Решение по дело №232/2015 на Окръжен съд - Пловдив

                                                    Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 1159

                                                гр. Пловдив, 25.06.2015 г.

 

            Пловдивски Окръжен Съд, въззивно гражданско отделение – VІІ състав в открито заседание на 12.05.2015 г. в състав

                                                                                        Председател: Соня Гешева                                                                                              Членове: Величка Белева

                                                                                                                 Стефка Михова

 

            при секретаря А. К., като разгледа докладваното от съдията Белева гр.д. № 232/2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

            Производството по чл. 258 от ГПК, образувано по жалби вх. № 35721/04.08.2014 г. от М.Д.К. и вх. № 39158/02.09.2014 г. от Т.Р.Т. срещу Решение № 2857 от 04.07.2014 г., пост. по гр.д. № 17702/2013 г. на Районен Съд –гр. Пловдив, VІ гр.състав, с което К. е осъдена да заплати на основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД на Т.Р.Т. сумата 3 165 лв., предст. обезщетение за ползване без основание от К. на собствен на Т. недвижим имот – жилище, находящо се в гр. Пловдив, ул. „ ***** „ № 7, ет.2, ап. 3 в периода 01.10.2009 г. – 21.04.2011 г., а на основание чл. 57 ал. 1 от СК да му заплати наем за ползването на същия имот в периода 13.04.2011 г. – 03.11.2013 г. в размер на 4 625 лв., като за разликата до пълните предявени размери – за обезщетението по чл. 59 от ЗЗД  над сумата 3 165 лв. и за наема по чл. 57 ал. 1 от СК над сумата 4 625 лв. исковете са отхвърлени.

            Жалбоподателят ищец Т. обжалва решението в частта, с която искът по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата от 3 165 лв. до пълния предявен размер от 6 330 лв.Поддържа оплаквания за неправилност и искане за отмяна на решението в тази му част и уважаване на иска по чл. 59 от ЗЗД в пълния предявен размер. Претендира разноски.

            Жалбоподателят ответник К. обжалва решението в осъдителните му части и по двата иска. Поддържа оплаквания за неправилност и искане за отмяна и отхвърляне на претенциите изцяло. Претендира разноски.

            Съдът установи следното:

            Обективно съединени претенции по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД и чл. 57 ал. 1 от СК.

             По делото няма спор и е установено че страните са бивши съпрузи. Бракът им е сключен на 19.09.1998 г. и прекратен с влязло в сила на 19.04.2011 г. съдебно решение, пост. по бр.д. № 2562/2011 г. на Районен Съд – гр. Пловдив. Упражняването на родителските права върху детето на страните Д., род. на *** г. е предоставено на майката – ответницата К. и й е предоставено и ползването на семейното жилище след развода – апарт. 3, находящ се в гр. Пловдив, ул. „ **** „ № 7, ет.2, като не е заявена и съответно не е разгледана в брачния процес претенция по чл. 57 ал. 2 от СК.

            Ищецът поддържа че това жилище е негова индивидуална собственост и за периода след развода и до датата на предявяване на иска на основание чл. 57 от СК претендира да бъде осъдена ответницата да му заплати наем в размер на исковата сума от 4 710 лв. Поддържа също че с ответницата преди прекратяването на брака са във фактическа раздяла, като през м. септември 2009 г. той с оглед нетърпимите отношения между тях напуснал жилището, макар и негова собственост и единствено тя е ползвала жилището и за периода преди 19.04.2011 г., считано от октомври  2009 г. За този период претендира да бъде осъдена да му заплати обезщетение по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД в размер на 6 330 лева – съизмеримо с размера на пазарния наем за този имот за процесния период, с който той е обеднял, а ответницата съответно се е обогатила за негова сметка.  

             Ответницата е оспорила ищцовото твърдение да дължи наем, респ. обезщетение за пропуснати ползи за цялото жилище с аргументи че то не е индивидуална собственост на ищеца, а съсобствено между тях в режим на СИО, тъй като е построено с общи средства по време на брака, както и защото за процесните периоди то се ползва не само от нея, а и от непълнолетния им син. По претенцията за обезщетение, считано от октомври 2009 г. до прекратяването на брака заявява възражение да не дължи обезщетение, тъй като не е препятствала ищеца да ползва жилището. Последният го е напуснал по свое желание и така сам се е лишил от ползването, което тя не е препятствала по никакъв начин и след напускането му. Освен това негови вещи останали в апартамента чрез което той едновременно и осъществявал ползване на същото и препятствал възможността тя и детето да ползват цялото жилище.   

            По делото няма спор че за процесните периоди жилището е обитавано от ответницата и непълнолетния син на страните.

            Прието е заключение на експертиза – неоспорено от страните, чрез което е установен размера на пазарния наем / помесечно / на процесния имот за исковите периоди. 

            Прието е от първоинстанционният Съд че жилището е индивидуална собственост на ищеца на база предст. нот.акт № 20/8.5.1995 г., том 20, н.д. № 6413/1995 г. на Нотариус при РС – гр. Пловдив и нот. акт 21/8.5.1993 г. том 20, н.д. № 6414/1995 г. , от които се установява че ищецът като съсобственик на дворното място, в което е построена сградата, ведно с останалите съсобственици взаимно си учредяват право на строеж за отделни самостоятелни обекти в предвидената за построяване в този терен сграда / на ищеца – за процесния апартамент /, като съсобствениците продават на ЕТ „ Ливи – Л.И.„ – гр. Пловдив 28/48 ид.ч. от парцела и му учредяват право на строеж върху други самостоятелни обекти в същата сграда, срещу насрещно негово задължение да построи сградата и конкретно техните обекти в нея и да им ги предаде в напълно завършен вид.

            С оглед което и предвид че за периода 1.10.2009 г. – 13.4.2011 г. безспорно ищецът не е ползвал имота си и същият е ползван от ответницата и детето на страните е приета за доказана по основание претенцията му по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД. Прието е за неоснователно възражението на ответницата че не е препятствала ищеца да ползва имота. В случаите на невъзможност собственикът да ползва вещта си – доколкото в случая ползването се осъществява само от съпругата и детето им поради настъпила фактическа раздяла на съпрузите, формалното изразяване на съгласие собственикът да ползва имота си не освобождава ползващия го несобственик от задължението да заплати обезщетение за ползата, от която собственикът е лишен.

            Приета е за доказана по основание и претенцията по чл. 57 от СК, на основание която разпоредба по силата на съдебното решение, с което ползването на семейното жилище, собственост на единия съпруг се предоставя за ползване на съпруга - несобственик на основание чл. 56 ал. 2 от СК между тях възниква наемно правоотношение. Така ищецът има право да получи наем за имота си, определянето на чийто размер не е поискал в брачния процес, но няма пречка да го поиска след това, в отделно исково производство.    

            По размер претенциите са уважени на база определените от експертизата наеми до размер на половината от същите с оглед безспорния факт че за процесните периоди  жилището е ползвано съвместно от ответницата и от непълнолетния син на страните.

            Решението е правилно по така изложените съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и към които препраща на основание чл. 272 от ГПК.

            Неоснователно се поддържа в жалбата на ищеца че ползването на жилището от непълнолетния негов син е релевантно само за иска по чл. 57 от СК, но не и за този по чл. 59 от СК. Въпросът за ползването на жилището се поставя спецефично в отношенията между родители и деца. Родителите са длъжни да обезпечат жилищните нужди на своите ненавършили пълнолетие деца, което тяхно задължение изключва получаването на наем или обезщетение за заеманата от децата жилищна площ. Затова трябва да се приспадне при определяне размера на дължимото в отношенията между родителите обезщетение за ползването на жилището само от единия от тях. С оглед което правилно искът по чл. 59 от ЗЗД е уважен като размера на дължимото от ответницата обезщетение е намалено на основание ползването на ищцовия имот и от непълнолетния син на страните, като ползването на жилището правилно е прието да се осъществява поравно от детето и  ответницата.

            Неоснователно се поддържа в жалбата на ответницата че неправилно е прието жилището да е индивидуална собственост на ответника на база представените нот. актове, тъй като от тях не следвал категоричен и еднозначен извод кой обект по тези актове е процесния.  Нот. актове цитирани по горе установяват учредено преди сключването на брака право на строеж на ищеца за процесния апартамент върху притежаван от него също преди сключването на брака терен в съсобственост с трети за производството лица. По делото не е установено кога е възникнал обекта в аспекта построяването на сградата в груб вид, но цялата сграда и всички самостоятелни обекти в нея са построени и тези обекти предадени на собствениците от трето за спора лице срещу прехвърлено му от собствениците на  парцела право на собственост върху идеални части от него и учредено право на строеж върху конкретни самостоятелни обекти от сградата. Така дори и да е построено по време на брака процесното жилище не е придобито с общи на съпрузите средства, а срещу личен имот на ответника, поради което и презумпцията за съвместен принос не е налице.  

            Неоснователно е и поддържаното от въззивницата – ищца възражение че решението е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение поради това че Съдът отменил дадения ход на спора за решаването му по същество, за да укаже на ищеца че в негова доказателствена тежест е да установи че е изключителен собственик на имота. Разпределянето на доказ. тежест и указания за подлежащитне на доказване факти и обстоятелства е в изричните  задължения на Съда при докладването на делото , което си задължение по делото той не е изпълнил спрямо ищеца във вр. с възведеното от него да е изключителен собственик на имота. С оглед което последващото изпълнение на това му задължение и приемането на доказателства във вр. с така дадените указания не е процесуално нарушение, а напротив – поправяне на допуснато такова от Съда.

            Досежно собствеността на обзавеждането в процесния апартамент – в случая наемът е определен за недвижим имот – жилище на база местоположение, големина, конструкция, архитектура, година на построяване  и пр. Движимите вещи в жилището не са били критерий при определянето на наемната цена, поради което факта че не се установило от какви вещи се състои обзавеждането и чия собственост са те е без значение.

            Неоснователно се поддържа от въззивницата ищца и че Съдът неправилно приел че ищецът не е ползвал жилището си за периода на иска по чл. 59 от ЗЗД, тъй като по делото се установило че той държал в него свои лични вещи – което също съставлявало ползване, а също и препятствало ползването на жилището от ответницата и детето им в пълния му обем. Съгласно дадените от самата ответница изявления пред първоинстанционния Съд в с.з. на 26.3.2014 г. ищецът не е обитавал жилището от м. октомври 2009 г. и идвал инцидентно в него за  да взема свои вещи и документи, като намиращите се в жилището негови вещи са книги, дрехи и документи. Държането на тези вещи не съставлява  ползване на апартамента от съпруга – негов собственик, нито ограничава ползването на този апартамент в пълен обем от съпруга – несобственик.

            С оглед изложеното жалбите са неоснователни, а решението правилно и се потвърждава.

            С оглед цената на иска по чл. 57 от СК – под 5 000 лв. в тази му част въззивното решение е окончателно. Иска по чл. 59 от ЗЗД е с цена над 5 000 лв., поради което в тази му част решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК.          

             И Съдът

                                                           Р  Е  Ш  И

         

          Потвърждава Решение № 2857 от 04.07.2014 г., пост. по гр.д. № 17702/ 2013 г. на Районен Съд – гр. Пловдив, VІ гр. състав в частта М.Д.К., ЕГН – ********** е осъдена да заплати на Т.Р.Т., ЕГН – ********** дължима на основание чл. 57 от СК наемна цена в размер на 4 625 лв. за предоставеното й със съдебно решение № 1073/28.3.2011 г., пост. по бр.д. № 2562/2011 г. на Районен Съд – гр. Пловдив ползване на собствения на Т. недвижим жилищен имот - апартамент 3, находящ се в гр. Пловдив, ул. „ **** „ № 7, етаж 2 за периода 13.4.2011 г. – 03.11.2013 г., ведно със законната лихва считано от 4.11.2013 г. до окончателното изплащане.

            В тази му част решението е окончателно.

          Потвърждава Решение № 2857 от 04.07.2014 г., пост. по гр.д. № 17702/ 2013 г. на Районен Съд – гр. Пловдив, VІ гр. състав в частта, с която М.Д.К., ЕГН – ********** е осъдена да заплати на Т.Р.Т., ЕГН – ********** обезщетение по чл. 59 от ЗЗД в размер на 3 165 лв. за ползването от К. на собствения на Т. недвижим жилищен имот – апартамент 3, находящ се в гр. Пловдив, ул. „ **** „ № 7, етаж 2 за периода 01.10.2009 г. – 12.04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 4.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата от 3 165 лв. до пълния предявен размер от 6 330 лв. искът е отхвърлен.

            В тази му част решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

            Председател:                                Членове:1.                     2.