Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1129
09.10.2019г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на двадесет и
пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №1592/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото
е образувано по въззивна
жалба на А. С. А., ЕГН **********,
чрез пълномощника му по делото
адв. И. И., против
Решение №1269 от 04.04.2019г., постановено по гр.д. №18153/2017г.
по описа на Районен съд- Пловдив, І
гр.с., в частта
му, с която са били
отхвърлени предявените от него против “РЛД
Транс” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, бул. “Рогошко шосе” №36, ет.4, искове за заплащане
на възнаграждение за
извънреден труд за
2015г. и 2016г.
за разликата над уважения размер от 1059,26
лв. до пълния претендиран размер от 2000 лв.,
за заплащане на
неплатено трудово
възнаграждение за периода 18.02.2015г.- 13.02.2017г. в
размер на 2000
лв., както и
за заплащане на
обезщетение за командировъчни за
2015г. и 2016г.
в размер на 4000
лв. В жалбата се излагат
доводи за неправилност
на решението в
обжалваните му части,
като се иска
отмяната му и уважаване на исковете.
Ответната страна
по жалбата- “РЛД Транс” ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Пловдив, бул. “Рогошко шосе” №36, ет.4, чрез пълномощника
си по делото
адв. Б. А., в
писмено становище по делото
иска обжалваното решение
да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима.
В обжалваната част
на решението първоинстанционният съд
е бил сезиран с искове с правно
основание чл.128, т.2, чл.150
и чл..215 от КТ за
заплащане на незаплатени трудови възнаграждения, възнаграждения за нощен труд и командировъчни. От
фактическа страна по
делото не се
спори между страните, а и
се установява от
приетите писмени
доказателства, че между
страните е бил сключен трудов
договор от 18.02.2015г.,
по силата на
който ищецът е заел длъжността „шофьор,
товарен автомобил /международни превози/”
в „РЛД Транс” ЕООД, като трудовото
правоотношение е било прекратено на 13.02.2017г.
с писмено заявление на работника
на основание чл.327, ал.1,
т.2 от КТ. С обжалваното решение
съдът е приел,
че от събраните
по делото доказателства се
установява, че на ищеца са били заплатени всички
дължими от работодателя му трудови
възнаграждения и командировъчни за
периода на действие на трудовото
правоотношение, поради което
исковете за тях
са неоснователни. По претенцията за заплащане на възнаграждения за извънреден труд съдът
е приел същата за
частично основателна до размера от
1059,26 лв., установен от заключението
на приетата съдебно- счетоводна
експертиза, като за разликата
до пълния й предявен размер от 2000 лв.
е отхвърлил същата като
неоснователна.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното и
на основание чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността
на решението съобразно посоченото в жалбата,
като въззивният съд
като инстанция по
същество се произнесе по съществуващия между
страните материалноправен спор.
По иска
за заплащане на неплатени
трудови възнаграждения:
Видно от
сключения между страните
трудов договор, в
същия е било уговорено основно
месечно трудово
възнаграждение в размер
на 431 лв. От
заключението на приетата пред първоинстанционния съд повторна съдебно- счетоводна експертиза се
установява, че дължимите на
ищеца трудови възнаграждения за
периода на действие на
трудовото правоотношение между страните са му
били заплатени по
банков път. Фактът на плащане на сумите се
установява и от
представеното от самия ищец
и прието по делото
извлечение от разплащателната му сметка,
в което е отразено постъпването на сумите,
описани в заключението
на вещото лице. От
страна на ищеца нито в
първоинстанционното производство, нито
във въззивната жалба, са изложени
твърдения трудовите възнаграждения за кои
месеци не са
му били заплатени.
Предвид горното претенцията
му за сумата
от 2000 лв.-
неплатени трудови възнаграждения за периода
18.02.2015г.- 13.02.2017г. е неоснователна
и следва да
се отхвърли.
По иска
за заплащане на извънреден
труд:
Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1
от КТ извънреден
е трудът, който
се полага по разпореждане или със
знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител
от работника или служителя извън установеното за него работно време. Видно
от сключения между страните трудов
договор, в съшия е
уговорено работно време от 8 часа
дневно, от понеделник до
петък, включително. С
решението в необжалваната му
част е бил
уважен предявеният от
ищеца иск за заплащане
на извънреден труд за
периода 01.03.2016г.-31.12.2016г., като
във въззивната жалба не се
оспорва размера на присъдената сума
за посочения период,
поради което следва да
се приеме, че
предмет на обжалване е
отхвърлянето на исковата
претенция за периода
18.02.2015г.- 28.02.2016г. За посочения
период по делото не са
били ангажирани
доказателства от страна
на ищеца да е
полагал труд извън установеното за него работно време, поради което
и исковата му претенция следва
да бъде отхвърлена.
Неоснователни са
възраженията на ищеца,
че ответното дружество било
създало пречки за доказване
полагането на извънреден труд за посочения период,
тъй като не съхранявало и не
предоставило информацията, записана
в паметта на
дигиталния тахограф и в картата на водача. Съгласно
разпоредбата на чл.33 от Регламент (ЕС) № 165/2014 на Европейския парламент
и на Съвета от 04.02.2014г.
относно тахографите в автомобилния транспорт, както
и съгласно разпоредбата
на чл.39 от Наредба
№ H-3 от 7.04.2009 г. за необходимите мерки за изпълнението и прилагането му превозвачите
имат задължение да съхраняват
записаните данни от
дигиталния тахограф и картата на
водача за срок от една година
от записването им. В
случая, доколкото се
касае за данни за
периода 18.02.2015г.-
28.02.2016г., то посоченият срок е
изтекъл още към датата на подаване
на исковата молба, поради
което несъхраняването на
данните не може да
се вмени във вина
на ответното дружество и
да се приеме, че
то е създало пречки
за събиране на
доказателства. На разположение
на ищеца е била
възможността да докаже полагането на твърдения от него извънреден труд с
други доказателствени средства,
от която обаче
той не се е възползвал.
По иска
за заплащане на
обезщетения при командировка:
Съгласно
разпоредбата на чл.215, ал.1
от КТ при командироване на
работник или служител за
изпълнение на трудовите му задължения
извън мястото на постоянната му работа
той има право да получи освен
брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при
условия и в размери, определени от Министерския съвет. В случая
в сключения между страните трудов договор е
уговорено заплащане на
„дневна издръжка“ в размер
на 50 евро, за
която няма спор между страните, че представлява обезщетение
за командировка на ищеца
при изпълнение на трудовите му задължения в чужбина.
Така уговорения размер
на обезщетението е по-
висок от предвидения в приложимата в случая
Наредба за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина
при международни автомобилни превози на товари и пътници, поради което и
съгласно разпоредбата на
чл.228, ал.2 от КТ
дължимите на ищеца суми
следва да се
определят съобразно клаузата
на трудовия договор. По делото
са представени заповедите
за командироване на ищеца
в чужбина за периода на действие
на трудовия му договор, в които
е посочена само
продължителността в дни на
командировката, но не
и началната и
крайната й дата. От заключението на приетата
по делото пред първата
инстанция повторна съдебно- счетоводна експертиза
се установява, че
съобразно представените
заповеди фактическите прекарани
от ищеца дни в
чужбина са 491.
При това положение размерът
на дължимото му обезщетение за командировка съобразно
уговореното в трудовия
договор е 24550 евро
с левова равностойност
48015,63 лв. От заключението
на вещото лице се установява, че
на ищеца е
било начислено и
заплатено обезщетение в размер
на 48015,65 лв.,
като фактът, че
сумата е постъпило по банковата
му сметка, се установява и от
представеното от самия
ищец извлечение от
същата. От страна на
ищеца са изложени
твърдения, че реално
е бил в командировка повече
дни от посоченото
в заповедите за
командироването му, т.е.
че в същите не
били включени дните за
пътуване до базата
на дружеството в
Холандия и за връщането му от там до
България. За установяване на
тези твърдения обаче по делото не
са били ангажирани убедителни доказателства. От
показанията на разпитания
св. Р. Т. не се установяват точните дати
на пътуванията на ищеца от
България към Холандия
и обратно, за да
може да се прецени
действителния период, прекаран от него
в чужбина. В показанията
си свидетелят твърди,
че са тръгвали в командировка един ден по- рано,
а командировъчните заповеди
започвали от деня,
в който били там и приключвали
в деня, в който оставят
камиона в гаража, но в същото време заявява,
че не е
виждал командировъчните
заповеди и че
знае за това
от самия ищец.
При това положение според настоящия състав
на съда показанията му не могат да
бъдат кредитирани, тъй като
не се основават
на преки и непосредствени
впечатления за заявените
от него факти, поради
което и само
въз основа на същите твърденията на ищеца
не могат да се приемат за доказани. Предвид горното
предявеният от ищеца
иск за заплащане
на обезщетение за командировка за
2015г. и 2016г.
в размер на 4000
лв. е неоснователен и следва да
се отхвърли.
До същите фактически
и правни изводи
е стигнал и
първоинстанционният съд, поради
което в обжалваната му
част решението следва
да бъде потвърдено, като на
основание чл.272 от ГПК се препрати и към
мотивите на първата инстанция.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1269 от 04.04.2019г.,
постановено по гр.д. №18153/2017г. по описа на Районен съд- Пловдив,
І гр.с., в
частта му, с
която са били
отхвърлени предявените от А. С. А.,
ЕГН **********, против “РЛД
Транс” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, бул. “Рогошко шосе” №36, ет.4, искове за заплащане
на възнаграждение за
извънреден труд за
2015г. и 2016г.
за разликата над уважения размер от 1059,26
лв. до пълния претендиран размер от
2000 лв., за
заплащане на неплатено трудово възнаграждение за периода
18.02.2015г.- 13.02.2017г. в размер
на 2000 лв.,
както и за
заплащане на обезщетение
за командировъчни за
2015г. и 2016г.
в размер на 4000
лв.
В необжалваната му
част решението е
влязло в сила.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.