Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 18.02.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №6684 по описа за 2020 год.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.02.2020 год., постановено по гр.дело
№31831/2019 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, поправено с решение от 08.06.2020
год., е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.Т.“
ЕООД срещу „Ч.Е.Б.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 36.82 лв. – получена без основание цена за достъп до електроразпределителната
мрежа за м.февруари 2014 год. за обект, намиращ се в гр.София, Национален парк
„Витоша“, хижа „Бели брези“, начислена с фактура №********** от 04.03.2014
год., което вземане е прехвърлено с договор за цесия от 07.09.2017 год.,
сключен между ищеца и „Т.“ ЕООД, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №12734/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 61 с-в.
Срещу решението е подадена
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Ч.Е.Б.“ АД. Жалбоподателят
поддържа, че спорът е свързан
със специфични отношения по ЗЕ – дължимост на цена за
достъп до електроразпределителната мрежа като мрежова услуга. „Т.“ ЕООД било
клиент на ответното дружество, като за предоставения достъп били издавани ежемесечни
фактури за периода от 03.08.2012 год. до 04.07.2014 год. на обща стойност 918.03 лв., която сума била заплатена на 09.07.2014 год. Впоследствие
посоченото дружество прехвърлило вземания, възникнали от тези доброволни
плащания на дружества с един и същ собственик, управител, адрес и контролиращо
лице – адв. В.В.Т.и баща му
В.В.Т., с единствена цел да се твърди формална причина да се
водят дела от „различни“ кредитори по всяко от делата и да се претендират
разноски за адвокатско възнаграждение от 300 лв. и разноски за адвокатско
възнаграждение от 300 лв. в заповедното производство, или общо над 12 000
лв. Цесията не можела да уврежда кредитора, а и следвало да има призната от
закона, а не незаконна цел, което било достатъчно основание както за отхвърляне
на иска, така и на самостоятелно основание – дори и искът да не бъде отхвърлен,
да не се присъждат разноски. В случая по делото се оспорвала само една фактура
за достъп до мрежата за сумата от 36.82 лв., която била заплатена. По делото не
било доказано от кого е заплатена тази сума, а ответникът оспорвал това да е
сторено за сметка на „Т.“ ЕООД. Цесията не била съобщена на ответника. От
фактурата било видно, че единствената начислена компонента е „достъп до
разпределителната мрежа за брой дни и предоставена мощност“ на стойност с
включен ДДС и наличието на договор било достатъчно за признаване на дължимостта на сумата, тъй като цените за мрежови услуги се
дължали за всеки ден от договора, без значение дали се потребявала
електрическа енергия, съгласно чл. 29, ал. 1 ПТЕЕ и Решение № Ц-25 от 29.07.2013 г. на
ДКЕВР /раздел IV, т.2/. До обекта имало
и присъединителни съоръжения – виж §1 т.11 от ДР от Наредба №6 от 2004 г. за
присъединяване на производители и потребители към електро-разпределителната
мрежа /от 2004 год., отм. 2014 год./. По делото било безспорно, а и от
писмените доказателства била установена обвързаността на „Т.“ ЕООД и „Ч.Е.Б.“
АД от договор за продажба на електрическа енергия за стопанска дейност при общи
условия, ведно със споразумения №1 и №2 към него от 17.03.2003 год., с които
клиентът бил завил и договорил предоставена мощност от 35 кВтч
за първия и 30 кВтч за вторият абонатен номер, или
общо 65 кВтч. Още с присъединяването на обекта и сключване на договор за доставка се
договаряла предоставената мощност. Тя представлявала
максимална или „гранична“ мощност, която операторът на мрежата – „ЧЕЗ
Разпределение България“ АД се задължавал да резервира, т.е. да може да осигури.
В този смисъл не намирал законова опора изводът, че ако средството за търговско
измерване било демонтирано, въпреки наличие на договор между страните, това
освобождавало стопанския клиент да заплаща мрежовата услуга достъп. Дължимостта й била свързана само с резервираната мощност /в
случая 65 кВтч/ и докато „ЧЕЗ Разпределение България“
АД предвиждало/ангажирало тази мощност за съответния клиент, той дължал месечни
такси за това. По делото не била ангажирана нито съдебно-техническа експертиза,
нито били представяни други доказателства за това, че средствата за търговско
измерване за обекта на „Т.“ ЕООД са били демонтирани /като не било ясно и дори
колко от тях се твърди да са били демонтирани/. Това, че доставката била временно
преустановена, не означавало, че средствата за търговско измерване са били демонтирани,
а още по-малко от това можело да се направи извод за липса на присъединяване и
достъп. Следователно СРС неправилно бил приложил материалния закон – чл. 29,
ал. 1 ПТЕЕ. Дължимостта и заплащането на цената
достъп като част от общото задължение по договора за доставка било
регламентирано и в Наредба №1 от 18.03.2013 год. за регулиране цените на
електрическата енергия, както и в Общите условия на договорите за продажба на
електрическа енергия на „Ч.Е.Б.” АД, така и съгласно чл. 30,
ал. 1, т. 13 ЗЕ, цената за достъп до електроразпределителните мрежи подлежала
на регулиране от ДКЕВР. Според Наредбата
за регулиране на цените цената за достъп се регулирала от Комисията /чл. 1, чл.
З, ал. 1, чл. 19, чл. 29/, която с Решение №Ц- 25/2013 год., била прела, че цената
за достъп ще се определя на ден /т.е. за всеки ден, независимо от това дали има
потребление на електрическа енергия/. Цената за разпределение се формирала от
цена за достъп до електоразпределителната мрежа и
цена за пренос, които в цялост имали предназначението да компенсират разходите
на разпределителните дружества за експлоатация, реконструкция, разширяване и
управление на електроразпределителната мрежа. Принципът на заплащане на цена
за тази услуга бил на солидарност – такава заплащали всички клиенти,
притежаващи обекти, присъединени към електроразпределителната мрежа. В действителност разходите за
поддръжка и управление на мрежата не зависели от размера на консумацията на
отделния потребител, а от ангажирания за нуждите на всеки отделен потребител
капацитет от мрежата в съответствие със заявената от него мощност, което бил и
един от мотивите за приложимия в момента метод на ценообразуване. Това било
така, защото дори когато клиентът не ползвал електрическа енергия, дружеството
поддържало съоръженията в готовност да осигури максималната заявена от клиента
мощност във всеки един момент. Според действащите в момента цени за електрическа
енергия, всеки стопански клиент заплащал за поддръжката на резервирания от него
капацитет от мрежата, независимо от моментната консумация. Неправилен бил
изводът на СРС, че при преустановена доставка клиентът не бил присъединен
към мрежата. Той бил направен в противоречие с разпоредбите на Наредба №6/2004
год. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия
към електроразпределителната мрежа /отм./ – § 1, т. 8 от ДР, чл. 32, ал. 1. Освен това смяната на
кредитора не можела в никаква степен да влошава или изменя положението на
длъжника, като цесионерът придобивал цедираното
право с всичките му предимства и недостатъци. Цесията не можела да лиши
длъжника от права, които той имал към цедента, нито
да ограничава кръга на неговите възражения. Това важало и по отношение на разноските
по изпълнението и на евентуалните възражения на длъжника срещу тях. Акцесорният характер на разноските по изпълнението спрямо
главното цедирано вземане /чл. 76, ал. 2 ЗЗД/ не
предполагало положението на длъжника по отношение на техния размер да се влоши
при евентуална цесия, включително и при няколко цесии на части от вземането. Цедирането на части от вземането не означавало, че
вземанията стават няколко и че спрямо всяко от тях следва да се определят
разноски по изпълнението. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата „П.Т.“ ЕООД счита,
че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че към момента на
издаване на процесната фактура, електрозахранването в обекта е било прекъснато и „Т.“ ЕООД не е имало достъп до електроразпределителната
мрежа, в каквато насока били и изявленията на ответното дружество, обективирани в негово писмо изх. №100000023074 от 08.05.2012 год. /чиято истинност не била оспорена/, както и че средствата за техническо
измерване били демонтирани. Ирелевантни били твърденията
на жалбоподателя, че достъпът
на „Т.” ЕООД до мрежата не е бил
прекъснат, тъй като това се
оборвало
от направените от него
изявления в горепосоченото писмо.
В този смисъл не било необходимо назначаване на съдебна експертиза, която да установява
неизгоден за ответника факт, при положение
че самият той бил заявил,
че достъпът на „Т.“ ЕООД до електроразпределителната мрежа е бил прекъснат през процесния период и средствата за търговско измерване били
демонтирани. На следващо място сочи, че уведомяването за цесията било извършено
надлежно преди депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК, което се установявало от приложените по делото документи, които
не били оспорени от ответника. Безспорно било и извършеното плащане по процесната фактура от страна на „Т.” ЕООД, като без
значение било кое лице физически било посетило офис на ИзиПей
и било заплатило сумата – в разписката, издадена от ИзиПей
изрично като платец бил посочен „Т.” ЕООД. В писмо с
изх.№100000071098 от 02.12.2014 год. на „Ч.Е.Б.“ АД било отразено, че след
погасяване на дължимите задължения на 09.07.2014 год. доставката на
електрическа енергия на процесния обект е била
възстановена на 10.07.2014 год. Следователно „Т.” ЕООД нямало достъп до
електроразпределителната мрежа през процесния период,
за който била издадена фактурата и не дължал суми за услугата достъп. През процесния период били приложими ПТЕЕ, според които цената
за достъп се заплащала само при условие, че услугите се ползват, а в случая
захранването в имота било прекъснато, като на 15.03.2012 год. били демонтирани и двата
електромера — с фабрични номера 11846816 и 0046697, отчитащи електрическата
енергия, като захранването било възстановено едва на 10.07.2014 год. Ответникът
изрично бил предупредил „Т.” ЕООД, че електроснабдяването ще бъде възстановено
след отстраняване на причината за прекъсването и когато потребителят бил
компенсирал разходите за прекъсване и възобновяване на снабдяването в случай,
че прекъсването е по вина на потребителя. Спорният по делото въпрос бил дали е
налице основание за заплащане на цена за достъп до разпределителната мрежа в
период, през който клиентът на електроснабдителното дружество е бил лишен от
такъв. Правилно СРС бил приел, че в случая не е било налице основание за заплащане на цената за достъп
до разпределителната мрежа. При прекъсване на електрозахранването на имота
и демонтиране на средствата за търговско
измерване от страна на преносното предприятие или краен снабдител,
разпределителната мрежа не се ползвала, не се потребявала
електрическа енергия, като възможността да бъде използвана договорената мощност била
преустановена. Независимо дали
това прекъсване било правомерно, тъй като се дължало на неизпълнение на
задължението за заплащане на цената на потребена
електрическа енергия /каквато право за продавача било предвидено в чл. 123а ЗЕ
и чл. 42, ал. 2 от Общите условия/, или било неправомерно /този въпрос имал
значение само за евентуалната отговорност за вреди между страните/,
потребителят бил лишен от достъп до разпределителната мрежа. След като
последната не се използвала от потребителя не по негово желание, а поради липсата на техническа
възможност за това, вследствие на прекъсването на захранването и демонтиране на
електромерите, то заплащането на цена за достъп до нея като вид мрежова услуга не се
дължало от потребителя, тъй като
фактически такава не му била предоставена. Обективно потребителят не бил присъединен към
електроразпределителната мрежа в този период, с оглед на което в тежест на
същия не можело да се възлагат разходи за поддръжката и управлението на тази
мрежа. В този смисъл ирелевантни били всички
възражения на жалбоподателя, че през процесния период
е имало основание за начисляване на цена за достъп при прекъснато захранване на
процесния адрес и демонтирани средства за търговско
измерване. Неоснователно било и възражението на жалбоподателя, че договорът за
цесия е нищожен. Вземането срещу „Ч.Е.Б.” ЕАД на цедента
„Т.” ЕООД било цедирано в размера, който бил
фактуриран от електроснабдителното дружество в процесната
фактура и сумата по нея била платена. В случая фактурираното вземане било за
периодично плащане. Това означавало, че всяка фактурирана сума /в случая на
месечна база/ представлявала отделно задължение на абоната спрямо “Ч.Е.Б.” АД. ОТ това
следвало, че е „Т.“ ЕООД имал избор, а не задължение, как ще предяви исковете –
дали с една искова молба като обективно съединени искове за няколко отделни престации на периодични плащания по отделни фактури или
поотделно за всяка от тях. Във всички случаи отделните престации
представлявали отделни искове, като право на “Т.” ЕООД било дали, как и кога ще
предяви иск за тях, дали ще ги прехвърли заедно или поотделно на трето лице – цесионер и др. Поради това договорът за цесия не бил
нищожен, ответникът бил надлежно уведомен за новия си кредитор по процесната фактура, поради което и ищецът имал спрямо него качеството
на „кредитор” на валидно вземане. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за
разглеждане по реда на чл. 422, ал 1 ГПК иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, но е неправилно.
По исковете по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са
обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен
случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност,
но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
В разглеждания
случай въззивният съд приема за установено въз основа
на съвкупната преценка на събраните доказателства, че през 2014 год. между
ответното дружество и „Т.“ ЕООД е съществувало облигационно правоотношение по
договор за продажба на електрическа енергия за стопанска дейност, сключен при
общи условия, за обект „Хижа Белите брези“ в природен парк „Витоша“, който е
бил присъединен към електроразпределителната мрежа – клиентски №210007930686,
абонатен №94228037, с предоставена мощност – 35 kW и абонатен №94228038, с предоставена мощност – 30 kW, или общо 65 kW.
На 04.03.2014 год. ищецът издал процесната
фактура №********** от 04.03.2014 год., включваща единствено стойност на
услугата достъп до разпределителната мрежа в размер на 36.82 лв. /с ДДС/.
Посочената дума била заплатена от „Т.“ ЕООД на 09.07.2014 год.
На 07.09.2017 год. между „Т.“ ЕООД, като цедент
и ищеца, като цесионер, бил сключен договор за цесия
с предмет вземане срещу „Ч.Е.Б.“ АД за сумата от 36.82 лв. – недължимо платена
по фактура №********** от 04.03.2014 год. На 13.09.2017 год. ответното
дружество било уведомено за цесия от „Т.“ ЕООД.
Основният спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство въпрос е свързан с дължимостта на процесната сума,
която е била начислена от ответното дружество с процесната
фактура като цена на услугата достъп до електроразпределителната мрежа.
Съгласно разпоредбата на чл. 94а, ал. 1 ЗЕ, енергийното предприятие –
краен снабдител осигурява снабдяването с електрическа енергия на обекти на
битови и небитови крайни клиенти, които обекти са вече присъединени към
електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение в съответната лицензционна територия. Продажбата на електрическа енергия
на крайни клиенти става по регулирани от ДКЕВР /сега КЕВР/ цени и при общи
условия на енергийното предприятие – краен снабдител – чл. 97, ал. 1, т. 4 и
чл. 98а ЗЕ.
С нормата на чл. 29 от Правилата за търговия с електрическа енергия е
въведено изричното задължение за клиентите, присъединени към
електроразпределителната мрежа, да заплащат на крайния снабдител цени за достъп
до електропреносната мрежа, за пренос по електропреносната мрежа, за достъп и
пренос по електроразпределителната мрежа и други мрежови услуги за съответния
ценови период, като тези цени се определят от ДКЕВР /сега КЕВР/. Съгласно чл.
29, ал. 1 от правилата, мрежовите услуги се заплащат от клиентите върху
фактурираните количества активна електрическа енергия, в съответствие със
средствата за търговско измерване и/или предоставената мощност в местата за
измерване, определени в съответствие с Правилата за измерване на количеството
електрическа енергия и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по утвърдените от КЕВР
цени.
С Решение № Ц-25 от 29.07.2013
год. на ДКЕВР и на основание чл. 30, ал.
1, т. 13 ЗЕ е била определена цена за достъп до електроразпределителната мрежа
на небитови потребители – абонати на ответника в размер на 0.01628 лв./kW/ден /т. 4.2/,
като посочената цена важи и за процесния период. При
определянето на цените за битови и небитови клиенти е възприет различен подход,
като при ползване на обекта за битови нужди цената за достъп се заплаща върху
количествата действително изразходвана електрическа енергия, докато при
потребление за небитови нужди цената за достъп е определена на ден съобразно
предоставената мощност или ангажирания от потребителя капацитет на мрежата и се
дължи за всеки ден, през който продължава присъединяването, независимо от
количеството потребена електрическа енергия.
Според дефиницията, съдържаща се в разпоредбата на § 1, т. 15 от ДР на
ЗЕ, „достъп“ е правото за използване на преносната мрежа и/или
разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия или природен газ
срещу заплащане на цена и при условия, определени с наредба, т.е. цената за
достъп се заплаща за поддържането на мрежата и принципната готовност за престиране на електрическа енергия. Разходите за поддръжка
и управление на мрежата зависят от ангажирания за нуждите на всеки отделен
клиент капацитет в мрежата в съответствие със заявената от него мощност. Така
всеки небитов клиент заплаща цена за поддръжката на резервирания от него
капацитет от мрежата, независимо от моментната консумация при наличието на
присъединяване към мрежата. Стойността на услугата достъп до разпределителната
мрежа зависи от предоставената мощност, заявена от конкретния стопански
потребител – според чл. 33, ал. 1 и чл. 37 от Наредба № 6 от 24.02.2014 год. за
присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към
преносната или към разпределителните електрически мрежи, предоставената мощност
се заявява от клиента и може да бъде увеличавана или намалявана до изтичане на
срока на договора за присъединяване отново по негово искане /виж и клаузата на
чл. 33 от процесния договор/. В този смисъл цената за достъп до
разпределителната мрежа не зависи от ползваното количество електрическа
енергия, а от договорената за обекта на клиента предоставена мощност,
независимо дали на същия е била доставяна електрическа енергия или не.
Освобождаване от задължението за заплащането на тази мрежова услуга след
присъединяването към електроразпределителната мрежа, сключването на договор за
продажба на електрическа енергия и предоставянето на заявената от потребителя и
договорена между страните по този договор мощност може да настъпи само при
прекратяване на облигационната връзка или при преустановяване на достъпа до
електроразпределителната мрежа.
В разглеждания случай по делото е установено, че за процесния
обект е била заявена от „Т.“ ЕООД и договорена между него и ответното дружество
предоставена мощност от общо 65 kW, като сключеният между тях договор
за продажба на електрическа енергия не е бил прекратен и не е бил преустановен
достъпа до електроразпределителната мрежа на обекта през м.февруари 2014 год.
Следователно стойността на услугата достъп до електроразпределителната мрежа за
процесния период, възлизаща на 36.82 лв., е дължима и
заплащането й е извършено с основание.
Следователно ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за реституция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД,
което е предмет на сключения договор за цесия, поради което и релевираната претенция се явява неоснователна.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ сумата от
100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
за първоинстанционното производство и направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от
04.02.2020 год., постановено по гр.дело №31831/2019 год. по описа на СРС, ГО,
61 с-в, поправено с решение от 08.06.2020 год., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, БенчМарк Бизнес Център, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 36.82 лв. – получена без основание цена за достъп до
електроразпределителната мрежа за м.февруари 2014 год. за обект, намиращ се в
гр.София, Национален парк „Витоша“, хижа „Бели брези“, начислена с фактура
№********** от 04.03.2014 год., което вземане е прехвърлено с договор за цесия
от 07.09.2017 год., сключен между ищеца и „Т.“ ЕООД, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№12734/2019 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в.
ОСЪЖДА „П.Т.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, БенчМарк
Бизнес Център, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/