Р Е Ш Е Н И Е
№……..………./……..……….2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав,
в закрито съдебно заседание, проведено на единадесети
март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл.с. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от младши съдия Н. Исмал
въззивно гражданско дело № 723 по
описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 437, ал. 1 вр. чл. 435, ал. 1, т. 3, пред. 2 от ГПК.
Образувано е по повод жалба с вх. № 1815/23.01.2020 г., депозирана от взискателя Община Сливен, ЕИК *********, адрес: гр. Сливен, бул. „Цар Освободител“ № 1, представлявана от кмета Стефан Радев, действаща чрез пълномощника си мл. експерт Антония Очкова, против Разпореждане от 20.12.2019 г., постановено по изп. дело № 2218 по описа за 2019 г. на СИС при РС-Варна, с което е прекратено производството по изп. дело № 2218 по описа за 2019 г. на СИС при РС-Варна.
Взискателят навежда доводи, за това че предмет на обжалване е отказът на ДСИ да образува изпълнително дело. Излага, че изводите на ДСИ за липса на овластяване от законодателя да събира публичните вземания на общината, са неправилни поради противоречието им с материалния закон. Сочи, че ДСИ е компетентен, на основание чл. 4, ал. 2, изр. 2 от ЗМТД, да извършва принудителното събиране на процесните вземания. Счита, че правната норма обективирана в цитираната разпоредба е специална по отношение на тази материализирана в чл. 264, ал. 2 от ЗСВ, поради което дерогира приложението на последната. Поддържа, че при наличие на редовна молба за образуване на изп. дело съдебният изпълнител е длъжен да приведе в изпълнение представения му изпълнителен титул, като има възможност единствено да прецени наличието на основанията за отвод по чл. 22 от ГПК. Моли ОС-Варна да отмени атакуваното разпореждане и да укаже на ДСИ да продължи изпълнителните действия по делото.
В законоустановения тридневен срок, длъжникът не взема становище по наведените в жалбата оплаквания.
На основание чл. 436, ал. 3, изр. 2 от ГПК, държавният съдебен изпълнител е изложил подробни мотиви за неоснователността на подадената жалба.
Относно
допустимостта на жалбата:
Жалба е
подадена в законоустановения преклузивен срок, визиран в чл. 436,
ал. 1 от ГПК. Същата е редовна, съдържа изискуемите по чл. 260 от ГПК реквизити
и приложения по чл. 261 от ГПК и е надлежно администрирана. Дължимата държавна
такса за въззивното производство не се дължи, на
основание чл. 84, т. 3 от ГПК. Сезиран е компетентен въззивен съд за
проверка на подлежащ на обжалване акт на съдебен изпълнител, при
наличие на правен интерес от обжалване, поради което съдът
приема, че жалбата е процесуално допустима.
Относно
основателността на жалбата:
Съдът, след като анализира доказателствата в
съвкупност и поотделно и като съобрази аргументите по жалбата, намира за
установено следното от фактическа и
правна страна:
На 17.04.2019 г. по молба на Община Сливен срещу Юлияна Р.В., ЕГН **********,***,
р-н „Младост“, кв. „Възраждане“ № 76, вх. Д, ет. 8, ап. 105, въз основа на Акт
за установяване на задължение № РА000387/09.05.2014 г., издадено от Община
Сливен, Дирекция „Местни приходи“, е образувано изп. дело № 468 по описа за
2019 г. на СИС при РС-Сливен. От приложения към молбата изпълнителен титул се
установява, че вземанията на общината са в общ размер на 445.99 лева, от които:
237.00 лева – такса битови отпадъци за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2013
г. и дължима лихва в размер на 208.65 лева.
На основание чл. 427, ал. 1, т. 5 от ГПК, изпълнителното
дело е препратено по компетентност на СИС при РС-Варна, доколкото постоянният
адрес на длъжника е в гр. Варна. Същото на 23.12.2019 г. е преобразувано под №
2218 по описа на СИС при РС-Варна.
С разпореждане от 20.12.2019 г., чиято правилност се
обжалва пред настоящия съдебен състав, държавният съдебен изпълнител е прекратил
производството по образуваното пред него изп. дело № 2218/2019 г., като е счел,
че не е компетентен да събира вземанията на общината, с оглед разпоредбата на
чл. 264, ал. 2 от ЗСВ.
На първо място, настоящият съдебен състав счита за
несъстоятелни доводите на жалбоподателя, за това че предмет на обжалване е
отказът да се образуване изп. дело. От приложеното изп. дело № 468 по описа за
2019 г. на СИС при РС-Сливен по несъмнен начин се установява, че такова е
образувано още на 25.04.2019 г., след което делото е препратено към СИС при
РС-Варна по правилата за териториална компетентност, възпроизведени в чл. 427
от ГПК. В настоящият случай предмет на обжалване е актът, с който е
преустановено висящността на производството по принудително изпълнение с
предмет гореописаните вземания на общината.
Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК вр. с чл. 6, ал. 1, б. „а“ от ЗМДТ, таксите за битови отпадъци са публични
общински вземания. Публичните вземания се събират от публичните изпълнители при
НАП по реда на ДОПК, освен ако
в закон е предвидено друго – арг. от чл.
163, ал. 3 вр. ал. 1 от ДОПК. Съгласно чл. 4, ал. 2, изр. 2 от ЗМДТ, принудителното
събиране на публичните общински вземания алтернативно може да бъде извършено от съдебен
изпълнител по реда на ГПК или публичен изпълнител по реда на ДОПК. Настоящият съдебен състав не
споделя доводите на ДСИ, че същият не е компетентен да удовлетвори публичните
вземания на общината, поради това че е овластен единствено да събира частни
притезания и вземания на органите на съдебната власт по арг. от чл. 264, ал. 2
от ЗСВ. Цитираната разпоредба нормативно регламентира основните правомощия на
ДСИ, които се допълват с тези по чл. 4, ал. 2, изр. 2 от ЗМДТ, доколкото законодателят
нито в разпоредбата на чл. 4, ал. 2, изр. 2 от ЗМДТ, нито в по-новата
разпоредба на чл. 163, ал. 4 от ДОПК от 2017 г., не прави изрично разграничение
между държавните и частните съдебни изпълнители, което обуславя извода, че
взискателят има призната и гарантирана от закона възможност да възложи
събирането на вземанията си както на ДСИ, така и на ЧСИ. Съотношението между
правните норми материализирани в чл. 264, ал. 2 от ЗСВ и чл. 4, ал. 2, изр. 2
от ЗМДТ не поражда колизия между тях, тъй като същите се отнасят като основна
към допълваща, а не като обща към специална, за да се приложи правният
инструмент „lex specialis derogate legi
generali” възпроизведен в чл.
11, ал. 2 от ЗНА.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Разпореждане от 20.12.2019 г., постановено по изп. дело № 2218 по описа за 2019 г. на СИС при РС-Варна, с което е прекратено производството по изп. дело № 2218 по описа за 2019 г. на СИС при РС-Варна.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 437, ал. 4, изр. 2-ро от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.