Решение по дело №16853/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262060
Дата: 26 март 2021 г.
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20191100516853
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 декември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 26.03.2021 г.

 

            В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                         мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 16835 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба на З. „Л.и.“ АД срещу Решение № 194771 от 18.08.2019 г., постановено по гр. дело № 5070/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 57-ми състав, с което е бил уважен предявения от З. „Б.и. “ АД, осъдителен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), вр. §22 КЗ за заплащане на сумата от 4032,60 лв., от които сумата от 4017,60 лв. - регресна претенция спрямо застраховател по застраховкаГражданска отговорност" за платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховкаКаско" за причинени вреди на лек автомобилМерцедес" с per. № ******, поради настъпило на 24.07.2013г. в гр. Пловдив пътнотранспортно произшествие по вина на водача на лек автомобилОпел Астра" с per. № ******, чиято деликтна отговорност е застрахована по застраховка гражданска отговорност в З. „Л.и.“ АД и сумата от 15,00 лв. - ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху главницата считано от 24.01.2018г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78 ал.1 от ГПК и сумата от 811,30 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че към момента на настъпване на процесното ПТП – 24.07.2013 г. сключената застраховка ГО за л.а. с рег. № ******е била прекратена на основание чл. 202, ал. 2 КЗ /отм./ на 13.05.2013 г., като бил изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ /отм./ за подаване на информация към ГФ, което обстоятелство било вписано и в представената справка от базата данни на Информационния център към ГФ. Моли въззивния съд да отмени решението и отхвърли предявения регресен иск. Претендира и направените разноски пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - З. „Б.и. “ АД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба и не взема отношение.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

В чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, приложим в конкретния случай по селата на § 22 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на настъпване на ПТП между делинквента и ответника да е съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.

В конкретния случай настоящият състав на съда намира за обоснован извода на първоинстанционния съд, че по делото ответникът не е установил, а негова съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, е доказателствената тежест да установи, че е прекратил застрахователния договор на основание чл. 202, ал. 1 от КЗ /отм./. Действително в цитираната разпоредба на чл. 202, ал. 2 от КЗ /отм./ и съгласно задължителните за органите на съдебната власт указания дадени в т. 2 от ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, зстрахователят може да упражни правото си по чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ /отм./ за прекратяване на застрахователния договор при неплащане пълния размер на разсрочената вноска от застрахователната премия, но в тежест на ответника е било да установи уговорено разсрочено плащане на застрахователната премия и неизпълнението от страна на застрахования на това зъдължение, както и фингирано връчване на предупреждението в случаите, когато в застрахователния договор изрично е посочено кое от правата по чл. 202, ал. 1 изр. второ от КЗ /отм./ застрахователят ще упражни след изтичането на 15-дневния срок от падежа на задължението за заплащане на разсрочената вноска на премията. Към подадения отговор на исковата молба ответникът не е приложил полица на застраховка ГО, с която да установи възраженията си, че договорът за застраховка ГО, по силата на който е обезпечил отговорността на собственика и ползвателя на л.а. с рег. № ******за вреди причинени на трети лица, е била уговорена разсрочена застрахователна премия. Такава е представена с подадената ВЖ, но същата не е приета като писмено доказателство във въззивната инстанция, тъй като е налице забрана съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК. Обстоятелството, че по делото е представена разпечатка от Информационния център към Гаранциония фонд, в която е посочено, че полицата е прекратена на 13.05.2013 г. не е въведено изрично като елемент от фактическия състав, чието осъществяване води до прекратяването на застрахователното правоотношение, още повече, че представената справка не съдържа информация кога ответното дружество е подало тази информация – дали преди или след настъпване на процесното ПТП от 24.07.2013 г.

Такъв извод не може да се направи и чрез тълкуване на разпоредбите на КЗ /отм./, тъй като договора за застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" има и социалната функция. Затова и изпълнението на въведеното с разпоредбата на чл. 294, ал. 1 от КЗ /отм./ задължение за застрахователя за подаване на информация към ГФ не обуславя само по себе си прекратяването на застрахователното правоотношение. Това е задължение, което възниква едва след прекратяване на застрахователния договор, за което ответното дружество не е ангажирало доказателства, че е направено преди реализиране на процесното ПТП от 24.07.2013 г.

 

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания по отношение на обжалваното решение, включително и относно размера на уважения иск, и с оглед неоснователността на оплакванията във въззивната жалба, решението следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора макар и въззиваемият да има право на разноски такива не слдва да му бъдат присъждани за настоящето производство, тъй като по делото не са представени доказателства, че реално са били направени такива.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 194771 от 18.08.2019 г., постановено по гр. дело № 5070/2018 г. на Софийския районен съд, 57-ми състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 ЧЛЕНОВЕ: