№ 658
гр. С., 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - С., 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание
на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20241000502692 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 172 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 193/2022 г. по описа на Окръжен
съд – Монтана, съдът е отхвърлил като неоснователни обективно кумулативно
съединените искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от ищеца П. К. Г., ЕГН **********, срещу ответника
Агенция „Пътна инфраструктура“, Булстат 00069508, с които ищецът иска
ответникът да бъде осъден да му заплати сума в размер на 60 000 (шестдесет хиляди)
лева, предявен като частичен от общо 100 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в
резултат на причинени телесни увреждания при пътен инцидент, реализиран на
31.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считана от датата на
увреждането – 31.05.2019 г. до окончателното изплащане.
При така постановеното решение, съдът е осъдил на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК П. К. Г., ЕГН **********, да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“,
Булстат 00069508, сумата от 360 (триста и шестдесет) лева, представляващи
сторените от ответника съдебни разноски пред Окръжен съд – Монтана.
Решението е постановено при участието на третите лица – помагачи на страната
на ответника по главния и акцесорния иск – „Каро Трейдинг“ ООД, ЕИК ********* и
„Рутекс“ ООД, ЕИК *********.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът П. К. Г., който в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва в неговата цялост. Поддържа се
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението, доколкото било
1
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като
първоинстанционният съд бил нарушил правото на ищеца на участие в съдебния
процес и правото му на защита. Посочва се, че за заседанието, проведено на
13.06.2024 г., ищецът не е бил надлежно уведомен, тъй като процесуалният му
представител е изгубил контакт с него и е уведомил съда за тази обективна
невъзможност. Въпреки изрично направено искане до съда за лично призоваване на
ищеца, такова не е осъществено, като съдебното дирене е приключено в негово
отсъствие. В тази връзка се поддържа, че това е довело до съществено нарушение на
разпоредбата на чл. 10 от ГПК, който задължава съда да осигури на страните
възможност да участват в процеса и активно да съдействат за установяване на
релевантните факти. На следващо място, жалбоподателят изразява несъгласие с
правния извод на съда, че претендираното обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 60 000 лева е неоснователно с оглед силата на пресъдено нещо на предходно
влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 92/2020 г. по описа на Окръжен съд –
Монтана. Макар и да не оспорва задължителната сила на вече влязлото в сила
решение, ищецът поддържа, че настоящият иск представлява втори частичен иск, с
който се претендира остатък от дължимото обезщетение, а не надвишаване на вече
присъден размер. Подчертава се, че в рамките на настоящото производство са били
допуснати доказателства – показания на свидетели, които обаче не са били изслушани
именно поради липсата на лично призоваване на ищеца и неговата невъзможност да ги
доведе при режима на довеждане. По изложените причини се иска въззивният съд за
отмяни на първоинстанционното решение и уважи предявените от ищеца искове.
Претендират се разноски.
Ответникът Агенция „Пътна инфраструктура“ оспорва въззивната жалба като
неоснователна по съображения, изложени в подадения по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК
писмен отговор. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, по делото е постъпил и отговор на въззивната
жалба от страна на трето лице – помагач на страната на ответника – „Каро Трейдинг“
ООД. В него е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба по
подробно изложени съображения. Претендират се разноски.
Третото лице – помагач на страната на ответника „Рутекс“ ООД не взема
становище по депозираната въззивна жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с
инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си
по чл. 269 от ГПК, намери следното:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество
въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г.
ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; №
643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
2
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Окръжен съд – Монтана, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната
му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Въззивният съд намира първоинстанционното решение за правилно и
обосновано.
Преди всичко и предвид влязлото в сила Решение от 22.07.2021 г. по гр. д. №
92/2020 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, което е било ревизирано с Решение №
749 от 25.05.2022 г. по възз. гр. д. № 97/2022 г. по описа на Апелативен съд – С., следва
да бъде споменато, че исковата претенция, предмет на настоящото производство, е
предявена като втори частичен иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал.
1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с която се претендира остатъкът от дължимото
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от един и същ деликт от
31.05.2019 г.
При това положение, отчитайки задължителната сила на постановеното решение
по смисъла на чл. 297 от ГПК, настоящият въззивен съд приема за установен следния
механизъм на процесния инцидент, а именно, че на 31.05.2019 г. при преминаване с
велосипед по мост в с. Доктор Йосифово, намиращ се на третокласен републикански
път 112, ищецът е пропаднал в необезопасен изкоп и е получил множество телесни
увреждания. Към момента на инцидента пътният участък е бил в ремонт, а
отговорността за неговото поддържане и сигнализация е носена от ответника Агенция
„Пътна инфраструктура“. На следващо място, настоящият въззивен съд приема за
установено, че на мястото на инцидента не е била поставена адекватна и достатъчна
пътна сигнализация, съобразена с изискванията на чл. 30 от Наредба № 3/2010 г.,
поради което инцидентът се дължи на нарушението на това задължение от страна на
ответника. Не само това, но решаващият съд по влязлото в сила съдебно решение по
първия частичен иск (предявен за сума в размер на 50 000 лева от общо 150 000 лева)
е констатирал и съпричиняване от страна на ищеца, тъй като същият е преминал по
тротоарна конзола, предназначена само за пешеходци, с което е нарушил
правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 81, т. 5 от ЗДвП. Степента на
това съпричиняване е определена на 20 %. Така и с оглед установените факти е прието
справедливо обезщетение за причинените болки и страдания в размер на 50 000 лева,
като след приспадане на 20 % заради съпричиняване е присъдена сумата 40 000 лева
като обезщетение по първия частичен иск.
На следващо място, касателно понесените от ищеца телесни повреди, техния
вид и причинна връзка с процесния инцидент, по делото пред въззивния съд е
изслушано заключението на вещото лице д-р Ц. Г., изпълнил приетата и неоспорена от
страните Съдебно-медицинска експертиза. От заключението на вещото лице, след
експертна проверка на представената по делото медицинска документация, се
установява, че в резултат на инцидента от 31.05.2019 г. ищецът П. К. Г. е получил
3
множество тежки травматични увреждания, настъпили при падане от няколко метра
височина, като непосредствено след инцидента пострадалият е бил приет в болнично
заведение, където при извършени образни и клинични изследвания е установена
черепно-мозъчна травма с данни за сътресение на мозъка и контузия на главата,
гръдна травма с контузия на гръдния кош, както и тежка гръбначно-мозъчна
травма. Последната включва фрактура на спинозния израстък на последния шиен
прешлен с нискостепенно разместване на фрагмента, както и компресионна фрактура
на тялото на пети гръден прешлен. На фона на вече съществуващи дегенеративни
промени в шийния отдел на гръбначния стълб, настъпилата травма е довела до
високостепенна стеноза на гръбначно-мозъчния канал с компресия върху гръбначния
мозък и развитие на така наречения „Central cord” синдром – тежко неврологично
състояние, свързано с увреждане на централната част на гръбначния мозък.
Клиничната изява на това увреждане е била отчетена с постоянна квадрипаретична
симптоматика, по-изразена в горните крайници, в съчетание с генерализирани сетивни
нарушения. Тази симптоматика е налице към момента на прегледа от вещото лице и
според него не се установява каквато и да било тенденция към подобрение. В рамките
на лечебния процес пострадалият е преминал през стационарно лечение в УМБАЛСМ
„Н. И. Пирогов”, като на 27.06.2019 г. му е извършена перкутанна вертебропластика на
ниво Tх5 с костен цимент с цел стабилизация на гръбначния стълб. След
интервенцията е назначена медикаментозна терапия, носене на шийна яка и активна
рехабилитация. На следващо място и от епикризата на последващ болничен престой
през юни–юли 2020 г. се установява, че е проведено кратко рехабилитационно
лечение, довело до частично подобрение в обема на движение и мускулна сила, но без
съществена промяна в неврологичния статус. Към момента на медицинското
освидетелстване от вещото лице, ищецът продължава да е с тежко увредено
неврологично състояние, като по експертна оценка се установява трайно и
необратимо намаляване на работоспособността в размер на 100 % с чужда
помощ. Състоянието се характеризира с персистиращ квадрипаретичен синдром,
оформена мускулна хипотрофия, значително ограничен обем на движенията в шията,
горните и долните крайници, спастично-паретична походка, възможна единствено с
помощно средство и придружител, както и продължаващи сетивни разстройства с
хипестезия и нарушен вибрационен усет. Към тези неврологични дефицити се прибавя
и анамнеза за преживян исхемичен мозъчен инсулт с левостранна хемипареза, който
допълнително утежнява общото състояние на пострадалия. Съдебно-медицинската
експертиза е категорична, че при П. Г. са налице тежки, трайни и невъзвратими
увреждания, обусловени от увреждане на гръбначния мозък с развитие на миелопатия
и засягане на централните кортикоспинални пътища. Вещото лице подчертава, че
прогнозата за възстановяване е неблагоприятна и че при липса на последваща
активна физиотерапия и рехабилитация състоянието има тенденция не към
подобрение, а към влошаване. Поради установените структурни и функционални
увреждания и невъзможността за самостоятелно обслужване, пострадалият е в
състояние на трайна, пълна неработоспособност.
Въззивният съд кредитира изцяло заключението на вещото лице изготвило
съдебно-медицинска експертиза, като обективно, безпристрастно и компетентно
изготвено от лице, притежаващо специални знания в съответната област.
По делото и във връзка с установяване на протеклия възстановителен процес от
травматичните увреждания, по делото са изслушани показанията на свидетеля П. А.,
от които се установява, че първият й контакт с пострадалия след произшествието е бил
4
в болницата в гр. Монтана, където същият е бил приет по спешност. По време на
посещението си, свидетелката е заварила ищеца в тежко здравословно състояние, с
охлузвания по главата и прояви на сътресение. Свидетелката посочва, че в началото
пострадалият не е разпознал близките си, поради което е било необходимо някой да
остане при него. По нейните думи, състоянието му е било такова, че не е можел да
става, бил е подложен на медикаментозно лечение, включително и чрез прием на
болкоуспокояващи. Все в тази връзка, лекуващият лекар уведомил близките, че
състоянието на пострадалия е сериозно и е необходимо той да бъде транспортиран до
гр. С. за операция. От показанията се установява също, че травмите и последиците от
инцидента са се отразили изключително тежко върху психическото състояние на
пострадалия. Той е бил в състояние на пълна зависимост и невъзможност да се
обслужва сам, което е наложило продължителна грижа от страна на близките.
Свидетелката посочва, че преди инцидента ищецът е бил жизнен и е упражнявал
строителна дейност. След травмата е прекарал приблизително две години на легло, а
впоследствие се е придвижвал първоначално с инвалидна количка, после с патерици,
но винаги с помощ. По отношение на възстановителния период и предприетите
действия от страна на ищеца, свидетелката заявява, че в лечебното заведение
УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов” е започнало раздвижване, след което от болницата в гр.
Монтана е било препоръчано провеждането на домашна рехабилитация. В този
контекст са били посочени редица упражнения за раздвижване на ръцете, които били
провеждани редовно. На свидетелката не й е известно дали пострадалият е приемал
медикаменти преди 2019 г. Касателно евентуално назначено повторно оперативно
лечение, свидетелката заявява, че не е имало изрично уведомяване за необходимост от
втора операция и че близките не са били информирани за такава нужда. Не само това,
но свидетелката категорично отрича пострадалият някога да е отказвал лечение или да
е проявявал безотговорност по отношение на здравословното си състояние. Напротив,
всички указания на медицинските специалисти са били изпълнявани добросъвестно.
Настоящият въззивен съд кредитира изцяло показанията на св. П. А.,
съобразявайки възможната заинтересованост на последните с разпоредбата на чл. 172
от ГПК, тъй като всички те, дадени непосредствено пред първоинстанционния съд,
възпроизвеждат лично възприети обстоятелства, които са пълни, логични,
непротиворечиви и житейски убедителни.
С оглед на установената по-горе фактическа обстановка, въззивният съд
достига до следните правни изводи.
Отговорността на Агенция „Пътна инфраструктура“ се претендира с фактически
твърдения за причиняване на неимуществени вреди на ищеца П. К. Г., произтекли от
бездействието на служители на ответника, в качеството му на субект, на който
Държавата е възложила да поддържа и стопанисва републиканската пътна мрежа,
включително във връзка с възлагане по поддръжката и ремонта на републиканските
пътища.
Съгласно установената съдебна практика (ППВС № 9/1966 г., ППВС № 7/1958 г.)
отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата
другиму и в този смисъл тя е за чужди виновни противоправни действия и има
обезпечително гаранционна функция.
За ангажиране на отговорността на ответника по иск с правна квалификация чл.
49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД обаче е необходимо ищецът да установи при
условията на пълно и главно доказване: претърпените от него вреди, които да са
резултат на противоправно поведение на лицето, комуто е възложена работата, както
5
и тези вреди да са преки и да са причинени виновно от лицето, на което е възложена
работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или
чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата, тоест да се явяват
причинени при или по повод изпълнението на възложената работа (възлагане на
работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД представлява натоварване с извършване на
действия, които спадат към областта, в която възлагащият работата осъществява
някаква собствена деятелност); причинна връзка между деянието и вредите.
Макар така установените по делото факти и обстоятелства несъмнено да
разкриват претърпените от ищеца П. К. Г. вреди, които са в резултат от
противоправното поведение на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“,
респективно в конкретния случай да са налице всички предпоставки за
реализирането на деликтната отговорност на ответника по чл. 49 във връзка с
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, то така предявената частична искова претенция следва да се
отхвърли изцяло като неоснователна по следните съображения:
Както бе споменато и по-горе в настоящото изложение, предмет на настоящото
въззивно производство е предявен от ищеца втори частичен иск по чл. 49 във връзка с
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, с който се претендира доплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили в резултат на инцидент от 31.05.2019 г. Настоящата
искова претенция е с правно основание и фактически твърдения, които са идентични
на тези по вече предявения и разгледан първи частичен иск, по който е постановено
влязло в сила Решение от 22.07.2021 г. по гр. д. № 92/2020 г. по описа на Окръжен
съд – Монтана, което е било ревизирано с Решение № 749 от 25.05.2022 г. по възз.
гр. д. № 97/2022 г. по описа на Апелативен съд – С..
С посоченото решение е било вече установено наличието на непозволено
увреждане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, отговорността на Агенция „Пътна
инфраструктура“ и настъпването на вредоносни последици за ищеца. Така и въз
основа на събраните доказателства е определен пълният размер на справедливото
обезщетение – 50 000 лева, който е редуциран с 20 % поради прието от решаващия съд
съпричиняване от страна на увреденото лице по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като окончателно е
присъдена сума в общ размер на 40 000 лева, която да компенсира понесените от
ищеца неимуществени вреди, които са пряка последица от процесния инцидент от
31.05.2019 г., респективно с това е бил отхвърлен първият частичен иск за разликата от
40 000 лева до 50 000 лева. Това решение е влязло в сила и обвързва страните със
сила на пресъдено нещо, в това число и относно процента на прието
съпричиняване, съгласно чл. 297 от ГПК.
При това положение, както правилно се е мотивирал първоинстанционния съд,
отчитайки трайната и задължителна съдебна практика на ВКС, намерила изражение в
т. 2 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК
на ВКС, то в настоящия случай вече е било прието с влязло в сила решение, че
справедливото обезщетение за ищеца, след редукцията с приетия процент на
съпричиняване, възлиза на сума в общ размер на 40 000 лева, респективно не
съществува остатък от вземането над вече присъдената сума, който да подлежи
на присъждане в отделен процес.
Към тази линия на аргументация следва да се отчете също и становището на
ВКС, намерило изражение в т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС, според което при отхвърляне на частичен иск се отрича
цялото спорно право. В този контекст силата на пресъдено нещо се разпростира
6
върху цялото вземане, включително и върху непредявената част, тъй като от
гледна точка на материалното право несъществуването на част от
претендираното вземане е равнозначно на несъществуване и на останалата част.
Макар настоящият казус да не попада в хипотезата на изцяло отхвърлен частичен иск,
а на частично уважен първи такъв с определен пълен размер на обезщетението,
посоченото тълкувателно разрешение подкрепя извода, че съдебният акт по първият
частичен иск, в частност неговият отхвърлителен диспозитив за разликата над 40 000
лева до претендираните първоначално 50 000 лева, обхваща цялото спорно
материално право, независимо от факта, че предявеният иск е бил частичен по обем.
С оглед на изложеното по-горе, настоящият въззивен съд приема, че
влязлото в сила решение по първия частичен иск е определило пълния дължим
размер на обезщетението, съобразено с установеното по делото съпричиняване от
страна на ищеца, и че по деликта, предмет на това производство, не съществува
остатък от вземане, който да подлежи на присъждане, като с това предявената
искова претенция в настоящото производство за присъждане на още 60 000 лева
се явява изцяло неоснователна.
Касателно предявените в настоящото производство обратни искове на Агенция
„Пътна инфраструктура“ срещу „Каро трейдинг“ ООД и „Рутекс“ ООД, доколкото са
предявени като евентуални и предвид неоснователността на главния иск, то съдът не
дължи произнасяне по тях.
Налице е съвпадение между крайния резултат от изводите на Окръжен съд –
Монтана, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с ал. 3 от ГПК
и чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ на ответника Агенция „Пътна
инфраструктура“ се дължи сума в размер на 360 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение. Относно заявеното искане за присъждане на разноски от страна на
третото лице помагач – „Каро трейдинг“ ООД, то настоящият въззивен съд намира, че
такива не му се дължат съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 10 от ГПК.
Водим от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 172 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 193/2022 г. по
описа на Окръжен съд – Монтана.
ОСЪЖДА П. К. Г., ЕГН **********, да заплати на Агенция „Пътна
инфраструктура“, Булстат 00069508, сумата от 360 (триста и шестдесет) лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на третите лица – помагачи на страната
на ответника по главния и акцесорния иск – „Каро Трейдинг“ ООД, ЕИК ********* и
„Рутекс“ ООД, ЕИК *********.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му чрез
връчване на препис от същото пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8