№ 248
гр. Сливница, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Невена Пл. Великова
при участието на секретаря Ивана Б. Петрова
като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Гражданско дело №
20241890100816 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.
Образувано е с искова молба вх. № 5907/31.10.2024 г. по описа на РС – Сливница,
подадена от Д. Р. И., чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д.
М., срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с която са предявени обективно евентуално
съединени отрицателни установителни искове съответно – главен за признаване за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за
потребителски кредит № 467699 от 18.01.2017 г. е недействителен на основание чл. 22, вр.
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, и евентуален за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от
Договор за потребителски кредит № 467699 от 18.01.2017 г., сключен между страните,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение –
поръчителство от „Ferratum Bank“, в полза на ответника, поради неравноправност на
основание чл. 143, т. 9 ЗЗП и поради нарушаване на разпоредите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал.
4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 18.01.2017 г. при условията на ЗПФУР между
ищеца и ответника е бил сключен Договор за потребителски кредит № 467699, по силата на
който на ищеца е предоставена сумата в размер на 250,00 лв., която ищецът се е задължил да
върне в срок от 1 месец. Твърди се, че посоченият ГПР е в размер на 49,66 %.
Твърди се, че съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника, като в договора никъде не е посочено
какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързаното с
кредитора лице и едва след като усвоил заемната сума, кредитополучателят разбрал, че му е
начислена и такса за поръчителството в размер на 110,00 лв. Сочи се, че дължимите вноски
по договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито в ОУ е посочени, че
сключването на договора за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредита.
Твърди се, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен
подпис, подари което липсва съгласие, а също и че не е подписвал и договор за
1
поръчителство и такъв не му е бил предоставян. Ищецът твърди още, че договорът е
нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от
закона форма, като не е спазена и тази на евентуалния договор за допълнителна услуга. На
следващо място, релевира твърдения за недействителност на договора за кредит поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не се съдържа начинът на
изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по
него, като наред с това е посочен и грешен ГПР, тъй като сумата за предоставяне на
поръчителство не е била включена като разход по кредита, макар този договор за
поръчителство да е задължително условие за предоставяне на кредита. В този смисъл
посоченият в договора ГПР и обща дължима сума не отговарят на действителните такива,
като същите представляват невярна информация и следва да се окачестви като заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, тъй като подвежда
потребителя относно спазването на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Твърди се още, че самата клауза на чл. 5 от Договора за
предоставяне на потребителски кредит е нищожна като неравноправна по смисъла на чл.
143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал.
4 ЗПК. Претендират се разноски в производството, вкл. адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК (препис от исковата молба е връчена на служител на
дружеството на 20.12.2024 г.) по делото е постъпил отговор вх. № 464/23.01.2025 г., подаден
по куриер на 21.01.2025 г., макар и 20.01.2025 г. да е бил работен ден – понеделник, поради
което следва да се приеме, че отговорът е подаден след срока по чл. 131 ГПК. Независимо от
това, доколкото с отговора не са направени възражения и искания, които се преклудират в
срока за отговор, а са оспорени твърденията на ищеца, който пък носи доказателствената
тежест за установяването им, същият следва да бъде взет предвид и да бъде третиран като
свързан с изясняване на делото от фактическа страна.
С отговора ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез процесуалния си
представител – юрк. Г.Г., е оспорил изцяло предявените искове, като поддържа, че
твърдението че поръчителството от Мултитюд Банк (Малта) е задължително условие за
сключване на договора, е неоснователно, тъй като ищецът е можел да избере свой поръчител
или този, предложен от кредитора. Сочи, че исковете за недействителност на договора за
поръчителство са недопустими, тъй като не са предявени срещу надлежния ответник, а
именно страната по този договор Мултитюд Банк, която е самостоятелно юридическо лице,
банкова институция, лицензирана в Малта, която предоставя услуги на територията на
Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимно
признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на
БНБ. Сочи, че ищецът сам е избрал Мултитюд Банк като поръчител в електронния формуляр
и след като е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит. Поддържа,
че твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП са неоснователни, доколкото чл. 5 от Договора
ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване, като в
СЕФ и договора за гаранция са подробно описани възможностите за обезпечение и
дължимите суми към Мултитюд Банк, които ищецът доброволно е приел. Твърди, че не е
налице и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като договорът за гаранция е възмездна услуга
с трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна услуга.
Претендира и разноски в производството.
Към отговора не са представени писмени доказателствени средства, като не са
направени и доказателствени искания.
В съдебно заседание ищецът редовно призован, не се явява, не изпраща
представител, като по делото е постъпила молба от адв. М., с която се прави искане делото
да бъде разгледано в негово отсъствие, като в случай че съдът даде ход по същество, моли
2
предявеният иск да бъде уважен.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С определението си за насрочване на делото, в което е инкорпориран и проектът за
доклад по делото (л. 26-32 от делото), съдът е отдели като безспорно между страните, че
между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 467699 от 18.01.2017 г., по силата
на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 250,00 лв., която ищецът се е задължил
да върне в срок от 1 месец, при ГПР в размер на 49,66 %.
С проекта си за доклад съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 4, вр. чл. 155 ГПК е
обявил за служебно известни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че:
от извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър и
регистър на ЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на договора –
18.01.2017 г., едноличен собственик на капитала на дружеството „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, е Мултитюд СЕ, идентификация 1950969-1,
Финландия;
към 03.04.2025 г., едноличен собственик на капитала на дружеството е Мултитюд АГ,
чуждестранно юридическо лице, Държава: ШВЕЙЦАРИЯ, а преди 04.03.2025 г.
едноличен собственик на капитала е било Мултитюд ПЛС, Идентификация C 109441,
чуждестранно юридическо лице, Държава: МАЛТА;
от извършена служебно справка в публично достъпния Търговски регистър на Малта
се установява, че собственици на капитала на Multitude bank p.l.c., (рег. № C 56251) са
лицата Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта,
притежаващо 9999999 дяла на стойност по 1 евро всеки, и Multitude AG (рег. №
CHE445.352.012), регистрирано в Швейцария, притежаващо 1 дял. Същевременно
собственици на капитала на мажоритарния собственик – Ferratum (Malta) Holding
Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта, са Multitude International Services OY
(рег. № 2583264-7), регистрирано във Финландия, притежаващо един дял на стойност 1
евро, и Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), регистрирано в Швейцария,
притежаващо 999999 дяла.;
при справка в публично достъпния търговски регистър на Швейцария се установява,
че на основание решение от 05.09.2024 г. Multitude P.L.C. (рег. № C 109441) е
преместило офиса си от Гзира (Малта) в Швейцария, където е било регистрирано
Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012).
С протоколно определение от проведеното на 03.07.2025 г. открито съдебно
заседание, съдът е допълнил доклада си по делото, като на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
е отелил като безспорни между страните обстоятелствата, че във вр. с Договор за
потребителски кредит № 467699/18.01.2017 г., и на осн. чл. 5 от същия, е сключен договор за
предоставяне на поръчителство с „Фератум Банк“ в полза на „Фератум България „ЕООД,
възнаграждението по който не е взето предвид при определяне на ГПР по договора за
потребителски кредит.
Срещу доклада по делото не са постъпили възражения, като същият (след
допълването му) е обявен за окончателен с протоколно определение 03.07.2025 г.
При справка от публично достъпния на страницата на БНБ регистър на кредитни
институции, лицензирани в страни от ЕИП, с уведомление за свободно предоставяне на
услуги на територията на Република България, съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт, се установява, че под № 178 е вписано Multitude Bank PLC (предишно
име до 30.09.2022 г. – Ferratum Bank Plc).
3
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Районен съд – Сливница, III-ти състав, е бил сезиран с първоначално евентуално
обективно съединени отрицателни установителни искове, съответно главен с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК и евентуален с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2
ЗЗД
Основателността на исковете се обуславя от осъществяването на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) Сключен между ищеца и ответника
договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание; 2) Нарушаване
на изискванията по чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ. по евентуалния иск –
нарушаване на изискванията за добросъвестност при уговаряне на клаузата на чл. 5 от
Договора за кредит.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че между страните е сключен соченият в исковата
молба договор за потребителски кредит, със соченото в исковата молба съдържание.
Предвид твърденията за наличие на свързан с договора за потребителски кредит договор за
учредяване на поръчителство, вземанията по който не са взети предвид при определяне на
ГПР и при съобразяване на най-актуалната практика на СЕС по Решение от 13.05.2025 г. по
дело № С-337/23, на ищеца следва да се укаже, че той носи тежестта да установи при
условията на пълно и главно доказване, че сключването на договора за поръчителство е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, поради което
разходите по договора за поръчителство, водещи до увеличаване на общия размер на дълга,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, респ. в обхвата
на понятието „годишен процент на разходите“.
В случай че ищецът установи възникването на правоотношение между страните по
силата на посочения в исковата молба договор за кредит, в тежест на ответника е да
установи, че са били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
може да проведе и насрещно доказване, за да установи, че сключването на договор за
поръчителство с трето неучастващо по делото лице не е предвидено в договора за кредит.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца по евентуалния иск е да
установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договора за кредит с
твърдяното в исковата молба съдържание, а на ответника принадлежи процесуалното
задължение (доказателствената тежест) да установи, че по-горе описаната клауза,
предвиждаща сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора отговоря на
императивните правила на материалния закон, че отговаря на принципа на добросъвестност,
съответстваща на мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския
оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като поетите от потребителя
правни задължения не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребител. Съгласно установената в чл. 146, ал. 4 ЗЗП оборима
презумпция на ответника принадлежи и доказателствената тежест (процесуалното
задължение) да установи, че тази клауза е индивидуално уговорена, т.е. че не е типизирана
и не се съдържа в договори, сключвани еднообразно с неограничен брой потребители на
стоките и услугите, предлагани от търговеца, предварително изготвени от него, като тя е
била дискутирана от потребителя, на когото преди сключване на процесния договор му е
била предоставена възможност да влияе върху съдържанието й – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Следва да се отбележи, че с доклада по делото съдът е възложил в тежест на
ответника да установи, че договорът отговаря на всички изисквания по чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, което е било сторено в нарушение на
принципа на диспозитивното начало, доколкото ищецът заявява нарушение единствено на
4
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съответно на чл. 19, ал. 4 ЗПК, до което ще се стигне в
случай че при определяне размера на ГПР беше взето предвид и възнаграждението на
поръчителя. В този смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение № 1от 27.04.2022 г. по
тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в които изрично е прието, че „Принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1
ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е
сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба
порок на сделката. Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдяния от ищеца
опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на
пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се
преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск“.
Така допуснатото процесуално нарушение обаче не е накърнило правата на страните,
доколкото на ответника е било възложено в тежест да установи повече обстоятелства,
касаещи действителността на сделката, наред с релевираните основания за нищожност по
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в който смисъл е разгърнал правото си на защита дори
в по-голяма степен. Същевременно съдът е изпълнил и задължението си да уведоми
страните, че следи служебно за неравноправния характер на клаузите предвиждащи
заплащане на такса ангажимент и на застрахователна премия, като по този начин е осигурил
и спазването на принципа на състезателност.
Длъжникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния
договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. От друга
страна, кредиторът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е търговско дружество, като част от
регистрирания му предмет на дейност е: „Отпускане на заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства“, което се
установява от направената служебно справка по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ. От
справка в публичния Регистър на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ в официалния сайт
на БНБ, се установява, че същият е вписан в регистъра с регистрационен номер BGR00055
въз основа на Заповед за вписване № РД22-1871/06.10.2009 г. Следователно, при
сключването на договора кредиторът е действал в качеството на „търговец“ по смисъла на
легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а длъжникът има качеството на
„потребител“ съобразно легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Ето защо, в
настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от
настоящия съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор. Доколкото общият размер на кредита, предвиден в договора, е в размер на 800,00
лева, няма данни договорът да е обезпечен с ипотека, или друго сравнимо обезпечение
върху недвижим имот, и няма данни да е налице друга отрицателна предпоставка,
предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК, а също
и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на
които съдът следи служебно.
При анализ на разпоредбите на чл. 114 и чл. 169 ДФЕС и Хартата на основните права
– чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
5
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez,
C282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в
духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има цел печалба. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 23 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит,
като последиците от това са, че отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи връщане на лихвата и другите
разходи.
Съдът намира, че изложените от ищеца аргументи за недействителност на договора са
основателни, като мотивите на съда са следните:
В случая, както беше изложено, след извършена служебна справка в Търговския
регистър и регистъра на ЮЛНЦ в България и тези в Малта и Швейцария се установява, че
едноличен собственик на капитала на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е Multitude AG (рег. №
CHE-445.352.012), което пък е мажоритарен собственик на капитала на Ferratum (Malta)
Holding Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта, което на свой ред е мажоритарният
собственик на капитала на гаранта – Multitude bank p.l.c., (рег. № C 56251), регистрирано в
Малта, с предишно наименование Ferratum Bank p.l.c.
Действително, към момента на сключване на договора едноличен собственик на
капитала на дружеството „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, е било Фератум
Ой дружество, учредено и съгласно законите на Финландия, регистрирано в търговския
регистър на Финландия под № 1950969-1, със седалище и адрес на управление
Ратаместаринкати 11A, 00520 Хелзинки, Финландия (видно от публикуваните на публично
достъпния ТРРЮЛЦН документи). Името на едноличния собственик на капитала е било
променено с решение на акционерите на Фератум Ой от 10.06.2021 г., като с допълнително
решение от 28.07.2021 г., публикувано в ТРРЮЛНЦ, е одобрена промяната на името на
Мултитюд СИ (Мултитюд СЕ, като е отразено в регистъра), идентификация 1950969-1,
Финландия. Това дружество всъщност е идентично с Мултитюд ПЛС, Идентификация C
109441, Малта, доколкото от подадените в ТРРЮЛНЦ документи, които са публични –
Удостоверение за регистрация на дружество с ограничена отговорност – Societas Europea, се
установява, че Мултитюд СЕ, което по-рано е вписано или регистрирано според
6
законодателството на Финландия на 8-и март, 2005 г., е регистрирано от Регистъра на
търговските дружества като европейско дружество с ограничена отговорност (Societas
Euroреа) на 30-и юни 2024 г. чрез преместването на регистрираното му седалище в Малта.
Това дружество е променило правноорганизационната си форма, като на 03.09.2024 г. е било
регистрирано като Multitude P.L.C., Малта (C 109441), а впоследствие същото е било
регистрирано в Швейцария като Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012).
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, ал. 1, т. 6 от
ДР на ТЗ, доколкото кредиторът се контролира от едноличния собственик на капитала му
Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), което пък контролира мажоритарния собственик на
капитала на гаранта – Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250). Респ. и доколкото
като едноличен собственик на капитала Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012) участва
пряко в управлението на кредитора и косвено в управлението на гаранта, в качеството си на
мажоритарен собственик на капитала на мажоритарния собственик на капитала на
дружеството гарант, то между кредитора и гаранта могат да бъдат уговорени различни от
обичайните условия. Нещо повече, тъй като Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012) е
едноличен собственик на капитала на кредитора и мажоритарен собственик на капитала на
мажоритарния собственик на капитала на дружеството гарант, то с договора за
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, гарантът плаща
вземането сам на себе си, т. е. посоченото възнаграждение на гаранта не е насрещна
престация срещу предоставеното обезпечение, а на практика представлява скрита
възнаградителна лихва, скрита печалба, която обаче не е включена в оскъпяването на
ползваната сума.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай между страните е отделено като безспорно, че ГПР е 49,66 %, но при определяне на
същия не са взети предвид задълженията към гаранта, което също е отделено като безспорно
между страните.
В този смисъл договорът за паричен кредит и договорът за гаранция в цялост
съставляват източникът на облигационното задължение на ищеца, като сключването на
заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, което не е било по избор на
потребителя, а е било условие за сключване на сделката, целта на която, предвид характера й
на „бърз кредит“, е било възможно да бъде постигната само чрез сключване и на договора за
гаранция с посоченото от кредитора лице гарант. Доколкото „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
и Multitude bank p.l.c. са свързани лица, то е сигурно, че при поръчител Multitude bank p.l.c.,
с предишно наименование Ferratum Bank p.l.c., заявлението ще бъде одобрено веднага, което
от своя страна създава неравноправно третиране с оглед срока на разглеждане на
заявлението на клиентите на кредитора, избрали да се ползват от свързаното дружество, и
тези, избрали друг поръчител.
7
В този смисъл съдът намира, че уговореното възнаграждение за предоставената
гаранция (поръчителство), трябва да се разгледа, като разход по договора за кредит
(включително с оглед изложеното, че е налице хипотеза на свързани лица), който разход
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, който е
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На следващо място трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че
поръчителството ex definitionе e безвъзмездна и едностранна сделка, като това обстоятелство
се променя в зависимост от главния договор, поради акцесорността на поръчителството, но
тази промяна не води до възможност за уговаряне на възмездно поръчителство. Тоест,
законът не допуска възможност за учредяване на възмездно поръчителство и промяна на
неговия едностранен и безвъзмезден характер чрез променянето му в двустранна и
възмездна сделка. Нормата на чл. 9 ЗЗД, допуска страните да уговарят и да сключват и
ненаименовани договори, т. нар. pacta innominata, но при pacta nominata, т. е. предвидени в
закона сделки, уговорките могат да бъдат само в рамките на правната характеристика на
сделката. Така промяната на поръчителството от едностранна и безвъзмездна сделка в
двустранна и възмездна сделка, изменя правната й характеристика, като придава функции на
правната фигура на поръчителството, които са близки до договора за застраховка. А договор
за застраховка се сключва само с лицата, предвидени в КЗ, каквото не е поръчителят, респ.
сключват се само предвидените в закона видове застраховки.
Тук е място да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗПК „кредиторът
не може да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на
запис на заповед или менителница“. В по-широк смисъл, забраната следва да се тълкува
като отнасяща се и до други способи за обезпечаване на вземането. В случая клаузата за
осигуряване на банкова гаранция или поръчител(и) има точно такъв характер. Следователно,
поемането на задължение за бъдещо осигуряване на обезпечение на процесния заем под
формата на банкова гаранция или поръчителство, представлява забранено от закона
задължаване на длъжника да гарантира заема, поради което тази клауза е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, и не поражда целените с нея правни последици.
Горният извод на съда, че сумата за възнаграждение за гаранта е част от ГПР, а не
отделно вземане, което да не се включва в ГПР, е обусловено и от актуалната практика на
СЕС – Решение по дело С-686/2019 г., според което „Понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“, съдържащо се в чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че
обхваща разходите за евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една
страна, конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока
на последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и
кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са известни на
кредитора“. Нещо повече, понятието „общи разходи по кредита за потребител“ обхваща
„всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит и които са известни на кредитора“ и че „разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, [... ] също“ се включват в тези разходи. Според практиката на
Съда с това понятие се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати
по договора за кредит и които са известни на кредитора (С-377/14, С-127-15), включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора (С-602/10).
Съобразявайки изложено по-горе, съдът намира, че сключването на договора за
кредит и получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на обезпечение
по договора от страна на кредитополучателя, като задължението по договора за
предоставяне на гаранция безспорно следва да се отнесе като разход кредита, който е бил
известен на кредитора при сключване на договора за кредит, но който не е бил включен в
8
ГПР. След като разходът за допълнително възнаграждение за гарант, е пряко и неотменно
свързан с договора за кредит, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение
относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на
преддоговорна информация. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност,
която сочи на недобросъвестност, с оглед задълженията, които се обезпечават с договора за
гаранция при което на практика се достига до разделяне на приходите от кредита между две
свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се
консумира недопустима печалба. Така със създадените допълнителни възнаграждения за
гаранта, които не са и надлежно описани в договора за паричен заем, а единствено в СЕФ, се
стига до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на потребителя, който е поставен
в неравноправна и неизгодна позиция.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е плащане в
полза на кредитора, което е разход, пряко свързан с кредита, който не е включен в ГПР по
кредита, а представлява прикрито допълнително възнаграждение по кредита извън
договорната лихва, което води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на потребителя. По този начин чрез позволени от закона средства – създаване
от кредитора на негово собствено дружество, чиято печалба се формира основно от
възнаграждения по договори за предоставяне на гаранция в полза на собственика му за
задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на чл. 19 ЗПК. Това
правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин и
кредитодателят, и гарантът (поръчителят) се домогват да заобиколят изискванията на ЗПК,
което е забранено с чл. 21 ЗПК, поради което клаузата за обезпечаване на договора за кредит
по чл. 5, срещу задължението на дружеството гарант да отговаря пред кредитора солидарно
с потребителя (длъжника) за изпълнение на всички задължения по договора, е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и 2, т. 3, 10 и 19 ЗПК, съответно и нищожна.
С оглед изложеното, съдът намира, че задължението по чл. 5 от Договора за кредит
не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал.
1 ЗПК, който не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема,
дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са
посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в
тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му.
Очевидно целта на това възнаграждение е да се осигури по-голяма доходност от
предоставения кредит, която е прикрита под формата на възнаграждение в полза на уж трето
за главното задължение лице, като за това се използва заобикаляне на закона и се цели
въвеждане на потребителя в заблуждение за крайния размер на дължимата сума.
Когато не е включил всички разходи в ГПР, кредитодателят е въвел в заблуждение
потребителя и е посочил по-нисък ГПР от реалния. В този смисъл е Решение от 15.03.2012 г.
по дело C-453/10 на СЕС, в което е посочено че търговска практика като разглежданата по
делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък
от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на европейския
парламент и на съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
9
случай не би взел.
Именно в горния смисъл са и дадените отговори по тези и други въпроси,
обективирани в Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд на 29.05.2023 г. – „АПС бета България“
ЕООД, „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД,. В т. 1 от решението е прието,
че „Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за
поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в
главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно
с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че
поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за
поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема“. Прието е още в т. 6 и 7, че
„Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на
дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и
следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите, както и че член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Съобразявайки изложеното, а също и възприето в Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по
дело C-337/23, съдът намира, че, след като възнаграждението по договора за поръчителство
не е взето предвид при определяне на посочения в договора за кредит ГПР, е налице
нарушение на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно съдържанието на договора за
потребителски кредит, с оглед което сделката се явява недействителна съгласно чл. 22 ЗПК и
кредитодателят не може да се ползва от нея.
Съобразявайки изложеното, съдът намира, че предявеният срещу „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД главен отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на
заемния договор е основателен и следва да се уважи, поради което не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане по същество и на предявения при условията
на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от Договора.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени и сторените от него разноски в производството.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, като е доказал
направата на такива в размер на 40,00 лева за възнаграждението за вещо лице за явяването
му в съдебното заседание от 03.07.2025 г. и в размер на 50,00 лева – държавна такса по
предявения иск. Именно сборът от тези суми следва да се присъди в полза ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, доколкото остатъкът от внесения депозит за възнаграждение на
вещото лице не е бил разходван по делото, предвид недопускането на ССЕ. В този смисъл
тази сума подлежи на връщане, в случай че такова бъде поискано, като е недопустимо да
бъде присъждана като разноски в тежест на ответника по делото.
По отношение на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът
намира следното:
С исковата молба по делото е представено пълномощно, с което ищецът е
10
упълномощил общо Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ и лично адв М. да го
представляват пред всички съдилища на територията на страната, като образуват и водят
дела и извършват всички съдопроизводствени действия, вкл. преупълномощаване и правата
по чл. 34, ал. 2 и 3 ГПК, както и да заплаща от негово име сключените адвокатски договори
за процесуално представителство. С допълнителна молба ад. М. е представил договор за
правна защита и съдействие, съгласно който ищецът и Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ са уговорили адвокатско възнаграждение за представителство по делото в размер на
2400,00 лева с ДДС, като в договора е обективирана разписка за заплащането на това
възнаграждение от ищеца на адвокатското дружество. Към договора са представени още и
фактура, и касов бон за заплащане на сумата в размер на 2400,00 лв., която е била платена на
11.05.2025 г.
В Тълкувателно решение № 1/2020 от 22.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки
или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко
от сделката или от събраните по делото доказателства. Същевременно от мотивите на
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK може да се
изведе, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води
до нищожност на договора (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Съдът е длъжен при констатирана
свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на
този правоизключващ факт, а именно – противоречието с добрите нрави, нищожността и
липсата на действие на договора.
Специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗА,
където е постановено, че уговореното адвокатско възнаграждение следва да е справедливо и
обосновано. В случая съдът приема, че договорът за правна защита и съдействие, сключен
между ищеца и Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, е нищожен поради противоречие с
чл. 36, ал. 2 ЗА. Това е така, тъй като уговореният размер на адвокатското възнаграждение
не е нито справедлив, нито обоснован. Възнаграждението не отговаря на правната и
фактическа сложност на делото, каквато в случая липсва, като се има и предвид
множеството дела, които се водят в страната и вече безпротиворечивата практика на
съдилищата за нищожност на договора за кредит при некоректно посочен ГПР, по който
въпрос има постановени няколко решения на СЕС. Размерът на това адвокатско
възнаграждение не е съразмерен и с интереса по делото, което прави обозрима целта, с която
е уговорен такъв размер, а именно да се навреди на ответната страна, която носи тежестта на
разноските по делото, предвид изхода на спора (в този смисъл е Определение № 300 от
19.03.2025 г. по ч. гр. д. № 23/2025 г. на Окръжен съд – София).
Съдът счита, че не следва да се толерира такава злоупотреба, независимо че от
ответната страна не е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, а е длъжен да не допуска и да осуети необосновано и непропорционално
разместване на имуществени блага.
Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 3 ГПК както страните, така и
техните процесуални представители следва да упражняват добросъвестно и съобразно
добрите нрави своите процесуални права. В случая нито ищецът, нито неговият
пълномощник упражняват добросъвестно своите процесуални права, като уговарят
възнаграждение, надхвърлящо близо 10 десет пъти материалния интерес по делото и
неотговарящо по никакъв начин на правната и фактическа сложност на същото, а също и на
извършените от процесуалния представител по делото действия, които са напълно бланкетни
и които пълномощникът извършва по всичките си дела.
Във връзка с горното, следва да се посочи, че пред настоящия състав са висящи още 9
дела между същите страни със същия предмет – прогласяване нищожността на договор за
11
потребителски кредит, касаещи обаче различни договори, като по всички 9 дела при нисък
материален интерес, какъвто е и по настоящото дело (доколкото касае заем в размер на
250,00 лв.), бланкетност на извършените процесуални действия и липса на каквато и да е
правна и фактическа сложност на делото, се претендира адвокатско възнаграждение
съответно в размер на 2400,00 лева с ДДС по 4 други дела и в размер на 2200,00 лева по
останалите 5 дела.
Наред с това, на съда е служебно известно, че между същите страни със същия
предмет и с единствената разлика, че се касае за различен договор за кредит, са налични още
близо 30 дела пред други състави на РС – Сливница с идентично адвокатско
възнаграждение. Повечето от договорите за кредит са сключени и падежирали преди повече
от 5-6-7 г., като отдавна е изтекла давността за вземанията по кредита, а по някои и за
претендиране на сумите, платени над главницата (с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК), като
воденото на дела за нищожност на същите практически няма правна функция, като
единствено се цели да се генерират разноски за адвокатски възнаграждения, доколкото
практиката на СЕС позволява да се предявяват искове за нищожност на потребителски
договори, независимо че всички суми по договора за кредит са заплатени, в който случай
защитата би следвало да се реализира чрез осъдителен иск за връщане на даденото без
основание (т. 2 от Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № C‑321/22). При това
положение е очевидно желанието на страните по договора за правна защита и съдействие да
договорят във вреда на ответната страна, като определят несправедлив и необоснован
размер на адвокатско възнаграждение, за което ответникът да носи тежестта за заплащане
(във връзка със злоупотребата с права е и постановеното от въззивната съдебна инстанция
Определение № 530 от 30.04.2025 г. по в. ч. гр. д. 215/2025 по опис на Окръжен съд –
София).
От горното прозира желанието на страните по договора за правна защита и
съдействие да договорят във вреда на ответната страна като определят несправедлив и
необоснован размер на адвокатско възнаграждение, за което ответникът да носи тежестта за
заплащане.
Действително страните по договор за правна защита и съдействие могат свободно да
уговарят размера на адвокатското възнаграждение, но спрямо лицето, което понася
отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по
смисъла на чл. 36, ал. 1 ЗА, за да се гарантира принципа на справедливост и
добросъвестност и изключване възможността чрез неоснователно обогатяване да се вреди
другиму, в случая на страната, носеща отговорността за разноски.
С оглед на всичко изложено до тук, съдът приема, че договорът за правна защита и
съдействие, сключен с Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ е нищожен, доколкото
противоречи на добрите нрави, предвид уговореното явно несправедливо и прекомерно
адвокатско възнаграждение, поради което не поражда правно действие за страните. В този
смисъл е и Решение № 125 от 10.10.2017 г. по гр. д. № 4497/2017 г. по описа на ВКС, III ГО,
което следва да се преценява не само на база на материалния интерес по делото, но и на база
преследвания с водене на конкретното производство полезен резултат, какъвто в настоящия
казус липсва.
Ноторно известна е последователната практика на съдилищата в Република България
при разглеждане на възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК да не допускат чрез уговаряне на
прекомерни адвокатски възнаграждения да се стига по същество до неоснователно
обогатяване на едната от страните в процеса. Ето защо, уговореният хонорар, бидейки явно
прекомерен, има за цел да увреди насрещната страна, в случай че тя пропусне срока за
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Очевидно е, че този хонорар вече няма характер на
„възнаграждение“ и отправеното до съда искане за присъждането му представлява забранена
и от Конституцията на РБ злоупотреба с право. Спрямо лицето, срещу което се реализира
12
отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по
смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗА, а не само да бъде съобразен материалният интерес, установен в
Наредба № 1 от 09.07.2004 год., за да се гарантира принципа на правната сигурност и в
неговия материален смисъл. Настоящият състав споделя и практиката на ВКС на РБ,
обективирана в определение № 174/26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г. и др.,
според която претенцията за присъждане на разноски в размер, надвишаващ десетки пъти
цената на иска представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като се
нарушават границите на упражняване на субективните права и основните принципи на
гражданския процес. Съдът не следва да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба,
тъй като претенция за присъждане на разноски в горния размер с оглед ниската цена на иска
говори за недобросъвестност и несъобразяване с добрите нрави, което не следва да се
толерира. Липсата на възражение не е пречка съдът да се произнесе по размера на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение в хипотезата на злоупотреба с права.
Разноските по делото и в частност адвокатското възнаграждение, не следва да бъдат
източник на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт,
респ. за неоснователно обедняване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен в
разумни граници разход за защита на правата на страните. Съдът не само не е длъжен да
съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба и да не допуска необосновано и
непропорционално разместване на имуществени блага (така Определение № 1215/25.09.2025
г. по в. ч. гр. д. № 745/2025 г. по описа на Окръжен съд – София, а в този смисъл и
Определение № 1257/01.10.2025 г. по в. ч. гр. д. № 740/2025 г. по описа на Окръжен съд –
София Определение № 1259/01.10.2025 г. по в. ч. гр. д. № 741/2025 г. по описа на Окръжен
съд – София и Определение № 1260/01.10.2025 г. по в. ч. гр. д. № 742/2025 г. по описа на
Окръжен съд – София).
Тази практика съдът намира за относима и към настоящия случай, при който
адвокатското възнаграждение е близо 10 пъти размера на материалния интерес, като наред с
това се касае за типизирана искова молба и дело без каквато и да било фактическа, а още по-
малко правна сложност, което съдът счита, че се води именно с цел да се генерират разноски
в полза на представляващото ищеца адвокатско дружество, като договореното
възнаграждение категорично не отговаря на обективните критерии по смисъла на чл. 36, ал.
2 ЗА за справедливост и обоснованост.
В случая съдът не следва да определя адвокатското възнаграждение, което да е
справедливо и обосновано с оглед правната и фактическа сложност на делото и
извършените правни действия от страна на адвоката, доколкото липсва повелителна правна
норма в тази насока. Неотносимо е прилагането на минималните размери по Наредба № 1 от
09.07.2004 г., тъй като същите са предвидени единствено като база за определяне на
възнаграждението за конкретни процесуални действия, докато меродавен за определяне на
възнаграждението по всеки конкретен случай е постигнатото между страните съгласие.
Страните по договора за правна защита и съдействие по тяхно желание могат да продължат
да са обвързани от него и да приемат последиците му и размера на адвокатското
възнаграждение от 2400,00 лева с ДДС въпреки констатацията на съда относно неговата
недействителност, но това възнаграждение не следва да се възлага в тежест на ответника по
делото.
След като договорът за правна защита и съдействие не поражда правно действие за
страните той не поражда действие и по реда на чл. 78 ГПК за ответната страна и от нея
отпада тежестта от заплащане адвокатско възнаграждение като разноски по делото.
Не може да не се обърне внимание и на обстоятелството, че в представеното по
делото пълномощно е предвидено, че представителите ще заплащат от името на доверителя
си „сключените адвокатски договори за процесуално представителство“, но не е предвидено
за чия сметка ще бъде сторено това, поради което и не е ясно дали във вътрешните
13
отношения доверителят въобще дължи адвокатско възнаграждение или адвокатът заплаща
сам на себе си единствено с цел да докаже направата на разноски и по този начин да се
обогати за сметка на насрещната страна, в случай че резултатът от делото бъде в негова
полза (което е и обичайното развитие по тези дела). При това положение не може да е
приеме за доказано, че страната действително е сторила разноски по делото, които да
подлежат на възстановяване, което пък е допълнителен аргумент искането в тази му част да
бъде оставено без уважение.
По отношение за искането за присъждане на заплатените куриерски услуги в размер
на 15,00 лева, посочени в списъка на разноските по чл. 80 ГПК, следва да се отбележи, че
съгласно константната практика на ВКС (Определение № 1105 от 12.03.2024 г. по ч. гр. д. №
151/2024 г., III ГО на ВКС, Определение № 348 от 04.02.2025 г. по ч. гр. д. № 2737/2024 г., I
ГО на ВКС и мн. др.) по реда на ангажиране на отговорността за разноски се покриват само
тези, които по естеството си са необходими за движението на процеса – нормативно
предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда, поради което не са в
дискреция на страната (напр. дали да изпрати исковата молба по пощата, чрез куриер или да
се депозира лично в съда, дали да се ползва с определен вид превоз, вкл. за процесуалния
представител на страната). Връзката на направените разноски с конкретното съдебно
производство, свежда присъждането им до държавни такси по делото, направени разноски за
производството като възнаграждения за вещо лице, за явяване на свидетели, за участие на
преводач и тълковник. Наред с това, по делото не са представени доказателства за направата
на тези разноски за куриерски услуги, поради което, дори и принципно да се следваха на
страната, то същите отново не биха му били присъдени.
С оглед изложеното, няма основание в тежест на ответника да бъдат възлагани и
разноските за куриерски такси в размер на 15,00 лева, доколкото по своята същност не
представляват необходими разноски по делото, а израз на решението на страната как да
адресира изявленията си до съда.
По сходна причина съдът намира, че не следва да бъде присъждана и сумата в размер
на 1,68 лв., претендирана като банкова такса, като по този повод следва да се посочи,
практиката на ВАС, обективирана в Определение № 12119 от 11.10.2017 г. по адм. д. №
6622/2017 г., VІІ отд., а също и тази на гражданските съдилища – Решение № 324952от
29.01.2018 г. по гр. д. № 50624/2017 г. на Софийски районен съд, Решение № 986 от
21.03.2018 г, по гр. д. № 10243/2017 г. на Районен съд – Пловдив, Решение № 530231 от
15.11.2018 г. по гр. д. № 12867/2018 г. на СРС, Определение № 894 от 16.08.2024 г. на ОС –
Благоевград по в. ч. гр. д. № 747/2024 г. и други. Съгласно Определение № 12401 от
18.09.2019 г. по адм. д. № 10239/2018 г., ІІ отд. на ВАС разноски, представляващи такси за
банков превод, не следва да бъдат присъждани, тъй като те не са свързани с процеса на
събиране на доказателства и не попадат в необходимите за водене на делото разноски,
включващи такива за призоваване на свидетели, вещи лица и за изготвяне на експертизи
(арг. от чл. 75 ГПК), както и възнаграждение за един адвокат (чл. 78, ал. 1 ГПК). Поради това
тези разноски не следва да бъдат заплащани от ответната страна.
На присъждане подлежат разноските, които страната реално е заплатила във връзка с
извършването на определени правни действия в процеса, а направените от страната разходи
за банкови такси са за предоставени услуги от трети лица, поради което те не представляват
разноски по смисъла на горните разпоредби и като такива са недължими за присъждане. В
този смисъл е и съдебната практика, обективирана в Определение № 8868 от 06.07.2020 г. по
адм. дело № 3626/2020 г. на ВАС, VI отд., както и в Определение № 60382 от 23.12.2021 г. по
гр. д. № 2584/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и множество решения на районните съдилища в
страната, сред които Решение № 4387 от 03.12.2021 г. по гр. д. № 41348/2021 г. на СРС,
Решение № 2208 от 18.03.2022 г. по гр. д. № 68705/2021 г. на СРС, Решение № 2408 от
17.02.2023 г. по гр. д. № 34316/2022 г. на СРС и др.
14
Съобразявайки изложеното, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъде присъдена сума в общ размер на 90,00 лв., от които 40,00 лв. – възнаграждение за
вещото лице и 50,00 лв. – заплатена държавна такса за разглеждане на делото.
Така мотивиран, Районен съд – Сливница
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. Р. И., ЕГН **********, с
адрес. гр. Д., ул. „***“ № 5, срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Младост“, бул. „Александър Малинов“ №
51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, че сключеният между Д. Р. И. и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД Договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 467699 от 18.01.2017 г. не ги
обвързва поради нищожност на същия на основание вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на Д. Р. И., ЕГН **********, сумата в общ размер на 90,00 лева,
представляващи разноски в производството пред първата инстанция по гр. д. № 816/2024 г.
по описа на Районен съд – Сливница.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – София
в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
15