Р
Е Ш Е
Н И Е №…..
Гр.
София, 10.10.2022
г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на дванадесети
май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Десислава Чарнева
При секретаря Е. Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 4803 по описа на съда за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20002957/06.01.2021
г., на 57 с - в, СРС, по гр. д. № 22738/2019 г. е признато за установено, по искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, че М.Х.Т., с ЕГН *********, дължи на „ЕОС М.“ ООД, с ЕИК : ******* сумата от 1 141, 65 лв. - непогасена
главница по договор № FL583677/29.04.2011 г. и анекс към него сключен с „Юробанк" АД, ведно със законната лихва върху
главницата считано от 13.11.2018 г. до окончателното й изплащане, прехвърлено с
договор за цесия от 18.01.2016 г., както и сумата от 16, 57 лв. - договорна лихва върху
неплатена главница за периода 13.11.2015 г. - 31.12.2015 г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.11.2018
г. по ч. гр. д. № 72218/2018 г. на
CPC, 57 - ми с - в,
като иска е отхвърлен за установяване на задължения за договорна лихва - за
разликата над 16, 57 лв. до 396, 59 лв. и за периода
29.04.2011
г. - 13.11.2015 г., като погасен по давност, а за разликата над 396, 59
лв. до пълния предявен размер от 408, 04 лв. - като
неоснователен. Ответницата е осъдена за разноски в исковото
и заповедното производства.
Решението се
обжалва от ответницата М.Х.Т., чрез представителя й, в частта, в
която са уважени исковете. Излага доводи, че е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано в тази част. Поддържа, че от СРС не е съобразено, че вземането е
погасено по давност, не са взети предвид плащанията извършени по договора,
съобразно приложено от ищеца извлечение и исковете по същество не са доказани
по основание и размер. Моли да се отмени решението в уважената част и исковете
да се отхвърлят.
Ищецът „Е.М.“ ЕООД не е подал писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата.
Поддържа, че решението е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие
с материалния и процесуален закон в
оспорената част. Сочи, че не са се позовавали на предсрочна изискуемост на
вземането, а на настъпил краен падеж за изпълнение по договора за кредит.
Главницата е сбор от падежиралите вноски преди м.
11.2018 г., като са съобразени и направените плащания. Излага, че жалбата е
изцяло неоснователна и моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендира
разноски за минимален адвокатски хонорар.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното:
Районният съд
е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД
- вземанията, чиято дължимост се иска за бъде
установена произтичат от договор за потребителски кредит, прехвърлени на ищеца
с договор за цесия.
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи
на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съдът следи служебно и без довод от страната за нарушения на
императивните материалноправни норми.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част, след подадена в
срока по чл. 414 ГПК възражение от ответницата.
Настоящият
състав намира, че делото е решено при установена от СРС фактическа обстановка и
след обсъждане на представените от страните писмени доказателства.
Във връзка с
доводите по въззивната жалба за неправилност на съдебното решение, въззивният
съд намира следното :
Както е приел
и СРС с доклада по делото при разпределяна на доказателствената тежест в
процеса, по правилата на чл. 154 ГПК ищцовото дружество е следвало да установи - пълно и главно, че спорното право е
възникнало - т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на
потребителски кредит на ответницата, по който тя не е изпълнил в цялост
задълженията си за връщане на дължимите суми към цедента,
размерът на тези вземания, както и валидното прехвърляне на задължението (като
стойност) към ищеца посредством договор за цесия. От своя страна ответникът е
следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи
или правопогасяващи си възражения срещу
съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.
Ответницата не е оспорвала и от представените пред
СРС писмени доказателства се установява, че е сключила като кредитополучател договор
за потребителски кредит кредит № FL583677/29.04.2011 г. и анекс към него с „Юробанк
и еф джи България" АД, в качеството на кредитор
за сумата от 1 260 лв. Уговорено е общия размер на всички задължения 1 648,
18 лв., платими на 51 погасителни вноски по 35, 25 лв. - първите 9 и останалите
по 38, 12 лв. всяка.
Първото дължимо месечно задължение е
уговорено с падеж 29.05.2011 г., а крайният падеж на договора - 29.07.2015 г. С
анекс от 11.06.2012 г. към договора е изменен /увеличен/ размера на главницата
и съответно възнаградителната лихва.
Установява се
също така, че въз основа на договор за цесия от 18.01.2016 г., сключен между ищеца
„Юробанк
България“ АД - като прехвърлител (цедент) и „Е.М.“ ЕООД като преобретател (цесионер), са прехвърлени останалите непогасени задължение
на ответницата по договора за потребителски кредит № FL 583677/29.04.2011 г. и
анекс към него, съгласно приложение, неразделна част от договора за цесия.
Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор
за потребителски кредит на трето
лице само ако договорът за
кредит предвижда такава възможност.
В процесният договор изрично е предвидена възможност
за прехвърляне на правата по него на трето лице - чл. 19, ал. 1.
Следва да се
отбележи, че с договора за
цесия се отстъпва едно
вземане от досегашния му носител
на трето
лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува,
към момента на сключване на
договора и да е прехвърлимо.
Със сключване на
договора, т. е. с постигане
на съгласие, вземането преминава от цедента върху
цесионера. Към този момент цедентът
престава да бъде кредитор във
вътрешните му отношения с цесионера.
За да породи
действие спрямо длъжника, цесията следва
да му се съобщи
от цедента -
според изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
В случая цедентът е упълномощил преобретателя
да извършва от негово име уведомяване на длъжниците за прехвърляне на
вземанията (стр. 34 от делото на СРС), като до ответницата е изпратено
уведомление, за което няма данни дали е получено. Дори при липса на данни за
получаване на уведомлението преди подаване на заявлението, трайната практика по въпроса приема, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. Като факт настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, като приложение към исковата молба на цесионера, следва
да бъде съобразено
от съда при
решаване на делото – арг.
от чл. 235, ал. 3 ГПК.
С това прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. (решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т. о.,
решение № 78 от 09.07.2014 г. по
т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на
ВКС)
В заключение въззивният
състав споделя и извода на СРС, че доколкото ответницата не е ангажирала
доказателства за плащане на задълженията си по договора за кредит,
които са валидно прехвърлени на ищеца, задълженията за главницата са установени
в претендирания размер от 1 141, 65 лв.
Във връзка с доводите за предсрочна изискуемост на кредита, следва да се
сподели извода на СРС, че цесионерът не претендира
сумата като предсрочно изискуем кредит, а като непогасени месечни вноски при изтекъл
срок на договора за кредит към момента на сключване на договора за цесия.
Основателно
СРС е съобразил направеното своевременно от ответницата възражение за
погасяване на част от вземанията за лихви по давност и го е съобразил при
определяне крайния размера на вземанията за лихви. В тази част съдът не намира
основание за промяна в изводите на СРС и препраща към тях, на основание чл. 272 ГПК.
По отношение погасяване
по давност на вземането за главницата по договора за кредит, въззивният състав
приема следното :
Тъй като вземането за главница
произтича по същество от договор за кредит,
става въпрос за уговорено
разсрочено погасяване на
едно общо задължение на части.
Следователно към него е приложима общата 5 годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече
от деня, в който вземането,
цялото или отделна негова част, са
станали
изискуеми, а по силата
на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането
му. При разсрочено
плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема
с настъпването на съответния падеж.
Видно от договора, кредиторът се е съгласил да получава
изпълнение на части - на погасителни
вноски всяка с конкретен размер 38,
12 лв. и падеж – 29 число на месеца, предвид на
което и с оглед цитираните законови разпоредби, следва извод, че с настъпването
на падежа на всяка погасителна
вноска, същата става изискуема и от този момент
започва да тече погасителната давност. Постигнатата уговорка за разсрочено
плащане на отпуснатия кредит не е основание да се приеме,
че началният период на давността
по отношение на всички вноски
е падежът на последната. Във връзка с изложеното, въззивният съд намира, че началният
срок на давността
не е падежът на последната вноска
по договора, а от уговорения срок
за плащане на всяка конкретна
погасителна вноска започва да тече
погасителната давност за съответната част от вземането
до момента на подаване на заявлението 13.11.2018 г. Следователно за погасени по
давност следва да се приемат вноските 5 години назад от подаване на заявлението
– т. е., чиито падежи са настъпили до 13.11.2013 г.
При така
направения извод следва, че непогасени по давност са месечните вноски след 13.11.2013 г., които съгласно приетия
погасителен план към договора за кредит са в общ размер от 800, 41 лв. Въззивният състав приема, че за разликата над тази сума
до уваженият размер от 1 141, 65 лв. искът е неоснователен, поради погасяване
на вземането по давност,
и е следвало да се отхвърли.
Доколкото
мотивите на настоящият състав не съвпадат изцяло с тези на СРС, решението, в
частта, в която искът е уважен за главница над 800, 41 лв. до уваженият размер
от 1 141, 65 лв., следва да се отмени и искът - да се отхвърли. В частта,
в която искът е уважен до размер от 800, 41 лв. - решението следва да се
потвърди.
По разноските пред СРС :
Предвид
промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта, в която са
присъдени разноски в полза на ищеца, както следва : за исковото производство –
над размер от 226 лв. до присъдените 320, 63 лв., а за заповедното производство
– над размер от 95, 41 лв. до присъдените 135, 26 лв.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода
на спора, съобразно отхвърлената част от иска, право на разноски в
производствата има ответницата, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Доколкото тя не
претендира разноски до приключване на устните състезания, такива не се
присъждат в нейна полза.
Съдът не
присъжда и разноски и в полза на ищеца, съобразно отхвърлената част от жалбата
(уважената от исковете), тъй като по делото не е представен договор за правна
защита и съдействие, в който да е уговорен конкретен размер на разноските за
адвокат за СГС. Представена е единствено фактура, за по - голяма сума, в която
е посочено общо възнаграждение за заповедно производство срещу длъжници,
различни от ответницата по делото.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20002957/06.01.2021
г., на 57 с - в, СРС, по гр. д. № 22738/2019 г., в частта, в която е признато за установено, по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ вр. чл. 99, ал. 1
от ЗЗД, че М.Х.Т., с ЕГН *********, дължи на „ЕОС М.“ ООД, с ЕИК : ******* сумата над размер от 800, 41 лв. до уважения размер от 1
141, 65 лв., главница по договор № FL583677/29.04.2011 г. и анекс към него
сключен с „Юробанк" АД, ведно със законната
лихва от 13.11.2018 г. до окончателното
й изплащане, прехвърлена по договор за цесия от 18.01.2016 г., за която е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 25.11.2018 г. по ч. гр. д. № 72218/2018 г. на
CPC, 57
- ми с - в, както и в частта, в която М.Х.Т., с ЕГН *********, е осъдена да заплати на
„ЕОС М.“ ООД, с ЕИК : *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разноски, както следва : за исковото производство – над
размер от 226 лв. до присъдените 320, 63 лв., а за заповедното производство –
над размер от 95, 41 лв. до присъдените 135, 26 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ вр.
чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, за
признаване за установено, че М.Х.Т., с
ЕГН *********, дължи на „ЕОС М.“ ООД, с ЕИК : ******* сумата над размер от 800, 41 лв. до уважения размер от 1 141, 65 лв. главница по договор № FL583677/29.04.2011 г. и анекс към него
сключен с „Юробанк“ АД, ведно със законната лихва
върху главницата считано от 13.11.2018 г. до окончателното й изплащане,
прехвърлено с договор за цесия от 18.01.2016 г., за която е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК от 25.11.2018 г. по ч. гр. д. № 72218/2018 г. на
CPC, 57
- ми с - в.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20002957/06.01.2021 г., на
57 с - в, СРС, по гр. д. № 22738/2019 г., в частта, в която е признато за установено, по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ вр. чл. 99, ал. 1
от ЗЗД, че М.Х.Т., с ЕГН *********, дължи на „ЕОС М.“ ООД, с ЕИК : ******* сумата от 800, 41 лв. непогасена главница
по договор № FL583677/29.04.2011 г. и анекс към него сключен с „Юробанк" АД, ведно със законната лихва върху
главницата считано от 13.11.2018 г. до окончателното й изплащане, прехвърлено с
договор за цесия от 18.01.2016 г., както и сумата от 16, 57 лв. -
договорна лихва върху неплатена главница за периода 13.11.2015 г. - 31.12.2015 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.11.2018 г. по ч. гр. д. № 72218/2018 г. на CPC, 57
- ми с – в.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата неоспорена от
ищеца отхвърлителна част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.