РЕШЕНИЕ
№
гр.
София,…….2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV-А въззивен състав, в открито съдебно
заседание проведено на двадесет и втори март през две хиляди и двадесет и
първата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия:
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
с участието на секретаря Цветелина
Добрева и като разгледа докладваното от мл. съдия Генадиева в. гр. д. № 10082 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл.258 -чл.273 ГПК.
С решение № 51505 от 25.02.2020г постановено по гр.д.№ 884/19г. на Софийски районен съд, I ГО, 167 състав, е признато за установено на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, че В.Д.К., ЕГН: ********** дължи на „Т.С. " ЕАД, ЕИК: *****сумите
както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ сумата от 1090,68 лв., представляваща цена за потребена
топлинна енергия за имот с аб. № 184020 за периода
23.08.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно с законна лихва от подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК- 23.08.2015г. до окончателно
изплащане на вземането и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 22,05
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 16.09.2015 година до
08.08.2018г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 56276/2018 г. на СРС, 167
състав, като искът е отхърлен за главница за разликата
над уважения размер от 1090,68 лв. до
пълния предявен размер от 1636,02 лв. и периода от 01.05.2014г. до 22.08.20158г.,
както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над уважения размер от 222,05лв.
до пълния предявен размер от 333,08 лв., представляващо обезщетение за забава
върху главницата като погасени по
давност. С решението са отхвърлени изцяло и исковете за сумата от 45,41лв.,
представляваща суми за услугата дялово разпределение за периода от 01.08.2015г.
до 30.04.2018г. и сумата от 09.01лв. обезщетение за забава за периода от
30.05.2016г. до 20.05.2019г.
Съдът с
решението се е произнесъл по разноските съобразно изхода на делото, като е
осъдил ответницата В.Д.К. да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД, хна
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
92,74 лв.,разноски в исковото производство и сумата от 60.70лв., разноски пред
заповедния съд, респективно е осъдил ищеца
„Т.С.“ ЕАД да заплати на ответницата сумата от 166,60лв. разноски в
производството пред СРС.
Решението е
постановено при участието на привлеченото в хода на първоинстанционното
производство от ищеца трето лице-помагач "Т.с." ЕООД.
Недоволен от
постановеното решение в частта, с която частично са отхвърлени предявените искове
за главница за доставена топлинна енергия за разликата над уважения до пълния
предявен размер и акцесорния иск за заплащане на
лихви, както и в частта с която изцяло са отхвърлени исковете за главница и
лихви за услугата дялово разпределение, е останал ищеца "Т.С." ЕАД. С
депозираната от последния въззвна жалба решението се
атакува с доводи за неправилност и нарушения на материалния закон при
постановяването му. Жалбоподателят счита, че неправилно СРС приложил правилата
за давността, както и тези за изпадане на длъжника в забава по отношение на
задължението за главното вземане. Твърди, че става въпрос за вземане обективирано в издадена обща фактура № ********** от
31.07.2015г., която става изискума една на
16.09.2015г., от който момент според въззивника
започва да тече и давността, прекъсната с подаденото заявление за издаване на
заповедта за изпълнение на 23.08.2018г. Отделно от горното се твърди, че
неправилно първостепенния съд е приел,
че ответника не дължи на ищеца сумите за дялово разпределение, която е
фактурирана от ищеца в съответствие със сключените договори между него и
фирмата за дялово разпределение. Сочи се, че въз основана на договора между
дружествата е настъпила и суброгация в правата по
отношение на цитираното задължение. Позовава
се и на чл. 22, ал. 2 от общите условия действащи между страните. Моли се за
отмяна на решението в обжалваната от ищеца част и за уважаване в цялост на
предявените искове. Претендират се разноски, в това число и юрисконсултско
възнаграждение.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответницата В.Д.К. чрез
адв. М., с който оспорва основателността на доводите,
съдържащи се в жалбата на дружеството. Поддържа, че решението на СРС в тази
част е правилно и съответства на приложимите норми от матералните
закони, а претендираните суми за дялово разпределение
не са доказани по основание и размер, с оглед което заявява искане за
потвърждаването на съдебния акт в обжалваната от ищеца част.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, IV-А въззивен състав, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията, съдържащи се в
подадения отговор, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. При извършената служебна проверка въззивният
съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и процесуално допустимо.
По делото не е
спорно, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Това е и установено в хода на първоинстанционтото
производство и въз основа на писмените доказателствата по делото, в това число списък
на етажните собственици, неразделна част от протокол за Общо събрание на
етажните собственици от 24.10.2001г. на процесната
сграда, който е подписан лично от ответница В.К. под № 18 в списъка и неговата
автентичност не е била оспорена. В хода на първоинстанционото
производство е установено, че между страните е съществувало валидно договорно
отношение за продажба на топлинна енергия. Видно и от приетите писмени
доказателства: настанителна заповед РД- 68-7 от 12.05.1999 г. на кмета на Столична
община, сключения въз основа на нея договор за наем по закона за общинската
собственост от 21.07.1999г. и молба - декларация от 02.07.1999г., която носи
подписа на ответницата, по делото се установява, че В.К. е наемател на топлоснабдения имот и за исковия период е ползвала този
имот в качеството на ползвател по смисъла на цитираните нормативни актове. Ето
защо фактът, че през процесния период ответницата е
имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
и страна по облигационното отношение с ищеца, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е
безспорно установен, което е достатъчно за доказване на иска по основание. В
този смисъл е и задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана
в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г. ГК на ВКС, в което е
прието, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна
енергия за собствени нужди като ползва топлоснабден
имот по силата на вещно или по силата на облигационно право на ползване, като
по силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. По делото не се доказва и друго лице да е ползвало имота. В тази
връзка правилни са изводите на СРС, че процесния имот
се ползва от ответницата и нейното двучленно семейство.
На следващо
място, обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в
сградата и конкретно в жилището на ответницата е от значение единствено към
доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер
не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. По делото обаче не е
спорно между страните, че посоченото в исковата молба количество на ползвана
топлинна енергия и нейната стойност са правилно изчислени и реално потребени от ответницата. В подкрепа са и приетите по
делото фактури. Предвид това по делото безспорно установено се явява
обстоятелството, че за периода от м. 05.2014г. до м. 04.2017г. стойността на
реално консумираната топлинна енергия за имот с аб. №
184020 се равнява на 1636,02 лева.
Спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху това, дали
вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за
периода от 01.05.2014 год. до 22.08. 2015 год. включително са погасени по давност, както и за вземането
за услугата дялово разпределение и обезщетението за забава на това вземане.
На първо място, с
оглед задължителните разяснения, дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело №3/2011 год. на ОСГКТК на ВКС, понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ
факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла
на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа
/тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало -
чл. 114, ал. 2 ЗЗД. За задълженията за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия за периода м.05 2014 год. м.08.2015 год. въззивният
съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй
като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради
което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84,
ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало, поради следните съображения:
Анализът действащата
през процесния период нормативна уредба - чл. 155,
ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, води до
извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това
"изравнително" вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните прогнозни фактури.
Съгласно
действалите през процесния период Общите условия на
ищеца, приети с Решение по т. 1 на Протокол 53/18.03.2003 г. на Съвета на
директорите на „Т.С.“ ЕАД, в сила от 12.03.2014 год. и действащи до 01.01.2016г.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, определено на база изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача - чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия.
Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия - в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача. Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята
му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на
задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването
на правото.
В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни
или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за месечна вноска.
Следователно горепосочените главни вземания за периода от 01.05.14г. до 22.08.2015г.
се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните върху тях лихви за забава
според правилото на чл. 119 ЗЗД, както законосъобразно е приел и СРС. В тази
връзка правилно първостепенния съд е отхвърлил иска за сумата над 1090,68лв. до
пълния предявен размер от 1636,02 лв. за главница за потребена
топлинна енергия и за сумата над 222,05лв до пълния предявен размер от 333,08 лв.,
представляващо обезщетение за забава върху главницата като погасени по давност.
Осъщественото от
ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в издадените от ищеца общи фактури,
с който същият свързва началния момент, от който започва да тече погасителната
давност, няма действие по отношение на ответника - арг.
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка и с оглед всичко гореизложено, несъстоятелни
са доводите на възивника, че вземането му за периода
от м.05.14г. – 04.15г. е станало изискуемо
едва с общата фактура на 31.07.2015г.
Следващия спорен
въпрос между страните е по отношение на иска за главница за услугата дялово
разпределение и обезщетението за лихва за това вземане.
По аргумент от
чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и
в действалата към процесния период Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. ).
Всички дейности
и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването,
са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което
обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово
разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (в редакция -
изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г.), дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението
на посочената норма (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ - съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за
извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по
реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а
след това - от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно
чл. 140, ал. 5 - лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда -
етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение (виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ (отм.); - действаща нормативна уредба към
момента на сключването на договора от 20.12.2001 г. между етажните собственици
на процесната сграда и "Т.С." ЕАД).
В разглеждания
случай по делото е доказано, че на 01.11.2007 г. между "Т.С." ЕАД,
като възложител, и "Т.С." ЕООД, като изпълнител, е бил сключен
договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, за срок от 3 години, по силата на който
изпълнителят се задължил да извършва услугата дялово разпределение на топлинна
енергия в сграда - етажна собственост с повече от един потребител, а
възложителят - да му заплаща извършваната услуга за всеки изравнителен период,
съгласно ценоразпис-Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя
средства за дялово разпределение.
Съгласно чл. 22,
ал. 2 вр. чл. 36 от действалите за периода Общи
условия, купувачът на топлинна енергия, каквито e
въззиваемта, заплаща на продавача стойността на услугата
"дялово разпределение", извършвана от избрания от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за
дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на
уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В процесния случай дяловото разпределение в процесния период е извършвано от "Т.С." ЕООД на
база реален отчет. Съгласно представените по делото фактури, цената на
извършената услуга за "дялово разпределение" е фактурирана към
издадените за периода фактури и е в общ размер на 29,92 лв. В обобщение, предвявеният иск за главница за услугата "дялово
разпределение" е доказан по основание, поради което неправилно е отхвърлен
като неоснователен от районния съд.
Същевременно
следва да се съобрази, че възнаграждението за дялово разпределение на топлинна
енергия също се явява периодично плащане по смисъла на чл. 111, б „в“ от ЗЗД,
респективно се погасява с изтичането на тригодишен давностен
срок. В случая давностния срок тече от годишното отчитане
на уредите за дялово разпределение, тъй като именно от този момент се дължи
плащане на услугата, съгласно т. 5,3 от сключения договор между етажните
собственици и топлинния счетоводител /л. 22 от делото на СРС/. В тази връзка
настоящата инстанция намира, че вземането на ищеца за услугата дялово
разпределение за периода от месец 05.2014г. – м.04.2015г., т.е за първия от претендираните отоплителни сезони, за които е дължимо
възнаграждение за топлинно счетоводство в размер на 16,20лв., съгласно
представената по делото фактура № ********** от дата 31.05.2015г. е погасено по
давност. Поради което иска за главница
за услугата дялово разпределение се явява основателен за сумата от 13,72 лв. дължима за периода от м.05.2015г. до м.04.2017г.,
като иска следва да бъде отхвърлен за разликата от уважения размер до пълния предендиран размер от 29,92 лв. както и за периода от м.05.2014г.
– м.04.2015г.
Относно исковете
за установяване дължимост на лихви за забава - по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху таксата
за дялово разпределение, въззивният съд намира
следното:
Съгласно чл. 33,
ал. 4 вр. ал. 5 от Общите условия, обезщетение за
забава в размер на законната лихва се начислява само за задълженията по чл. 32,
ал. 2 (по общата фактура), ако не са заплатени в срока по ал. 2 на чл. 33 - в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на купувача.
От страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест
за това, не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на фактурите
на интернет страницата му, поради което не може да се установи дали ответниците са изпаднали в забава, респективно от кой
момент.
В обобщение, по
изложените съображения, въззивният съд намира, че
решението в частта, в която иска за главница в размер от 13,72лв. за периода от
01.05.2015г. до 30.04.2017г., представляващ такса за услуга "дялово
разпределение", е отхвърлен, е постановено в противоречие с материалния
закон и следва да се отмени, като вместо това искът за тази сума следва да бъде
уважен. В частта, в която исковата претенция за лихви, начислени върху
обсъжданата главница, е отвхърлена, решението е
правилно и следва да бъде повърдено.
По разноските
пред СРС:
Предвид частична
промяна на крайният резултат от спора, в полза на ищеца, чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, следва да се присъдят още общо 0,96 лв. от разноските заплатени в исковото
производство пред СРС и 0,38 лв. от тези платени в заповедното производство.
По разноските
пред СГС:
С оглед изхода
на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 273 ГПК имат и двете страни.
На основание чл.
78, ал. 1, вр. с ал. 8 вр.
чл. 273 ГПК, в полза на въззивника - ищец следва да
се присъдят разноски за въззивното производство в
размер на общо 2,48 лв. - част от държавната такса в размер на 25 лв. и от
разноските за юрисконсулт , определени от въззивния
съд по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредба а заплащането на правната помощ (обн. ДВ. Бр. 5/17.01.2006 г.), съобразявайки извършената от
упълномощения от него юрисконсулт дейност, в размер на 100 лв., съразмерно с
уважената част от въззивната жалба. Възиваемата страна В.К. на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК се дължи присъждане на разноски съобразно с отхвърлената част на въззивната жалба, в размер на общо на 196,04 лева.
По аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК, решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран,
Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
51505 от 25.02.2020 г., постановено по гр. д. № 884/2019 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 167 състав, в частта,
в която районният съд е отхвърлил исковата претенция на "Т.С." ЕАД,
ЕИК*****, за признаване на установено, че ответницата В.Д.К., ЕГН **********, дължи
сумата от 29,92 лв., представляваща главница за услугата "дялово
разпределение" за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 415 вр. с
чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че В.Д.К., ЕГН **********, със съдебен
адрес: ***-А, дължат на "Т.С." ЕАД, ЕИК: *****, сумата от 13,72лв.,
представляваща главница за услугата "дялово разпределение" за периода
от 01.05.2015 г. до 30.04.2017г. г., ведно със законна лихва за периода от 23.08.2018
г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане, като отхвърля иска за
горницата над 13,72 лева до претендираните 29.92 лв.,
представляващи възнаграждение за дялово разпределение и за периода от 01.05.2014г.
до 30.04.2015г., като погасен по давност, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.09.2018г. по ч. гр. д. № 56276/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 167-ми състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № № 51505 от 25.02.2020г., постановено по гр. д. № 884/2019 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I
Гражданско отделение (I ГО), 167-ти състав, в останалата обжалвана отхвърлителна част.
Решението е
влязло в сила в частта, в която са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА В.Д.К.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***-А, да заплатят на "Т.С." ЕАД,
ЕИК: *****, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 вр.
чл. 273 ГПК, разноски, както следва: за първоинстанционното
производство - 0,96 лв., за заповедното производство - 0,38лв., и за въззивното производство - 2,48 лв.
ОСЪЖДА "Т.С."
ЕАД, ЕИК: *****,с адрес: *** 23Б да заплатят на " В.Д.К., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***-А, на основание чл. 78, ал. 3 вр.
чл. 273 ГПК, разноски за въззивното производство в
размер на 196,04 лв.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - "Т.С."
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.