№ 406
гр. гр. Добрич, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на девети ноември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело
№ 20223200500461 по описа за 2022 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е
въззивна жалба от „Мого България“ ООД-гр.С. с настоящо наименование
„Амиго Финанс“ ЕООД срещу решение №260053/11.06.2021 г. по гр.д.
№585/2020 г. на Балчишкия районен съд,поправено с решение
№260003/22.02.2022 г. по същото дело на БРС,в частта,с която са отхвърлени
исковете по чл.415 от ГПК на въззивника срещу Б. О. Ю. от с.Б.,ул. „Ш.** за
признаване за установено,че ответникът дължи на ищеца сума в размер на
369,56 лв,представляваща лизингови вноски за възнаградителна лихва за
периода от 20.12.2018 г. до 16.01.2019 г.,както и сума в размер на 872,25
лв,представляваща неустойка за прекратяване на договора.Според въззивника
първоинстанционното решение е неправилно в атакуваната му
част.Незаконосъобразен бил изводът,че размерът на договорната лихва
следвало да е до двукратния размер на законната лихва.Границата била
установена с разпоредбата на чл.19 ал.4 от Закона за потребителския кредит и
съдът не можело да я изменя.Необоснован бил изводът за противоречие на
клаузата за лихва на добрите нрави-не било посочено кои норми на морала са
нарушени и по какви критерии е установена границата до трикратния размер
1
на законната лихва.По отношение на изводите за недължимост на
неустойката също се изразява несъгласие с първоинстанционния
съд.Изследван е характерът на договора за финансов лизинг,като е мотивиран
извод,че неустойката е дължима като адекватна компенсация за
действителните вреди от преустановяване при неизпълнение на договора от
лизингополучателя на приходите за лизингодателя под формата на
договорено възнаграждение.Неправилно районният съд съизмерил вредите от
договорното неизпълнение със забава в плащането на месечните лизингови
вноски.Договорената неустойка в размер на три лизингови вноски не била
необосновано висока спрямо размера на потенциалните вреди и понесения от
въззивника риск към датата на сключване на договора,поради което не
представлявала неравноправна клауза,респ. същата не противоречала на
добрите нрави,тъй като не били нарушени никакви етични правила.Настоява
се за отмяна на решението в посочената част и за уважаване на исковете за
сумите от 369,56 лв и 872,25 лв.Претендират се сторените в настоящото
производство разноски.
Писмен отговор на жалбата не е подаден от въззиваемия Б. О. Ю.,който
не изразява становище по допустимостта и основателността на жалбата и в
хода на въззивното производство.
Като постави на разглеждане въззивната жалба,Добричкият окръжен
съд установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от
ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на
01.07.2021 г.,а жалбата е подадена чрез куриер на 15.07.2021 г. при изтекъл за
страната срок за въззивно обжалване на 15.07.2021 г./.Жалбата е процесуално
допустима предвид горното и подаването й от активно легитимирано лице-
страна в производството по делото-с правен интерес от атакуване на
първоинстанционното решение в неизгодната за него част.Разгледана по
същество,жалбата е основателна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата
форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо в обжалваната част
като постановено по предявените допустими искове.По същество е
неправилно в тази част,като съображенията за този извод са следните:
2
Гр.д.№585/2020 г. на БРС е образувано по повод искова молба вх.
№261195/17.11.2020 г.,с която са предявени от „Мого България“ ООД-гр.С. с
настоящо наименование „Амиго Финанс“ ЕООД срещу Б. О. Ю. от
с.Б.,общ.Б.,обл.Д. обективно кумулативно съединени установителни искове
на основание чл.415 ал.3 предл.1 от ГПК във връзка с чл.415 ал.1 т.1 от
ГПК,чл.79 и сл. от ЗЗД,чл.342 ал.2 от ТЗ,чл.92 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД
за установяване,че ответникът дължи на ищеца сумите-предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №76/24.04.2020
г.,издадена по ч.гр.д.№164/2020 г. на БРС,а именно
-сумата от 37,41 лв,представляваща неплатени лизингови вноски по
главница по договор за финансов лизинг №*** за период от 20.12.2018 г. до
16.01.2019 г.,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК до окончателното плащане;
-сумата от 369,56 лв,представляваща лизингови вноски за
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 16.01.2019 г.;
-сумата от 0,14 лв-неустойка за забава на плащането на лизинговите
вноски за периода от 20.12.2018 г. до 16.01.2019 г.;
-сумата от 872,25 лв,представляваща неустойка за прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя;
-сумата от 96,25 лв,представляваща заплатен данък по чл.52 и сл. от
ЗМДТ за 2018 г. на основание чл.8.6 от ОУ във връзка с чл.345 ал.2 от ТЗ;
-сумата от 540 лв,представляваща разходи за възстановяване на
лизинговия актив.
Претендирани са и разноските,сторени от ищеца в заповедното и
исковото производство.
Установителните искови претенции са допустими.Заявени са в
едномесечния срок по чл.415 ал.4 от ГПК,от легитимирано лице-заявителя в
заповедното производство за установяване съществуването на вземанията му
като продължение на защитата в заповедното производство.Налице е
идентичност между материалното право,чието изпълнение се претендира по
специалния ред на заповедното производство,и правото,чието установяване
се иска в исковото производство.Идентичността обхваща всички
индивидуализиращи признаци на вземанията-основание,пасивно и активно
3
легитимирани лица,размер и период.
Първоинстанционният съд е уважил исковете за суми от 37,41 лв, 0,14
лв,96,25 лв и 540 лв,като е отхвърлил исковете са сумите от 369,56 лв и 872,25
лв.Въззивната жалба на ищеца по делото е срещу отхвърлителната част на
първоинстанционното решение.
Не е спорна обвързаността на страните по договор за финансов лизинг
№*** със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив,сключен на 22.08.2018 г. между „Мого България“ ЕООД-гр.С. в
качеството на лизингодател и Б. О. Ю. от с.Б.,общ.Б.,обл.Д. в качеството на
лизингополучател.Спорно е в настоящото производство дали ответникът
дължи на ищеца лизингови вноски за възнаградителна лихва за периода от
20.12.2018 г. до 16.01.2019 г. и неустойка за прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя.Първоинстанционният съд е преценил клаузата за
възнаградителна лихва за нищожна като противоречаща на добрите нрави
поради това,че надвишава законната лихва в 20-кратен размер.Клаузата за
неустойка е преценена като нищожна поради това,че е неравноправна и
създава значително неравновесие в правата и задълженията на страните.
Според разпоредбата на чл.3 ал.3 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ този закон се прилага и по отношение на договорите за лизинг,при
които се предвижда възможност за закупуване на стоката-предмет на
договора.В случая в процесния договор /т.15/ е предвидено придобиване на
лизинговия актив-лек автомобил марка „Мерцедес Бенц“,модел „Е 320
Cdi“.Следователно ЗПК е приложим и в настоящата хипотеза.
Възнаградителната лихва е компонент от ГПР /годишния процент на
разходите/,като единственото условие е същата заедно с другите елементи на
ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер,предвиден в чл.19
ал.4 от ЗПК-пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута,определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.Именно за да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции,предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен
процент,законодателят е предвидил същият да е компонента,която се
включва при формирането на ГПР,и съответно е определил максимален
размер на последния.В тази връзка преценката за противоречие със закона и
4
добрите нрави следва да се извърши на плоскостта дали сборът на
договорната лихва с другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.Съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1
от ЗПК годишният процент на разходите по кредита включва общите разходи
по кредита за потребителя,настоящи или бъдещи (лихви,други преки или
косвени разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора),изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.Според т.7 от процесния
договор общите разходи по него включват такса ангажимент от 100 лв и
лихва върху главницата от 16 338,91 лв,а според т.9 от договора
ГПР,включващ горните такса ангажимент и възнаградителна лихва,е в размер
на 49,83 %.Не са наведени от ответника доводи ГПР да е трябвало да включва
и други разходи по договора,като уговореният между страните ГПР не е
оспорен като процентно съотношение.Същият не надвишава
размера,регламентиран с разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК,а именно пет
пъти размера на законната лихва,т.е. не надвишава 50 %.В този случай съдът
приема,че цената на кредитирането /доколкото процесният договор
представлява и своеобразна форма на кредитиране на лизингополучателя/ не е
свръхпрекомерна.Налага се извод,че клаузата за възнаградителна лихва е
действителна,поради което ответникът по делото дължи заплащане на
възнаградителната лихва за периода от 20.12.2018 г. до 16.01.2019 г. в размер
на 369,56 лв,който не е оспорен от ответника.
Договорът е прекратен предсрочно поради неизпълнение на
задължението на лизингополучателя да заплаща уговорени по размер и падеж
лизингови вноски съгласно погасителния план-неразделна част от договора за
финансов лизинг.Според т.13.5 б.“i“ от Общите условия към договори за
финансов лизинг,сключвани от „Мого България“ ЕООД с физически лица-
потребители,с които лизингополучателят се е запознал и приел при
сключване на процесния договор,т.е. са приложими спрямо процесните
облигационни правоотношения,лизингодателят има право да прекрати
договора в случай на забава в плащането на първоначална вноска,лизингова
вноска,ДДС,първоначални разходи и пр. с повече от 5 дни.В случая такава
забава в плащането на лизингови вноски за главница и възнаградителна лихва
е налице,поради което и горното основание за едностранно предсрочно
прекратяване на договора поради виновно неизпълнение от страна на
5
лизингополучателя е възникнало.На ответника Б. Ю. е връчено писмено
уведомление за горното прекратяване при условие на оформен с подписите на
двама свидетели отказ да бъде получено от адресата на 03.01.2019 г. /лист 41
от делото на БРС/.Ползването на лизинговия автомобил от ответника Ю. е
продължило до 16.01.2019 г.,когато е извършено приемане-предаване на
същия от Ю. на лизингодателя /приемо-предавателен протокол от 16.01.2019
г. на лист 42 от делото на БРС/.Не е спорно прекратяването на
договора,считано от датата 16.01.2019 г.Според т.15.5 от ОУ при
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя последният дължи
неустойка в размер на 3 лизингови вноски,която се изчислява въз основа на
последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на
договора /в случая това са вноските с падеж 20.10.2018 г.,20.11.2018 г. и
20.12.2018 г. по погасителния план в общ размер на 872,25 лв/.Клаузата на
т.15.5 от ОУ не е неравноправна по смисъла на чл.143 ал.1 и ал.2 т.5 от Закона
за защита на потребителите,респ. не е нищожна,както е приел
първоинстанционният съд.Според константната съдебна практика уговорка за
неустойка при предсрочно прекратяване на договор за финансов лизинг по
вина на лизингополучателя е нищожна поради противоречие на добрите
нрави и неравноправна,ако е определена по размер от размера на цялата
останала непогасена част от лизинговите вноски до края на първоначално
уговорения срок на договора.В този случай се приема,че неустойката излиза
извън присъщите й обезщетителна,обезпечителна и наказателна
функции,защото лизингодателят би получил имуществена облага от
насрещната страна по прекратен договор,каквато щеше да му се следва при
действащ договор,но без да предоставя ползването на лизинговата вещ,а това
би довело до неоснователно обогатяване и нарушаване на принципа за
справедливост.Настоящата хипотеза обаче е различна.Отговорността на
лизингополучателя е ограничена до трикратния размер на последните три
преди прекратяването на договора лизингови вноски при оставащи още 79
вноски съгласно погасителния план.В този случай неустойката,съобразена с
изричната воля на страните,е ограничена само до размера на 3 лизингови
вноски и проявява присъщата й обезщетителна и санкционна функция.В този
ограничен размер не създава условия за неоснователно обогатяване на
лизингодателя.Клаузата за неустойка е действителна и искът за установяване
на дължимостта й е основателен.
6
Така исковете с цена 369,56 лв и 872,25 лв са основателни и подлежат на
уважаване.Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
атакуваната му част,като горните искови претенции следва да бъдат уважени.
При този изход от спора /цялостно уважаване на всички искове/ в полза
на ищеца по делото „Амиго Финанс“ ЕООД следва да се присъдят на
основание чл.78 ал.1 от ГПК и останалите неприсъдени от
първоинстанционния съд разноски в заповедното и първоинстанционното
исково производство съразмерно на допълнително уважените от въззивния
съд искове.При сторени в заповедното производство разноски в размер на
38,31 лв държавна такса и 50 лв юрисконсултско възнаграждение /толкова е
определено в заповедта за изпълнение,която не е атакувана в частта за
разноските от заявителя/ и присъдени от районния съд с
първоинстанционното решение разноски в размер на 31,06 лв въззивният съд
следва да присъди в полза на ищеца по делото допълнително разноски за
заповедното производство в размер на 57,25 лв.При сторени в
първоинстанционното исково производство разноски в размер на 268,69 лв
държавна такса и 100 лв юрисконсултско възнаграждение,определено
съгласно чл.78 ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ
във връзка с чл.25 ал.1 от НЗПП,и присъдени от районния съд с
първоинстанционното решение разноски в размер на 129,50 лв въззивният съд
следва да присъди в полза на ищеца по делото допълнително разноски за
първата инстанция в размер на 239,19 лв.
Претендирани са разноски и за въззивната инстанция,сторени от
въззивника и ищец по делото,които му се следват в пълен размер на
основание чл.78 ал.1 от ГПК.В полза на въззивника „Амиго Финанс“ ЕООД
следва да се присъдят разноски в размер на 50 лв държавна такса по
обжалването и 100 лв юрисконсултско възнаграждение,определено съгласно
чл.78 ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ във връзка
с чл.25 ал.1 от НЗПП на минимума от 100 лв,доколкото делото не се отличава
с голяма фактическа и правна сложност.
Ответникът и въззиваем Б. О. Ю. не е претендирал разноски,а и такива не
му се следват с оглед изхода от спора.
Водим от гореизложеното,Добричкият окръжен съд
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260053/11.06.2021 г. по гр.д.№585/2020 г. на
Балчишкия районен съд,поправено с решение №260003/22.02.2022 г. по
същото дело на БРС,в частта,с която са отхвърлени предявените от „Мого
България“ ООД-гр.С. срещу Б. О. Ю. от с.Б.,ул. „Ш.** искове за признаване
за установено,че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 369,56
лв,представляваща лизингови вноски за възнаградителна лихва за периода от
20.12.2018 г. до 16.01.2019 г.,както и сума в размер на 872,25
лв,представляваща неустойка за прекратяване на договора,като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,че Б. О.
Ю. с ЕГН ********** от с.Б.,общ.Б.,обл.Д.,ул. „Ш.** дължи на „Амиго
Финанс“ ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С.,р-
н „И.“,бул.“Д-р Г.М.Д.*-А /с предишно наименование „Мого България“
ЕООД/ суми по договор за финансов лизинг №*** от 22.08.2018 г.-предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
№76/24.04.2020 г.,издадена по ч.гр.д.№164/2020 г. на Балчишкия районен
съд,а именно
-сумата от 369,56 лв /триста шестдесет и девет лева и петдесет и шест
стотинки/,представляваща лизингови вноски за възнаградителна лихва за
периода от 20.12.2018 г. до 16.01.2019 г.;
-сумата от 872,25 лв /осемстотин седемдесет и два лева и двадесет и пет
стотинки/,представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя.
В останалата част решението на Балчишкия районен съд не е обжалвано
и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Б. О. Ю. с ЕГН ********** от с.Б.,общ.Б.,обл.Д.,ул. „Ш.** да
заплати на „Амиго Финанс“ ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.С.,р-н „И.“,бул.“Д-р Г.М.Д.*-А /с предишно наименование
„Мого България“ ЕООД/ допълнително сума в размер на 57,25 лв /петдесет и
седем лева и двадесет и пет стотинки/ сторени съдебно-деловодни разноски в
заповедното производство по ч.гр.д.№164/2020 г. на Балчишкия районен съд.
ОСЪЖДА Б. О. Ю. с ЕГН ********** от с.Б.,общ.Б.,обл.Д.,ул. „Ш.** да
8
заплати на „Амиго Финанс“ ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.С.,р-н „И.“,бул.“Д-р Г.М.Д.*-А /с предишно наименование
„Мого България“ ЕООД/ допълнително сума в размер на 239,19 лв /двеста
тридесет и девет лева и деветнадесет стотинки/ сторени съдебно-деловодни
разноски в първоинстанционното производство по гр.д.№585/2020 г. на
Балчишкия районен съд.
ОСЪЖДА Б. О. Ю. с ЕГН ********** от с.Б.,общ.Б.,обл.Д.,ул. „Ш.** да
заплати на „Амиго Финанс“ ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.С.,р-н „И.“,бул.“Д-р Г.М.Д.*-А /с предишно наименование
„Мого България“ ЕООД/ сторени във въззивната инстанция съдебно-
деловодни разноски в размер на 150 лв /сто и петдесет лева/.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9