Р Е Ш Е Н И
Е
гр.София
,03.06.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски окръжен съд,
гражданско отделение, първи въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и шести юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
Председател:
Дора Михайлова
Членове:1.
Евгения Генева
2.
Васил Василев
при участието на
секретаря Даниела Ангелова
разгледа докладваното
от Генева гр.д.№ 244/2021г. и за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.258 ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба от 20.11.2017г. на И.М.М. с ЕГН **********
от гр.С.,против решение по гр.д.№ 39964/2014г. от 23.10.2016г. на СРС-ГО 35 с-в,с което е отхвърлен искът с
правно основание чл.2,ал.1 т.2 от ЗОДОВ за заплащане солидарно от СГС,АССГ и
ВАС на обезщетение в размер на 6000 лв.
за неимуществени вреди от нарушение на правата на ищеца, защитени от чл.5,т.4
от ЕКЗПЧОС, и последният е осъден да заплати съдебни разноски в размер на 600 лв.Релевират
се оплаквания за нарушение на закона,тъй като съдът неправилно приел,че чл.5,
ал.4 ЕКЗПЧОС няма директно действие и ищецът получил необходимата защита на
правото си като е обжалвал по реда на АПК незаконното задържане на
27.05.2010г.На второ място, незаконосъобразно приел,че няма правно основание за
ангажиране на солидарна отговорност.Релевират се
оплаквания за необоснованост,нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Въззивникът
поддържа,че възможността за обжалване на задържането не е ефективно средство за
защита на правото,защото предполага произнасяне извън рамките на 24 часа прави
невъзможно изпълнението на чл.5,т.4 ЕКЗПЧОС-при констатиране
незаконосъобразност на задържането съдът е длъжен да постанови н е з а б а в н
о освобождаване,като се произнесе по задържането в к р а т ъ к срок.С
решение по делото П. и П. против България № 50027/08 от
24.06.2014г.ЕСПЧ е прието,че съдилищата
в РБ реализират порочна практика при
прилагането на чл.63,ал.4 ЗМВР,според който съдилищата са длъжни да се
произнесат незабавно,като приемат че инстанционният
контрол по общия ред удовлетворява
критериите за незабавно произнасяне.Редът за обжалване на задържането за 24
часа/чл.63 от ЗМВР отм. ,нов чл.72 ЗМВР/е по АПК.Но това се отнася до
атакуването на заповедта за задържане, а не за ф а к т и ч е с к о т о
задържане.При такава празнота в уредбата съгласно практиката на ЕСПЧ се прилага
най-близкият процесуален ред за защита на право,гарантирано от ЕКЗПЧОС.Именно
затова ИМ е депозирал жалба в СГС,която била отхвърлена и при обжалването
пред АССГ и ВАС последните приели,че
жалбата е процесуално недопустима.С тези си актове ответните съдилища нарушили чл.5,т.4 на ЕКЗПЧОС,поради което дължали
обезщетение за неимуществени вреди.Солидарността произтичала от закона,тъй като
се касаело за деликт и нарушението на закона било
извършено от трите ответни съдилища.
СГС е депозирал отговор, с който
оспорва въззивната жалба като неоснователна.Не било
налице нарушение на закона,обуславящо пряко приложение на ЕКЗПЧОС, тъй като
чл.5,т.4 бил „инкорпориран във вътрешното право“ и въззивникът
се бил възползвал от предвидената защита.СГС не бил компетентен да се произнесе
и още в деня на постъпване на жалбата е
изпратил делото по компетентност на АССГ,съблюдавайки абсолютната процесуална
предпоставка-родова подсъдност.Нямало „съизвършителство“,за
да е налице основание за солидарна отговорност.
ВАС е депозирал отговор , с който
оспорва жалбата като неоснователна.Излага аналогични аргументи и в допълнение-липса на твърдения за
фактически настъпили вреди и обстоятелства,обуславящи размера на
обезщетението.Изтъква,че уважаването на иска би означавало игнориране на силата
на пресъдено нещо на
окончателния съдебен акт-определение № 12313/21.10.2010г. по адм.д.№ 12364/2010 г. на ВАС относно законността на задържането като
административен акт.Нещо повече,необходимо било първо да съществува решение на
ЕСПЧ по казуса ,установяващо нарушение на ЕКЗПЧОС, след което влезлия в сила
съдебен акт да бъде приет за незаконосъобразен по извънинстанционния
способ на чл.237 и сл АПК.Само съдът в Страсбург можел да се произнесе относно
нарушение на Конвенцията.Съюзният интеграционен правен ред предвиждал
възможност да се предяви пряко иск пред националния съд за нарушение на ПЕС,но
нарушенията на ЕКЗПЧОС не били нарушения на ПЕС.СРС нямал право да се произнесе
относно нарушение на ЕКЗПЧОС ,поради което искът бил процесуално недопустим.Изтъква
се също,че чл.5,т.4 ЕКЗПЧОС визирал задържането като правен акт,а не като
фактическо действие.В случая безспорно задържането било правен акт,тъй като се
основавало на заповед.Правото на обезщетение
не произтичало от чл.5,т.4 от ЕКЗПЧОС, а от чл.6 на ЕКЗПЧОС,тъй като
нарушението произтичало от упражнен съдебен контрол.Съдебна отговорност на
държавите-членки било възможно да бъде търсена само при лишаване от достъп до
съд в обема на правото на справедлив процес-организация на състава на съда и
провеждането на съдебната процедура.Останалите текстове били относими към субекти,действащи като административни органи,
а не като юрисдикция.Доколкото се претендира,че задържането било „фактически
акт“,то защитата била по чл.250 АПК.В случая обаче безспорно не била налице
тази хипотеза,поради което жалбата в тази част била оставена от ВАС без
разглеждане.Заповедта за задържане била отрицателна процесуална предпоставка за
разглеждане на делото по същество.Недопустимо било предявяването на иска при
условията на чл.215 ГПК,тъй като между СГС,АССГ и ВАС не били налице общи права
и задължения,нито такива,почиващи на идентично основание.
Ответникът АССГ е депозирал отговор,с
който оспорва жалбата със същите доводи.Уточнява,че ищецът е бил освободен в
рамките на 24 часа и че задържането не било „произволно“ по смисъла на чл.5,параграф
1 от ЕКЗПЧОС,защитаваща „правото на свобода и сигурност“.Параграф 4 не касаел
законосъобразност на задържане,което вече е приключило- в този смисъл се цитира
решение по делото „Л.-К.“ срещу България“ от 27.03.2012г.,в което ЕСПЧ е приел,че не е налице
нарушение на чл.5,параграф 4 от ЕКЗПЧОС.Доколкото имало актуална практика на
ЕСПЧ по казуси срещу България,те били свързани със законодателни пропуски, а не с действия или
бездействия на съдилищата и прокуратурата.Първоинстанционният
съд правилно приложил материалния закон като приел,че не е нарушен чл.5,
параграф 1 от ЕКЗПЧ и не е бил отказан достъп до правосъдие.
Ищецът претендира разноски за адвокатско
възнаграждение по чл.38 ЗА съобразно цената на иска.Ответниците
претендират съдебни разноски в размер на юрисконсултско
възнаграждение 350 лв.
Представителят
на С. дава становище за отхвърляне на въззивната
жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение.
След преценка на данните по делото
поотделно и в тяхната съвкупност,Софийски окръжен съд намира иска и респективно-първонистанционното решение и въззивната жалба- процесуално допустими, по следните
съображения :
ЕКЗПЧОС е основен инструмент за
защита на правата и свободите,поради което всички актове се тълкуват в светлината на Конвенцията,дори общностното право/ПЕС/ може да бъде атакувано пред ЕСПЧОС.От
друга страна, ЕКЗПЧОС е част от вътрешното /националното / право на Република
България и има директен ефект при празноти или противоречия с нейните принципи
и ценности.В казуса изобщо не съществува проблемът за преодоляване на силата на
пресъдено нещо, а обратното-именно наличието на
окончателен съдебен акт е предпоставка за търсене на компенсация с оглед
постигане на справедливост.При теоретичната постановка на въпроса,поддържана от
ответниците и реализирана на практика в съдебните
актове,се получава порочен кръг: ако е издаден административен акт,задържането
е “законно“по силата на издаването му,въпреки че в необозримо бъдеще актът може
да бъде обявен за незаконен.Очевидно е,че това тълкуване на правната уредба не
осигурява ефективна защита на
охраняваното от ЕКЗПЧОС право.Хипотетично то дава неограничена възможност за
произволно задържане,която в нормално функционираща демокрация не е
забележима,но лесно може да се актуализира в динамична политическа обстановка
при липса на гаранции за върховенство на правото.Разбира се,не съдът е
този,който има възможност да реализира „системен произвол“,а органите за
вътрешен ред и сигурност.Въпреки това ,в случая ответните съдилища са пасивно
легитимирани като процесуални субституенти на Държавата.След
като пострадалият е сезирал СГС,жалбата е изпратена по подсъдност на
АССГ,производството е прекратено в частта относно“фактически акт“и прекратяването
е потвърдено от ВАС с окончателен акт, логичният извод е,че с актовете си
ответните съдилища обективно са санирали едно
незаконно положение,потенциално увреждащо ищеца.Относно претенцията за
солидарна отговорност следва да се подчертае,че отговорността на държавата е
обективна и поведението на трите съдилища се основава на общи факти, общо е
задължението им да предоставят правосъдие за защитавано от ЕСЗПЧОС право.В
случая „отказ от правосъдие“ не трябва да се разбира в контекста на „правото на
справедлив процес“ по чл.6 на ЕКЗПЧОС.Ответниците са
легитимирани пряко по силата на чл.2, ал.1,т.1 от ЗОДОВ,тъй като отделните разпоредби
не следва да се тълкуват изолирано, а систематично и телеологично- в редакцията
на закона към момента на депозиране на исковата молба съдилищата несъмнено са
процесуални субституенти на Държавата за вреди от
нарушение на ЕКЗПЧОС,включително „полицейско задържане“.Ангажирането на
солидарна отговорност в по-голяма степен защитава интересите на
пострадалия,което съответства на целта на закона и се извежда от телеологичното
тълкуване на ЕКЗПЧОС.
Предявени са пасивно субективно
съединени искове на 21.07.2014г. срещу СГС,АССГ и ВАС с претенция да бъдат
осъдени при условия на солидарност да платят обезщетение за неимуществени вреди
в размер на 6000 лв. на основание чл.4 вр.чл.2,ал.1,т.2
от ЗОДОВ.Ищецът претърпял морални вреди вследствие на арестуването му на
27.05.2010г. в 19.30ч. по време на търг, организиран от притежаваната от него аукционна къща,при съвместна акция на СДВР и М. на к..На 28 май сутринта,докато още бил
задържан, обжалвал законността на задържането с жалба вх.№ 39436 от същата
дата,на осн.чл.63, ал.4 ЗМВР.Искал признаване на
незаконност на фактическото му задържане в светлината на чл.5,т.4 от ЕКЗПЧОС и
да бъде незабавно освободен.СГС с резолюция от същата дата препратила делото на
АССГ и по образуваното адм.д.№ 4023/2010г. на АССГ
било прието,че се обжалва не фактическото задържане, а заповед №
24049/27.05.2010г. на разузнавач при СДВР.С молба от 10.06.2010г. ищецът
поискал пряко прилагане на Конвенцията като подчертал,че е бил сезиран
СГС-НО именно с оглед разглеждането на
казуса по реда на НПК-в предвидените кратки срокове.С разпореждане от
10.06.2010г. съдът приел,че жалбата е срещу фактически акт и дължи незабавно
произнасяне по чл.252 АПК,но с определение от 06.08.2010г. жалбата била приета
като процесуално недопустима поради наличие на формален административен
акт.Ищецът обжалвал прекратяването с довода,че търсената защита била по
чл.64,ал.1 НПК във връзка с чл.63, ал.4 на ЗМВР,според който всяко задържано
лице има право да обжалва пред съда законността на задържането си и съдът
следва да се произнесе незабавно.Вместо да повдигне препирня за подсъдност по
отношение на изпращащия съд, АССГ фактически отказал правосъдие, а ВАС
потвърдил това действие с определение № 12313/21.10.2010г. по адм.д.№ 12364/2010г. на Първо отделение,с мотиви,че бил
издаден административен акт и че липсвал правен интерес поради прекратяване на
задържането като фактическо действие.Съгласно практиката на ЕСПЧОС,когато
националното законодателство на
ратифицирала ЕКЗПЧОС държава не е предвиден ред за осъществяване на
права,гарантирани от нея,се прилага най-близкият процесуален ред-в случая
чл.64,ал.1 НПК.Ищецът не бил освободен незабавно и повече от три години очаквал
справедливост,а именно-съдът да обяви задържането за незаконно.Почувствал се
дълбоко угнетен,разочарован и оскърбен.Изложените твърдения относно поредицата
от процесуални действия не се оспорват от ответниците
и в кориците на делото се съдържат цитираните съдебни актове.Относно моралните
страдания на ищеца първоинстанционният съд е изслушал
гласни доказателства.Действително свидетелят интерпретира страданията в
каузална връзка със самото задържане,но това е психологически обяснимо,защото
самият той е присъствал и наблюдателите несъмнено са били шокирани от сцената:
арест на собственика по време на търг е драматично събитие,което се запечатва и
придобива субективна тежест.
При така установеното от фактическа
страна Софийски окръжен съд намира въззивната жалба
основателна поради нарушение на материалния закон,дължащо се на неправилно
тълкуване и прилагане на чл.5, ал.4 ЕКЗПЧОС във връзка с чл.64,ал.1 ЗМВР,чл.250 АПК и относимия
чл.63,ал.4 ЗМВР/отм./.Съдът е приел,че ЕКЗПЧОС има директно действие
само при липса на регламентация от националното право и чл.63 от ЗМВР адекватно
осигурявал защита на правото по чл.5,т.4 на ЕКЗПЧОС. Според настоящия състав
казусът е илюстрация на обратното.С решение по делото П. и П. срещу България № 50027/08 от
24.06.2014г. изрично се приема,че
неправилно съдилищата интерпретират чл.63, ал.1 ЗМВР в смисъл,че разпоредбата позволява само последващ съдебен
контрол върху заповедта за задържане,като се позовава на определение №
12138/21.10.2010г. на ВАС по адм.д.№
12364/2010г.-едно от основанията за ангажиране на деликтна
отговорност в по настоящото дело.Първоинстанционният
съд изобщо не е обсъдил наличието на морални вреди и обстоятелствата,обуславящи
техния размер.Настоящият състав намира,че несъмнено въззивникът
е изпитал описаните страдания по житейска презумпция,която не е оборена.Що се
отнася до претендирания размер,той е завишен предвид
съдебната практика,базирана основно на
стандарта на живот в страната.Следва да се подчертае,че тук не става въпрос за
вреди от 24-часовото задържане, а за отказа на съда да даде незабавно
правосъдие и произнасянето по законността
на задържането след повече от три години.Ответните съдилища са спазили
законните срокове по националното законодателство при извършване на съдопроизводствените действия и са постановили актовете си в разумен
срок,но релевантният за казуса е к р а т
ъ к с р о к по смисъла на чл.5, ал.4 ЕКЗПЧОС.Ето защо
справедливият размер възлиза на 600 лв.По отношение на размера на обезщетенията
за морални вреди е важно да се има предвид дисциплиниращия характер на
обезщетението- прекалено нисък размер неутрализира ефективността на нормите на
ЕКЗПЧОС.
По изложените съображения Софийски
окръжен съд приема,че решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта ,с която искът е бил отхвърлен за
разликата от 600 до 6000 лв. и ищецът .Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта,с която искът е бил отхвърлен до
размера на 600 лв. и ищецът е осъден да заплати
на ответниците 600 лв.съдебни разноски и
вместо него да се постанови осъдително решение за
солидарно заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на
600 лв.
Ответниците следва да заплатят за двете инстанции адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.2, вр.ал.1,т.3 ,пр.2 от ЗАдв., което съобразно уважената част от иска възлиза общо
на 1200 лв.Предвид правната сложност на казуса и необходимостта да бъде
обжалвано прекратяването му от СРС,адвокатското възнаграждение не следва да
бъде редуцирано.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 23.10.2016г. по
гр.д.№ 39964/2014г. на СРС-ГО,35 състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на И.М.М. против СГС,
АССГ и ВАС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на осн.чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ до сумата 600 лв. , и в частта,с която ищецът
е осъден да заплати на ответниците съдебни разноски в
размер на 600 лв., и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.Г.С. *** Г. и В.А.с. на република България да
заплатят солидарно на И.М.М. с ЕГН ********** от гр.С., на основание чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ
,обезщетение за неимуществени вреди в размер на 600/шестотин/
лева,произхождащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧОС при осъществяване на
съдебен контрол над задържането му на
27.05.2010г.,ведно със съдебни разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение
в двете инстанции по чл.38,ал.2,вр.ал.1,т.3,пр.2 от ЗАдв. в размер на 1200/хиляда и двеста/ лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС-ГО 35 с-в по
гр.д.№ 39964/2014г. в частта, с която е отхвърлен иска на И.М.М. против СГС, АССГ и ВАС за солидарно заплащане на
обезщетение по чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ за разликата от 600 лв. до 6000 лв. като
НЕОСНОВАТЕЛЕН .
Решението може да бъде обжалвано
пред ВКС на Република България в
едномесечен срок от връчването му.
Председател:
Членове:1.
2.