№ 336
гр. Пловдив, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско
дело № 20245001000259 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 38 от 06.02.2024 година, постановено по т. дело №
507/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е признато за
установено по отношение на „Б.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. „М.“ № 19, правоприемник на „С.“ АД, че И. М. А.,
ЕГН **********, с адрес село М., община П., ул. „Ц.“ № 2, не дължи сумата
в размер на 38 633,64 лева, представляваща сбор от следните суми: 31 344, 18
лв. - главница по договор за кредит „Експресо“ № * от дата 11.12.2013 г.; 5
585, 79 лв. - възнаградителна договорна лихва за периода 25.11.2020г. -
31.03.2017 г. по същия договор; 412, 25 лв. - обезщетение за забава за периода
25.11.2014 г. - 31.03.2017 г.; 352, 45 лв. - обезщетение за забава за периода
31.03.2017 г. - 02.05.2017 г.; 35, 08 лв. - наказателна лихва за периода от
18.05.2016 г. до 20.06.2016 г., представляваща обезщетение за забавено
плащане в размер на 12.65 % пункта годишно върху неплатената главница,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 03.05.2017 г. до
1
окончателното погасяване на задължението; 753,89 лв., представляваща
заплатена от ответника държавна такса върху претендираната от него сума и
150 лв. присъдено юрисконсултско възнаграждение в ч.гр.д. № 613/2017 по
описа на РС- К..
Осъдена е „Б.“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. Т. Ц. Ц. от гр. С., ул.
„Н.“ № 2, сграда „А“, ет.1, ап. 1, адвокатското възнаграждение за оказаната
безплатна адвокатска помощ на ищеца в размер на 3 740, 74 лв.
Осъдена е „Б.“ АД, ЕИК ***, да заплати в полза на държавата, по
бюджета на съдебната власт, сумата от 1 545, 34 лв. държавна такса.
Така постановеното решение е обжалвано изцяло с въззивна жалба от
„Б.“ АД, ЕИК ***. Оплакванията са за неговата недопустимост, неправилност
и незаконосъобразност. Твърди се, че решението е недопустимо, тъй като е
постановено по недопустим иск. Отрицателният установителен иск,
предявен от И. М. А., бил недопустим поради това, че имал за предмет
вземане по влязла в сила заповед за изпълнение, издадена по ч.гр. дело №
613/2017 година по описа на РС- К.. Според жалбоподателя искът по чл. 439 от
ГПК би могъл да се основава само на факти, настъпили след приключване на
исковото производство по чл. 422 от ГПК при подадено възражение по чл. 414
от ГПК, респ. след влизане в сила на заповедта за изпълнение при липса на
възражение. След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възраженията
се преклудирали, респ. бил недопустим установителен иск, че вземането не
съществува.
При условията на евентуалност, ако се приеме, че искът, респ.
първоинстанционното решение са допустими, се поддържа, че решението е
неправилно, необосновано и противоречащо на материалния и процесуалния
закон. Твърди се, че съдът е взел под внимание само твърденията и
доказателствата на ищеца А., а не всички събрани по делото доказателства,
поради което решението му било необосновано. Според жалбоподателя
обявяването на предсрочната изискуемост на кредита било с писмото от
28.03.2027 година, а не с предходното такова от 2015 година. На ищеца И. А.
също било връчено съобщение за предсрочната изискуемост, получено на
31.03.2017 година, което се установявало от представената обратна разписка,
приложена към подаденото заявление по чл. 417 от ГПК.
Искането на жалбоподателя е да се обезсили първоинстанционното
2
решение като недопустимо, евентуално да се отмени като неправилно,
необосновано и незаконосъобразно, включително в частта, с която банката е
осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца. Направено е и евентуално искане, при потвърждаване на
първоинстанционното решение, да не бъде възлагано в тежест на банката
заплащането на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
произовдство, евентуално същото да бъде намалено поради прекомерност и
липса на фактическа и правна сложност на делото.
Жалбоподателят претендира присъждане на разноски за
първоинстанционното производство съгласно представения списък и за
въззивното производство, включително юрисконсултско възнаграждение.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от И. А. чрез
процесуалния му представител адвокат Т. Ц.. В него, както и в проведеното
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция и в писмените бележки
по съществото на спора се изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба. Развити са подробни съображения за неоснователност на
въведените с нея оплаквания. Претендира се присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Страните не са направили нови доказателствени искания пред
въззивната инстанция.
Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира, че въззивната жалба е
процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно
обжалване, а именно от ответника в първоинстанционното производство
срещу решението, с което е уважен предявеният срещу него отрицателен
установителен иск. При подаване на въззивната жалба е спазен
предвиденият в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.
Съобразявайки становищата на страните и конкретните оплакванията
във въззивната жалба, както и събраните доказателства, съдът намира
следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Направените с въззивната жалба възражения за недопустимост на
първоинстанционното решение са неоснователни.
Искът, с който е сезиран първоинстанционният съд, е отрицателен
3
установителен иск, предявен от И. А. срещу „Б.“ АД. Искането е да се приеме
за установено по отношение на „Б.“ АД / правоприемник на „С.“ АД/
несъществуването на вземанията, конкретизирани в исковата молба и в
диспозитива на решението, които банката има спрямо ищеца в качеството му
на поръчител по договор за кредит Експресо № * от 11.12.2013 година, за
които вземания са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр. дело № 613/2017 година на Районен съд – К..
Заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са за исковите суми,
дължими на банката солидарно от двамата кредитополучатели И.П.И. и
М.С.И. и от ищеца И. М. А. като поръчител.
Процесната заповед за изпълнение е връчена на ищеца И. А. ведно
едва на 18.10.2022 година. Връчването е станало заедно с поканата за
доброволно изпълнение изх. № 12438/13.10.2022 година, връчена чрез
работодателя / стр. 45 и 60 от копието на изпълнително дело №
2022*0400637 на ЧСИ рег. № * Б.А., приложено като доказателство по
настоящото дело/.
Сред доказателствата, съдържащи се в приложеното към настоящото
дело заповедно производство – ч.гр. дело № 613/2017 година на РС – К., както
и в цитираното по-горе изпълнително дело няма данни заповедта за
незабавно изпълнение да е връчена на ищеца А. в по-ранен момент от
18.10.2022 година. Напротив, в заповедното производство на няколко места е
отбелязано от съда, че заповедта за незабавно изпълнение не е връчена на И.
А. и не е влязла в сила по отношение на него, а само по отношение на
кредитополучателите И. и М.И. / стр. 52 на гърба, стр. 57, стр. 60/. Тези
отбелязвания сами по себе си не обвързват настоящия съд. Те обаче подкрепят
извода му, че заповедта за незабавно изпълнение е връчена на И. А. едва на
18.10.2022 година. Доказателства, въз основа на които да се направи
различен извод, липсват по делото. Изпълнителното дело от 2022 година на
ЧСИ Б.А. е второто по ред такова, образувано по искане на ответника „Б.“ АД
след прекратяване на първото изпълнително дело № 1227/2017 година поради
перемпция. Липсват твърдения и доказателства по предходното изпълнително
дело № 1227/2017 година да е осъществено връчване на заповедта за
незабавно изпълнение на И. А..
При тези доказателства следва да се приеме, че едномесечният срок за
4
подаване на възражение срещу заповедта по чл. 417 от ГПК е започнал да
тече за И. А. на 18.10.2022 година. Задължителната съдебна практика – т.5.в.
от ТР № 4 от 18.06.2014 година на ВКС по т.д. 4/2013 година на ОСГТК е в
смисъл, че предпоставките за влизане в сила на заповедта за изпълнение по
отношение на главния длъжник и на поръчителя се преценяват поотделно.
Влизането в сила на заповедта за изпълнение спрямо главните длъжници не е
основание да се приеме, че тя е влязла в сила и по отношение на поръчителя.
В едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК - на 17.11.2022 година,
е предявен от ищеца И. А. отрицателният установителен иск по т. дело №
507/2022 година за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение. На
17.11.2022 година в заповедното производство е подадено от ищеца и
възражение по чл. 414 от ГПК с вх. № 262330. Разпоредбата на чл. 414, ал. 2
от ГПК предвижда подаване на възражение. Изборът на другия процесуален
способ на защита обаче –отрицателен установителен иск в случая, в който
предявяването му е станало в едномесечния срок, не се отразява на
допустимостта на този иск. Към момента на предявяване на иска заповедта
за изпълнение все още не е стабилизирана, не е влязла в сила. Предявяването
на отрицателния установителен иск, както и подаването на възражението
срещу заповедта за изпълнение препятстват влизането й в сила до момента на
приключване на исковото производство. По тези съображения съдът намира
за неоснователни доводите на жалбоподателя за недопустимост на иска
поради липса на предпоставките по чл. 439, ал. 1 от ГПК, изискващи
настъпването на нови факти след приключване на съдебното дирене, по
което е издадено изпълнителното основание. Съдебната практика трайно и
непротиворечиво приема, че отрицателен установителен иск за отричане със
сила на пресъдено нещо на съществуването на вземания по заповед за
изпълнение е допустим до изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК за
възражение срещу заповедта / решение № 76/07.05.2013 г. по гр. д. 391/2012
год. на ВКС, четвърто г.о./. Едва след изтичане на този срок /пред каквато
хипотеза не сме изправени в случая/ за длъжника съществува възможност да
оспорва тези вземания само при наличие на предпоставките на чл. 424 и чл.
439, ал. 1 от ГПК /решение № 60172/14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 942/2020
г., I т. о., ТК; решение № 118/7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III
г.о., ГК; решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК/.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният
5
отрицателен установителен иск е допустим.
Първоинстанционното решение, с което е уважен искът, е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Видно е от договора за кредит, че И. А. го е подписал като поръчител
и е поел задълженията на поръчителя, конкретизирани в чл. 18. Подавайки
заявлението по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 613/2017 година на РС – К.,
банката е посочила, че иска издаване на заповед за изпълнение за всички
суми, дължими по договора за кредит, солидарно срещу кредитополучателя и
съдлъжника и срещу ищеца като поръчител, позовавайки се на настъпила
предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на чл. 10, ал. 2 от договора
във връзка с чл. 60, ал. 2 от ЗКИ.
В чл. 10, ал. 2 от договора е предвидено, че предсрочната изикуемост
на кредита настъпва при просрочено плащане на задължение по договора със
забава над 90 дни, като при настъпването й кредитополучателят е длъжен да
погаси незабавно всички свои задължения.
По ч.гр. дело № 613/2017 година на РС – К., както и в представените от
банката документи от кредитното досие на процесния кредит, се съдържат
доказателства, свързани с обявяването на предсрочната изискуемост. Видно
е, че банката е изпратила две покани за изпълнение на задълженията по
договора да кредит, съдържащи и изявления за обявяване на предсрочната
изсикуемост.
Първата е с изх. № 51/11041-07/02.11.2015 година / стр. 23 от
заповедното производство/. Тя е адресирана до кредитополучателя И. И. с
копие до М. И.а, като е безспорно, че двамата към този момент са съпрузи и
живеят на един и същи адрес в град К.. Посочено е, че има и копие до И. А..
В тази покана изрично е отразено наличие на просрочие по кредита от 338
дни, като има позоваване на чл. 10, ал. 2 от договора и изявление, че
задълженията / конкретизирани по размер за просрочените и за остатъка от
главницата/ ще се считат за предсрочно изискуеми от 01.12.2015 година, ако
просрочените вноски не бъдат погасени до 30.11.2015 година. Представени
са доказателства за връчване на поканата на 05.11.2015 година на М. И.а на
адреса на двамата кредитополучатели / стр. 25 от заповедното производство/.
Данни за осъществено връчване на И. А. липсват, като освен това в самата
покана е посочен друг адрес на поръчителя в град К., различен от този по
6
договора в село М., на който следва да бъде осъществявано връчването
съгласно клаузата на чл. 16, ал. 1 от договора.
Обсъдените доказателства са достатъчни, за да се приеме, че
предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на 01.12.2015
година, след изтичане на дадения от банката срок за погасяване на
просрочените задължения. Самата банка в поканата е посочила, че към този
момент са налице просрочия по кредита от 338 дни, надхвърлящи
предвидените в чл. 10, ал. 2 от договора 90 дни, т.е. реално са настъпили
предвидените в договора обективни факти. Следващото изискване е
изявлението на банката да е достигнало до кредитополучателите. В случая
това е станало още на 05.11.2015 година, когато пратката с изявлението на
банката, адресирано до двамата кредитополучатели – съпрузи, живеещи на
един адрес, е връчена срещу подпис на единия от тях. Вярно е, че пратката е
получена от М. И.а, като само тя се е подписала за получаването й. Става дума
обаче за едно уведомление, адресирано до И. И., с копие до М. И.а. При това
положение, доколкото те са съпрузи, живеещи на един адрес, следва да се
приеме, че изявлението е достигнало до И. И.. Този извод е съобразен и с
начина, по който е уговорено връчването в чл. 16 от сключения между
страните договор. В чл. 16, ал. 3 изрично е посочено, че упълномощено да
получи известие от името на кредитополучателя ще се счита всяко лице, за
което от обстоятелствата може да се предполага, че е член на неговото
домакинство.
Следва да се отбележи, че в преклузивния срок - с отговора на исковата
молба, банката не е оспорила обстоятелствата за връчване на първото
уведомление за предсрочна изискуемост на кредитополучателя И. И. на
05.11.2015 година. Доводите, че на тази дата изявлението е получено само от
М. И.а, са въведени за първи път едва с писмената защита пред въззивната
инстанция. Към този момент такава процесуална възможност вече не
съществува за „Б.“ АД, тя е преклудирана. Обстоятелството за връчване на
изявлението за предсрочната изискуемост и на двамата кредитополучатели М.
И.а и И. И. на дата 05.11.2015 година е въведено от ищеца в исковата молба и
в молбата за отстраняване на нередовности в нея и крайният срок за
оспорването му от банката е с отговора на исковата молба. Такова оспорване
не е направено в този срок и до приключване на първоинстанционното
производство, доводи в тази насока липсват и във въззивната жалба. В
7
преклузивния срок е въведено само твърдението на ответника, че връчването
на 05.11.2015 година не е единственото и че след това има и други връчвания,
които следва да се вземат предвид при определяне на началната дата на
предсрочната изискуемост.
Нещо повече, с доклада си по делото, съдържащ се в определение №
583 от 24.08.2023 година, на стр. 9, първоинстанционният съд изрично е
посочил, че обстоятелството, че поканата за доброволно изпълнение ведно с
изявлението за предсрочна изискуемост е връчена на И.П.И. на 05.11.2015
година е безспорно между страните и се установява от приложената обратна
разписка, поради което не се налага събиране на допълнителни доказателства.
Този доклад е обявен за окончателен от съда в открито съдебно заседание на
15.11.2023 година след изрично изявление на процесуалните представители и
на двете страни, че не възразяват срещу него.
Поради това, приемайки преклудиране на възражението на ответника,
че И. И. не е получил изявление за предсрочна изискуемост на 05.11.2023
година от една страна, а от друга съобразявайки изложените по-горе мотиви
за редовност на връчването, направени след обсъждане на събраните
доказателства, въззивният съд приема, че и двамата кредитополучатели са
получили изявлението на банката на 05.11.2015 година. Предсрочната
изискуемост е настъпила на 01.12.2015 година, след изтичане на дадения срок
за доброволно изпълнение от банката.
Предсрочната изискуемост на кредита настъпва от момента, в който
изявлението на банката е достигнало до кредитополучателите. Връчване на
изявление за предсрочна изискуемост на поръчителя не е необходимо.
Поръчителят е солидарно отговорен с кредитополучателите за изпълнение на
задълженията по договора за кредит и в отношенията с кредитора той се
намира в същото положение, в каквото са и кредитополучателите.
Предсрочната изискуемост на кредита не би могла да настъпи за поръчителя в
друг момент, различен от този за кредитополучателите. Чл. 60, ал. 2 от ЗКИ
поставя изискване за отправяне на изявление до длъжника, но не и до
поръчителя. Такова е и разрешението, което се приема в съдебната практика.
Ответникът по предявения иск „Б.“ АД се позовава на връчване,
осъществено на 31.03.2017 година. Представена е разписка за доставка / стр.
167 от първоинстанционното дело/. В нея е посочено, че на 31.03.2017 година
8
чрез трето лице, живеещо на адреса и поело задължение да предаде пратките,
на И. А. и на кредитополучателя И. И. са връчени покани за доброволно
изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит. Самата покана
също е приложена като доказателство / стр. 166/. Поканата е до И. И. с копие
до И. А.. Видно е, че тя съдържа изявление за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита и покана за доброволно изпълнение. Връчването на
тази покана за изпълнение на задълженията по договора, ведно с изявление
за предсрочна изискуемост, не дават основание на съда да промени извода си,
че предсрочната изискуемост е настъпила на 01.12.2015 година. Задължително
за съдилищата е разрешението, съдържащо се в т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014
година на ВКС по т.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според него предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с
волеизявление на една от страните по него при наличие на двете
предпоставки – обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В случая тези
предпоставки са настъпили на 01.12.2015 година по отношение и на двамата
кредитополучатели, в каквато насока съдът изложи подробни мотиви по-горе.
Тази дата на предсрочната изискуемост обвързва и поръчителя, който
отговаря по отношение на банката по същия начин, по който самите
кредитополучатели. Цитираната в писмените бележки на „Б.“ АД съдебна
практика, според която предсрочната изискуемост по договор за кредит може
да настъпи в различни моменти касае хипотеза, при която има няколко
съдлъжници по договора за кредит, които са получили изявлението на банката
за предсрочна изискуемост на различни дати. В случая тази съдебна практика
е неприложима, тъй като обявяването по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ до двамата
съдлъжници е станало на 05.11.2015 година, към който момент са били налице
и обективните факти.
Наличието на последващо изявление на банката, достигнало до
съдлъжника И. И. на 31.03.2017 година, не е основание да се приеме, че това е
моментът на настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като такава вече е
настъпила още на 01.12.2015 година. Отправеното до поръчителя А. изявление
за предсрочна изискуемост също не е основание да се приеме друга начална
дата спрямо него, доколкото той отговаря за задълженията на
кредитополучателите.
В допълнение следва да се посочи, че дори не може да се приеме
9
редовно връчване на изявлението на банката до И. А. на 31.03.2017 година.
Тази покана е получена със задължение да бъде предадена от трето лице,
намиращо се на адрес в град К., бул. „О.“ № 26, ет. 3, ап. 19. Адресът на
поръчителя, посочен в договора за кредит, е село М., ул. „Ц.“ № 2 и на него
банката е поела задължение да изпраща съобщенията съгласно чл. 16, ал. 1 от
договора. Липсват твърдения и доказателства за промяна на договора в
частта за адреса за връчване на известия на поръчителя след първоначалното
му сключване. До адреса в село М. не е установено да е изпращано
съобщение.
Падежът на задълженията по договора за кредит при обявена
предсрочна изискуемост е настъпил на 01.12.2015 година. Съгласно ТР 5 от
21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2019 г., ОСГТК, при уговорено погасяване на
главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение спрямо
поръчителя И. А. е подадено от „С.“ АД – праводател на „Б.“ АД, едва на
03.05.2017 година. Към този момент е изтекъл шестмесечният срок по чл. 147,
ал. 1 от ЗЗД, който предвижда, че поръчителят остава задължен и след падежа
на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в
течение на шест месеца. Срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е краен и
преклузивен, в каквато насока е задължителната съдебна практика - т.4.б. от
ТР № 4 от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС. С неговото изтичане се
прекратява самото поръчителство. Не са налице основанията за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът
констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е
изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
В случая сме изправени пред такава хипотеза. Поради това следва да се
приеме, че отрицателният установителен иск на поръчителя за
несъществуване на вземанията на банката по издадената срещу него заповед
за изпълнение е основателен.
Решението на първоинстанционния съд, с което този иск е уважен, е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, право на разноски
10
има ответникът И. А.. Претендираните такива са в размер на 4200 лева
договорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение, което се
установява от представените доказателства по въззивното дело. Срещу
претендираните разноски за въззивното производство не е направено
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК в преклузивния срок за това – устните
състезания пред въззивната инстанция, поради което жалбоподателят следва
да бъде осъден да заплати на ответника пълния размер на разноските за
адвокатско възнаграждение - 4200 лева.
Що се отнася до искането, съдържащо се във въззивната жалба, при
евентуално потвърждаване на първоинстанционното решение да не бъде
присъждано адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство или същото да бъде редуцирано поради прекомерност и липса
на фактическа и правна сложност, същото не може да бъде уважено от
въззивната инстанция. Произнасянето по такова искане е от компетентността
на първоинстанционния съд, ако е заявено в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК. В
случая не може да се приеме, че искането е отправено до
първоинстанционния съд, тъй като е формулирано условно – в случай, че
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение.
Първоинстанционният съд не е сезиран с искане в преклузивните срокове за
изменение на решението в частта за разноските, не е направено своевременно
искане за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 38 от 06.02.2024 година, постановено
по т. дело № 507/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което
:
- е признато за установено по отношение на „Б.“ АД, ЕИК ***, че И.
М. А., ЕГН **********, не дължи сумите по издадена срещу него заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 613/2017
по описа на РС- К., включващи 31 344, 18 лв. - главница по договор за кредит
„Експресо“ № * от дата 11.12.2013 г.; 5 585, 79 лв. - възнаградителна
договорна лихва за периода от 25.11.2014г. до 31.03.2017 г.; 412, 25 лв. -
11
обезщетение за забава за периода от 25.11.2014 г. до 31.03.2017 г.; 352, 45 лв. -
обезщетение за забава за периода от 31.03.2017 г. до 02.05.2017 г.; 35, 08 лв. -
наказателна лихва за периода от 18.05.2016 г. до 20.06.2016 г., наказателна
лихва, представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на 12.65 %
пункта годишно върху неплатената главница, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 03.05.2017 г. до окончателното погасяване на
задължението; 753,89 лв., представляваща заплатена от ответника държавна
такса върху претендираната от него сума и 150 лв. присъдено
юрисконсултско възнаграждение;
- е осъдена „Б.“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. Т. Ц. Ц. от гр. С.,
ул. „Н.“ № 2, сграда „А“, ет.1, ап. 1, адвокатското възнаграждение за оказаната
безплатна адвокатска помощ на ищеца И. М. А. в размер на 3740,74 лв.
- е осъдена „Б.“ АД, ЕИК ***, да заплати в полза на държавата, по
бюджета на съдебната власт, сумата от 1 545, 34 лв. държавна такса.
ОСЪЖДА „Б.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. С., ул. „М.“ № 19, да заплати на И. М. А., ЕГН **********, с адрес село
М., община П., ул. „Ц.“ № 2, направените разноски за въззивното
производство в размер на 4200 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12