№ 3472
гр. София, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Въззивно гражданско
дело № 20211100511014 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20085972/05.04.2021г., постановено по гр.д. №76481/2018г. по
описа на СРС, 45 състав, е признато за установено в отношенията между страните
по предявените от БНП П.П.Ф. С.А., Париж, чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон
България, ЕИК *******, срещу Н. И. И., че Н. И. И. дължи на БНП П.П.Ф. С.А.
сумата в размер на 1226,96 лева, представляваща главница по договор за покупка
на стоки и услуги PLUS-11054685/11.12.2014г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК – 24.11.2017г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на 111,45 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 20.12.2016г. до
11.11.2017г., като е отхвърлен искът за главница за сумата от 3906,90 лева,
разликата над уважената сума от 1226,96 лева до размера на пълно предявената от
5133,86 лева, иска за договорна лихва за сумата от 3660,30 лева за периода от
20.11.2016г. до 20.12.2019г. и иска за мораторна лихва за сумата от 355,61 лева,
разликата над уважената сума от 111,45 лева до размера на пълно предявената от
466,76 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
1
задължение в производството по ч.гр.д. №83152/2017г. по описа на СРС, 45
състав.
Осъдена е Н. И. И. да заплати на БНП П.П.Ф. С.А., Париж, чрез БНП П.П.Ф.
С.А. – клон България, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата в размер на 33,99
лева деловодни разноски в заповедното производство, както и сумата в размер на
210,94 лева деловодни разноски в исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца БНП П.П.Ф. С.А., Париж, чрез БНП
П.П.Ф. С.А. – клон България, чрез пълномощника юрисконсулт Н.М., срещу
решението в частта, с която е отхвърлен искът за главница за сумата от 3906,90
лева – разликата над уважената сума от 1226,96 лева до размера на пълно
предявената от 5133,86 лева, иска за договорна лихва за сумата от 3660,30 лева за
периода от 20.11.2016г. до 20.12.2019г. и иска за мораторна лихва за сумата от
355,31 лева, разликата над уважената сума от 111,45 лева до размера на пълно
предявената от 466,76 лева. Поддържа се, че разрешението в съдебната практика
за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва е неприложимо към настоящия случай, тъй като
същото било релевантно преди приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Към
момента на сключване на договора бил налице нормативен текст - чл.19, ал.4 и
ал.5 от ЗПК, който точно и ясно определял предела на оскъпяване на кредита –
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на РБ. Навеждат се доводи, че възнаградителната лихва е
компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като
единственото условие е същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не
надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР не надхвърлял размера,
предвиден в чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, поради което постановеното решение било
неправилно.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от
насрещната страна Н. И. И.. В съдебно заседание особеният представител на
въззиваемата страна, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, оспорва жалбата и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.
Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на
2
обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са
правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за
спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите
по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни искове с
правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на вземания по договор за покупка на стоки и услуги PLUS-
11054685/11.12.2014г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №83152/2017г. по описа на СРС,
45 състав, както следва: 5133,86 лева – главница, ведно със законната лихва,
считано от 24.11.2017г. до изплащане на вземането, 3660,30 лева –
възнаградителна лихва за периода от 20.11.2016г. до 20.12.2019г., 466,76 лева –
мораторна лихва за периода от 20.12.2016г. до 11.11.2017г.
Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е
предоставена сумата в размер на 5850 лева по сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД
договор за потребителски заем PLUS-11054685/11.12.2014г. с договорен срок на
връщане на същия от 60 месеца, ведно с възнаградителната лихва, като крайният
срок за изпълнение на договора настъпва на 20.12.2019г. (видно от представения
3
по делото погасителен план).
Въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния
съд, че клаузата в процесния договор относно уговорената възнаградителна лихва
е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
В трайно установената практика на ВКС (в този смисъл Определение № 901 от
10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 1270 от
09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение № 906 от
30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС), приложима и след
приемането на разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, е възприето
становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 от ЗЗД,
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. В цитираните
по-горе съдебни актове е прието, че максималният размер на договорната лихва
(била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на
чл.9, касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се
уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В случая
договорената възнаградителна лихва е в размер 38,39% и надвишава трикратния
размер на законната лихва, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
Предвид извода за нищожност на клаузата относно възнаградителната
лихва вноските, направени от ответника и отнесени от кредитора за погасяване на
това задължение, следва да се зачетат като вноски по кредита, при спазване
правилото на поредност на погасяванията, установено в чл. 76, ал. 2 от ЗЗД.
Поради изложеното и с оглед съдържащото се в исковата молба признание
от ищеца за извършени от кредитополучателя плащания в размер на 5713,84 лева,
установени и от кредитираното заключение на ССчЕ, съдът приема, че с
посочената сума е погасена част от главницата по договора, както е приел и
първоинстанционният съд.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
4
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20085972/05.04.2021г., постановено по гр.д.
№76481/2018г. по описа на СРС, 45 състав, в обжалваната част.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5