Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 28.11.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА И.

младши съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр. дело № 5010 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 53795/28.02.2019г., постановено по гр.д. № 72644/2018г. по описа на СРС, 128ми състав, е отхвърлен предявеният от Б.Л.Т. срещу „Ц.з.г.м.“ ЕАД иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 64 лева, представляваща недължимо платена за освобождаване на репатриран автомобил с  рег.№ ***** на 14.02.2013г. в гр.София, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба от 19.09.2018г. до окончателното заплащане на сумата. С решението съдът се е произнесъл и по искането за присъждане на сторените по делото разноски, като на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответното дружество са присъдени 410 лева.

Срещу решението на Софийски районен от името на Б.Л.Т., чрез адв.И., е депозирана въззивна жалба с вх. № 5039651/07.03.2019г., в която се излагат съображения за неговата неправилност. В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд е изложил неотносими към правния спор доводи във връзка с наличието или липсата на противоправно поведение, въпреки че предявеният иск не е с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД. Посочва се, че по делото не били събрани доказателства за издаване на заповед за налагане на ПАМ. Сочи се, че съдът е следвало да извърши косвен контрол по реда на чл. 17 от ГПК за валидността на акта, с който се твърди, че е наложена ПАМ на ищеца, като се излагат подробни аргументи относно него нищожност. Въззивникът подчертава, че въпросът свързан със валидността на административния акт се явява преюдициален за правния спор по настоящото дело, като на нищожност можел да се позовава всеки и за нея съдът следи служебно. Поддържа се, че ответната страна не е доказала, че има издаден акт за налагане на ПАМ от надлежен орган, в надлежна форма, както и че към 14.02.2013г. на твърдяното място, където е бил паркиран автомобилът на ищеца, е имало пътен знак, забраняващ престой или паркиране. С оглед всичко изложено се моли обжалваното решение да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове от ищеца да бъдат уважени. Претендира се присъждането и на сторените по делото разноски. 

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от страна на „Ц.з.г.м.“ ЕАД, с който същата се оспорва. Сочи се, че от въззивника не е посочено какви са пороците на обжалваното решение, като се излагат твърдения, които не са били изложени в исковата молба. Поддържа се, че постановеното от Софийски районен съд решение е правилно и постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства. Взема се отношение по изложените от въззивика аргументи за нищожност на акта, с който е наложена ПАМ, като се подчертава, че същият е издаден в съответствие с нормативните изисквания. Ето защо се моли жалбата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено, като в полза на дружеството бъдат присъдени сторените разноски.

Софийски градски съд след извършена преценка на представените по делото доказателства и изложените във въззивната жалба и в отговора доводи, приема следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд счита постановеното от СРС, 63-ти състав, решение за валидно, допустимо.

По отношение на неговата правилност и във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, настоящият състав намира следното:

По делото се установява от писмените доказателства и събраните гласни такива в първоинстанционното производство, че на 14.02.2013 г., около 17:30 ч. ищецът бил паркирал собствения си лек автомобил „Ауди А8”, рег. № *****върху тротоара на ул. „Шар планина“ срещу № 29 към бул. „Александър Стамболийски“.

Междувременно, в 17:30 часа старши полицай с позивна 733, служител на СДВР, отдел „Пътна полиция”, работещ към група „Съдействие на Ц.з.г.м.” (св. Р.А.) разпоредил репатрирането на процесния автомобил поради това, че е паркиран върху тротоар, в нарушение на ЗДвП, като в тази връзка полицай А.изготвил докладна записка от 14.02.2013 г. Автомобилът бил вдигнат и отстранен от тротоара от служители на ответника с помощта на специализиран автомобил за евакуиране № 40 и бил откаран на специализиран паркинг „Деспред”.

На 14.02.2013 г., ищецът заплатил на ответното дружество сума в общ размер 64 лв., от които 60 лв. - разходи за принудително преместване и 4 лв. – такса престой в специализиран паркинг.

На същата дата на ищеца е съставен акт за установяване на административно нарушение № 5113, за нарушение на чл. 94, ал. 3 вр. чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Въз основа на АУАН му било наложено административно наказание „глоба” с наказателно постановление № 5113/2013 г. от 26.02.2013 г., издадено от Началник АНД на ОПП към СДВР.

Наказателното постановление е отменено по жалба на ищеца с влязло в сила на 28.03.2014 г. решение, постановено по кнахд № 914/2014г. на Административен съд – София- град, осми касационен състав.

Със заповед № РД-09-05-478/03.09.2012г. на кмета на СО е одобрен ред за принудително преместване на неправилно паркирани ППС съгласно Приложение № 1, представляващо неразделна част от същата заповед, което също е прието по делото. Съгласно посоченото в т. 1 от приложението към заповедта, ответното дружество осъществява оперативната дейност по принудително преместване на неправилно паркирани ППС на територията на СО, а съгласно т. 2 принудителното преместване става само след констатиране на нарушението от полицай от отдел „Пътна полиция” при СДВР или инспектор от Столичен инспекторат, упълномощен от кмета на общината. Т. 7 от Приложение № 1 разпорежда, че принудителното преместване на ППС се извършва по нареждане на полицая или служителя на Столичен инспекторат, след като същите установят нарушения на ЗДвП или Наредбите на СО по отношение на паркирането.

От правна страна:

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ищецът претендира връщане на сума, за която твърди, че е дадена при начална липса на основание. Фактите, подлежащи на установяване по така предявения иск са следните: заплащане на сумата от 64 /шестдесет и четири / лева от страна на ищеца, получаване на същата от страна на ответника и липса на основание, което да обуславя това имуществено разместване.

Съгласно чл. 23 ЗАНН, органите, които налагат принудителните административни мерки, се уреждат в съответния закон. Нормата на чл. 168, ал. 1 ЗДвП дава право на определените от министъра на вътрешните работи длъжностни лица от службите за контрол и длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Принудителното преместване на ППС представлява принудителна административна мярка за осигуряването на безопасността на движението по пътищата, която се налага по начина и при хипотезите, изброени в разпоредбата на чл. 171 ЗДвП.

В случая се установява, че МПС на ищеца е репатрирано в изпълнение на индивидуален административен акт, издаден на основание чл. 171, т. 5, б. „б" ЗДвП (за който в закона не е предвидена писмена форма) от компетентен държавен орган с властнически правомощия поради това, че е било паркирано на тротоара в нарушение на ЗДвП.

 С оглед изложеното, ответното дружество няма правомощия да осъществява контрол по спазване на правилата за движение. Неговите служители се явяват само технически изпълнители на наложената принудителна административна мярка. Юридически автор на репатрирането се счита длъжностното лице по чл. 168, ал. 1 ЗДвП, като дължимостта на разходите и таксите от собственика на принудително преместеното превозно средство и възможността последното да бъде задържано до заплащането на тези разходи и такси произтичат от разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б” ЗДвП.

Законодателят е изключил задължителната писмена форма по чл. 172, ал. 1 ЗДвП за прилагането на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5, б. „б” ЗДвП - принудително преместване на пътно превозно средство. Същевременно принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5, б. „б” ЗДвП притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, поради което настоящият съдебен състав намира, че същия подлежи на обжалване в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК.

В случая нито се твърди, нито има данни ищецът да е упражнил правото си на жалба срещу индивидуалния административен акт, с който е била наложена принудителната административна мярка, поради което следва да се приеме, че същият е влязъл в сила. Несъмнено е, че собственикът на принудително преместения лек автомобил е заинтересован да оспори този административен акт, т.е. явява се участник в административното производство, поради което гражданският съд няма правомощие да се произнася инцидентно по законосъобразността му - арг. чл. 17, ал. 2 ГПК.

От събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Р.А., които съдът кредитира като логични, последователни и основаващи се на лични впечатления на свидетеля, относно обстоятелствата, за които свидетелства, по делото се установява, че на процесната дата в качеството си на старши полицай с позивна 733, служител на СДВР, отдел „Пътна полиция”, работещ към група „Съдействие на Ц.з.г.м.” е работил в екип със служителите на ц.з.г.м. И.М.и Г.Х.. Установява се още, че процесният автомобил е бил паркиран върху тротоара, като е затруднявал преминаването на пешеходците, както и че след като констатирал нарушението разпоредил устно да бъде извършено репатрирането на автомобила.

Разпореждането за репатриране е било издадено по предвидения в закона ред, съгласно разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП, от компетентен орган в кръга на правомощията му в лицето на старши полицай Р.А. с позивна 733, служител на СДВР, отдел „Пътна полиция”, работещ към група „Съдействие на Ц.з.г.м.” и при спазване на предвидената форма, доколкото по аргумент от чл. 172, ал. 1 ЗДвП за прилагането на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5, б. „б” ЗДвП - принудително преместване на пътно превозно средство, не се изисква писмена форма, а може да бъде наложена и чрез устно издадена принудителна административна мярка.

При така установеното от показанията на свидетелят А., настоящият съдебен състав намира, че има основание за плащане на процесната сума в размер на 64,00 лева, представляваща разходи за репатриране и такса за престой на специализиран паркинг.

Следва да бъде посочено, че в случая обстоятелството, че издаденото на ищеца наказателно постановление е било отменено, е без значение за преценката дали съществува основание за плащане на сумата 64 лв., представляваща разходи за репатриране и такса за престой на специализиран паркинг. Това е така, тъй като наказателното постановление е отменено на формално основание, т.е. административният съд не е изследвал и отрекъл поведението на ищеца, за което е издадена принудителната административна мярка.

Дори да се приеме, че това не е така и сумата от 64,00 лева е получена от ответното дружество без основание, то основателно се явява направеното в отговора на исковата молба възражение за погасяването на исковата претенция по давност. В случая се претендира от ищеца вземане, което произтича от неоснователното обогатяване на ответника, поради което се погасява с изтичането на предвидената в закона обща петгодишна давност /т. 7 от ППВС от 28.05.1979 г. по гр. дело № 1/1979 г./. В случая изискуемостта на вземанията за неоснователно обогатяване настъпва от момента на неоправданото имуществено разместване, т.е. давността започва да тече, считано от момента на получаване на плащането – 14.02.2013 г. и към датата на подаване на исковата молба – 19.09.2018 г., петгодишната погасителна давност за процесното вземане е била изтекла.

Предвид всички изложени по-горе съображения, предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Предвид съвпадението в крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд, обжлаваното решение следва да бъде потвърдено, а депозираната срещу него въззивна жалба оставена без уважение.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна – Ц.з.г.м. ЕАД, като от името на същата е направено изрично искане за присъждането на такива.

По делото са представени доказателства за извършени от Ц.з.г.м. ЕАД разноски в производството пред СГС в размер на 360 лева, представляващи заплатен адвокатски хонорар с включен ДДС за правна защита и процесуално представителство в производството пред СГС.

         От името на въззивника по делото е направено възражение за прекомерност на претендираото от Ц.з.г.м. ЕАД адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, като във връзка със същото, настоящият съдебен състав намира, че претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в производството пред СГС не е прекомерно и отговаря на фактическата и правна сложност на делото, процесуалното поведение на упълномощения представител, както и на минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото същото е в минимално предвидения размер от 300 лева, върху който е начислен ДДС.

Предвид горното и с оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция Б.Л.Т., ЕГН **********,***, партер следва да бъде осъден да заплати в полза на Ц.з.г.м. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 360 лева, представляваща разноски адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.

 Мотивиран от горното, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 53795/28.02.2019г., постановено по гр.д. № 72644/2018г. по описа на СРС, 128 - ми състав.

ОСЪЖДА Б.Л.Т., ЕГН **********,***, партер да заплати в полза на Ц.з.г.м. ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК сумата от 360 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

         Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ:  1.                             

 

 

 

 

             2.