гр. София, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 10972 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.
С решение № 114922/14.05.2019 г., постановено по гр.
д. № 46240/2015 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, е признато за незаконно
уволнението на Е.Б.Б. - Л., извършено със заповед № РД-15-6743/06.07.2015 г. на
кмета на С.О., на основание чл.330, ал.2, т. 6 КТ и е отменено, на основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Ищцата е възстановено, на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ на длъжността „директор“ в ДГ ***„С.“. Последният е осъден, на основание
чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ, да заплати на ищцата сумата от 9 631, 20
лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в периода
от 07.07.2015 г. до 07.01.2016 г., ведно със законната лихва от 03.08.2015г. до
окончателното плащане; осъден е да заплати, на основание чл.224, ал.1 КТ сумата
от 2 208, 39 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 33 дни
за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 03.08.2015г. до
окончателното плащане. СО е осъдена на основание чл.49 ЗЗД, да заплати на
ищцата сумата от 1 250 лв. – обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени вследствие на издадената незаконосъобразна заповед №
РД-15-6743/06.07.2015 г., ведно със законната лихва от 03.08.2015г. до
окончателното плащане. Отхвърлен е предявеният от ДГ ***„С.“, срещу Е.Б.Б. – Л.,
иск с правно основание чл.221, ал.2 КТ за заплащане на сумата от 1 472, 26 лв.,
представляваща обезщетение за срока на предизвестието при дисциплинарно
уволнение. ДГ ***„С.“ е осъден, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на Е.Б.Б.
- Л., сумата от 400, 04 лв. - разноски по делото. С.О., е осъдена, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на Е.Б.Б. – Л., сумата от 59, 96 лв. - разноски по
делото, както и на основание чл.78, ал.3, вр. чл. 77 ГПК С.О. да заплати по
сметка на Софийски районен съд сумата 50 лв. – държавна такса по уважения иск
по чл.49 ЗЗД. ДГ ***„С.“, е осъдена, на основание чл.78, ал.6 ГПК, да заплати
по сметка на Софийски районен съд сумата 633, 58 лв. – държавна такса по уважените искове по чл.344,
ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ и чл.224, ал.1 КТ.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с
която е уважен предявеният иск с правно основание чл.49 ЗЗД, е депозирана
въззивна жалба от ответника С.О.. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е необосновано и неправилно. Решаващият съд не е посочил какви
са били неговите критерии при определяне на присъденото обезщетение. Счита, че изложените
в решението аргументи са твърде лаконични и неизчерпателни. Също така не е ясно
какви са мотивите на съда за уважаване изцяло на предявения спрямо него иска.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като отхвърли изцяло
предявеният спрямо СО иск, а в условията на евентуалност – да намали присъденото
обезщетение за неимуществени вреди. Не претендира сторените в настоящото
производство разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен
отговор на въззивната жалба от ищцата Е.Б.Б. – Л., с който я оспорва. Излага съображения,
че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Счита, че по
делото са събрани достатъчно доказателства относно претърпените от нея
неимуществени вреди, поради което обосновано решаващият съд е приел, че
предявеният иск е изцяло основателен. Изчерпателни са мотивите на решаващия съд
и относно размера на дължимото обезщетение. Моли съда да потвърди решението в
обжалваната част. Претендира сторените разноски във въззивното производство.
Съдът, след като прецени представените
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК
и чл. 235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно
съединени искове съответно с правно основание чл.344, ал.1,т. КТ, чл.344, ал.1,
т.2 КТ, чл.344, ал.1, т.3 КТ и чл.224, ал.1 КТ. Ищцата твърди, че е работила
при ответника ДГ ***„С.“ по трудов договор, като е заемала длъжността
„директор“. Със заповед № РД-156743/96.07.2015 г. на кмета на СО й е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“Излага съображения, че уволнението е
незаконно. Твърди, че в резултат от незаконното уволнение е претърпяла
неимуществени вреди, изразяващи се в страдания, силна изнервеност, неспокоен
сън, влошени кръвни показатели, напрегнатост, обезнадежденост, душевно
страдание, намалена общителност с близки приятели, както и с децата й, голям стрес,
липса на сън, треперене, обида, онеправдание, повишени нива на кръвна захар и
кръвно налягане. Твърди, че страда от диабет и емоционалните последици от
уволнението са й оказали въздействие, което е довело до влошаване на зрението.
Работодателят е знаел за това нейно заболяване. Моли съда да отмени уволнението
като незаконно, да я възстанови на предишната работа, да осъди ДГ ***„С.“ да й
заплати сумата от 8 833, 56 лв., представляваща обезщетение за оставане
без работа поради незаконното уволнение за период от 6 месеца, считано от
07.07.2015 г., да заплати сумата от 2 208у 39 лв. – обезщетение по чл.224,
ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 33 работни дни, както и да
осъди СО за й заплати сумата от 1 250 лв. – обезщетение за неимуществени
вреди, в резултат на незаконното уволнение, тъй като уволнителната заповед е
постановена от кмета на СО.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор на исковата молба ответникът С.О., оспорва предявеният спрямо
нея иск. Счита, че уволнението е извършено правилно и законосъобразно. Моли
съда да отхвърли предявения спрямо него иск, като му присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен
отговор на исковата молба и от ответника ДГ ***„С.“, с който оспорва предявените
спрямо него искове. Излага съображения, че уволнението на ищцата е извършено законосъобразно.
Предявен е насрещен иск с правно основание чл.221 КТ – за заплащане на сумата
от 1 472, 26 лв. – обезщетение за срока на предизвестие.
Ответницата по предявения насрещен иск е
депозирала писмен отговор, с който го оспорва. Твърди, че претендираната от ДГ ***„С.“
сума от 1 472, 26 лв. – обезщетение по чл.221 КТ, й е удържана.
В проведеното на 04.10.2018 г. открито
съдебно заседание в производството пред СРС, на основание чл.214, ал.1 КТ съдът
е допуснал изменение на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ
вр. с чл.225, ал.1 КТ, като същият се счита предявен за сумата от 9 631,
20 лв. вместо 8 833, 56 лв.
Липсва спор между страните, а и от
ангажираните по делото доказателства се установи, че ищцата е работила в ДГ ***„С.“
като е заемала длъжността „директор“.
Със заповед № РД-15-6743/06.07.2015 г.
на кмета на СО, на основание чл.186 КТ и чл.188, т.3 КТ вр. с чл.190, ал.1, т.7 КТ и чл.187, т.10 КТ, на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“
и на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ е прекратено трудовото й правоотношение.
От заключението на вещото лице д-р Д.Н.–
съдебен лекар, по изслушаната пред СРС съдебно – медицинска експертиза,
неоспорено от страните, което съдът възприема като компетентно дадено, се
установява, че към датата на уволнението на ищцата същата е страдала от
инсулинозависим диабет с разгърнати усложнения – полиневропатия и ретинопатия.
При това заболяване с късен дегенеративен синдром всяко стресово събитие може
да доведе до влошаване в общото състояние при болния от това заболяване, тъй
като при стрес се отделя т. нар. „хормон на стреса“ (адреналин, кортизол),
които водят до повишаване нивата на кръвна захар, а при хроничния стрес е
свързан с по – висока степен на риск от влошаване. Такива данни вещото лице е
установило в представените по делото амбулаторни листове от проведени прегледи
от специалист по психиатрия в деня след уволнението, при който е поставена
диагноза „остра стресова реакция“, както и „разстройство в адаптацията“,
свързани с по – голяма продължителност на състоянието. Преките рискове от
влошаване на захарния диабет в резултат от стресогенна ситуация са неовладяване
на нивото на кръвната захар с развитие на диабетна кетацидоза или обратното –
развитие на хипогликемия.Съгласно представените прегледи от 07.07.2015 г.
ищцата е проявила симптоми на преходно психично разстройство като реакция на
силен психичен стрес, като при вторичния преглед от 10.07.2015 г. е уточнено
разстройство, свързано с нарушено социално функциониране, причинено от външен
стрес и изчезващо след адаптация към стресогенната ситуация. При ищцата са
наблюдавани следните симптоми: напрегнатост, дистимия (форма на депресия),
тревожност; астенния, вегетативна лабилност, хипобулия (намалено желание за
действие) хипертонични стойности на артериалното налягане(РР 150/100), изразен
тремор на пръстите. Вещото лице приема, че установените оплаквания от
специалист психиатър, предвид характеристиките си, могат да са вследствие на
уволнението, оценено като остро настъпило стресогенно събитие. Оплакванията на
ищцата са резултат от психична травма и могат да се развият при всеки човек,без
да има значение здравния му статус към момента на стресогенната ситуация – няма
значение дали ищцата е била болна от инсулинозависим захарен диабет или не.
От показанията на разпитания пред СРС
свидетел Б.Б.Б.– син на ищцата, се установява, че понастоящем не живеел с
ищцата в едно домакинство, но през 2016 г. – 2017 г. са живеели в едно
домакинство. Ищцата заемала длъжността „директор“ в детска градина. Винаги е
работила в сферата на образованието. Работата била всичко в нейния живот. Над
10 години работила в ДГ ***„С.“. След уволнението й ищцата се сринала, спряла
да общува с най-близките си хора, плачела без причина, ползвала успокоителни
медикаменти. Била много разочарована от случилото се. Изпитвала чувство на срам
и обида, което й пречело да започне нова работа.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото
в жалбата.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
Ищцата е работила в ДГ ***„С.“, като е
заемала длъжността „директор“.
Със заповед № РД-15-6743/06.07.2015 г.
на кмета на СО й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, както и е
прекратено трудовото й правоотношение.
С решение № 11492214.05.2019 г, постановено
по гр. д. № 46240/2015 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, е отменено
уволнението на ищцата като незаконно. Решението е влязло в сила в тази му част
като необжалвано.
Ищцата се стреми да ангажира деликтната
отговорност на ответника, като възложител на работата, по реда на чл.49 ЗЗД вр.
с чл.45 ЗЗД, доколкото оспорената от ищцата заповед е постановена от кмета на
СО от името и за сметка на работодателя.
По въпроса за отговорността на
работодателя за претърпени неимуществени вреди при незаконно уволнение е
формирана трайна и непротиворечива съдебна
практика – ППВС № 4/30.10.1975 г. по гр. д. № 5/1975 г.; решение №
73/12.06.2013 г. по гр. д. № 311/2012 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
350/20.10.2015 г. по гр. д. № 1730/2014 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; определение №
168/16.02.2015 г. по гр. д. № 8074/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; определение
1114/18.10.2011 г. по гр. д. № 687/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др. С посоченото
ППВС е разяснено, че когато ръководител на организация или учреждение, който е
издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния
ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при
недобросъвестно използване на служебното положение и в други подобни случаи,
той дължи обезщетение по чл.45 ЗЗД.
Тези разяснения са възприети и с
актуалната съдебна практика на ВКС. С нея се приема, че когато уволнението е
признато за незаконно, работникът или служителят има право на обезщетение за
причинените му от това вреди, но само за имуществените, изразяващи се в пропуснат
доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между
получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по
нововъзникнало правоотношение. Законодателят е ограничил и времето, за което
може да се търси обезщетение за т.нар. принудителна безработица до 6 месеца -
чл.225 КТ. Тази материално-правна разпоредба се явява специална спрямо чл.49 ЗЗД.
В случай, че уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той
може да ги търси, но само от длъжностното лице, издало заповедта за
уволнение и то, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане. Тази
последица настъпва, когато издателят на заповедта е ползвал служебното си
положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било
известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и
въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. В тази
хипотеза искът е с правно основание чл.45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на
незаконната заповед за уволнение. При наличие на изрична разпоредба -
чл.225, ал.1 КТ, работникът или служителят не може да разшири обема на
отговорността му чрез предявяване на иск на общо основание - чл. 49 ЗЗД вр. чл.
45 ЗЗД.
С цитираната по – горе съдебна практика е
разяснено също така, че при прекратяване на трудовия договор, работодателят
осъществява предоставената му от закона възможност за едностранно извънсъдебно
прекратяване на договорните отношения, а когато това потестативно право е
упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер, предвиден в
разпоредбата на чл.225, ал. 1 КТ (решение по гр. д. № 348/08 г. на ВКС, ІV ГО)
За да възникне отговорност за поправяне на вреди от непозволено увреждане,
следва да се установят елементите на фактическия състав на чл.45 ЗЗД, съответно
чл.49 ЗЗД - деяние (действие или бездействие), противоправност на деянието,
настъпили вреди в сферата на трето лице, причинна връзка между деянието и
вредите и вина. В хипотезата на общия деликтен състав на чл.45 ЗЗД тежестта на
доказване е на ищеца, като само вината се предполага, т. е. в тежест на
ответника е да установи, че не е действал виновно. В хипотезата на чл.49 ЗЗД,
когато се претендират вреди от незаконно уволнение, ищецът следва да установи и
че представителят на работодателя, подписал заповедта за уволнение, е знаел, че
липсват визираните в заповедта основания за уволнение, т. е. действал е
умишлено (решение по гр. д. № 5129/08 г. на ВКС, V ГО). При деликтна
отговорност за вреди от незаконно уволнение, то е незаконното действие, като пасивно
легитимиран по иска е издалият незаконосъобразната заповед за уволнение
ръководител.
В случая не са заявени фактически
твърдения, че представителят на работодателя, издал оспорената по делото
заповед за уволнение, е знаел за липсата на основание за уволнение, а и не са
ангажирани доказателства в тази насока. Ето защо и доколкото надлежно
материално – правно легитимиран по иска за ангажиране на деликтна отговорност
при незаконно уволнение е издателят на незаконната заповед за уволнение,
предявеният иск се явява изцяло неоснователен. С оглед на това не следва да се
обсъждат доводите относно претърпените от ищцата неимуществени вреди и техния
обем.
Независимо от изложеното и за пълнота на
изложението следва да се отбележи, че съгласно разясненията, дадени в мотивите
на ТР № 1/30.03.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ВКС, ОСГК, за осъществяване
на субективното право за прекратяване на трудовия договор, е необходимо
волеизявление на оправомощено с работодателска власт лице. Тъй като заемащият
длъжност с такава трудова функция не може да го упражни по отношение на себе
си, то волеизявлението и в тези случаи е възложено на висшестоящия спрямо
работодателя орган. Последиците от него също засягат работодателя, само който
поради това е засегнат и от споровете по исковете по чл.344, ал.1 КТ във връзка
със законността на уволнението, което го определя като надлежна (процесуално
легитимирана) страна - ответник по тях. Ето защо, макар издателят на заповедта
да е служител на ответника, то същият е действал от името и за сметка на
работодателя, който в случая е ДГ ***„С.“, а не от името и за сметка на СО.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции не съвпадат, решението в обжалваната част следва да се отмени, като
предявеният иск следва да се отхвърли.
По
разноските по производството:
Доколкото жалбоподателят не претендира разноски
за настоящата инстанция, предвид изявлението на процесуалния му представител в
проведеното открито съдебно заседание във въззивното производство, такива не
следва да му се присъждат.
С оглед изхода на спора обжалваното
решение следва да се отмени и в частта, с която в тежест на СО е възложена
държавна такса по сметка на СРС в размер на 50 лв., а на ищцата са присъдени
разноски в размер на 59, 96 лв.
На основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК
и доколкото ответникът СО е защитаван в производството пред СРС от юрисконсулт,
следва да му се присъди сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
114922/14.05.2019 г., постановено по гр. д. № 46240/2015 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която С.О., с адрес гр. София, ул. „*******,
е осъдена на основание чл.49 ЗЗД, да заплати на Е.Б.Б. – Л., ЕГН **********, сумата
от 1 250 (хиляда двеста и
петдесет) лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на
издадената незаконосъобразна заповед № РД-15-6743/06.07.2015 г., ведно със
законната лихва от 03.08.2015 г. до окончателното плащане, както и да заплати
сумата от 59, 96 (петдесет и девет
лева и деветдесет и шест стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
представляваща разноски по делото, както и В
ЧАСТТА, с която С.О., с адрес гр. София, ул. „******, е осъдена да заплати
по сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД сумата от 50 (петдесет) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.77 ГПК,
представляваща държавна такса, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен
от Е.Б.Б. – Л., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. М.П.,***,
с правно основание чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД - за заплащане на сумата от 1 250 (хиляда двеста и петдесет)
лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди уволнение, извършено със заповед
№ РД-15-6743/06.07.2015 г., признато за незаконно, като неоснователен.
ОСЪЖДА Е.Б.Б. – Л., ЕГН **********, с
адрес *** и съдебен адрес *** – адв. М.П.,***, сумата от 100 (сто) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство на страната в производството пред СРС.
Решението в останалата част е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението не подлежи на
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.