№ 216
гр. Сливен, 04.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20232200500321 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 453/01.06.2023г. по гр.д.
№ 934/2023г. на СлРС, с което е осъдено МБАЛ Х.Д. ООД, ЕИК *** със
седалище и адрес на управление: *** да заплати на основание чл. 9 от
Договора на УМБАЛ С.Г. ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
*** сумата от 4343.05 лв., представляваща стойността на месечните
абонаментни такси по договор от 20.02.2020 г. за периода от 24.02.2020 г.
до 24.02.2021 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва
върху главницата, считано от 12.12.2022 г. - датата на подаване на
исковата молба, до окончателното й плащане, и е осъден ответникът да
заплати на ищеца сумата 893, 72 лв. направени по делото разноски.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба въззивникът твърди, че обжалваното решение
е необосновано, неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че съдът
неправилно е интерпретирал волята на страните по чл. 9 от сключения
между тях договор, поради което е преценил неправилно фактическите
обстоятелства и неправилно е приложил материалноправните норми,
1
поради което е достигнал до необосновани и погрешни крайни правни
изводи. Счита, че е неверен изводът на решаващия съд, че е налице
неизпълнение на договора, понеже чл. 9 насочва към дължимост на
„абонаментна“ такса заради формулировката, че се дължи „независимо от
вида и обема на извършените услуги“. Въззивникът заявява, че тълкуването
на договорната клауза води до заключение, че таксата се дължи само в
случай на действително извършени услуги, а по делото безспорно е
установено, че през целия период на действие на договора ответникът не е
възлагал и ищецът не е извършвал изпълнението на каквито и да било
дейности. Поради това твърди, че такса за административно обслужване
би се дължала само в случай на реално взаимодействие между болниците и
отчитане на работа, което администриране да е било реално изпълнявано
от ищцови служители.
С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло
атакуваното решение и постанови ново, с което отхвърли исковете като
неоснователни.
Претендира разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който заявява, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционният съд правилно, обосновано и законосъобразно е
постановил своето решение, след обсъждане на целия обем от налични
доказателства в тяхната съвкупност и цялост. Въззиваемият счита, че
правилно съдът е приел, че спорната месечна абонаментна такса от 300 лв.
се дължи дори и при липса на заявени услуги, тъй като с избраната
формулировка се реферира широк спектър от дейности, с които се
обезпечава готовността на лечебното заведение във всеки един момент да
предостави евентуално поисканите услуги. Освен това изпълнението на
договора от страна на ищцовото дружество включва и неговото отчитане,
което касае дейностите по счетоводното администриране на договорните
отношения, което включва също човешките му ресурси. Те може да са били
използвани и за други цели, различни от целите на договора, но тези
възражения на ответника са безпредметни, доколкото ищецът не е поемал
2
ангажимент в обратна насока. Лечебното заведение, което е предоставило
достъп до ресурса си, остава в готовност за целия срок на действие на
договора и това означава, че изпълнява задълженията си по него,
независимо, че не са били поискани конкретни услуги.
Поради изложеното въззиваемият моли въззивния съд да не уважава
въззивната жалба и да потвърди атакуваното с нея решение.
Претендира разноски за тази инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие, с писмена молба,
подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от
ГПК, поддържа жалбата, оспорва отговора и иска отмяна на атакуваното
решение и постановяване на ново, с което искът бъде отхвърлен,
претендира разноски за двете инстанции.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие, с писмена молба,
подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1от
ГПК, поддържа отговора, оспорва въззивната жалба и иска тя да бъде
оставена без уважение, а атакуваното решение – потвърдено като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция,
представя договор за правна помощ и съдействие.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
3
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно,
поради което следва да бъде отменено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради
което и на осн. чл. 272 от ГПК я въвежда по подразбиране. Въззивният
състав не споделя правните изводи на РС.
Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са основателни.
Страните са търговци и процесният договор е сключен във връзка с
осъществяваната от тях търговска дейнсот, поради което сделката се
определя като търговска, приложение намират правилата на ТЗ,
субсидиарно – тези на ЗЗД.
Твърди се от ищеца неизпълнение на договорно задължение, което е
парично по характера си, поради което то не може да бъде пълно, а само
забавено.
Спор по фактологията няма, точката на противопоставяне между
страните е тълкуването на договорна клауза.
Процесният договор от 20.02.2020г., по който ищцовото дружество е
изпълнител, а ответното – възложител, е сключен за срок от 1 година – от
24.02.2020г. до 24.02.2021г., като предметът му, дефиниран в чл. 1, е:
„възложителят възлага, а изпълнителят приема да осъществява
медицински услуги в следните диагностично-лечебни структури на УМБАЛ
„С.Г.“ ЕАД: - изпълнение на клинични пътеки № 106 и № 107; осъществяване
на консултативна дейност чрез ОКОК, медицински услуги чрез клиника по
лъчелечение и отделение по нуклеарна медицине; изпълнение на всички
заявени от възложителя немедицински услуги, свързани с оказването на
медицинска помощ и здравни грижи, включени в ценоразписа на
изпълнителя.“ Дадена е дефиниция на “медицински услуги“. С чл. 7 и 8 е
уговорено заплащане на цените на предоставените от изпълнителя услуги по
цитирания ценоразпис и заплащането на разходи за всички лекарствени
продукти и медицински изделия.
Чл. 9 от договора е формулиран по следния начин: „възложителят
заплаща на изпълнителя абонаментна сума за административно
обслужване на организацията на дейностите и отчитането на договора
4
в размер на 300 лв., без ДДС месечно, дължима независимо от вида и обема
на извършените услуги и тяхната цена.“
Установено е категорично, че за периода 24.02.2020г.-24.02.2021г.
възложителят не е възлагал и изпълнителят не е изпълнявал никакви услуги.
Таксата по чл. 9 не е изплащана от ответното дружество, което е
отговорило на поканите на ищцовото да ги заплати с отказ, мотивиран от
съображенията, изложени във въззивната жалба.
Така всяка от страните черпи основание за поведението си от
клаузата на цитирания чл. 9 от договора, като всяка от тях предлага
своето тълкуване.
Доколкото с тази клауза е уговорено акцесорно парично задължение
за едната страна, за ангажиране на договорната й отговорност за
реалното му изпълнение следва да се установи дали задължението е
изискуемо, тоест – дали е налице изпълняемо право, пораждащо притезание.
Това означава, че волята на страните, намерила изражение в текста
на чл. 9 от договора, следва да се изтълкува при прилагане на логическите,
семантични и лингвистични правила, при съобразяване на цялостното
съдържание на двустранното съглашение и в съответствие с неговия
предмет и цел.
Настоящият въззивен състав счита, че задължението по чл. 9 е
акцесорно и е обусловено от изпълнението на основното задължение на
изпълнителя по договора – „осъществяване на медицински услуги“.
Неговият предмет се състои в „административно обслужване на
организацията на дейностите и отчитането на договора“. Това
предполага активно поведение на изпълнителя – да е извършил дейности,
които да бъдат отчетени – в противен случай, при неосъществяване на
дейност, такава не може да бъде нито организирана, нито отчетена. Това е
и настоящата хипотеза – за времето на съществуване на облигационната
връзка няма поискани и изпълнени дейности, обхванати от предмета на
договора.
Тезата на ищеца е, че лечебното заведение е останало в готовност
през целия срок да осъществи съответната медицинска дейност и е
поддържало наличен своя ресурс. Това безспорно е така, но не така е
формулирана уговорката – според въззивната инстанция тя е обвързана с
5
реално извършване на дейност. Основният предмет на договора не е такъв
за доставка. Главните права и задължения на страните са предварително
неизвестни и изпълнението им не започва от момента на сключване на
договора. То е поставено в зависимост от волята на възложителя, тъй
като едва при поискване на услуга се поражда задължението на
изпълнителя да я престира. Следователно за срока на действие на договора
може въобще да няма изпълнение, както от страна на изпълнителя, така и
от страна на възложителя, на основните им задължения – предоставяне на
медицински услуги и заплащане на цената им.
Оттук следва, че състоянието на готовност не може да се приравни
на изпълнение, тъй като правнозначимият факт, който ще породи
насрещното задължение на възложителя за плащане на цена, е реално
изпълнение. В тази светлина следва да се разгледа и допълнителната
уговорка по чл. 9 и както вече бе посочено, щом няма реално изпълнение на
конкретна услуга, няма и дейност, която да е административно
организирана или отчетена. Освен това липсват доказателства, че т.н.
„състояние на готовност“ е било поддържано единствено и само за
ответника.
Другият съпътстващ довод на ищеца-въззиваем, се състои в
условната част на уговорката касателно таксата – „…дължима
независимо от вида и обема на извършените услуги и тяхната цена“.
Въззиваемото дружество счита, че тя следва да се тълкува като
абсолютна.
Анализът й обаче води този въззивен състав до друго заключение.
Задължението за заплащане на месечната такса не е обвързано от вида и
обема на извършените услуги, а не е регламентирано като необвързано от
това дали са извършени или не са извършени услуги. Това означава, че за да
се задейства задължението за плащане, е необходимо да е имало поне 1
извършена услуга. В контекста на предмета на договора се налага изводът,
че само ако има изпълнение на основното задължение – осъществени
медицински услуги - независимо от вида и обема на извършените услуги, се
дължи и абонаментната сума за административно обслужване на
организацията на дейностите и отчитането на договора – тоест броят на
извършените услуги не рефлектира върху самото задължение или размера
6
му, но за да се приеме, че има „извършени услуги“, броят им не може да е 0
- тъй като това е „неизвършени услуги“ - а трябва да е 1 или повече.
Ноторен факт е, че числото нула изразява „нищо“ или отсъствие на
количество, а в математиката изразява празно множество, тоест не може
да се отнесе към понятието „брой“.
В случая няма нито една поискана, съответно – извършена
медицинска услуга, тоест договорните задължения и на двете страни не са
задействани, няма нито изпълнение, нито неизпълнение, тъй като не е
настъпило условие за активиране на уговорката. Следователно не се е
породило паричното задължение на възложителя по чл. 9 от договора, тъй
като то е обусловено от изпълнение на основното задължение на
изпълнителя. Неприемлива е мисловната конструкция, че „административно
обслужване на организацията на дейностите и отчитането на договора“
има самоцелен, изолиран характер и може да се осъществи независимо и
несвързано с някаква конкретна медицинска услуга.
Отново следва да се подчертае, че страните биха могли да уговорят
възнаграждение за „състоянието на готовност“, но това би следвало да
бъде обективирано по прецизен и еднозначен начин, тоест да е
недвусмислено уговорено, че заплащането на „абонаментната такса“ не
зависи от това дали има или няма извършена услуга. Не така обаче е
литерализирана клаузата на чл. 9 и нейното тълкуване не оставя съмнение в
настоящия въззивен състав относно предпоставката за пораждане на
паричното задължение на въззивника-ответник. Съдът дължи тълкуване на
това, което договарящите са изписали, а не на това което са искали и не е
в негова компетентност да предполага какво желание е битувало в
съзнанието на едната договаряща страна.
Само използването на термина „абонаментна“ такса не е
достатъчно да придаде на тази уговорка абсолютно безусловен характер,
необходимо е това да става непоколебимо ясно от избрания словесен израз.
Поради изложеното дотук, въззивната инстанция счита, че искът за
заплащане на сумата 4 343, 05 лв., представляваща сбора от незаплатени
абонаментни такси за периода 24.02.2020г. – 24.02.2021г. е неоснователен и
следва да се отхвърли.
Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността, а
7
оттам – и отхвърлянето, на допълнителния иск за заплащане на
обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва от
подаването на исковата молба до окончателното изплащане.
Така, щом правните изводи на двете инстанции се разминават,
въззивната жалба е изцяло основателна и следва да се уважи. Атакуваното
решение следва да бъде отменено изцяло, включително по отношение на
разноските и вместо него да бъде постановено ново, с което исковете
бъдат отхвърлени като неоснователни.
С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски следва да бъде
възложена върху ищеца, който следва да понесе своите както са направени и
заплати тези на ответника в размер на 1 200 лв. адвокатско
възнаграждение с ДДС за първоинстанционното производство и в размер на
86, 86 лв. държавна такса за въззивното.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 453/01.06.2023г. по
гр.д. № 934/2023г. на СлРС като НЕПРАВИЛНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:.
ОТХВЪРЛЯ предявените от УМБАЛ „С.Г.“ ЕАД с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление: *** против МБАЛ „Х.Д.“ ООД, ЕИК *** със
седалище и адрес на управление: *** искове за реално изпълнение на парично
договорно задължение за заплащане на сумата 4343, 05 лв., представляваща
стойността на месечните абонаментни такси по договор от 20.02.2020 г.
за периода от 24.02.2020 г. до 24.02.2021 г., и за заплащане на обезщетение
за забава в размер на законовата лихва върху главницата, считано от
подаването на исковата молба на 12.12.2022 г., до окончателното й
изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА УМБАЛ „С.Г.“ ЕАД, гр. П. да заплати на МБАЛ „Х.Д.“
ООД, гр. Сливен направените разноски по делото в размер на 1 200 лв.
8
адвокатско възнаграждение с ДДС за първоинстанционното производство и
в размер на 86, 86 лв. за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9