РЕШЕНИЕ
№ 527
гр. Пловдив, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000551 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №154 от 14.06.2022 г.,постановено по т.д.№20215500901471 по описа за
2021 г. на Окръжен съд-Стара Загора,е осъдено „З. Е.“АД-гр.С. с ЕИК *** да заплати на Д.
Д. Р. с ЕГН ********** сумата от 22 928,40 евро,представляващи левовата равностойност на
44 844 лв. за заплатени от нея разходи свързани с погребението и последващото поставяне
на надгробен паметник на нейния син Н.Р.Т. с ЕГН **********,починал в резултат на
ПТП,станало на 31.12.2016 г.,както и сумата от 392,70 лева за автобусни билети за
връщането й във Ф.,ведно със законната лихва върху всяка една от тези суми,считано от
16.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумите по служебна банкова сметка по чл.39
от Закона за адвокатурата,открита в „Р.Б.“ЕАД с IBAN : ***,BIC:***.
Наред с това,с решението от 14.06.2022 г. ответникът „З. Е.“АД-гр.С. с ЕИК *** е
осъден да заплати на ищцата Д. Д. Р. и сумата от 2000 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение,като е постановено същата сума да й се изплати по горната банкова сметка,а
в в полза на държавата,по бюджета на съдебната власт,дружеството е осъдено да заплати
сумата от 1 809,47 лв. държавна такса.
Срещу горното съдебно решение е подадена въззивна жалба от ответника в
1
първоинстанционното производство-„З. Е.“АД-гр.С. с ЕИК *** .Жалбата е подадена чрез
упълномощения юросконсулт на дружеството-Б. Г. и в същата е заявено,че
първоинстанционното решение се обжалва изцяло,като се твърди,че то е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на
материалния закон.Поддържа се в тази насока довода,че в конкретния случай мотивите на
обжалваното решение са изключително декларативни,тъй като решаващият състав въобще
не е подложил на обсъждане въведеното от ответника възражение,че представени от ищцата
писмени доказателства не удостоверяват вреди,които да са пряка и непосредствена
последица от соченото като увреждащо деяние.Излага и аргумента,че приобщените към
доказателствата две фактури,едната издадена на 19.01.2017 г.,а другата-на 30.09.2018 г.,по
никакъв начин не установяват,че именно противоправното поведение на застрахован в
дружеството-ответник водач се е явило решаващо,вътрешно необходимо условие,за да
възникнат описаните във фактурите разходи.И това е така, според жалбоподателя,защото
предоставените услуги в удостоверяващите ги документи са посочени като
незадължителни,а предметът на възложената изработка е определен като изготвяне на
специален надгробен паметник,от което следвало извод,че този разход не е присъщ за едно
погребение,макар и то да е било организирано във Ф..И макар тези писмени доказателства
да не са били в състояние да обезпечат провеждането на пълно и главно доказване на
обстоятелството,че осъществилият се деликт се е явил условие,обуславящо разглежданите в
настоящото производство разходи,съдът без да излага съображенията си приел,че платеното
от ищцата е необходимо за посрещане на разходите за такъв ритуал,а това според
жалбоподателя представлява съществено процесуално нарушение и порок на обжалваното
решение.
Жалбоподателят заявява още,че другият недостатък на обжалвания съдебен акт се
изразява в това,че в мотивите си първоинстанционният съд се е задоволил само лаконично
да възпроизведе свидетелските показания,без да изложи аргументи дали ги крадитира и ако
ги кредитира,то защо,както и кои са релевантните за спора факти,които те удостоверяват.В
тази връзка дружеството-жалбоподател изразява становище,че показанията на свидетеля
К.отразяват единствено субективното му мнение,но не и непосредствено възприет от него
факт,който да е от значение за материалното право,предмет на спора,поради което това
гласно доказателство следва да бъде изключено от доказателствения материал и въз основа
на него съдът не би могъл да гради вътрешното си убеждение.Заявява още,че и цитирането
на съдебно решение,постановено по друг материалноправен спор,също не удостоверява
релевантен за предмета на производството факт,но въпреки това то е намерило отражение в
мотивите на обжалваното решение,без да се излагат съображения,които налагат това.
Жалбоподателят поддържа и довода,че отново в отклонение от процесуалните си
задължения,съдът е подложил на обсъждане невъведено в производството възражение,тъй
като ответникът не оспорва,че застрахован от него водач е извършил транспортно
престъпление,а прави възражение в слисъл,че деянието,макар и празнато за противоправно с
влязла в сила присъде,не се явява решаващо и вътрешно необходимото условие за
2
възнакване на разходите,чието възстановяване се търси,което възражение останало
необсъдено и отговор на въпросите,свързани с него,ответникът не получил.В заключение
дружеството-жалбоподател излага становището,че направените разходи,станали повод за
завеждане на делото,са повлияни изцяло от субективната преценка на ищцата,а тази
преценка се явява обстоятелството,прекъснало причинно-следствения процес, поради което
направените във връзка с тази преценка разходи следва да бъдат изключени от обема на
отговорност на делинквента,респективно на неговия застраховател,тъй като не са пряк
резултат от извършения деликт.
В обобщение,както сочи жалбоподателят,същият счита,че в нарушение на чл.12 и
чл.235,ал.2 от ГПК първоинстанционният съд само бланкетно е посочил,че претендираните
имуществени вреди са пряка последица от непозволено увреждане,причинено от
застрахован от ответника водач,в което се състои допуснатото съществено процесуално
нарушение,обуславящо неправилното приложение на материалния закон и до
несъблюдаване на принципа на справедливостта.
Дружеството-жалбоподателят прави оплакване и относно приетите за основателни
разноски,свъзрани с адвокатското възнаграждение.Счита,че по отношение на тази претенция
на ищцата неправилно е бил приложен от съда материалният закон,който предвижда,според
жалбоподателя,че при този интерес размерът на дължимото възнаграждение за осъществено
процесуално представителство пред съда не следва да надхвърля сумата от 1 887,10 лв.
И въз основа на гореизложените аргументи,дружеството-жалбоподател моли да бъде
отменено решение №154 от 14.06.2022 г.,постановено по т.д.№1471/2021 г. по описа на ОС-
Стара Загора и да се постанови друго,с което да бъдат отхвърлени като недоказани
предявените искове.Претендира юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред настоящата инстанция в размер на 150 лв. В молба с вх.№8346 от
28.10.2022 г.,дружеството-жалбоподател е заявило още,че в случай на заявена от
въззиваемата страна претенция за разноски за адвокатско възнаграждение,чийто размер не е
съобразен с относимата към претенцията наредба,то дружеството на основание чл.78,ал.5 от
ГПК прави възражение за прекомерност на възнаграждението.
В законния срок въззиваемата Д. Д. Р.,чрез пълномощника си адв. Ж. З.,е подала
писмен отговор на въззивната жалба,в който е изразила становище,че жалбата е
необоснована и неоснователна.Заявява в тази връзка,че оплакванията на жалбоподателя са
неоснователни,а обжалваното решение е правилно, законосъобразно и не страда от
пороците,сочени от въззивника.Счита още,че първоинстанционният съд е мотивирал
изводите си,като е анализирал всички приети по делото доказателства и че заключенията на
съда са логични и изцяло съобразени с установените по делото факти и
обстоятелства.Намира за правилен и законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че
претендираните от ищцата имуществени вреди са пряка и непосредствена последица от
непозволено увреждане-ПТП,станало на 31.12.2016 г.,причинено от застрахован при
ответника водач,в резултат на което е причинена смъртта на сина на ищцата.Счита още,че
съдът правилно и в съответствие с формалната и житейска логика е приел,че
3
разходите,направени от нея за погребението и последващото оформяне на гробното място,са
извършени именно поради настъпилото непозволено увреждане,причинило смъртта на
първородния й син,както и че съдът правилно е отхвърлил като неоснователно твърдението
на жалбоподателя,че представените фактури не установявали разходи,присъщи на едно
погребение във Ф..Поддържа становището,че всички разходи,извършени от нея за
погребението на сина й са обичайни и присъщи на таков ритуал.Подробни аргументи за
обосноваване на тази си позиция въззиваемата излага в писмения си отговор.Заявява още,че
е неоснователно и възражението на ответника-жалбоподател относно размера на
присъденото в нейна полза адвокатско възнаграждение.И на база всички изложени в
отговора аргументи,въззиваемата моли да бъде оставено в сила обжалваното решение,като
обосновано,правилно и законосъобразно и да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна и
недоказана подадената срещу решението въззивна жалба.Моли да й се присъдят сторените
разноски в настоящото производство.
От страните не са представени писмени доказателства в настоящото въззивно
производство и не са заявени доказателствени искания.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от страна в
първоинстанционното производство,имаща правен интерес да обжалва конкретното
решение с оглед постановения с него краен резултат и при подаването на жалбата е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо жалбата подлежи на разглеждане и
преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата от закона форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо и с него съдът се е произнесъл по допустим и предявен по делото
осъдителен иск.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба,както и събраните
по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
Искът,по който ОС-Стара Загора се е произнесъл с обжалваното решение,е предявен
от Д. Д. Р. против „З. Е.“АД-гр.С. с ЕИК ***,като е поискано ответното дружество да бъде
4
осъдено да заплати на ищцата сумата от 22 928,40 евро,представляваща левовата
равностойност на 44 844 лв. за заплатени от нея разходи свързани с погребението и
последващото поставяне на надгробен паметник на нейния син Н.Р.Т. с ЕГН
**********,починал в резултат на ПТП,станало на 31.12.2016 г.,както и сумата от 392,70
лева за автобусни билети за връщането й във Ф.,ведно със законната лихва върху всяка една
от тези суми,считано от 16.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумите.
Имайки предвид изразената от ответника позиция по спора пред първата инстанция и
оплакванията му срещу атакуваното решение,изложени във въззивната жалба,фактите
относно настъпването на описаното от ищцата ПТП,причинило смъртта на сина й
Н.Р.Т.,виновното му причиняване от лицето Е.Н.Т. като водач на лек автомобил марка
„Ф.“,модел „С.“ с рег.№*** и наличието на причинна връзка между произшествието и
смъртта на сина й,както и обстоятелството,че към 31.12.2016 г.-датата на настъпване на
произшествието,е имало действаща застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния
водач,сключена с ответното дружество по силата на застрахователен договор №*** с период
на покритие 13.12.2016 г.-12.12.2017 г.,не са спорни между страните и правилно са
установени в обжалваното решение.В тази насока е отчетено и наличието на влязла в сила
на 09.04.2021 г. присъда №16 от 19.06.2020 г.,постановена по НОХД №674/2019 г. по описа
на ОС-Хасково,с която застрахованият при ответника водач Е.Т. е признат за виновен в
това,че на 31.12.2016 г. в землището на гр.С.,обл.Х. при управление на горния лев
автомобил е нарушил правилата за движение,посочени в чл.20,ал.2,изр.1 от ЗДвП и по
непредпазливост е причинил смъртта на две лица,едното от които-Н.Р.Т.-син на ищцата
/както е видно от приложеното към първоинстанционното дело удостоверение за родствени
връзки №1/05.01.2017 г.Както следва от нормата на чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда е
задължителна за гражданския съд,който разглежда гражданските последици от
деянието,относно това,дали е извършено деянието,неговата противоправност и виновността
на дееца.В обобщение,соченият от ищцата деликт по чл.45 от ЗЗД е категорично доказан и с
оглед на безспорното наличие на валидна и действаща към момента на настъпването на
деликта застраховка „Гражданска отговорност“ за виновния водач по силата на сключен
между него и ответника застрахователен договор,поражда отговорността на ответника като
застраховател да репарира претърпените от ищцата вреди,явяващи се пряка и
непосредствена последица от деликта,респективно-от настъпилата вследствие на деликта
смърт на сина на ищцата.Относно търсено от ищцата застрахователно обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди,явяващи се пряка последица от смъртта на
загиналия при катастрофата неин син Н.Т.,има образувано друго дело,както става ясно от
данните по първоинстанционното дело,но с предявения в настоящото производство
осъдителен иск ищцата претендира репарация на претърпени от нея имуществени
вреди,представляващи разходи свързани с погребението и последващото поставяне на
надгробен паметник на нейния син,починал в резултат на станалото на 31.12.2016 г. ПТП и
разходи за автобусни билети за връщането на ищцата във Ф.,след като тя преди това се е
върнала в Б.,за да организира пренасянето на тялото на загиналия й син в посочената
държава,където трайно се е установила да живее от 2009 г.
5
Във връзка с така заявената претенция за имуществени вреди се установява от
фактическа страна,че ищцата действително е извършила сочените от нея разходи,като от
приложена към първоинстанционното дело фактура за предоставяне на концесия от пит
гробно място,съставена на 11.01.2017 г.,се установява,че ищцата е заплатила сумата от
911,40 евро за предоставяне място в Гробище С. в гр.М.,Ф.,за период от 50 години-от
11.01.2017 г. до 10.01.2067 г.Освен това,от приложен дубликат на фактура №***,съставена
на 19.01.2017 г. от Погребална агенция М.-Л.,се установява,че за извършеното погребение
на сина на ищцата-Н.Т.,същата е заплатила общо сумата от 5017 евро,като тази сума
обединява разходи за подготовка/организация на погребението,за ковчег и акцесоари и за
погребална церемония,описани като вид и отделна стойност в самата фактура.Наред с тази
фактура е представена и фактура №F809043 от 30.09.2018 г.,от която става видно,че ищцата
е заплатила за поставяне и доставяне на надгробен паметник на гроба на сина й Н.Т. сумата
от 17 000 евро.И на следващо място,от представени по първоинстанционното дело два броя
билети на „Ю.И.“ООД се установява,че ищцата е заплатила за същите билети общата сума
от 392,70 лв. за пътуване на датата 08.01.2017 г. от Б. до Ф..
Факта на самото извършване на описаните по-горе разходи от ищцата не е оспорен от
ответника-настоящ жалбоподател.Същият обаче,и пред първата,и пред настоящата
инстанция поддържа възражението,че заявените от ищцата имуществени вреди не са пряка и
непосредствена последица от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба
непозволено увреждане и не е налице причинно-следствена връзка между деликта,извършен
от застрахования при ответното дружество водач Е.Т. и направените погребални
разноски.Ответникът-жалбоподател е заявил,че оспорва изцяло необходимостта от
плащането на същите разноски,поддържайки че те са повлияни изцяло от субективната
преценка на ищцата и затова следва да бъдат изключени от обема на отговорност на
делинквента,респективно на неговия застраховател.Въззивният съд счита за несъмнено
установено,въз основа на приложените към първоинстанционното дело и посочени по-горе
писмени доказателства,че описаните разходи не само са извършени от ищцата,но и се
отнасят до организацията и извършването на погребението на загиналия син й син,както и
до провеждането на религиозния погребален ритуал,а впоследствие и до поставянето на
надгробен паметник на гроба на сина й /като във фактурата,отнасяща се до паметника
изрично е отчетено извършеното изписване на името на сина й Н.Т. върху изработения
надгробен паметник/.В тази връзка въззивният съд намира,подобно на
първоинстанционния,че разходите за погребение и за поставяне на надгробен
паметник,респ. за осигуряване на гробно място,несъмнено са в пряка връзка с деянието на
застрахования водач и представляват имуществени вреди за ищцата,причинени й вследствие
на това деяние и последвалата от него смърт на сина й,които следва да бъдат репарирани от
застрахователя в размера,в който са извършени.До тези разноски за ищцата не би се
стигнало,ако не бе извършено противоправното деяние,причинило смъртта на Н.Т.,затова и
репарацията им се дължи от застрахователя.Това се отнася и до разхода за билети,относно
който ответникът не е оспорил,че е направен от ищцата по повод пътуването й от Б. за Ф.
6
след смъртта на сина й /за което свидетелствува и близката дата на билетите до датата,на
която е настъпило произшествието,респективно е настъпила и смъртта на сина й в Б.,а както
е ясно ищцата е трайно установена да живее във Ф. и именно там е погребан нейният син/.
Предвид горните съображения въззивният съд счита за правилно обжалваното
решение,с което предявеният осъдителен иск е уважен изцяло,ведно със законната лихва
върху присъдените суми,считано от датата 16.11.2021 г.,която е правилно определена като
начална дата за начисляване на лихвите,тъй като това е датата,на която ищцата е отправила
до ответника извънсъдебна претенция за присъждане на обезщетение за причинените й
имуществени вреди вследствие смъртта на сина й Н.Т.,настъпила в резултат на процесното
ПТП.
Първоинстанционното решение ще се потвърди и в обжалваната част за
разноските,присъдени в полза на ищцата,а именно разноски в размер на 2000 лв. за
адвокатско възнаграждение.В такъв размер е уговорено възнаграждението и в този размер е
изплатено в брой от ищцата на адв. Ж. З.,както е видно от приложения към
първоинстанционното дело договор за правна защита и съдействие от 01.12.2021
г.Ответникът е направил възражение за прекомерност на това възнаграждение на основание
чл.78,ал.5 от ГПК и в обжалваното решение това възражение е отчетено,но е прието за
неоснователно,като в тази връзка съдът е счел,че заплатеното адвокатско възнаграждение не
е прекомерно.В процесната въззивна жалба се поддържа,че адвокатското възнаграждение е
следвало да се присъди в размер не по-голям от 1887,10 лв. съобразно материалния интерес
по предявения иск.Действително,съгласно приложимата за случая разпоредба на
чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
действащата й към момента на постановяване на първоинстанционното решение
редакция/,минималният размер на адвокатското възнаграждение е 1887,10 лв.,както се сочи
от жалбоподателя,но уговореното между ищцата и упълномощения от нея адвокат
възнаграждение е несъществено по-високо от този размер,поради което то не подлежи на
намаляване на основание чл.78,ал.5 от ГПК.С оглед на това заявеното от ответника
възражение,основано на последната разпоредба,правилно не е уважено от окръжния съд и
правилно адвокатското възнаграждение е присъдено на ищцата в уговорения и заплатен
размер от 2000 лв.
Що се касае до присъдената в полза на държавата,по бюджета на съдебната
власт,държавна такса,дължима от ответника,то нейният размер е правилно определен в
атакуваното решение и плащането й от ответника се следва на основание чл.78,ал.6 от ГПК.
Предвид всичко изложено по-горе,обжалваното първоинстанционно решение следва
да се потвърди изцяло като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция дружеството-жалбоподател
следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемата разноски за въззивната инстанция в
размер на 2000 лв.-платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита
и съдействие от 17.08.2022 г.,сключен между въззиваемата и адв. Ж. З..В молба с вх.
№8346/28.10.2022 г. дружеството-жалбоподател е заявило на основание чл.78,ал.5 от ГПК
7
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,претендирано от въззиваемата
пред настоящата инстанция.И тук обаче са относими съображенията за неоснователност на
разгледаното в първата инстанция възражение за прекомерност,като се има предвид,че
уговореното и в договора от 17.08.2022 г. адвокатско възнаграждение е в същия размер,като
това по договора,представен в първата инстанция,а и обжалваемия материален интерес във
въззивната инстанция е същия като този по първоинстанционното дело.Затова заявеното от
жалбоподателя възражение за прекомерност не следва да се уважава,а на въззиваемата
следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер на 2000
лв.,представляващи платено адвокатско възнаграждение по договора от 17.08.2022 г.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №154 от 14.06.2022 г.,постановено по т.д.
№20215500901471 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Стара Загора.
ОСЪЖДА „З. Е.“АД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление
гр.С.,п.к.***,район „И.“,бул.“Х.К.“№43 да заплати на Д. Д. Р. с ЕГН ***,с постоянен
адрес:гр.С.З.,ул.“С.“№176,ет.3,ап.5 сумата от 2000 лв. /две хиляди лева/ разноски за
въззивното производство по възз.т.д.№551/2022 г. по описа на Апелативен съд-
Пловдив,представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8