Р Е Ш Е Н И Е
№
412
07.02.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХІ-ти граждански състав, в публично заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1801 по описа на съда за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано въз основа на искова молба от Г.Н.В., ЕГН ********** против Агенция за контрол на просрочени
вземания ООД, ЕИК ********* , с която са
предявени искове с правна квалификация по чл. 124 ГПК във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД,
чл. 22 от ЗПК за признаване на
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата
от 213,46 лв.- главница, сумата от 46,27 лв.- лихва и сумата от 155,77 лв.-
неустойка по договор за потребителски кредит от 18.11.2015 г., сключен с Провидент Файненшъл България ООД.
Ищецът твърди, че на 18.11.2015 г. е
сключил с Провидент Файненшъл
България ООД договор за потребителски кредит, по силата на който му е бил
предоставен кредит в размер от 800 лв., който е следвало да върне, ведно с възнаградителна лихва на 60 вноски от по 27,07 лв. всяка
или обща сума в размер от 1624,20 лв.
През месец юли 2018 г. ищецът
получила покана за доброволно изпълнение от 06.07.2018 г., от която установила,
че вземанията по този договор за потребителски кредит са прехвърлени на
ответника с договор за цесия. Ищецът била уведомена, че дължи главница в размер
от 213,46 лв., лихва в размер от 46,27 лв. и неустойка в размер от 155,77 лв.
Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК на посочените в исковата молба основания. На първо място
счита, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – да се посочи
общо дължима сума по кредита и тя да се формира, съобразно отделните пера. На
второ място се сочи нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК, тъй
като към договора не е приложен погасителен план и не е налице разбивка на
последователността на разпределение на вноските между различните неплатени
суми- главница, лихва, годишен процент на разходите (ГПР) и такса „Кредит у
дома“. Сочи се, че е налице и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал. 2 ЗПК,
като към договора няма приложени общи условия, всяка от страниците от които да
бъде подписана от кредитоискателя. Тези нарушения се сочи, че обуславят
недействителност на договора за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, в който случай
се дължи връщане на заемната сума в размер от 800 лв., а ищецът е заплатила
сума обща сума в размер от 1572,77 лв. Независимо от изложеното се сочи, че
договорената възнаградителна лихва в договора е
нищожно поради противоречието й с добрите нрави. На основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК се сочи, че е недължимо и възнаграждението за услуга „Кредит у дома“ в
размер от 626,37 лв. поради противоречие със закона и поради обстоятелството,
че същата се отразява в размера на ГПР, който е ограничен от разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ГПК. С оглед изложеното се
моли предявените искове да се уважат. Претендират се разноски.
Ответникът оспорва исковете като недопустими,
като сочи, че същите са били предмет на гр.д. № 3218 по описа за 2018 г. на РС-
Пазарджик. При условията на евентуалност се оспорват предявените искове като
неоснователни. Сочи се, че договорът отговаря на императивните разпоредби на
закона, като са спазени сочените, като нарушени разпоредби. Според чл.23 от
договора счита, че същият съдържа всички условия и всички уговорки между
страните по отношение на кредита. Оспорва се твърдението, че не е посочена
общата дължима сума по кредита. Счита за
неоснователно възражението за недействителност на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че предвидената в договора сума за услугата „Кредит у дома“
представлява допълнителна услуга, която не е обвързана с усвояването и
управлението на кредита и поради което законът позволява нейното уговаряне и
съответно заплащането й от потребителя. Оспорват се твърденията, касаещи
характера на договорената възнаградителна лихва,
както и твърдението, че услугата „Кредит у дома“ следва да се включи при
формиране на ГПР. Моли се исковете да се отхвърлят.
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за
недопустимост на производството, доколкото от изисканото гр.д. № 3218 / 2018 г.
по описа на ПРС е видно, че производството по предявените искове е прекратено,
поради и което не е формирана сила на пресъдено нещо.
С протоколно определение от
13.11.2019 г. като трето лице помагач на страната на ответника е конституирано
Агенция за събиране на вземания ЕАД в качеството му на цесионер
по договор за цесия от 03.05.2019 г.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Между ищеца и Провидент Файненшъл България ООД са възникнали правоотношения по
договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
По силата на сключения на 18.11.2015 г. договор за кредит на ищеца е
предоставена в заем сума в размер от 800 лв. Уговорена е такса за оценка на
досие в размер от 40 лв., общ размер на фиксирана лихва – 157,79 лв.,
представляваща 31,82 % годишно, равняващи се на 48 % ГПР. В т. Д от договора е
предвидена такса за услугата „Кредит у дома“ в размер на 626,37 лв., което
представлява 78 % от предоставената в заем сума. Отразено е, че при избор на
тази услуга, клиентът дължи тази такса, освен общият размер на разходите по
кредита, посочен в буква „Г“ в размер от 48 % . Отразен е общият размер на
дължимата сума 1624,16 лв., срок на договора в седмици 60, размер на седмичното
плащане -27,07 лв. и размер на последното плащане 27,03 лв.,като е предвидено,
че първото седмично плащане се дължи на 25.11.2015 г., като деня от седмицата,
в който се дължи плащането е сряда. В договора липсва уговорка за заплащане на
неустойка.
По делото са представени разписки за
платени суми в общ размер от 1572,97 лв. (л.7-10), които не са оспорени от
ответника, поради и което съдът счита, че с тях ищецът е погасил задължения по процесния договор за кредит. Още повече, че в основанието
за плащане е изписан номерът на договора.
Не се спори, че вземанията по
договора аз кредит с прехвърлени на ответното дружество с Приложение № 1 от
03.07.2018 г. по Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
30.01.2017г. Впоследствие ответното дружество е прехвърлило вземанията на
Агенция за събиране на вземанията ЕАД с Договор за цесия от 03.05.2019 г., като
ищецът е редовно уведомена за това с приложеното към молбата за конституиране
на третото лице уведомление.
Относно възраженията на ответника за
недопустимост на производството, то следва да се посочи, че правният интерес се
преценява въз основа на изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба и
заявеният петитум. В случая предмет на делото не е
обявяване на договора за кредит за недействителен, а предявен отрицателен установителен иск за недължимост
на сумите към цесионера, поради недействителност на
договора. Ответникът в качеството си на цесионер по
сключения договор за цесия, с който са прехвърлени вземанията по договора за
кредит е материално правно легитимиран да отговаря по предявените искове за недължимост на претендираните
суми с посочените в исковата молба основания за недължимост.
Цитираната от ответника съдебна практика касае предявяване на установителен иск за недействителност на договор за заем,
какъвто в случая не е предявен.
Следва да се пристъпи към
разглеждане на заявените от ищеца основания за недействителност на договора и
на отделни негови клаузи, както и да се извърши проверка за спазване на императивните изисквания на ЗПК,
доколкото съдът следи служебно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита,
че са спазени и изискванията на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, доколкото в договора
са посочени размерите на погасителните вноски и
падежът на всяка от тях. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по
отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема,
че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл.
11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се
тълкува в смисъл, че в срочния договор
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби,
тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат
държавата члена да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора
за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата,
лихвите и другите разходи.
Съдът счита за
неоснователни възраженията на ищеца, че не са спазени императивните разпоредби
на Закона за потребителския кредит. Действително общите условия не са подписани
на всяка страница от кредитополучателя и нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПК
предвижда, че общите условия са неразделна част от договора за потребителски
кредит и всяка страница се подписва от страните по договора, но тази норма е приложима
само когато договорът за потребителски кредит е сключен при общи условия. В
конкретният случай обаче, в процесният договор не се
констатира, да е налице препращане към общите условия. Доколкото процесният договор има установеното от закона задължително
съдържание, а общите условия не са задължителен елемент от него, то направените
в тази връзка възражения за недействителност на договора се явяват
неоснователни. Изрично е посочено, че кредитополучателят се задължава да ползва
и върне кредита, съгласно условията на договора, а не съгласно предвиденото в
общите условия.
Налице обаче е нарушение
на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съдът намира, че посочените в договора годишен процент на разходите от 48
% и общата сума за плащане от заемополучателя – 1624,16
лв. не съответстват на действителните такива.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
съдържа „ годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
В конкретния случай в
договора е посочен размерът на ГПР,
съгласно изложеното по – горе, но не е посочено как е формиран този размер. В
чл.19 от ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В конкретния случай тези основания не са изложени в договора като не е конкретизирано кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,00 %. В
случая в този процент на ГПР не е включена таксата, която длъжникът дължи за
заплащане на услугата „Кредит у дома“ в размер на 626,37 лева, пора което договорът е
недействителен на основание чл.22 вр. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. В случая таксата е 78 % от предоставената в
заем сума, като 30 % от тази сума представляват печалба за кредитора, съгласно
чл. 26 от договора, която печалба в случай, че беше отразена, съобразно
законовите разпоредби в посочения ГПР, то същият би бил в размер от 78 %.
С оглед на това настоящият
състав намира, че процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити
по т.10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл.
22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см.
на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
В
ЗПК е посочено изчерпателно какво следва
да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22
във вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит
водят до недействителност на същия, като в закона не е предвидена възможност
тези реквизити да са определяеми такива.
С оглед гореизложеното по
повод съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ищецът и Провидент Файненшъл България ООД съдът счита, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за
потребителски кредит е недействителен на това основание. Имайки предвид
последиците на тази недействителност съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то
потребителят – ответник по настоящото дело дължи връщане на чистата стойност по
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Доколкото по делото се установи от
представените писмени доказателства, че ищецът е заплатила сума значително
надвишаваща главницата, то съдът приема, че същата е погасена, поради и което
не се дължи.
На основание
гореизложените доводи за недействителност на договора за кредит следва да се
уважат предявените искове за установяване на недължимост
на лихва в размер на 46,27 лв. и неустойка в размер от 155,77 лв., като следва
да се посочи, че относно неустойката липсват уговорки между страните за
заплащане на такава, а при разпределената доказателствена
тежест за това ответникът не установи основанието за претенцията си.
На основание гореизложените
съображения исковете се явяват доказани
по основание и размер и следва да се уважат.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза
на ищеца следва да се присъдят
направените по делото разноски. Ищецът претендира разноски за платена държавна
такса в размер на 50 лв. Представен е договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възлизащо на стойност 360 лв. с ДДС съобразно
цената на двата обективно съединени иска.
Съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК на
третото лице помагач не се присъждат разноски.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г.Н.В., ЕГН ********** не дължи на Агенция за контрол на просрочени
вземания ООД, ЕИК ********* сумата от 213,46 лв.- главница, сумата от
46,27 лв.- лихва и сумата от 155,77 лв.- неустойка по договор за потребителски
кредит от 18.11.2015 г., сключен с Провидент Файненшъл България ООД.
ОСЪЖДА Агенция
за контрол на просрочени вземания ООД, ЕИК ********* да заплати на Г.Н.В., ЕГН ********** сумата
от 50 лв.- разноски по делото за платена държавна такса.
ОСЪЖДА Агенция за контрол на просрочени
вземания ООД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Д.Г.Б., личен номер
****, със служебен адрес: *****, сумата
от 360 лв. - адвокатско
възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна
правна помощ.
Решението е постановено при участието на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
********* в качеството на трето лице помагач на страната на ответника в
производството – Агенция за контрол на просрочени вземания ООД.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
АД