№ 15555
гр. София, 13.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20221110115100 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на З. Р. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр.С, чрез адвокат Д. В. М., Адвокатска колегия Пловдив, с адрес на кантора
и съдебен адресат: гр. П против „М“ АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление
гр.С, представлявано от ......... - Изпълнителен директор.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021
г., сключен с „М“ АД. Твърди се, че съгласно Договор за потребителски кредит № 146869 и
Приложение №1 към него, ищецът е трябвало да върне сумата по кредита която се явява
сума от 786.05 1 лева, при сума на получаване 700.00 лева, при ГПР 49.65%, годишен лихвен
процент- 41.00 %.
Твърди се, че съгласно Договор за потребителски кредит № 146869, ищцата трябва да
заплати неустойка в размер на 378.00 лева, подробно описана в Погасителния план към
договора, като по този начин общото задължение по договора за паричен заем е в размер на
1 164.05 лева.
Твърди се, че уговорената клауза за неустойка в чл.10 от Договор за потребителски
кредит № 146869, спрямо която ищцата трябва да заплати неустойка в размер на 378.00 лева,
е нищожна.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че клаузата на
чл. 10 от Договор за потребителски кредит № 146869 сключен между З. Р. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр.С и „М“ АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление гр.С, представлявано от ......... - Изпълнителен директор, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 378.00 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1
пр.3 от ЗЗД, както и по чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК.
Прави се искане за присъждане на разноски з полза на ищцата.
С отговора на исковата молба ответникът не оспорва исковата претенция, като
1
признава иска като основателен. Оспорва се само дължимостта на разноските за
производството. В срока за отговор на исковата молба е предявен насрещен осъдителен иск,
който не е допуснат за съвместно разглеждане в настоящето производство.
Ищецът, редовно призован, не се явява лично, не се представлява.
За ответника в съдебно заседание се явява надлежно упълномощен процесуален
представител, който поддържа отговора на исковата молба и претендира разноски.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства, въз основа на чийто
анализ поотделно и в съвкупност, от една страна и при съобразяване на чл.12 от ГПК съдът
е мотивиран да приеме за доказано следното от фактическа страна:
Доказва се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
146869/04.11.2021 година.
Видно от съдържанието на договора и Приложение №1 към него, на ищцата е бил
отпуснат паричен заем в размер на 700,00 лева със срок на издължаване от 6/шест/ месеца.
Не се спори между страните и съдът приема за доказано от съдържанието на договора,
че в чл.10 от същия е уговорено между страните, че ищцата като заемател ще дължи на
кредитора – ответник неустойка с обезщетителен характер при неизпълнение на
задължението по чл.20 от договора за обезпечаване на вземането по договора с
поръчителство за пълния размер на кредита. По смисъла на същата клауза, ищцата се е
съгласила да плати на кредитора по 63,00 лева месечно, добавени към размера на
погасителната вноска, или общо за срока на договора сума в размер на 378,00 лева – така
видно и от погасителния план към договора.
Горната фактическа обстановка се установява от доказателствата по делото, които са
безпротиворечиви.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът е мотивиран да стори
следните правни изводи:
В настоящето производство е заявена установителна искова претенция с правна
квалификация чл. 26, ал. 1, предложение първо от Закона за задълженията и договорите във
връзка с чл. 143, ал.1 и чл.146 от Закона за защита на потребителите.
По същество
По смисъла на съдебната практика - така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела
С-240/98 до С-244/98,Oceano Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (C-240/98) u
Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (C-241/98 до С-244/98),
националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
В казуса не може да се спори, че процесният договор за паричен заем има
характеристиката на потребителски договор, като длъжникът е потребител по смисъла на
§13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е
физическо лице, като в този смисъл и заемната сума не е била предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност на длъжника, и не се установява от
доказателствата по делото, длъжникът да е действал при сключването на договора за заем в
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат -
всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално
договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях.
Основателни са твърденията на ищеца за недействителност на оспорената клауза на
чл.10 от процесния договор, а в този смисъл и свързаната с нея – тази на чл.20 от същия
2
договор.
Съдът е обявил с доклада по делото на страните, че ще следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, както и за нищожни такива. Именно като
неравноправна клауза съдът възприема тази на чл.10 и свързаните с нея клаузи от договора
за кредит, при следните аргументи:
Претендираните вземания от кредитора за неустойка – договорна компесаторна - съдът
приема за уговорени по неравноправна клауза, която за съда е и нищожна.
Уговорената в процесния договор – така в чл.10 от него обезщетителна неустойка,
съдът приема, че от една страна не представлява и надхвърля гаранционно обезпечителната
функция на договорната неустойка, а на следващо място и представлява допълнителна
такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено
от законодателя с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание
уговорката на чл.10 и чл.20 от процесния договор се явяват нищожни.
Заплащането на възнаграждението за компенсаторна неустойка - в случая е уговорено
във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора, като
дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от
извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се
приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне и на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за
компенсаторна неустойка и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради
което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За съда уговорената компенсаторна неустойка, имат характеристиките и на разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които кредиторът има право да иска от
ищцата и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка за
недадено обезпечение, са такива които дават възможност и кредиторът и той ще има право
да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените
императивни законови норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз
основа на нищожни договорни клаузи) задължение на длъжника за плащане по тази клауза.
Както вече се посочи, така уговорената неустойка е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в
който смисъл е и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena
Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, при което по правилото на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
3
Следва да се посочи, че по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК не е допустимо с договора да
се въвежда и предвижда от страна на потребителя да се заплащат такси за усвояване и
управление на кредита, а уговорените такива със споразумението – в частта за неустойка
прикриват такса за услуги и по предназначението си очевидно касаят усвояването и
управлението на кредита, като по този начин категорично противоречат на чл.10а, ал.2 от
ЗПК. В този смисъл са и нищожни като противоречащи на императивна правна норма.
На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита
на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое
задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение като
неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
С оглед на горното исковата претенция като основателна следва да се уважи.
По разноските
С оглед изхода на спора на ищеца се дължат разноски съобразно уважения размер на
исковите претенции.
Ищцата е освободена от заплащането на държавна такса и разноски в производството,
поради което същите се дължат от ответника в размер на 80,00 лева държавна такса, платима
по сметка на Софийски районен съд.
Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата в полза на адвокат М.а в размер на 480,00 лева, срещу което
ответникът е заявил възражение за прекомерност.
По заявеното от ответника възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение съдът следва да отговори отрицателно. Претендирания размер е съответен
на положения труд, времето необходимо за подготовка на делото, процесуалната активност
на адвоката, като съдът следва да посочи, че не съобразява минималния такъв съгласно чл.7,
ал.2 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения – като противоречащ на
чл.101 и чл.105.2 от ДФЕС. Процесуалния представител на ищеца е бил активен и с оглед
поведението и участието си в процеса следва да получи възнаграждение в сочения размер,
което е сбор от дължимото се от 400,00 лева и 80,00 лева ДДС, доколкото последният е
регистриран по ЗДДС.
На ответникът не се дължат разноски и е неоснователно искането за присъждане на
такива. Вярно е, че с отговора на исковата молба е призната основателността на исковата
претенция, но не е вярно, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото. В този смисъл не е изпълнен фактическия състав на чл.78, ал.2 от ГПК и искането за
присъждане на разноски в полза на ответника е неоснователно.
Мотивиран от горното и на квалификация чл. 26, ал. 1, предложение първо от Закона за
задълженията и договорите във връзка с чл. 143, ал.1 и чл.146 от Закона за защита на
потребителите, и на основание чл.78, ал.1 и ал.6 от ГПК, и на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в правоотношенията между З. Р. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр.С и „М“ АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление гр.С, представлявано от ......... - Изпълнителен директор, че клаузата на чл.10 от
Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021 година, сключен между З. Р. Д.,
ЕГН ********** и „М“ АД, ЕИК .......... е нищожна като противоречаща на императивна
4
правно норма – чл.10а, ал.2 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „М“ АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление гр.С,
представлявано от ......... - Изпълнителен директор да заплати на адвокат Д.а В.а М.а от АК
– Пловдив, с адрес на кантората – град П - сумата от 480,00 лева с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца З. Р. Д., ЕГН
********** по гр.дело № 15100/2022 година по описа на Софийски районен съд, съобразно
уважения размер на иска.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „М“ АД, ЕИК .........., със седалище и
адрес на управление гр.С, представлявано от ......... - Изпълнителен директор да заплати по
сметка на Софийски районен съд сумата от 80,00 лева, представляваща дължимата се
държавна такса за образуване на делото, от чието заплащане ищцата З. Р. Д., ЕГН
********** е била освободена.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5