Р Е Ш Е Н И Е
Номер: 63 25.05.2023 год. Град Разград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградският административен съд, в публично заседание
на двадесет и шести април две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
при
секретаря Ралица Вълчева, като разгледа докладваното от съдията Марин Маринов административно дело № 56 по описа за
2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл. 145 – 178 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 172,
ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).
Образувано е по
жалба на К. Б. Б. от гр. Р. срещу Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка /ЗППАМ/ № 23-0819-000123 от 24.01.2023 год., издадена от полицейски
инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна, с която на основание чл.
171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП е прекратена за срок от 6 месеца регистрацията на
посоченото там МПС „Ауди А6“ с рег. № ********, собственост на
жалбоподателя. В жалбата и по същество се твърди, че оспореният административен
акт е неправилен и незаконосъобразен, като издаден при неспазване на
предвидената в закона форма и в противоречие с материалния закон. Сочи се, че
заповедта не е мотивирана, тъй като липсва пълно описание на фактическите
обстоятелства, представляващи основание за издаването ѝ. Твърди се, че
данни за нарушението се съдържат в акта за установяването му, който не бил част
от административното производство. Сочи
се и липса на мотиви за определяне на срока на мярката. Развиват се доводи, че
към момента на проверката не е бил изтекъл тримесечния срок, в който водачът С.
К. е могъл да управлява МПС на територията на Република България със
свидетелството си за управление, издадено от Великобритания. Твърди се още, че
на основание чл. 151а от ЗДвП водачът може да управлява МПС на територията на
Република България с британското си свидетелство до изтичане на неговия срок на
валидност (до 18.02.2024 год.), тъй като макар да е напуснала Европейския съюз
на 31.01.2020 год., Великобритания все още е страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство. От съда се иска заповедта да бъде
отменена с присъждане на разноски по делото.
Ответникът по
жалбата – Полицейски инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна – в
придружителното писмо, с което жалбата е изпратена до съда, излага становище за
нейната неоснователност, като моли съда да я отхвърли и да потвърди приложената
мярка.
Съдът, като
обсъди становищата на страните, доказателствата по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, и като направи проверка по реда на чл. 168 от АПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
На 23.01.2023 год. мл. автоконтрольор при
ОДМВР – Варна, сектор „Пътна полиция“, съставил срещу С. Н. К. от гр. Р. Акт за
установяване на административно нарушение /АУАН/ Серия GA, № 897402 за това, че на 23.01.2023
год. в 22:02 часа в гр. Варна, по ул. „Кракра“ до дом № 41, посока към бул.
„Владислав Варненчик“, е управлявал лек автомобил „Ауди А6“ с рег. № ********, собственост на К. Б. Б. от гр. Р., с
чуждестранно национално свидетелство, без да е подменено след пребиваване в
страната повече от 3 месеца, с което е нарушил чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Лицето
управлявало автомобила със Свидетелство за управление на МПС, издадено от
Великобритания, с № Kolev907171s99zm 17, валидно до 18.02.2024 год. При справка
било установено, че водачът К. не е напускал границите на Република България от
23.10.2022 год. Актът бил подписан от нарушителя без възражения.
На 24.01.2023 год., въз основа на
описаните в АУАН факти, полицейски
инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна е издал
оспорената заповед, с която спрямо собственика на автомобила К. Б. Б. от гр. Р.
е приложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП – прекратяване на
регистрацията на ППС лек автомобил „Ауди А6“ с рег. № ******** за срок от 6 месеца.
Като фактическо основание за издаване й
е посочено, че на 23.01.2023 год. в 22:02 часа в гр. Варна, по ул. „Кракра“,
посока към бул. „Владислав Варненчик“, С. Н. К. е управлявал лек автомобил
„Ауди А6“ с рег. № *********,
собственост на К. Б. Б., с чуждестранно национално свидетелство за управление
на МПС, издадено от Великобритания,
с № Kolev907171s99zm 17, което на основание чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е невалидно
на територията на Република България.
Заповедта е връчена на оспорващия на
16.02.2023 год. и е обжалвана чрез административният орган на 02.03.2023 год.,
видно от товарителница № DB004931660BG на „Български пощи“ ЕАД.
С оглед на така установените по делото
факти, съдът приема от правна страна следното:
Жалбата, като подадена от надлежна
страна, в предвидения в чл. 149, ал. 1 от АПК срок и срещу индивидуален
административен акт, подлежащ на оспорване, съгласно разпоредбата на чл. 172,
ал. 5 от ЗДвП, е процесуално допустима.
Съдът намира, че заповедта е издадена
от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните
административни мерки по чл. 171 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед на
ръководителите на службите за контрол или на оправомощени от тях лица. Полицейските
инспектори в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна, какъвто е ответника по
жалбата, са оправомощени със Заповед № 365з-8226 от 30.12.2021 год. на
директора на ОДМВР – Варна да прилагат принудителни административни мерки по
ЗДвП. Тази заповед е издадена на основание Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 год.
на министъра на вътрешните работи, с която областните дирекции на МВР са
определени като служби за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ЗДвП.
Оспорената заповед е в установената
форма и съдържа реквизитите, изискуеми по чл. 172 от ЗДвП във вр. с чл. 59, ал.
2 от АПК, включително фактически и правни основания за издаването ѝ. В
този смисъл неоснователни са твърденията на оспорващия за порок във формата на
оспорения административен акт. В заповедта са описани подробно и ясно фактическите
основания за прилагането на процесната ПАМ,
като и правните норми под които те са
подведени. Доколко тези фактически основания са доказани и правилно ли
са подведени под съответните правни
норми е въпрос на материална законосъобразност на оспорения акт.
Неоснователно е твърдението на
оспорващия, че административният орган незаконосъобразно се е позовал на АУАН
от 23.01.2023 год., тъй като той бил давал началото на друго производство.
Безспорно е, че със съставяне на АУАН се
дава началото на административнонаказателно производство по ЗАНН. Това обаче не
изключва възможността този акт да се
ползва и като фактическо основание за
издаване на заповед за налагане на ПАМ. Ненапразно ПАМ са уредени в чл. 22 и
чл. 23 от ЗАНН. Наред с това АУАН има качеството на писмено доказателство
относно установените с него факти, в административното производство по АПК, тъй
като е официален документ съставен от длъжностно лице в кръга на службата му и
в административното производство се ползва с формална доказателствена сила по отношение на установените с него факти до
доказване на противното,съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Съгласно чл. 39, ал. 1 от АПК фактите и обстоятелствата се установяват чрез
обяснения, декларации на страните или на техни представители, сведения, писмени
и веществени доказателствени средства, заключения на вещи лица и други
средства, които не са забранени със закон, освен ако специален закон предписва
доказването на някои факти и обстоятелства да се извърши и с други средства.
Съгласно чл. 40, ал. 2 от АПК силата на писмените доказателства се определя
съобразно нормативните актове, действали по времето и мястото, където те са
съставени, освен ако това е несъвместимо с разпоредби на българското право. В
случая цитирания в оспорената заповед АУАН, редовно съставен по реда на ЗАНН, е
именно такова писмено доказателство, което
установява фактите и обстоятелствата за извършеното административно
нарушение, въз основа на които административният орган е издал оспорената
заповед.
Неоснователно е и оплакването за липса
на мотиви за определяне на срока на мярката, тъй като административният орган я
е определил в минималния предвиден в закона срок, поради което неизлагането на
мотиви не съставлява съществено нарушение съгласно константната съдебна
практика
При издаването ѝ не са допуснати съществени процесуални нарушения,
а и оспорващият не сочи конкретни такива.
По отношение на материалната законосъобразност на
оспорената заповед съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 171, т.
2а, б. „а“ от ЗДвП с цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата
и преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ „прекратяване
на регистрацията на пътно превозно средство“ на собственик, чието моторно
превозно средство е управлявано от лице, което не е правоспособен водач, не
притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишено от
право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен
ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171,
т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс. От
анализа на тази норма следва, че процесната ПАМ се прилага при наличието на три
кумулативни предпоставки: 1. адресатът на мярката да е собственик на МПС; 2. да
е установено, че собственото му МПС е управлявано от друго лице; и 3. това лице
да не е правоспособен водач.
Според чл. 150 от ЗДвП, всяко ППС,
което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва
да се управлява от правоспособен водач.
Според чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да
управлява МПС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно
за категорията, към която спада управляваното от него МПС, да не е лишен от
право да управлява МПС по съдебен или административен ред, както и
свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно
отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от НПК и да не е
обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.
При проверката водачът е представил
СУМПС, издадено във Великобритания, чийто срок на валидност не е изтекъл. Съобразно
разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно
превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на
Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1.
държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението
по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към
конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по
Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута
на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него;
3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4.
свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към
Конвенцията за движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава
- членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението
за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.
Посочените хипотези от т. 1 до т. 5 от разпоредбата са алтернативни, т. е.
наличието на която и да е от тях е основание да бъде призната валидност на
издадено свидетелство за управление на МПС на територията на Република
България.
На първо място не са налице хипотезите
на чл. 161, т. 2, т. 3 и т. 4 от ЗДвП, тъй като няма данни водачът К. да е член
на въоръжена сила или цивилен компонент на НАТО, британското му СУМПС не е
придружено с легализиран превод на български език, нито пък е международно
такова.
На следващо място, на 31.01.2020 год.
влезе в сила Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство
Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за
атомна енергия, при което Обединеното кралство напусна Европейския съюз.
Последва преходен период до 31.12.2020 год., през който правото на ЕС продължи
да действа за Великобритания. С изтичането на този единадесетмесечен преходен
период, считано от 31.12.2020 год., по отношение на Обединеното кралство вече
не са приложими нормите на правото на ЕС. Поради това и при липса на изрично споразумение
между ЕС и Великобритания, СУМПС, издадени от последната, по времето когато все
още е била член на ЕС, не се третират като издадени от държава-членка на ЕС.
Предвиденото в чл. 2, § 1 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 20 декември 2006 г. относно свидетелства за управление на превозни
средства и взаимно признаване на свидетелствата за управление на МПС, издадени
от държавите-членки, занапред също не намира приложение. Следователно към
датата на извършване на проверката – 23.01.2023 год., подобно взаимно признаване
не следва от правото на ЕС, поради което и не е налице хипотезата на чл. 161,
т. 5 от ЗДвП.
По отношение твърдението на оспорващия,
че макар да е напуснала Европейския съюз на 31.01.2020 год., Великобритания все
още е страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, и на
основание чл. 151а от ЗДвП британското свидетелство следва да се признава в
срока му на валидност, съдът намира същото за неоснователно. Първо - целта на
Споразумението за Европейското икономическо пространство (ЕИП) е да разшири
обхвата на вътрешния пазар на ЕС, за да включва държавите от Европейската
асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). В този смисъл членството на
Великобритания в ЕИП бе последица от членството в ЕС. Съгласно чл. 126,
параграф 1 от Споразумението за ЕИП, споразумението се прилага на териториите,
в които се прилага Договорът за създаване на Европейската икономическа общност,
при определените условия в този Договор, както и на териториите на Република
Австрия, Република Финландия, Исландия, Княжество Лихтенщайн и Кралство
Норвегия и Кралство Швеция. Следва да се има предвид, че тази разпоредба на
Споразумението не е актуализирана и под Договорът за създаване на Европейската
икономическа общност следва да се разбира Договорът за функциониране на
Европейския съюз, както се нарича той от 01.12.2009 год., както и че
междувременно Австрия, Финландия и Швеция се присъединиха към ЕС през 1995 год.
и единствено Исландия, Норвегия и Лихтенщайн останаха членове ЕАСТ. Съответно,
тъй като беше член на ЕИП производно от членството си в ЕС, Великобритания
престана да бъде договаряща страна по Споразумението за ЕИП на 31.01.2020 год.,
но запази правата си по Споразумението до изтичането на преходния период до
31.12.2020 год. Междувременно договарящите страни по Споразумението за ЕИП –
членове на ЕАСТ сключиха отделно Споразумение за разделяне с Обединеното кралство
на 28.01.2020 год., което до голяма степен преповтаря релевантните части от
съдържанието на Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство от ЕС. От
изложеното следва, че считано от 01.01.2021 год. Великобритания не е договаряща
страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, не се
ползва с правата на такава, и съответно свидетелствата за управление на МПС,
издадени от нея, няма как да се признават на територията на Република България
на основание чл. 151а от ЗДвП.
Действително, по отношение валидността
на територията на Република България на притежаваното от водача британско
СУМПС, приложение след 31.12.2020 год. намира Виенската конвенция за движение
по пътищата от 1968 год., по която както Република България, така и Великобритания
са договарящи страни. Конвенцията обаче не предвижда неограничено във времето
признаване на валидността на чуждестранното национално или международното
свидетелство за управление, като националното законодателство на всяка от
договарящите държави може да ограничи валидността на чуждестранното
свидетелство за управление и това е направено от повечето държави при различни
срокове, често в зависимост от визовата им политика. В националното ни
законодателство също е предвиден такъв срок за признаване валидността на
националните свидетелства за управление, издадени на територията на друга
договаряща по конвенцията страна, след изтичането на който те не се признават –
това е тримесечният срок по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП от влизането им в страна, в
който българските граждани могат да управляват МПС с чуждестранното
свидетелство.
Водачът К. е български гражданин, който
управлява МПС на територията на Република България, поради което следва да
съобрази поведението си с разпоредбата на
чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Според нея, българските граждани могат да
управляват моторни превозни средства на територията на Република България с
чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава-членка
на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, в срок
до 3 месеца от датата на влизането им в страната. Пряка последица от изтичането
на тримесечния срок, визиран в цитираната национална разпоредба, е дерогиране
валидността на чуждестранното свидетелството за управление на МПС за
територията на Република България. Действително, това не лишава водача от
правоспособност да управлява МПС, но същият губи правото да управлява МПС на
територията на страната, тъй като не притежава валидно СУМПС по смисъла на
националното законодателство. Тоест управлението на МПС от водач в хипотезата
на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП – с
чуждестранно СУМПС, след изтичане на тримесечния срок от датата на влизането му
в страната, е равнозначно на управление на МПС без свидетелство за
правоуправление.
В настоящия случай съдът намира, че
административният орган не успя да докаже в условията на пълно и главно
доказване обстоятелството, че лицето С. Н. К. е управлявал процесното МПС след изтичане на тримесечния срок от
влизането си в страната с издаденото в Обединеното кралство свидетелство за
правоуправление. В АУАН, който е приложен като доказателство в
административната преписка, е посочено, че от направената справка е установено,
че водачът К. не е напускал Република България от 23.10.2022 год., а проверката
при която е установено да управлява МПС е извършена на 23.01.2023 год. в 22:02
часа т.е. два часа преди да изтече тримесечния срок. В оспорената заповед не е посочена началната
дата, от която според административният орган
К. пребивава в Република България, за да може да се установи как
административният орган е приел, че той пребивава повече от три месеца в
страната. Този пропуск лишава от възможност съдът да прецени дали действително
е изтекъл или не тримесечния срок по чл.
162, ал. 1 от ЗДвП, а оспорващият да
представи доказателства, с които да опровергае така приетото от
административния орган.
Действително в административната
преписка е приложена разпечатка именувана „Справка за пътуване на лице –
Български гражданин” , в която е посочено, че е направена от В. С. И. - служител в сектор „Пътна
полиция” Варна, и че за български
гражданин с ЕГН ********** няма
данни за периода от 01.09.2022 до 24.01.2023 год. Тази справка обаче не може да
се третира като писмен документ част от административната преписка, тъй като не
е подписана от лицето, което я е издало,
не е заведена в някакъв деловоден регистър, нито е посочено
по какъв ред е приобщена към административната преписка и административният
орган не се е позовал на нея. Наред с това в справката не е посочено в коя
информационна система на МВР или друга служба е извършена проверката. На съда е служебно известно, че след
приемането на Република България за член на Европейския съюз от 01.01.2007 год.
и с оглед ДИРЕКТИВА 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април
2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните
семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на
държавите–членки, при преминаване на границата българските граждани се
проверяват от компетентните органи на МВР по метода „анализ на риска”, поради което данните за пътуванията им в АИС „Граничен
контрол” са непълни след тази дата.
След като административният орган
не е доказал по безспорен начин, че С. Н. К. е управлявал процесното МПС извън тримесечния срок по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП със
свидетелство за правоуправление издадено
от Великобритания без да е заменено с българско свидетелство за управление, т.е. че е управлявал МПС без да притежава
валидно за България свидетелство за правоуправление за категория,
съответна на управляваното МПС, на
каквото основание е издадена оспорената заповед, то същата е издадена без да са
били налице предпоставките, визирани в
чл. 171, т. 2а, б. „а” от ЗДвП и е в противоречие с материалния закон, поради което следва да
бъде отменена.
С оглед изхода на делото искането на оспорващия за присъждане на
сторените по делото разноски е основателно.
Същото е доказано в размер само на 10 лв., платена държавна такса.
Размерът на платения адвокатски хонорар не е доказан. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие от
22.02.2023 год., в който е договорено възнаграждение от 1000 лв., платими в брой, като е посочено, че
договорът представлява доказателство и служи за разписка за плащането на
уговорената сума. В договора обаче няма
вписване, че сумата е платена в брой. Двете
понятия са различни. Така представения договор доказва, че е уговорено възнаграждение
от 1000 лв., което може да бъде платено в брой и че договорът служи за разписка
и не е необходима изрична такава за доказване на плащането, но не доказва че
плащането е извършено, т.е. че парите са дадени. Съгласно т. 1 от от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по ТД № 6/2012 год. на
ОСГКТК на ВКС, задължително за
съда, само вписването за плащане
в брой, ако такова е уговорено, доказва сторените разноски за възнаграждение на
адвокат и договорът има характер на разписка. Случаят обаче не е такъв, поради
което съдът счита, че разноските за
възнаграждение за адвокат в размер на 1000 лв. са недоказани. Неоснователно е
искането за разноски в размер на 10 лв., платена куриерска услуга. Тези разходи
не са разноски в производството пред съда.
Мотивиран така и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 23-0819-000123 от 24.01.2023 год., издадена от полицейски
инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Варна да заплати на К.
Б. Б. с ЕГН ********** от гр. Р. разноски по делото в размер на 10 лв.
Решението
не подлежи на обжалване.
Съдия:
/п/