Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е 

№ 127

гр. Пловдив, 17.03.2016 година

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХI състав, в публичното заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година в състав

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МИГЛЕНА  ПЛОЩАКОВА

 

при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от съдията търговско дело №  7 9 0  по описа на съда за 2 0 1 5 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по исковата молба, постъпила в канцеларията на съда на 26.11.2015 год., подадена от З.К.З. против М.Д.З..

Предявен е установителен иск по реда на чл. 422 ГПК. Предявяването на иска по този процесуален ред се обосновава с твърдението, че ищецът е заявил правата си за защита по реда на заповедното производство, като е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Въз основа на него било образувано ч.гр.д. № 12710 / 2015 год. по описа на Районен съд - Пловдив и била издадена заповед за изпълнение, като било постановено незабавното й изпълнение и издаването на изпълнителен лист. Но след като постъпило възражение от длъжника, на заявителя били дадени указания от заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК, че следва да установи правата си по исков ред.

Исковата претенция се основава на следните фактически обстоятелства:

На 10.06.2013 год.  М.Д.З. издала в полза на З.К.З. запис на заповед за сумата 500 000 лв. Падежът на задължението бил определен на 10.09.2015 год. Поемателят не изпълнил задължението си, произтичащо от издадения запис на заповед нито на падежа, нито до момента на подаването на исковата молба. Заповедта за незабавно изпълнение била издадена за сумата 150 000 лв., представляващи част от сумата в общ размер на 500 000 лв.

Предвид изложеното ищцата моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата М.Д.З., че същата дължи на ищцата сумата 150 000 лева, представляваща част от сумата 500 000 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 10.06.2013 год., ведно със законната лихва върху нея, начиная депозирането на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 05.10.2015 год. до окончателното плащане. Ангажирани са доказателства. Претендират се разноските, направени в хода на настоящото дело, както и разноските в заповедното производство.

   Ответникът М.Д.З. е подал отговор на исковата молба в законовия двуседмичен срок. Оспорва предявения иск, като счита същия за изцяло неоснователен. Записът на заповед бил нередовен от външна страна и поради това нищожен. В него било посочено, че задължението следва да бъде платено при представянето на този запис на заповед, като същевременно било посочено и че падежът на задължението е на определена дата – 10.09.2015 год. За да бъдел редовен запис на заповед, същият следвало да съдържа падеж или на определена дата, или на предявяване, но не и едновременно на два падежа. В случая, записът на заповед нямал валидно определен падеж, което го правело нередовен и негоден като извънсъдебно изпълнително основание. Наред с това в текста на записа на заповед не се съдържали изрично клаузите „без протест” и „без разноски” или друг равнозначен израз, който да освобождава приносителя от протест поради неприемане или поради неплащане съгласно чл. 500 ТЗ. Протестът следвало да бъде извършен в посочените в ТЗ срокове и във формата, установена в чл. 501- 502 и 504 ТЗ. Ищецът не ангажирал доказателства, че е извършил протест поради неплащане. Поради това задължението не било ликвидно и изискуемо.

Твърди се, че ответницата не е изписвала текста на записа на заповед и не го е подписвала. Но в съдебно заседание, преди изготвянето на доклада по делото, пълномощникът на ответницата изрично е заявил, че не поддържа това възражение, не оспорва истинността на записа на заповед като документ, не иска проверка на истинността му в рамките на производство по реда на чл. 193 ГПК.

Настоява предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се сторените по делото разноски.

В срока за подаване на допълнителна искова молба, такава не е постъпила. Поради това и до двустранна размяна на книжа не се е стигнало.

По предварителните въпроси:

Предявеният по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК установителен искове е с материално правно основание чл. 535 и сл. от Търговския закон. Същият е частичен. Въз основа на документите по изисканото заповедно производство може да се направи извод, че исковата молба е допустима. Налице е заповед за изпълнение, срещу която е подадено възражение в срок – ПДИ е връчена на М.З. на 20.10.2015 год., а възражението срещу заповедта за изпълнение е постъпило на 22.10.2015 год. Съобщението до заявителя, че следва да установи правата си по исков ред, е връчено на 04.11.2015 год., а исковата молба е подадена в рамките на едномесечния срок – на 26.11.2015 год. Довнесена е дължимата за производството държавна такса в размер на 3 000 лв. Налице е идентичност в предмета на заповедното и настоящото исково производство.

Евентуалните каузални правоотношения между страните, във връзка с които е издаден записът на заповед, не са въведени от нито една от страните в сроковете за размяна на книжа, поради което не са включени в предмета на спора и не са предмет на доказване.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:

Представен с исковата молба и приет по делото в заверен от страната препис е запис на заповед, който е идентичен с представения запис на заповед в рамките на заповедното производство. Същият е издаден на 10.06.2013 год. в гр. Пловдив. Издател е М.Д.З. с посочени ЕГН, лична карта и адрес. Със записа на заповед издателят З. се е задължил безусловно и неотменимо „срещу представянето на този запис на заповед” да заплати на поемателя З.К.З. с посочени ЕГН и адрес сумата 500 000 лв. Сумата е изписана както с цифри, така и с думи, като не е допуснато различие или разминаване между цифровото и словесното изражение. Местоплащането е гр. Пловдив. Падежът на задължението е на определена дата - 10.09.2015 год. /ясно четлива от записа на заповед, приложен в заповедното производство/. След изписания саморъчен и четлив текст, изпълнен без зачерквания и корекции, е положен подпис на издателя. Според изявлението, направено в съдебно заседание от пълномощника на ответницата, истинността на подписа на М.З. в представения документ не е оспорена.

Като е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на заявителя срещу ответника по заявлението, заповедният съд е издал заповед за изпълнение, като е постановил незабавното й изпълнение и издал изпълнителен лист за претендираната частична сума от 150 000 лв. За издадения изпълнителен лист върху записа на заповед е направена надлежна бележка по чл. 406, ал. 3 ГПК.

Спорът по делото е досежно това дали записът на заповед е редовен от външна страна. И доколкото записът на заповед е абстрактна и строго формална сделка, редовността му от външна страна пряко рефлектира върху извода за валидността му като едностранна правна сделка.

В тази връзка съдът отчете следното: Записът на заповед съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 535 ТЗ, в т.ч. безусловно обещание да се плати определена сума на точно посочен поемател и изписване на израза „запис на заповед” в самия текст на документа, а не само като заглавие. Не е налице непълнота на съдържанието по см. на чл. 456 ТЗ – посочени са дата и място на издаване, местоплащане. Положен е подпис на издателя, чиято автентичност не се оспорва и по отношение на истинността му не е откривано производство по реда на чл. 193 ГПК. Доводите на ответника, че автентичният подпис не е полаган под текста над него останаха напълно голословни и недоказани.

Спорът напрактика е съсредоточен около въпроса налице ли е ясно и еднозначно посочен падеж на задължението.

Последният текст, изписан преди подписа на издателя е: „Падежът на паричното задължение е на дата 10.09.2015 год.”. Обстоятелството, на което акцентира ответникът е, че в текста на документа е посочено, че издателят безусловно и неотменимо се е задължил за заплати сумата от 500 000 лв. „срещу представяне на този запис на заповед”.

Действително, както се сочи от ответника, е налице изобилна и трайна съдебна практика, според която падежът на задължението следва да бъде определен еднозначно, само по един от начините, предвидени в чл. 486, вр. чл. 537 ТЗ. А запис на заповед, в който едновременно е посочен падеж на определена дата, но в него също е посочено, че е платим на предявяване, е нищожен. В тази насока са представените от ответника актове на ВКС, /определения/, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика, съобразно ТР № 2 от 2011 год. на ОСГТК на ВКС.

Тази практика, приемаща, че е недопустимо посочване на два падежа в записа на заповед – на определена дата и при предявяване, не е приложима обаче в настоящия случай, тъй като не е формирана по идентични с настоящия казуси. В  текста на процесната едностранна сделка не е посочено, че същият е с падеж на предявяване, нито, че е платим „на предявяване”. Посочено е, че е платим „при представяне” на този запис на заповед.

Формираната съдебна практика прави дори разграничение между изразите „на предявяване” и „при предявяване”, като приема, че те не са равнозначни. Така, в решение № 155 / 07.11.2013 год. на ВКС по т.д. № 664 / 2012 год., първо т.о., ТК, първо т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, след подлагане на граматическо тълкуване на двата израза, е прието, че задължаването на издателя да заплати посочената в ефекта сума при предявяването на записа на заповед не води до посочването по недопустим начин на втори падеж на задължението.

Нещо повече, в решение № 105 / 23.10.2012 год. на ВКС по т.д. № 515 / 2011 год. на първо т.о., също по реда на чл. 290 ГПК, по спор, основаващ се на запис на заповед, съдържащ текст, аналогичен на настоящия - че записът е платим „срещу представяне на този запис на заповед”, касационният съд е приел, че е необосновано да се приеме /както е сторил въззивния съд по това дело/, че е налице определяне на друг падеж на задължението по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ именно поради наличието на фиксирана дата по чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. В същия смисъл е и влязлото в сила решение № 2029 / 25.11.2014 год. на Окръжен съд – Пловдив по в.гр.д. № 1915 / 2014 год., недопуснато до касационно обжалване с определение на ВКС  № 679 / 30.11.2015 год.

Ищецът, в писмената си защита, обосновано се позовава и на решение на ВКС  № 213 / 22.12.2014 год. по т.д. 2700 / 2013 год., според което поемането на задължение от издателя да плати обещаната парична сума „срещу представяне” на записа на заповед не опорочава формалната редовност на менителничния ефект. „представянето на записа на заповед е свързано с упражняването на правата на платеца по чл. 492, ал. 1 ТЗ при плащането да получи обратно ефекта и отбелязване за извършеното плащане”. И според това решение изразът „представяне” не е равнозначен на израза „предявяване”, чрез който се определя падежа в хипотезата на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, поради което не може да се приеме, че записът на заповед съдържа два падежа и че е нищожен поради порок във формата.

По същия начин се е произнесъл ВКС и в посоченото от ищеца определение № 528/ 18.07.2013 год. по ч.т.д. № 1983 / 2013 год., както и в определение № 87 / 01.02.2012 год. по ч.т.д. № 882 / 2011 год. на първо т.о. на ВКС, и двете постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика, съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 2 / 28.09.2011 год. на ОСГТК на ВКс.

Водим от тази практика, настоящият състав на съда приема, че процесният запис на заповед съдържа един единствен падеж, определен по реда на чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ – на определена дата, която е 10.09.2015 год. С използването на израза „при представяне” не се е стигнало до определяне по недопустим начин на втори падеж на задължението.

За да формира този извод, съдът взе предвид и следното:

Изразът „при представяне” логично е употребен с оглед характера на записа на заповед. Записът на заповед, освен едностранна абстрактна сделка, има характер и на ценна книга. Правата по нея могат да бъдат прехвърлени чрез джиро, като по този начин активно легитимиран да получи плащането не винаги е първоначалният поемател, а и лицето, което физически държи ценната книга. Само държателят на ценната книга, чрез представянето й на поемателя, може да удостовери качеството си на кредитор към момента на падежа. Само като представи ценната книга ще установи, че същата не е джиросана и първоначалният поемател е все още титуляр на вземането, което иска да реализира, или че се явява надлежно легитимиран кредитор - джиратар, легитимиран да получи плащане, вследствие на непрекъснатия ред на джирата. Поради това, упражняването на фактическа власт върху ценната книга и физическото й представяне на поемателя е предпоставка за легитимацията на кредитора пред поемателя и за изпълнението на задължението по ефекта. Представянето има значение на покана за изпълнение. Ето защо изразът, че записът на заповед е платим при представянето му, по никакъв начин не влиза в колизия с определения падеж на определен ден и не води до създаване на неяснота относно падежа. Той единствено акцентира върху обстоятелството, че кредиторът не може да претендира плащане по ефекта на падежа ако не установи качеството си на кредитор чрез представянето на записа на заповед на издателя.

Поради изложените съображения възражението, че записът на заповед е нищожен, тъй като в него по недопустим начин са определени два падежа на паричното задължение, съдът приема за неоснователно.

Записът на заповед е редовен от външна страна и съставлява валидна едностранна правна сделка, с която ответникът е поел едно действително абстрактно задължение за заплащане на посочената сума от 500 000 лв. на падежа, настъпил на 10.09.2015 год.

Във връзка с второто възражение на ответника срещу вземането, което се основава на довода, че в записа на заповед не са употребени изразите „без протест” и „без разноски”, поради което е следвало да се извърши протест поради неприемане или неплащане, каквито действия не са предприети от ищцата:

Според чл. 537 ТЗ за записа на заповед се прилагат съответно, доколкото са съвместими с естеството му, разпоредбите за менителницата. Т.е. законът не предвижда буквално и пълно препращане, а само съответно, доколкото различният характер на менителничните ефекти допуска това. При изводите на съда, свързани с процесния запис на заповед следва да се извърши преценка кои от нормите за менителницата са приложими и към записа на заповед и какво е съответното им /съответстващо на различията между запис на заповед и менителница/ прилагане.

Менителницата е безусловно нареждане на издателя, насочено към едно трето за сделката лице /платец/, да плати сумата по менителницата на конкретно трето лице /поемател/.

Според общите правила на гражданското право /чл. 20а, ал. 1, чл. 21, ал. 1, вр. чл. 44 ЗЗД/, договорите, респ. сделките, обвързват единствено техните страни. Те не могат да създадат задължения за трети лица, освен в предвидените в закона случаи. Именно поради това, че с менителницата издателят нарежда на трето лице да плати определена сума на поемателя, а това трето лице не участва в едностранната сделка, в ТЗ е предвидена процедура по предявяване на менителницата за приемане.

Подобна процедура е несъвместима с естеството на записа на заповед, тъй като с него издателят не нарежда на трето лице да плати, а сам поема безусловното задължение да престира плащане. Записът на заповед е безусловно обещание за плащане. Безусловността на поетото задължение е несъвместима с необходимост от последващо изявление на издателя дали ще приеме ефекта за плащане, доколкото задължението за плащане вече безусловно е било поето от него при издаването. Допълнително условие на задължението аз плащане от страна на издателя не може да се въвежда, чрез изискване за протест поради неприемане.

Ето защо нито е необходимо, нито е допустимо да се прави протест поради неприемане на записа на заповед. Нормите на ТЗ, уреждащи изискванията за предявяването на менителницата за приемане не са приложими към записа на заповед, поради несъвместимостта с правна му природа. И при липса на израз „без протест” в текста на записа на заповед извършването на протест поради неприемане не е нито необходимо, нито мислимо.

Остава вторият повдигнат от ответника въпрос - дали при липсата на израза „без протест” и „без разноски” е било необходимо да се извърши протест поради неплащане на записа на заповед.

От една страна, съобразно разрешенията, дадени в т. 3 от ТР № 1/28.12.2005 год. по т.д. № 1/2004 год., когато падежът на задължението е определен на определена дата, предявяването на записа на заповед за плащане представлява единствено покана за изпълнение на менителничното задължение и предпоставка за поставянето на длъжника в забава, а не предпоставка или условие за възникване на задължението.

Според чл. 500 ТЗ /поместен в глава 30 – „Менителница”/ издателят, чрез уговорка „без протест”, „без разноски” може да освободи приносителя от извършването на протест поради неплащане, за да предяви обратните си искове.

Протестът се извършва по писмена молба на приносителя от нотариуса по мястото на плащането, като чл. 502 ТЗ регламентира съдържанието на протеста. Но протестът е необходим при липса на клауза „без протест” и „без разноски” единствено като предпоставка за упражняването на обратните  искове – тези по раздел осми ТЗ на гл. 30 ТЗ, както изрично е предвидено в чл. 500, ал. 1, in fine.

Обратните искове, уредени в раздел осми на глава 30 ТЗ са менителничните искове на приносителя срещу джирантите и другите задължени лица. Сред обратните искове по чл. 505 и сл. ТЗ са и тези срещу издателя, но в случая от основно значение е обстоятелството, че издателят е посочен в тази разпоредба, тъй като при менителницата той е субект, различен от платеца, той е този, който е наредил на друго лице да плати, а това друго лице отказва плащане. За да насочи претенциите си към лице, различно от платеца, поемателят при менителницата на първо място следва да извърши протест поради неплащане от страна на поемателя и едва тогава да упражни правото си на обратни искове спрямо лица, различни от поемателя.

При записа на заповед издателят и платецът са едно и също лице и искът срещу издателя има характеристиките на пряк иск, а не на обратен. Поради това субсидиарното, но и съответно приложение на нормите за менителницата към записа на заповед, нито изисква, нито допуска извършването на протест поради неплащане от страна на лицето, което лично е поело безусловното задължение за плащане. Пасивното поведение на издателя, който с валидна правна сделка лично е поел парично задължение към поемателя и не го е изпълнил на падежа, не може да носи облаги на издателя и да създава непредвидена в закона тежест за поемателя да извършва протест поради неплащане.

За предявяването на преките менителнични искове на поемателя срещу издателя на записа на заповед предварителното извършване на протест поради неплащане не съставлява предпоставка нито за възникване, нито за изискуемостта на вземането. При преките искове, какъвто е и настоящия иск, предявен от първоначалния поемател срещу издателя, основанието за плащане е самият менителничен ефект. Предмет на настоящото дело не е обратен иск от приносителя спрямо лице, различно от главния длъжник, искът не е насочен спрямо джирант.

Поради това съдът приема, че протест поради неплащане не е бил необходим. Отсъствието му не води до претендирания от ответника извод, че вземането не е ликвидно и изискуемо.

Ето защо съдът приема възраженията на ответника срещу основателността на исковата претенция за неоснователни.

В обобщение: процесният запис на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на поемателя спрямо издателя за сумата 500 000 лв. Същият съдържа всички изискуеми реквизити и съставлява валидна правна сделка. В него не са налице отбелязвания за извършени плащания по реда на чл. 492 ТЗ. Поради това искът да бъде признато за установено вземането на З.К.З. за сумата 150 000 лв., като част от сумата 500 000 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 10.06.2013 год., с падеж 10.09.2015 год., е доказан както по основание, така и по размер и следва да бъде уважен изцяло.

Доколкото с подаването на исковата молба по реда на чл. 422 ГПК искът се счита предявен от момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, то главницата е дължима ведно със законната лихва именно от 05.10.2015 год. до окончателното плащане, доколкото дължимостта на законна лихва е законна последица от предявяването на исковата претенция.

По въпроса за разноските:

Не се претендират разноските, сторени в заповедното производство, поради което не следва да бъдат присъждани.

А на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят и направените в хода на настоящото производство разноски, които са в размер на 3000 лв. ДТ, дължима за исковото производство /довнасяне на 2 % от заявения за защита материален интерес/ и 1000 лв. дължимо и изплатено в брой адвокатско възнаграждение, съобразно договор за правна защита и съдействие от 08.03.2016 год. /л. 24/.

Ето защо съдът

Р      Е      Ш      И :

 

ПРИЗНАВА  ЗА  УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото, че ответникът М.Д.З., ЕГН **********, с адрес **** дължи на ищеца З.К.З., ЕГН **********,***, сумата 150 000 /сто и петдесет и хиляди/ лева, представляваща част от сумата 500 000 лв., дължима по силата на запис на заповед, издаден от М.Д.З. ***, с падеж на определен ден – 10.09.2015 год., ведно със законната лихва върху присъдената сума, начиная 05.10.2015 год. до окончателното плащане, за което вземане в полза на З.К.З. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК с № 6971 / 07.10.2015 год. по ч.гр.д. № 12710 по описа на ПРС, ХIX гр.с. за 2015 год., като е постановено незабавното й изпълнение и е издаден изпълнителен лист.

ОСЪЖДА М.Д.З., ЕГН **********, с адрес **** да заплати на З.К.З., ЕГН **********,*** сумата 4 000 лв. – разноски, направени в хода на настоящото исково производство по реда на чл. 422 ГПК за заплащане на дължимата държавна такса и на адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Пловдивски апелативен съд.

 

 

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ………........…………………………