№ 652
гр. В., 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, VII СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Владимир К. Крумов
при участието на секретаря ТАНЯ Г. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от Владимир К. Крумов Гражданско дело №
20231320101569 по описа за 2023 година
Делото е образувано по искова молба на А. П. В., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: гр. В., ул. „К. Ч.“ № ** и К. Л. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: гр. С., ул. „М. В.“ № * и двамата представлявани от адвокат Б. Б. от АК - Видин
против „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район
„Л.“, ул. „Д. Х.“ № **-**, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл.
3-то от ЗЗД.
Алтернативно, случай, че съдът уважи иска е предявен насрещен иск от ответника
срещу ищците с правно основание чл. 23 от ЗПК, във връзка с чл. 55 от ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че на **.**.**** г. Л. К. В. като кредитополучател е
сключил с ответника Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който
ответното дружество е предоставило в заем на Л. К. В. сумата от 6459.02 лева за срок от 48
месеца при годишен лихвен процент от 48.22 % и годишен процент на разходите посочен от
ответното дружество в размер на 49.01 % .
Сочи се, че кредитополучателят е починал на 06.07.2023 г., като е оставил наследници
– ищците по делото, които са наследили правата и задълженията по сключения договор за
потребителски кредит. Твърди се, че процесният кредит е нищожен на основание чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Предвид договорения размер на
възнаградителна лихва, уговорката за същата е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, което влече нищожност на цЕ.я договор. Същата излиза извън присъщите й функции.
Иска се от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
сключения между потребителя – кредитополучател Л. К. В., бивш жител на гр. В., ЕГН
********** и кредитора – банка „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, ЕИК ********* Договор за
1
потребителски кредит № ********** от **.**.**** г., правата и задълженията по който
договор са наследени от наследниците на кредитополучателя – А. П. В., ЕГН ********** и
К. Л. В., ЕГН **********.
Ответникът в срока за отговор на исковата молба е оспорил същата като
неоснователна.
Посочва, че при сключване на процесния договор и към момента е налице
нормативен текст – чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, който точно и ясно определя предела на
оскъпяване на кредита – годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка от
кредитодателя като единствено условие е същата заедно с другите елементи на ГПР общо да
не надвишава максимално допустимия размер.
Твърди, че изложените от ищците твърдения, че договорената възнаградителна лихва
е в противоречие с добрите нрави, поради което такава уговорка следва да бъде нищожна, са
неоснователни.
Поддържа, че разбирането, че клаузата, с която е уговорена тази лихва, противоречи
на добрите нрави, се основава на съдебна практика, която не е актуална към настоящия
моменти е преодоляна от последваща такава. Тази практика е постановена във времето,
когато ЗПК не е предвиждал пределна горна граница на договорната лихва за
потребителските кредити и единственото ограничение на свободата на договаряне са били
правилата на добрите нрави по чл. 9 от ЗЗД.
Моли съда да отхвърли иска като неоснователен.
Алтернативно, в случай че съдът признае за установено, че Договор за потребителски
кредит № ********** от **.**.**** г. е нищожен е предявен и насрещен иск за осъждане на
ищците да заплатят на ответника чистата неплатена стойност на усвоената част от кредита, а
именно сумата в размер на 1494.02 лева.
Не се оспорват възникналите договорни отношения между страните по сключения
Договор за потребителски кредит № ********** от **.**.**** г.
По делото са събрани писмени доказателства, назначена и приета е съдебно-
икономическа експертиза.
Видинският районен съд, като взе предвид постъпилата искова молба, доводите на
страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, прие следното от
фактическа страна:
Не е спорно, че между Л. К. В. – наследодател на ищците и ответното дружество е
сключен Договор за потребителски кредит № ********** от **.**.**** г. с размер на
кредита 6459.02 лева и срок на договора до 25.09.2024 г.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Договора за кредит годишният лихвен процент е 48.22 % и
2
съгласно чл. 10 годишният процент на разходите е 49.01 %. Съгласно чл. 7.1 общ размер на
застрахователна премия е 0.00 лева, както и еднократна такса за оценка на риска е 0.00 лева.
Общо дължимата сума от потребителя става 14671.66 лева.
Видно от препис-извлечение от акт за смърт № ****/**.**.**** г., съставен в гр. В. на
06.07.2023 г. кредитополучателят Л. К. В. е починал.
От представеното удостоверение за наследници изх. № **-**-**-**-****/**.**.****г.,
издадено от Община Видин е видно, че наследници на Л. К. В. са ищците по делото - А. П.
В. - съпруга и К. Л. В. - син.
Вещото лице е посочило, че броят на лицензираните банки в Република България са
17 броя и още 6 броя клонове на чуждестранни банки, като общият брой на банките в
Република България са 23. Посочва, че от страницата на БНБ е намерила информация за
лихвения процент по кредити за потребление в лева за м. юни 2020 г. в размер от 8.37 %. В
зависимост от срока на предоставения кредит, процентите са както следва: 24.22 % - кредити
за потребление до една година; 10.83 % - кредити за потребление от една до пет години; 5.66
% - кредити за потребление над пет години. Лихвеният процент на банката варира
значително в зависимост от вида на кредита и индивидуалния клиентски профил. При
потребителските кредити с променлив лихвен процент са между 5.4 % и 7.2 % в зависимост
от начина на кандидатстване. Всички банки предоставят потребителските и други видове
кредити и отпуснати заем и при различни условия и лихвени проценти в зависимост от
своята политика. При договарянето на годишния лихвен процент по предоставения кредит
оказват влияние много фактори като например: вида на кредита, осигурителния доход на
кредитоискателя, както и това дали ще постъпват средствата от работната му заплата по
сметка в банката ,ползването на кредитна карта, има ли сключена застраховка „защитена
вноска“, има ли гарант – поръчител, типа на лихвата, срок на договора за погасяване и
други. Вещото лице при проверката установило средни проценти за исковия период на
следните банкови институции: Банка ДСК – 6.25 %; ОББ – 6.6 %; Прокредит Банк – 6.25 %;
ЮроБанк – 5.85 %; Българска Американска Кредитна Банка – 5.55 %; Уникредит Булбанк –
при плаващ 4.44 % в размер 50 хиляди лева за 120 месеца, включена застраховка и още др.
условия. В заключение вещото лице е посочило, че от информацията на БНБ установила, че
лихвеният процент по кредити за потребление в лева за м. юни 2020 г. е в размер от 8.37 % и
10.83 % за кредит до пет години.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни
изводи:
В исковата молба ищецът е навел доводи за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва от процесния договор за потребителски кредит поради противоречие
с добрите нрави, тъй като уговореният размер на лихвата надвишава трикратния размер на
законната лихва, което счита, че обуславя недействителност на цЕ.я договор.
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение, което длъжникът на пари
или други заместими вещи трябва да престира на кредитора защото са му предадени и се е
разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на стойността на капитала,
3
който се предоставя за временно ползване. По своята същност „добрите нрави“ не
представляват правни норми и нямат правно значение. Те представляват общоприети
критерии за поведение, които са установени в обществото, като хората се съобразяват с тях
съобразно вътрешното си убеждение. В практиката на ВКС се приема трайно, че
противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и пр. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в сила
от 23.07.2014 г. е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Цитираният
законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по-слабата страна, а именно потребителя от страна на търговеца, който има
възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да
възприеме критериите по чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги
е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисионни, други разноски и те на практика да увЕ.чат кредитната тежест за
кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е
предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Законната
лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя на база основния лихвен процент на БНБ
плюс 10 пункта надбавка. Основният лихвен процент към датата на сключване на договора е
бил 0.00 %. С оглед нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС
от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на процесния договор, се
налага заключение, че договореният ГПР в случая не надвишава 50 %, поради което е в
рамките на допустимата граница и уговорените клаузи за възнаградителна лихва и ГПР не са
нищожни.
На съда е известна съществуващата съдебна практика, която приема, че
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва се явява нищожна
уговорка, но намира, че не е относима в настоящия случай. Подобни разрешения за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва са релевантни преди приемането на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК /в сила от
23.07.2014 г./. Доколкото преди приемането на законоустановен размер на годишния процент
на разходите по потребителски кредити не съществуваше нормативен текст, регулиращ
оскъпяването на кредита, съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и морални
норми. При сключване на процесния договор и към момента е налице нормативен текст – чл.
19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита –
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР
4
и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие е същата
заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер.
Сравнението между получаваната от потребителя услуга /възможност да използва за
собствени нужди чужди парични средства в размер, който не може да си осигури в цялост
със собствени текущи доходи/ и цената, уговорена за нея налага да се съпоставят
възможностите на кредитора да си послужи със същите средства, за да извлече от тях доход
за себе си като оборотен капитал. В случая на потребителско кредитиране доставчикът би
могъл да очаква да получи доход, съизмерим с разходите, които потребитЕ.те биха
направили на конкурентен кредитен пазар. Затова и адекватният критерий за справедливи
очаквания са лимитите, въведени от ЗПК относно финансовата тежест, която за потребителя
се генерира от разходите за лихви и такси по конкретната услуга, оповестяване чрез
показателя ГПР. Съдът счита, че не може да се прима за несъвместима с морала лихва, която
след включване в разходите на потребителя води до ГПР в размер, допустим от закона, тъй
като такъв извод би бил равнозначен на извод, че самото законодателство не почива на
мярата на обществения морал. В случая при лихва от 48.22 % годишно и ГПР от 49.01 %,
същият макар и да се доближава до максимума от петкратен размер на законна лихва не го
надхвърля. Затова не е налице свръхмерно поискано от кредитора възнаграждение за този
вид финансова услуга.
С оглед гореизложеното предявеният иск за прогласяване на нищожността на
договора за кредит се явява неоснователен, поради което следва да се отхвърли.
С оглед изхода на делото, съдът не дължи произнасяне по предявения насрещен иск
по чл. 55 от ЗЗД.
По разноските
С оглед изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищците следва да бъдат
осъдени да заплатят на ответника сумата в размер на 200.00 лева - разноски за
юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащането
на правната помощ /НЗПП/, във вр. с чл. 37 от ЗПП.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от А. П. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес:
гр. В., ул. „К. Ч.“ № ** и К. Л. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. С., ул.
„М. В.“ № * против „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., район „Л.“, ул. „Д. Х.“ № **-**, иск за прогласяване на нищожността на Договор за
потребителски кредит № **********, сключен на **.**.**** г., на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3-то от ЗЗД, като неоснователен.
ОСЪЖДА А. П. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. В., ул. „К. Ч.“
5
№ ** и К. Л. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. С., ул. „М. В.“ № * да
заплатят на „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „Л.“, ул. „Д. Х.“ № **-** разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
200.00 лева.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Видин в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
6