състояние на М. било добро,
„не му личеше, че е пил“. След това компанията отишла в заведение в гр.
Търговище – където били на две различни маси; свидетелят, Х. и друг мъж от
компанията били на една маса, а водачът М.М. - на
друга.
Безспорно е установено, че водачът М.М. е
употребил алкохол, предвид установеното в присъдата, че деянието е в пияно
състояние – чл. 343 ал. 3 НК.
Съгласно практиката на ВКС, е налице съпричиняване
на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от
водач, употребил алкохол над законоустановения
минимум, ако този факт му е бил известен. Т.е. правнозначим
при прилагането на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД е фактът на знанието на пострадалия за
употреба на алкохол от страна на водача на МПС, чийто пътник е. Управлението на
МПС след употребата на алкохол е обстоятелство, повишаващо риска от
настъпването на ПТП и на вредоносен резултат, който риск пострадалият е поел. С
това си рисково поведение, увреденият допринася за настъпване на вреда за себе
си по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД в случай, че възникне ПТП, обусловено и от
употребата на алкохол от страна на водача.
В настоящия случай обаче от
показанията на св. С. не се установява обстоятелството, твърдяно от ответника –
знание на пострадалия, че водачът е употребил алкохол. Поради което и съдът
намира за неоснователно това възражение на ответника.
По искането за присъждане на лихва
върху определеното обезщетение:
Ищецът е претендирал заплащане на лихва за забава върху присъденото
обезщетение-главница, считано от датата на ПТП – 16.08.2014г.
Ответникът е направил в срок възражение
за давност- с отговора на ИМ, позовавайки се на разпоредбата на чл.111 б.“в“ от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 86 ал. 1 във вр. с
чл. 84 ал. 3 от ЗЗД върху присъденото обезщетение се дължи лихва, считано от
датата на деянието – 16.08.2014г.
Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди
произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено увреждане.
Тази гражданска отговорност е функционално обусловена от отговорността на
прекия причинител на застрахователното събитие, обстоятелство, което обуславя
отговорност на застрахователя за всички причинени от делинквента
вреди и при същите условия, при които отговаря самият причинител на вредите.
Поради това и с оглед императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД законната
лихва върху присъденото обезщетение следва да бъде начислявана именно от датата
на увреждането. Разпоредбата на чл. 226, ал. 2 КЗ, която урежда отговорността
на застрахователя пред третото лице, изключва възможността застрахователят да
прави възражение на увреденото лице по прекия иск за неуведомяване по чл. 224,
ал. 1 КЗ и недължимост на лихвата до датата на
съобщаване, като последицата от неизпълнението на задължението на застрахования
да уведоми застрахователя поражда правото на застрахователят да предяви регресен иск срещу застрахования за заплатените от него
лихви за забава / в този смисъл е Решение № 6 от 28.01.2010 г. по т. д. №
705/2009 на ВКС/.
Във връзка с претенцията за
заплащане на законната лихва от ответната страна е въведено правопогасяващото
възражение за давност, което следва да бъде разгледано от съда. Вземането за
лихви при упражнено право на трети лица срещу застрахователя по гражданската
отговорност на деликвента, се погасява с кратката
тригодишна погасителна давност съгласно чл. 111, б."в" ЗЗД, считано
от деня на настъпилото ПТП, откогато е изискуемо вземането за непозволено
увреждане /в този см. са Решение № 67 от 24.06.2011 г. на ВКС по т. д. №
323/2010 г. и Решение № 96 от 18.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 610/2010 г. /. По
делото няма данни, нито са наведени твърдения да е налице спиране или
прекъсване на давността. С оглед на така установеното съдът намира, че
вземането за законна лихва върху обезщетението за периода от датата на
непозволеното увреждане - 16.08.2014г. до 04.10.2015г. вкл. е погасено по
давност, поради което и в тази му част искът следва да бъде отхвърлен, като
законната лихва следва да бъде присъдена за периода от 05.10.2015 г. до
окончателното изплащане на главницата.
По разноските:
И двете страни са претендирали разноски. Ищецът – за присъждане на адв.възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. , ответникът – разноски за свидетел (15лв.) и юриск.възнаграждение.
С оглед изхода от спора, ответното дружество дължи заплащане на адв.възнаграждение на представителя на ищеца в размер
на 1730.00
лв., според уважената част от иска и на осн.чл. 7
ал. 2 т.4 от Наредбата за минималните размери на адв.възнаграждения
във вр.с чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА, както и в полза на бюджета на съдебната власт държавна
такса в размер на 1600 лв. и 225.лв.-
разноски за вещи лица, според уважената част от иска.
На осн.чл. 83 ал. 1 т. 4 от ГПК ищецът е
освободен от внасяне на държавни такси и от разноски – към бюджета, но не и от
заплащането на разноски към ответната страна. Съобразно отхвърлената част от
иска ищецът дължи на ответника разноски в размер на 182,50 лв. (юриск.възн.
и депозит за свидетел), при определено от съда юриск.възнаграждение
съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП
и чл. 25 ал. 2 Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП) в размер на 350.00лв.,
предвид размера на исковата претенция и съответната правна и фактическа
сложност на делото.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
заедно от К.Х.Ч.и Б.А.В., ДА ЗАПЛАТИ на З.Д.З.,
с ЕГН **********,***, съдебен адрес ***,
офис 9, чрез адв. П. С.от САК; по посочената в
исковата молба банкова сметка ***: ***, BIC: ***, Банка - ЦКБ - Клон Възраждане,
титуляр - П.П.С.,
сумата от 40 000 лв. (четиридесет хиляди лева) -
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Х. Д.З., поч. на 16.08.2014г. – негов брат, настъпила в резултат на
ПТП на 16.08.2014 г., причинено виновно от водача М.П.М., управлявал лек
автомобил марка „Дачия”, модел „Логан”,
с рег. № ***, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
по застрахователна полица № 06114000073169, сключена с ответника „ДЗИ - ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД на 18.12.2013г., валидна от 01.01.2014г.
до 31.12.2014г. - на осн.чл. 226 от КЗ (отм.), ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2015 г. до окончателното
изплащане на задължението,
като
ОТХВЪРЛЯ: ИСКА за разликата над сумата от 40 000 лв. до
80 000 лв. (предявен като частичен от 200 000 лв.) - като
НЕОСНОВАТЕЛЕН, както и ИСКА в частта за присъждане на законна лихва върху
главницата от 40 000лв., считано от 16.08.2014 г. до 05.10.2018 г. - като погасен
по давност, на осн.чл. 111 б.в“ от ЗЗД.
ОСЪЖДА „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
заедно от К.Х.Ч.и Б.А.В., да заплати на адв. П.С. от
САК и на адв. БОГОМИЛ Г. от САК, адвокатско
възнаграждение в размер на
1 730.00лв. (хиляда седемстотин и тридесет лева) за оказана безплатна
плавна помощ на ищеца по т.д. № 142/2018г. на ТОС – на осн.чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата,
след съобразно уважената част на
предявените искове.
ОСЪЖДА „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
заедно от К.Х.Ч.и Б.А.В., ДА ЗАПЛАТИ в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Търговищки окръжен съд сумата 1 825.00 лв. - представляваща държавна такса и разноски за
вещи лица, съобразно уважения размер на иска - на осн.чл. 78 ал. 6 вр.
с чл. 83 от ГПК.
ОСЪЖДА З.Д.З., с ЕГН **********,***, съдебен адрес ***, офис 9, чрез адв. П.С.
от САК, ДА ЗАПЛАТИ на „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, сумата от 182.50 лв. – съдебно-деловодни разноски по делото (юриск.възнагр. и възнагр.свидетел), съобразно отхвърлената част от иска – на осн.чл. 78 ал.
3 от ГПК.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните, пред Апелативен съд-гр.Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :