РЕШЕНИЕ
гр. София, 27.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и девети март две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 8717 по описа на СГС за 2018 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С Решение І-31-368321 от 22.03.2018 г.,
постановено по гр. дело № 41282/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 31 състав, е уважен предявения от „Е.п.“ ЕООД срещу „Ч.р.Б.“ АД осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД за заплащане на сумата от 4758,68
лв., представляваща подлежаща на връщане сума, платена на
отпаднало основание като цена за достъп до електропреносната и
електроразпределителната мрежа за периода м. 09.2012 . до м. 10.2013 г., за
което били издадени фактури №№ 3300078, 3300717, 3300862, 3301236, 3301580,
3302066, 3302459, 3303240, 3303671, 3304161, 3304648, 3304683, 3305104, въз
основа на незаконно решение Решение № Ц - 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, в частта
по раздел IХ, т. 7, ведно със законната лихва от 11.04.2017г. до окончателното
плащане на сумата. Със същото решение ответникът
е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и разноски за
първоинстанционното производство в размер на сумата от 650,00 лв.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „Ч.р.Б.“ АД, чрез процесуалния си
представител – юриск. С.Д.с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Поддържа, че сключеният преди исковия период между
страните Договор за използване на разпределетилната мрежа е възмезден, както и
че начислените и заплатени от ищеца суми по същия са коректно определени в
съответствие с разпоредбата на чл. 36а, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ и са в резултат на насрещна
дължима престация, тъй като „Ч.р.Б.“ АД е изпълнил произтичащите от договора
задължения за предоставяне на достъп. Сочи, че договора създавал задължение за
размяна на две насрещни престации, а именно услуга срещу възнаграждение /пари/,
като отпадането на административния елемент в ценообразуването не води до
отпадане на основанието за плащане, тъй като договорът не е безвъзмезден.
Поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил задълбочено доказателствата
по делото поотделно и в тяхната сувкупност, като в конкретния случай не бил
налице фактическия състав, тъй като не е установено обогатяването му за сметка
обедняването на ищеца. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявения
иск, като присъди и направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец - „Е.п.“ ЕООД, чрез
пълномощника си адв. Х.Х. с надлежно учредена представителна власт по делото, е
подал писмен отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата по подробно
изложените съображения. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и
потвърди обжалваното решение, като присъди направените по делото пред
въззивната инстанция разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК от легитимирано лице - страна в процеса,
поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
Предвид оплакванията във във въззивната
жалба следва да се отбележи, че от изрично заявените от ищеца в исковата молба
фактически твърдения и формулирания петитум се установява, че същият основава
претенцията си за заплащане на процесната сума по описаните фактури на
отпаднало основание за получаването им от страна на ответника.
Съобразно приложимият към настощия спор
фактически състав по чл.55, ал.1, предл. 3 /трето/ ЗЗД, основанието за
имуществено разместване следва да съществува при получаването на престацията,
но впоследствие същото да е отпаднало с обратна сила. Този фактически състав е
приложим, и когато с влязло в сила решение е отменен административен акт,
изпълнението, на който е допуснато предварително по силата на закона или по
силата на самия акт. Ето защо макар и първоинстанционния съд да е дал грешна
правна квалификация, приемайки че е сезиран с иск с правно основание чл.55,
ал.1, предл. 1 /първо/ ЗЗД, това не
рефлектира върху допустимостта на постановения съдебен акт, тъй като СРС се е
произнесъл по релевантните за спора факти.
При така дадената правна квалификация в
тежест на ищеца е да докаже, че неговият патримониум е накърнен, като в
корелативна връзка с това е увеличен актива в имуществото на ответника. В
тежест на ответника е да докаже, че е налице правно основание за това разместване
на материални блага.
Страните не спорят, а и от
представените писмени доказателства е безспорно установено, че ищецът е
собственик на следния енергиен обект - „МВЕЦ „Лисец“ на левия бряг на река Вит,
във вилната зона на с. Гложене, с инсталирана мощност мощност 230 kW, присъединена към
електроразпраделителната мрежа на „Ч.р.Б.“ АД. Не спорят също, че с Решение № Ц
– 33 от 14.09.2012г на ДКЕВР, считано от 18.09.2012г, са определени временни
цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, които да
бъдат заплащани ежемесечно в зависимост от присъединяването към съответната
мрежа от производителите на ел. енергия от възобновяеми източници, ползващи
преференциални цени, за количествата продадена ел. енергия.
Обществените отношения, свързани с
осъществяването на дейностите по производство, пренос, разпределение и търговия
с електрическа енергия, както и правомощията на държавните органи по
определянето на енергийната политика, регулирането и контрола са определени в
Закона за енергетиката. Регулирането на дейностите в енергетиката се осъществява
от Комисия за енергийно и водно регулиране, съобразно възприетото наименование
с последното изменение на закона. Съгласно чл. 104, ал. 3 ЗЕ, вр. чл. 30, ал.
1, т. 13 ЗЕ, КЕВР има правомощие по регулирането на цени за достъп до
електропреносната и електроразпределителните мрежи. Част от правомощията на
комисията по регулиране на цените е и определянето на временни цени за достъп
по чл. 30, ал. 1, т. 13, в случай на забавяне на операторите на преносни или
разпределителни мрежи при определянето на цените за достъп, пренос и
разпределение, както и вземането на решение за подходящи компенсаторни мерки, в
случай че окончателните цени за достъп, пренос и разпределение се отклоняват от
временните цени.
Ищецът е производител на електрическа
енергия от ВЕЦ и като такъв е ползвател
на електроразпределителната мрежа по смисъла на т. 41а, б. "а",
предложение първо от § 1 на ДР на ЗЕ. Същевременно той е и ползвател на
мрежата, тъй като се снабдява от нея с електрическа енергия, според предложение
второ от същата точка на допълнителната разпоредба. Следователно той е
ползвател на електроразпределителната мрежа в две качества, съответно като
потребител и като производител на електрическа енергия. Поради това, ищецът
дължи цена за достъп до електроразпределителната мрежа, според т. 15 от § 1, в
която е дадено легално определение на понятието "достъп". Според него
"достъп" е правото за използване на преносната мрежа и/или
разпределителната мрежи за пренос на електрическа енергия срещу определена
цена, определена с наредба.
Страните не спорят, а и от
представените по делото доказателства - фактури №№ 3300078, 3300717, 3300862, 3301236, 3301580, 3302066,
3302459, 3303240, 3303671, 3304161, 3304648, 3304683, 3305104 и извлечения по сметка безспорно се установява, че ищецът е
заплатил по сметка на „Ч.р.Б.“ АД по процесните фактури №№ 3300078, 3300717, 3300862, 3301236,
3301580, 3302066, 3302459, 3303240, 3303671, 3304161, 3304648, 3304683, 3305104
цена за достъп общо в размер на сумата
от 4758,68 лв., която цена е била временна и одобрена с решение на ДКЕВР.
От представените доказателства се
установява, че с Решение 13230/14.10.2013г., ВАС оставя в сила решение № 6145/08.05.2013г.,
с което е отменено Решение Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, в частта му по раздел ХI,
точка 7.
Съобразно разпоредбата на чл. 302 от ГПК влязлото в сила решение на административен съд е задължително за
гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и
законосъобразен. Решението на ДКЕВР съставлява индивидуален административен акт
по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, по силата на изричната разпоредба на чл. 36а,
ал. 2 от ЗЕ, според който Комисията утвърждава цените като пределни цени на
всеки лицензиант с решение, което е ИАА. Според чл. 13, ал. 2 ЗЕ ДКЕВР се
произнася с мотивирани решения, които са индивидуални и общи административни
актове, като по отношение определянето на цените по чл. 36а, решението е ИАА.
Съобразно чл. 177, ал. 1 АПК, решението
на съда има сила за страните по делото, но ако оспореният акт бъде отменен или
изменен, решението има действие по отношение на всички. Ето защо, доколкото
оспореният ИАА е отменен, то отмяната има действие по отношение на всички, в
това число и по отношение на ищцовото дружество. С влязло в сила решение Решение
№ 6145/08.05.2013г., постановено по адм. д. № 12855/2012г., представено по
делото, Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР е отменено в раздел ХІ, точка 7.
Според непротиворечива практика на ВАС,
създадена по повод на оспореното решение на ДКЕВР № Ц-33 (решение № 15177 / 18.11.2013 год., постановено по адм. д. № 7233 / 2013 год., решение №
15037/14.11.2013 год., постановено по адм.д. № 13331/2013), съдебното решение за отмяна на административния акт има за
последица отпадането с обратна сила на разпоредените с него последици.
Аргумент, обосноваващ този извод е обстоятелството, че решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР е индивидуален административен акт,
който никога не е влизал в сила. От разпоредбата на чл. 99 АПК се извежда, че
влязъл в сила е ИАА, който не е бил оспорен пред съда в законовия срок за
обжалване. В случая, в рамките на срока
по чл. 149, ал. 1 АПК , актът е бил обжалван и впоследствие отменен по съдебен
ред. Поради това решението, определящо временните цени никога не е влизало в
сила. Същото е подлежало на предварително изпълнение – съобразно чл. 13, ал. 7
ЗЕ жалбата срещу решенията на ДКЕВР не спира изпълнението, а искането за
спиране на изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо.
Следователно, въпреки, че не е влязло в сила, в резултат на предварителното си
изпълнение решението е породило правни последици. Но същите, с отмяната на
решението, което е предварително изпълнено, отпадат с обратна сила, доколкото
самото изпълнение е имало предварителен характер и основанието за възникването
им е отменено. Не е възникнала окончателно и стабилно в правния мир
предпоставката да се заплаща временна цена за достъп, след като липсва административен
акт, който да я определи.
След като са отпаднали с обратна сила
последиците на отмененото решение, т.е няма одобрени и регулирани цени за
временен достъп, то към датата на плащане на сумите по фактурите, не е била
одобрена надлежно цена за достъп, която следва да бъде заплащана по договора за
присъединяване и достъп в посочените размери.
Действително, както посочва ответникът,
задължението за заплащане на цена за достъп произтича от договора, а не от
отменения административен акт. За да възникне, обаче едно парично задължение,
то трябва да има освен свое основание и свой размер. Парично задължение без
размер не съществува. Резонни и правно обосновани са доводите на ответника за
приложение на институтите на търговското право, уреждащи сключването на търговската
сделка и въведените презумции, в отношенията между страните. Същевременно, обаче,
процесният договор, съдържа специфики, като съдържанието на клаузите му, по
отношение размера на цената са обусловени от
волята на орган, натоварен с властнически правомощия и заместването й от
уговорка между страните, отклоняваща се
от административно определената ще бъде нарушение на закона. Значимостта на
регулираните обществени отношения, налагаща необходимостта от създаване на
гаранции за недопускане на порочни търговски практики и неравнопоставеност на
участниците в енергийната система е мотивирала законодателят да въведе това
особено изискване по отношение на определяне на цената на стоката, тъй като
противното би открило възможността, позовавайки се на принципа за свобода на
договаряне, страните да предвиждат
различни цени с различните си съконтрагенти, което от своя страна ще доведе до
неравнопоставеност между участници в системата.
Ето защо, след като е отменен
административният акт за определяне на размера на дължимата цена, то същата не
е дължима, но не изобщо, противното би довело до неоснователно обогатяване на
ищеца, чрез получаване безвъзмездно на процесната услуга, а до определянето й с
нов надлежен, валиден и законосъобразен акт.
Доколкото
за процесния период се установява, че липсва стабилизиран в правния мир акт на
ДКЕВР и не е онагледено каква би следвало да бъде цената, дължима по процесния
договор за пренос и одобрена от регулаторния орган за процесните периоди,
спрямо която да се съпостави заплатената, то съществува право за ищеца да иска
връщане на платените суми за достъп, определени въз основа на отмененото с
влязло в сила решение Решение Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, в частта му по раздел
ХI, точка 7.
Обявената
от Административния съд незаконосъобразност е съществувала изначално, още към
момента на постановяването на ИАА. С обявяването й се счита, че незаконосъобразният
акт не е породил действие, а правните последици от предварителното му изпълнение
отпадат от момента на постановяването му.
Ето
защо съдът приема, че от датата на влизане в сила на решение на ВАС, възниква
вземането на ищеца по чл. 55, ал. 1, т. 3 от ЗЗД за връщане на получените от „Ч.Р.Б.”
АД суми по процесните фактури на обща стойност 4758,68 лв., по които ответникът
не оспорва, че е била заверена сметката му,т.е. че е получил плащане.
С
оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала,
съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
Тъй
като въззиваемия не е напривил искане за присъждане на разноски в настоящето
производство такива не следва да му бъдат присъждани.
С оглед на
цената на иска по настоящето търговско дело въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение І-31-368321 от
22.03.2018 г., постановено по гр. дело № 41282/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 31 състав, с правилна
правна квалификация на предявения иск – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: