Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV “Б“ въззивен
състав, в публично съдебно заседание, проведено на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.съдия: ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при секретаря
Йорданка Петрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Карабашева в.гр.дело № 11267 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба с вх. № 5199592/28.11.2019 г. на въззивниците Министерски съвет и
Администрацията на Министерски съвет и по въззивна жалба с вх. №
5198777/27.11.2019 г. на Министъра на здравеопазването и Министерство на
здравеопазването срещу Решение № 266827 от 06.11.2019 г., поправено по реда на
чл.247 от ГПК с Решение № 20092537 от 12.04.2021 г. на СРС, I ГО, 30-ти състав по гр.д. № 81518 по описа на СРС за
2018 г., във връзка с което по кумулативно обективно и
субективно съединени установителни и осъдителни искови претенции с правно
основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Закона за защита от дискриминация е
признато за установено по отношение на ответниците Министерски съвет на
Република България и Министъра на здравеопазването, че са извършили нарушение
на чл.10 и чл.11 от Закона за защита от дискриминация и са осъществили спрямо
ищеца К.С.И. дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл. 2 от
Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и чл. 2, § 2 вр. чл. 12 от
Международния пакт за икономически, социални и културни права и с което Министерски
съвет на Република България и Министърът на здравеопазването са осъдени да
преустановят нарушението, да възстановят положението преди нарушението, както и
да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения на Закона за защита от
дискриминация спрямо ищеца; Администрацията на Министерски съвет и Министерството
на здравеопазването са осъдени да заплатят на К.И. в условията на солидарна
отговорност сумата от 8 189.00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната
лихва от момента на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане, като Администрацията на Министерски съвет и Министерство на
здравеопазването са осъдени да заплатят в условията на солидарна отговорност на
ищеца сумата от 10 000.00 лева,
представляваща частичен иск от общо претендирано обезщетение в размер на
50 000.00 лева за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната
лихва от момента на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане.
Във въззивната
жалба, подадена от Министерски съвет (МС) и Администрацията на Министерски
съвет, се инвокират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на
обжалваното първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковите
претенции. Счита се, че СРС се е произнесъл по непредявен иск, а именно, че
спрямо лицето И. е осъществена „непряка“ дискриминация, което обуславя
недопустимостта на решението. Релевира се, че в исковата молба на ищеца са
описани твърдения за осъществена „пряка“ дискриминация спрямо него в лицето на
Администрацията на Министерски съвет и Министерството на здравеопазването по
признак „увреждане“. Първоинстанционният съд приел, че не се установява да е
осъществена „пряка“ дискриминация, но съдът необосновано е изложил мотиви, че
има наличие на непряка - такава от „привидно неутрални разпоредби“, каквито са
тези в Постановление № 57 от 16.03.2015 г. на МС и затова решението му се явява
недопустимо. На следващо място, се поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че методиките от Постановление № 57 на МС от 16.03.2015 г. за
приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинска помощ по
чл.55, ал.2, т.2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) следва да уреждат
законодателното равно третиране при ползване на здравни услуги на всички
нуждаещи се лица, включително и на ищеца И.. Заявява се, че съдът в нарушение
на материалния закон се е позовал на мотивите си в Постановление № 57 на МС от
16.03.2015 г., тъй като то не действало в периода, през който се претендират
вредите, а МС не е имал правомощия да приема и определя методики за
остойностяване и за заплащане на медицинска помощ по чл.55, ал.2, т.2 от ЗЗО.
Съгласно чл.13, ал.1 от ЗНА актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти
едновременно с пълното или частичното отменяване на закона съобразно обсега на
отменяването. Сочи се, че до отмяната, разпоредбата на чл.55е от ЗЗО определя,
че методиките за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55,
ал.2, т.2 от ЗЗО се приемат от МС и са били разработвани от НЗОК, като са били
внесени в МС от управителя на НЗОК чрез Министъра на здравеопазването. Излага
се, че със ЗИД на ЗЗО (ДВ бр.48/2015 г.) се извършвала съществена реформа в
частта на контрола на медицинските дейности и по-рационалното използване на
средствата на НЗОК, както и за повишаване на качеството на медицинското обслужване,
като се променял начинът на приемане на методиките за остойностяване и за
заплащане на медицинската помощ. Релевира се, че в чл.55, ал.2 от ЗЗО в частта
на съдържанието на Националния рамков договор се добавя нова т.3а, съгласно
която националните рамкови договори съдържат обемите, цените и методиките за
остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ по т.2. Излага се, че
с влизането в сила на закона отпада правното основание за приемането на
въпросните методики от МС, а с приемането на Националния рамков договор се
осъществявала мълчалива отмяна и на самото Постановление на МС №57 от 16.03.2015
г., като вече се прилага Националния рамков договор. Релевира се, че
Министерски съвет не притежава правомощия по определянето на обемите, цените и
методиките за остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ във вр.
с чл.45 от ЗЗО и че ежегодното приемане на нови постановления № 366/2011 г.; №
353/2012 г.; № 94/2014 г. и № 57/2015 г. по прилагането на чл.55е от ЗЗО се е
налагало, поради необходимостта от съобразяване на ресурсите на НЗОК и приемания
ежегодно бюджет на касата. Въззивниците намират за необосновани мотивите на
СРС, че МС и Министърът на здравеопазването разполагат с възможност да осигурят
съответното медицинско изделие посредством пълното му заплащане със средствата
от Републиканския бюджет и че те трябва да уредят законодателно равното
третиране при ползване на здравни услуги на всички нуждаещи се лица,
включително и на ищеца И., тъй като медицинската помощ в Република България, до
която осигурените лица имат правото на свободен достъп при условията на равнопоставеност,
се определя от държавата по вид, обхват и обем. Счита се, че разпоредбата на
чл.4 от ЗЗО гарантирала свободен достъп на здравноосигурените лица до
медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни
дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК, като посоченото
законово правило не водело до извод, че здравноосигурените лица могат да
получат неограничена по обем и стойност медицинска помощ само въз основа на
здравните си осигуровки. Поддържа се, че СРС не е съобразил, че ищецът е
представил фактури от 2017 г., а исковата претенция е предявена за периода от
влизането в сила на решението на АССГ № 1215/26.02.2018 г. до момента на
предявяването на исковата молба на 24.01.2019 г. Счита се, че ищецът не
доказвал да му е било сменяно процесното медицинско изделие за периода на
исковата претенция и неправилно съдът е определил, че искът за имуществени
вреди е от момента на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г. до
окончателното и заплащане, доколкото за този процесен период е налице влязло в
сила решение на АССГ № 1215/26.02.2018 г. В заключение се излага, че
първоинстанционното решение е немотивирано и се прави искане въззивната
инстанция да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да постанови друго,
с което да отхвърли исковите претенции срещу ответниците МС и Администрацията
на Министерски съвет като недоказани и неоснователни. Претендират се разноски.
Във въззивната
жалба, депозирана от министъра на здравеопазването и Министерството на
здравеопазването (МЗ) се излагат съображения за неправилност и необоснованост
на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковите претенции.
Инвокира се, че СРС е следвало да приложи действащата нормативна уредба към
18.11.2017 г. и 05.12.2017 г. към момента на твърдяното настъпване на
противоправното увреждане касателно възникването на задължението за заплащане
на сменяемите части на медицинското изделие, както и че към този момент
Постановление № 57 на МС от 16.03.2015 г. за приемане на методики за
остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 от ЗЗО
е загубило своето действие. Сочи се, че условията и редът за заплащане на
медицинските изделия се определяли с наредба, издадена от министъра на
здравеопазването, по предложение на Надзорния съвет на НЗОК и че министърът е
приложил законовите си правомощия и е издал Наредба № 10 от 2009 г. за условията,
реда, механизма и критериите за заплащане от НЗОК на лекарствени продукти,
медицински изделия и на диетични храни за специални медицински цели, договаряне
на отстъпки и прилагане на механизми, гарантиращи предвидимост и устойчивост на
бюджета на НЗОК. Според чл.11 от Наредбата НЗОК заплаща за медицинските
изделия, включени в списъка на Наредбата за условията и реда за съставяне на
списък на медицинските изделия по чл.30а от Закона за медицинските изделия и за
определяне на стойността, до която те се заплащат. Заявява се, че министърът на
здравеопазването и МЗ не са страни в процедурата, тъй като провеждането й е от
компетентността на НЗОК. Въззивниците поддържат, че непряка дискриминация е
поставянето на лице или лица, носители на признак по чл.4, ал.1 от Закона за
защита от дискриминация или на лица, които, без да са носители на такъв
признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са
поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или
практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел или средствата за
постигане на целта са подходящи и необходими. Оспорват се доводите на съда, че
МС и министърът на здравеопазването разполагат с възможност да осигурят
заплащането на съответното медицинско изделие в пълен размер със средства от
републиканския бюджет. Прави се искане въззивната инстанция да отмени
обжалваното първоинстанционно решение и да постанови друго, с което да отхвърли
исковите претенции срещу ответниците Министърът на здравеопазването и МЗ като
недоказани и неоснователни. Претендират се разноски.
Въззиваемият - ищец
по исковете К.С.И. е депозирал отговор на въззивните жалби в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК, с който излага подробни съображения относно правилността и
законосъобразността на първоинстанционното решение. Оспорва подадените въззивни
жалби като неоснователни. Процесуалният
му представител адвокат А. претендира разноски за адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна правна помощ
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, намира от фактическа
и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба вх. № 2035208/28.12.2018 г., уточнена с молба с
вх. № 5105048/18.06.2019 г. на ищеца К.С.И. срещу ответниците Министъра на здравеопазването,
МС на Република България, МЗ и Администрацията на Министерски съвет. Твърди се, че на 03.12.2012 г. ищецът И.
постъпил в клиника на УМБАЛ „Света Екатерина“ гр. София чрез екип на спешна
медицинска помощ, понеже изпитвал болка и задух зад гръдната кост, като след
назначено медикаментозно кардиологично лечение при строг контрол на факторите,
ищецът И. бил изписан на 06.12.2012 г., но се оказало, че това лечение не дало
резултат. Последвало второ хоспитализиране на ищеца И. на 29.01.2013 г. в
лечебно заведение и се установило, че следва да му бъде поставен пейсмейкър CRT-D дължимата цена, за който възлизала на
20 000.00
лева. Ищецът И. не разполагал с такава сума, а НЗОК поемала заплащане на
стойност 6 000.00 лева за подобно медицинско изделие. На ищеца И. било
поставено друго достъпно устройство, цената възлизаща в размер на 6000.00 лева,
но състоянието на ищеца продължавало да се влошава. Заключението на лекуващите
го лица било, че той имал заболяване, причиняващо сърдечна недостатъчност и
тежки ритъмни нарушения, водещи до спиране на сърцето, което изисквало
извършването на реимплантация. Ищецът бил наясно, че ако към началото на месец
10.2013 г. не успее да намери необходимите средства за реимплантация, за него
ще съществува риск да изгуби живота си. Описва се, че на 30.10.2013 г.
лекуващите лекари с окончателно медицинско заключение приели, че „с оглед
повишен риск от камерна тахикардия и мъждене се препоръчва смяна на РМ от CRT на CRT-D с включен „кардиовертер
дефибрилатор“, във връзка с което ищецът започнал да изпитва реален страх за
внезапната загуба на живота си, което му причинявало тежки страдания, тъй като имал
огромно желание да живее, за да полага грижи за семейството и близките си.
Излага се, че И. бил информиран от УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София, че за
поставянето на ресинхронизиращото устройство CRT-D,
НЗОК поемала разходи в размер на 6000.00 лева от общо необходимите между
24 000.00 лева и 26 000.00 лева, като разликата следвало да се поеме
от пациента, като последният не разполагал с необходимите средства за това и
изпаднал в дълбоко отчаяние. В тази връзка жената, с която И. живеел на семейни
начала, инициирала кампания по набиране на средства, в резултат на която в
банковата му сметка постъпили дарения. Инвокира се в исковата молба, че на
подадена жалба, И. получил отговор от управителя на НЗОК с уведомително писмо с
изх. № 19-02-101/06.11.2013 г., че лечебното заведение коректно е посочило
цената за ресинхронизиращата система, както и че сумата от 6 000.00 лева се
заплащала от НЗОК и с този отговор държавата е отказала да му заплати лечение,
въпреки че разполага със средства. Излага се, че необходимата сума от
18 000.00 лева била събрана към 05.11.2013 г., а на 08.11.2013 г. ищецът наредил
същата към УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София и очаквал операция и такава му е
била съобщена, че ще се извърши първоначално на 12.11.2013 г., а след това на
15.11.2013 г. На 15.11.2013 г. И. бил опериран успешно поставянето на
животоспасяващото устройство „CRT-D”, като според
епикризата от 22.10.2015 г. с доставения шок 30J
се счита, че животът на И. е спасен. С решение № 314/24.03.2015 г. на Комисията
за защита от дискриминация – Пети специализиран състав, е установено на
основание чл.65, т.1 от Закона за защита от дискриминация, че Министъра на здравеопазването
и МС на Република България са нарушили чл.10 и чл.11 от Закона за защита от
дискриминация, изразяващо се в бездействие за осигуряване на пълното заплащане
на животоспасяващо медицинско изделие „ресинхронизираща система за стимулация
чрез кардиовертер дефибрилатор“ във връзка с лечението на ищеца И., като по
този начин била осъществена дискриминация по признака „увреждане“ спрямо И..
Излага се, че решението на КЗД от 24.03.2015 г. е било потвърдено от АССГ и ВАС
и е влязло в сила и че Администрацията на Министерски съвет е била осъдена и по
предявен иск за обезщетение да заплати на ищеца сумата от 18 000.00 лева,
представляваща имуществена вреда и сумата от 10 000.00 лева за търпени
неимуществени вреди, но въпреки това дискриминационното отношение спрямо ищеца И.
не било преустановено. Инвокира се довод, според който за да се приеме, че
липсва дискриминация спрямо ищеца И., следвало да се установи, че държавата
чрез компетентните й държавни органи е осигурила приложението на
животоспасяващия метод чрез имплантиране на пейсмейкър (CRT-D) с включен кардиовертер дефибрилатор или че неговото
прилагане ще доведе до неоправдано и непропорционално обременяване на
обществото на основание чл.2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания.
Поддържа се, че методиките за остойностяване и за заплащане на медицинската
помощ по чл.55, ал.2, т.2 от Закона за здравното осигуряване се разработват от
НЗОК, като окончателният им вариант се приемат от МС чрез издаване на
постановление, а заплащането на медицинското изделие, необходимо на И., е
регламентирано в Постановление № 57 на МС/16.03.2015 г. за приемане на методики
за остойностяване и за заплащане на медицинска помощ по чл.55, ал.2, т. 2 от ЗЗО. Предвид изложеното, се счита, че МС на Република България и Министърът на
здравеопазването са извършили нарушение на чл.10 и чл.11 от Закона за защита от
дискриминация и са осъществили спрямо И. дискриминация по признака увреждане по
смисъла на чл.2 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и чл.2,
§2 вр. чл.12 от Международния пакт за икономически, социални и културни права,
от което за ищеца настъпили финансови и имуществени вреди. В тази връзка
поставеното ресинхронизиращо животоспасяващо устройство подлежи на подмяна,
поради намаляването на капацитета му с всеки доставян шок, предписана към
28.11.2017 г. със амбулаторен лист № 639475 от 28.11.2017 г., като на
05.12.2017 г. на ищеца се имплантирал нов ЛК електрод, за който доплатил сумите
от по 689.00 лева и 7500.00 лева за „CRT-D” по издадени му
фактури, като извършените разходи представлявали пряка и непосредствена
имуществена вреда в резултат от дискриминационно третиране от страна на държавата
в лицето на компетентните й органи. В тази връзка от датата на постановяване на
влязлото в сила решение на АССГ до момента на предявяването на настоящата
искова молба ищецът И. излага, че справедливото за него обезщетение възлиза в
размер на 50 000.00 лева, като предявява частичен иск за сумата от
10 000.00 лева, а пасивно легитимиран ответник по исковете е юридическото
лице, с което съответното длъжностно лице е в трудови или служебни
правоотношения, като на основание т.6 от ТР № 3/2004 г. на ВКС по т.гр.д. №
3/2004 г. на ОСГК такова юридическо лице по отношение на МС е Администрацията
на МС, съгласно чл.40, ал.2 от Закона за администрацията, включително и
Министърът на здравеопазването на основание чл.42, ал.2 от Закона за
администрацията, както и МЗ, притежаващо самостоятелна правосубектност по
отношение на искове за обезщетения.
В срока по
чл.131 от ГПК от ответниците МС и Администрацията на МС е депозиран писмен
отговор на исковата молба, с който се оспорват предявените искови претенции.
Инвокира се, че МС е централен държавен орган с обща компетентност и не е
пасивно легитимирана страна по исковете, не е юридическо лице на основание
чл.20, ал.1 от Закона за администрацията (ЗА) и се прави искане съдът да
прекрати производството срещу МС. Релевира се недопустимост на исковете и по
отношение на Администрацията на МС. Ответниците се позовават на чл.2 от ЗЗО с
аргумента, че задължителното здравно осигуряване предпоставя пакет от здравни
дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и последното трябва да закупува от
изпълнителите на медицинска помощ пакет здравни дейности, определени по вид,
обем, цена и съответстващи критерии за качество и достъпност, в съответствие с
разпоредбите на закона. Оспорват се като неоснователни исковите претенции, тъй
като липсвало нарушение по чл.10 и чл.11 от Закона за защита от дискриминация,
както и твърденията на ищеца И., че държавата следва да покрива изцяло
лечението на пациенти, страдащи от заболявания със животозастрашаващ характер. Счита
се, И. не доказва нито пряка, нито непряка дискриминация и че такава не е
осъществена, а цитираните в исковата молба разпоредби от международни конвенции
и договори са ирелевантни. Счита се, че това законово правило не означавало, че
здравноосигурените лица могат да получат неограничена по обем и стойност
медицинска помощ само въз основа на здравните си осигуровки, като се позовават
на решение № 2/22.02.2007 г. на КС по к.д. №12/2006 г., според което не
противоречат на основния закон нормите на чл.4 и чл.5 от Закона за бюджета на
НЗОК за 2007 г., които предвиждат разпределение на бюджета по месеци и на
тримесечия за всеки изпълнител на медицинска дейност. Ответниците заявяват, че
бюджета на НЗОК се формира и разходва по определен начин, тъй като представлява
финансов план за набиране и разходване на парични средства за задължително
здравно осигуряване и е отделен от държавния бюджет. Оспорва се твърдението на
ищеца, че МС е правен субект, който е задължен да осигури пълното заплащане на
процесното медицинско изделие, като методиките за остойностяване и за заплащане
на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 от ЗЗО се разработват от НЗОК, а одобрените
методики се внасяли от управителя на НЗОК чрез Министъра на здравеопазването за
приемане от МС. Изразява се несъгласие с доводите на ищеца, че МС не е
предприел необходимите мерки за осигуряване на медицинското изделие
„ресинхронизиращо устройство CRT-D”. Заявява се, че
държавата е предвидила осигуряването на „ресинхронизиращо устройство CRT-D”, стойността на което се договаря в рамките на
обемите, договорени в националните рамкови договори и в съответствие с бюджета
на НЗОК за съответната година, като считат, че не съществува хипотеза, по
силата на която НЗОК да е покривала изцяло процесното медицинско изделие, тъй
като медицинската помощ се определя от държавата по вид, обхват и обем. Излага
се, че представените от ищеца И. фактури от 2017 г. са за периода от влизане в
сила на решението на АССГ № 1215/26.02.2018 г. до момента на предявяване на
исковата молба от 24.01.2019 г., като липсвали доказателства, че ищецът е
сменил процесното изделие за периода на исковата молба, а разходваните средства
в лечението на И. са недължими по реда на претенциите за имуществени и
неимуществени вреди. Прави се искане съдът да отхвърли предявените искове като
неоснователни и недоказани.
В срока по
чл.131 от ГПК от ответниците Министърът на здравеопазването и МЗ е депозиран писмен
отговор, с който се оспорват предявените искови претенции. Инвокират се доводи,
че ответниците не са пасивно материалнолегитимирани да отговарят по предявените
искове. Счита се, че за изясняване на конкретния случай следва да се преценява
действащата нормативна уредба към 18.11.2017 г. и 05.12.2017 г. по отношение на
момента на настъпване на твърдяното увреждане – възникване на задължението за
заплащане на сменяемите части на медицинското изделие. Съгласно чл.24, ал.2 от ЗЗО министърът на здравеопазването определя с Наредба № 2/25.03.2016 г. основния пакет от здравни дейности,
гарантиран от бюджета на НЗОК, с изключение на т.11, т.12, и т.15 от същия
член, а клиничните пътеки определяли указанията за поведение на медицинските
специалисти при диагностични и лечебни процедури без да съдържат описание на необходимите
медицински изделия, като този вид дейност здравноосигурените лица не заплащат
разходи. Посочва се, че според чл.11 от Наредбата НЗОК заплаща за медицински
изделия, включени в списъка по Наредбата за условията и реда за съставяне на
списък на медицинските изделия по чл.30 от Закона за медицинските изделия и за
определяне на стойността, до която те се заплащат, а съгласно чл.20 от
Наредбата НЗОК ежегодно определя групите медицински изделия и стойността, до
която ги заплаща. Според действащия към 2017 г. Национален рамков договор за
медицински дейности вложените при изпълнение на клинични пътеки медицински
изделия по списъка на чл.13, ал.2, т. 2 от Наредба № 10 от 2009 г., НЗОК
заплаща извън цената на клинична пътека и се заплащат до стойностите, до които
НЗОК заплаща за съответните групи медицински изделия. Предписаното на ищеца И.
медицинско изделие е било включено в списъка на медицински изделия, утвърден от
Надзорния съвет на НЗОК и извършено доплащане по цени, определени от
съответното лечебно заведение, като НЗОК притежава правомощия да осъществява
процедурата по включване в списъка и определяне на стойностите, до които се
заплащат групите медицински изследвания, затова и министърът на
здравеопазването не е надлежна страна по предявените претенции, а т.6 от ТР № 3
от 22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е приложима за търсене
на обезщетения по друг ред. Оспорва се извършването на нарушение по чл.10 и
чл.11 от Закона за защита от дискриминация, като се поддържа, че
здравноосигурените лица не могат по ЗЗО да получат неограничена по обем и
стойност медицинска помощ само въз основа на здравните си осигуровки. Сочи се,
че ответниците са предприели всички необходими и възможни мерки за реализиране
на законовите си задължения и правото на равно третиране на ищеца И. не се
счита за нарушено. Оспорва се размера на плащането на сумата от 7 500.00 лева
по фактурата от 17.11.2017 г., тъй като липсвал платежен документ. Счита се, че
претенцията за неимуществени вреди е несправедливо завишена, като търпените
неимуществени вреди са породени от тежкото здравословно състояние на ищеца, а
не са пряка и непосредствена последица от действията на държавните органи. По
тези съображения се релевира искане към съда да отхвърли исковете като
недопустими, неоснователни и недоказани.
След изложение на фактическите и правни твърдения на
страните, настоящата инстанция пристъпи към анализ на събраните по делото
доказателства, от които се установява следното:
К.И. постъпил в
периода от 03.12.2012 г. до 06.12.2012 г. в УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София,
приведен в лечебното заведение с екип на Спешна медицинска помощ, поради болка
и задух зад гръдната кост за две седмици и му било изписано медикаментозно
лечение с лекарствата дилетренд, клексан, престариум и фурантрил във връзка с
поставената му диагноза „Несигнификантна
коронарна атеросклероза. Нискостепенна към умерена МиИ. Сърдечена
недостатъчност III ФК. ЛББ.“.
Състоянието на И.
се влошавало, тъй като в периода от 26.01.2013 г. до 29.01.2013 г. постъпил на
лечение УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София с екип на Спешна медицинска помощ,
поради прогресираща умора и задух. Поставената диагноза била „ДКМП.НЛЛБ. AV блок – I ст. Камерна екстрасистолия. МиИ-II-III ст. Тежка ЛК дисфункция. Сърдечна недостатъчност II-III-ст.“. След проведена анестезия на ищеца, лекарският
екип неуспешно не успял да му постави в кръвоносен съд електрод за
ел.стимулация в ДК-модел Tendril-58 bip, като ищецът бил
насочен към Клиника по сърдечно-съдова хирургическа имплатанция на епимиокарден
електрод за включване на устройство с постоянна бивентрикулна стимулация,
където останал за времето от 29.01.2013 г. до 04.02.2013 г. На същия успешно
бил поставен епимиокарден електрод Майодекс бип в ЛК и постоянен електрокардио
дефибрилатор чрез устройство „CRT-P Anthem
DDDRV“ за стимулация
на сърдечно-съдовата дейност на сърцето му.
С писмен отговор
с изх. №19-02-101/06.11.2013 г. на управителя на НЗОК ищецът бил уведомен, че
през 2013 г. НЗОК заплаща дейността по поставяне на постоянен пейсмейкър по
клинична пътека № 40.2 „Постоянна електрокардиостимулация с имплантация на
ресинхронизираща система за стимулация или автоматичен кардиовертер
дефибрилатор“, като извън цената на клиничната пътека НЗОК заплаща сумата от
6 000.00 лева за кардиовертер дефибрилатор или ресинхронизираща система за
стимулация. Било заявено в писмото на НЗОК, че лечебното заведение коректно е
посочило цената на „ресинхронизиращата сисмета за стимулация с кардиовертер
дефибрилатор“, както и че сумата от 6000.00 лева се заплаща от Касата, както и
че липсвали законови основания НЗОК да заплати цялата стойност на тази система,
поради строго фиксираните разходи на Бюджета на НЗОК.
За времето от 14.11.2013
г. - 18.11.2013 г. И. отново постъпил на лечение в УМБАЛ „Света Екатерина“
гр.София за провеждане на медицинска интервенция по реимплантация в сърдечната
област на друго устройство „CRT-D Lumax 300
HF-T”
на фирма “Biotronik“ и с имплантация на дефибрилиращ електрод
в ДК – “Linoc SD“ 65 см., като системно провеждал и
медикаментозно лечение и се включил в чакалня за трансплантация. Състоянието му
продължило да се влошава, тъй като получил придружаваща сърдечна застойна
недостатъчност и състояние след синдром на МАС, като изпитвал затруднения в
ежедневието, свързани с сърцебиене, физическа уморяемост и чувство на задух. В
периода 20.01.2015г. – 22.01.2015 г. и от 21.10.2015 г. - 22.10.2015 г. ищецът провел
в УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София медицински изследвания, които констатирали
това му състояние с предписване на медикаменти.
Според
неоспорено от страните решение № 134/24.03.2015 г. на Пети специализиран
постоянен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация е признато
за установено, на основание чл.65, т.1 от Закона за защита от дискриминация, че
МС на Република България и министърът на здравеопазването са извършили по
отношение на ищеца нарушение на чл.10 и чл.11 от Закона за защита от
дискриминация, изразяващо се в бездействие за осигуряване на пълното заплащане
на животоспасяващото медицинско изделие „ресинхронизираща система за стимулация
кардиовертер дефибрилатор“ във връзка с лечението на нуждаещите се поставянето
му пациенти.
Със същото
решение е признато за установено на основание чл.65, т.1 от Закона за защита от
дискриминация, че МС на Република България и министърът на здравеопазването са
извършили дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл.2 от
Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и чл.2, §2 вр. чл.12 от
Международния пак за икономически, социални и културни права спрямо
жалбоподателя К.И..
На основание
чл.47, т.6 от Закона за защита от дискриминация е препоръчано от КЗД МС на
Република България и Министърът на здравеопазването да предприемат необходимите
мерки за премахване на фактическата дискриминация, в която се намират лицата,
нуждаещи се от употребата на животоспасяващи медицински изделия, и в частност
лицата, нуждаещи се от поставяне на ресинхронизираща система за стимулация с
кардиовертер дефибрилатор в това число създаването на гаранции за достъп до
тези животоспасяващи медицински изделия посредством пълното им заплащане от
страна на Държавата.
С решение №
5141/18.07.2016 г. на АССГ по адм.дело 4285/2015г., потвърдено с Решение № 5302 от 24.04.2018 г. на ВАС по
адм. д. № 11143/2016 г., V о., съдът е оставил без уважение жалбата на
Министъра на здравеопазването срещу обжалваното по реда на АПК решение № 134 от
24.03.2015 г. на Пети специализиран постоянен заседателен състав на Комисията
за защита от дискриминация.
С писмо от НЗОК
с изх. №19-01-17/05.03.2017 г., адресирано до ищеца, се установява, че НЗОК
заплаща широка номенклатура от медицински изделия (над 200), принадлежащи към
групата на ресихронизираща система за стимулация и/или кардиовертер
дефибрилатор. Според НЗОК всяко едно лечебно заведение за болнична медицинска
помощ разполага със списъка на медицински изделия, за които Касата заплаща
определена стойност извън стойността на клиничните пътеки и амбулаторни листи,
а стойността, която пациентът доплаща, е в зависимост от цената, която
съответното болнично заведение е договорило по линията на Закона за
обществените поръчки със съответния избран доставчик. Ищецът е уведомен, че
НЗОК заплаща за тези скъпоструващи изделия сумата от 6000.00 лева по стойност.
С платежно
банково нареждане от 16.11.2017 г. и на основание издадена фактура № **********
от 17.11.2017 г. И. доплатил на МБАЛ „П.“ АД сумата от 7500.00 лева за CRT-D модел Inlexa 3 HF-T, а в периода от
17.11.2017 г. до 20.11.2017 г. в МБАЛ „П.“ АД е реимплантирано в сърдечената му
област ново устройство за кардиостимулация „CRT-D Inlexa 3
HF-T”
на фирма “Biotronik“.
Съгласно
амбулаторен лист № 639475 от 28.11.2017 г. д-р Тони Златков от УМБАЛ „Света
Екатерина“ гр. София предписал на ищеца И. лечение чрез реимплантация на нов
епимиокарден електрод, поради ограничения функционален капацитет на поставеното
в сърцето му устройство „CRT-D Inlexa 3
HF-T”
на фирма “Biotronik“, като за времето от 04.12.2017 г. до
06.12.2017 г. в същото болнично лечебно заведение в сърдечната му област се
поставил нов електрод ЛК-„Attain Abillity” към
устройството „CRT-D Lumax 300
HF-T”
на фирма “Biotronik“.
По силата на
издадена фактура № **********/06.12.2017 г., фискален касов бон от 06.12.2017 г.
И. заплатил на УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София сумата от 689.00 лева -
доплащане за CRT за поставяне на левокамерен електрод модел “Attain Ability MRI-4196-99 sm” на форма “Metronic”.
От неоспорено от
страните Решение № 1215 от 26.02.2018 г. на АССГ по адм.дело № 5627/2016 г. по
силата на исковата претенция по чл.74, ал.2 от Закона за защита от
дискриминация вр. чл.1, ал.1 от ЗОДОВ се установява, че Администрацията на МС
на Република България е осъдена да заплати на ищеца сумата от 18 000.00
лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със
законната лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 10 000.00 лева - обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на
подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Според
показанията на свидетелите Н.А.М.и А.П.С., ценени с оглед разпоредбата на
чл.172 от ГПК като последователни, взаимодопълващи се и съответстващи на
останалия доказателствен материал, съпругата на ищеца И. имала диагностицирано
онконлогично заболяване през 2009 г. и спрямо нея последвали множество
химиотерапии, процедури и операции, като свидетелите М.и С.споделят, че за И. от
този момент започнали да възникват проблеми със сърцето му, започнал да се
чувства сам и изоставен от държавата, която не поемала разходите за лечение,
загубил и работата си, като често сменял различни длъжности. Свидетелят М.излага,
че е била проведена инициатива чрез фейсбук и медии за събиране на средства за
провеждане на сърдечната му операция, като дори съпругата на ищеца събирала с
молби средства от близки и приятели, за да закупи пейсмейкър за мъжа си. Свидетелят
М.описва, че И. се борил за подобряване на състоянието на болната си съпруга, а
според свидетеля С.нейното състояние се влошило след като разбрала за
необходимостта от извършване на реимплантация на пейсмейкъра за мъжа ѝ. В
последствие на същия била извършена реимплатанция на пейсмейкър и смяна на
катод, за осъществяване на които са били събирани средства с лишения и
трудности. Свидетелят М.излага възприятия, че И. постоянно се борил за живота
си, за подобряване на състоянието си чрез смени на пейсмейкърите му и електродите
в него, подаващи енергия, грижел се за детето и болната си съпруга, не ги е
изоставил. Споделя и че през 2017 г. е била осъществена смяна на пейсмейкър и
електрод от страна на ищеца, като през 2018 г. починала съпругата му, но същият
продължил да се бори за живота и здравето си.
За да постанови
обжалваното решение, първоинстанционния съдебен състав е приел, след анализ на
доказателствата по делото, че се са налице предпоставките за уважаването на
исковете по чл.71, т.1, т.2 и т.3 от Закона за защита от дискриминация срещу
отвениците МС, Администрацията на МС, Министърът на здравеопазването и МЗ.
Съдът е изложил съображения, че по делото се доказва осъществена „непряка“
дискриминация спрямо ищеца И., както и че през месец ноември и месец декември
2017 г. е заплатил средства за лечението си, като липсвала пряка дискриминация
спрямо него, тъй като не е доказан признака, по който е третирано лицето.
Основанието за уважаване на исковите претенции е именно осъществената непряка
дискриминация спрямо ищеца И., който е подложен на такава като лице с увреждане
и търпящ „по-малко благоприятно третиране“, произтичащо от „привидно неутрални
разпоредби“, каквито са тези в Постановление № 57 на МС от 16.03.2015 г. за
приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинска помощ по
чл.55, ал.2, т.2 от ЗЗО. Първоинстанцинният съд е отразил доводи, че
стойността, която следва да заплаща всеки пациент за медицинско изделие от
групата на ресинхронизираща система за стимулация и/или кардиовертер
дефибрилатор, се поставя в зависимост от цената, която съответното болнично
лечебно заведение е договорило по линия на Закона за обществените поръчки със
съответния избран доставчик, поради което едно и също изделие в различни
болници е възможно да се заплаща на различна цена. Според съда компетентните
държавни органи не са предприели всички възможни и необходими мерки за
заличаване на фактическото неравенство, в което се намират лицата, нуждаещи се
от кардиовертер дефибрилатор (CRT-D), със
съответните разходи за поддръжката му, от каквато нужда ищеца И. е имал нужда
през 2017 г. и в тези проявили се обстоятелства се основавало неравното
третиране. В заключение, съставът на СРС не е споделил за основателни
възраженията на ответниците, че не са пасивно легитимирани да отговарят по
предявените искови претенции, като се е позовал на разпоредбата на чл.20 от
Закона за администрацията, според която МС е централен колегиален орган на
изпълнителната власт и осъществяващ държавната политика в съответствие със
своите конституционни правомощия и законите на Република България, като за тази
цел приема постановления, разпореждания, решения, а министърът на
здравеопазването е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална
компетентност като ръководи, координира и контролира осъществяването на
държавната политика в областта на здравеопазването. Приетите с Постановление на
МС №57/16.03.2015 г. методики за остойностяване и за заплащане на медицинската
помощ по чл.55, ал.2, т.2 от ЗЗО не осигуряват законодателно равното третиране
при ползване на здравни услуги на всички нуждаещи се лица, включително и спрямо
ищеца. Съдебният състав изложил съображения, че по исковете за парични
обезщетения следва да отговарят юридически лица на основание т.6 от ТР 3 от
24.04.2005 г. по т.гр.д. №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, като по отношение на МС е
Администрацията на МС на основание чл.40, ал.3 от ЗА, а по отношение на
Министъра на здравеопазването е Министерството на здравеопазването на основание
чл.42, ал.2 от ЗА.
От правна страна въззивната инстанция приема
следното:
При спазване процесуалните
изисквания за редовност на въззивните жалби, с които е сезиран, настоящият
съдебен състав счита, че са подадени в законоустановения срок от процесуално
легитимирани страни, с обоснован правен интерес срещу постановено от родово и
местно компетентен съд съдебно решение, подлежащо на инстанционен съдебен
контрол от въззивен съд по реда на чл.258 и сл. от ГПК, поради което са
процесуално допустими.
Разгледани по
същество – въззивните жалби на ответниците на Министерски съвет, Администрация
на МС, и Министерството на здравеопазването са неоснователни, а въззивната
жалба на ответника Министър на здравеопазването е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата, т. е. по действащия ГПК, по който се развива
настоящото съдебно производство, въззивният съд
действа като апелация (т.
нар. "ограничен въззив"). В този смисъл е и
задължителната за въззивните съдилища
практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 230 от
10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от
9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК.
Настоящата
съдебна инстанция приема, че обжалваното решение на СРС, I ГО, 30-ти състав е валидно, като постановено в съответствие
с императивните съдопроизводствени правила на ГПК.
За пълнота на
изложението по въпросите на допустимостта на решението на първоинстанционният
съд, въззивната инстанция приема следното:
Софийски районен
съд, 30-ти състав е бил сезиран с кумулативно обективно и субективно съединени установителни
и осъдителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. срещу МС и
Министъра на здравеоопазването, с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.
срещу МС и Министъра на здравеопазването и с правно основание чл. 71, ал. 1, т.
3 ЗЗДискр. срещу Администрацията на МС и МЗ.
Съобразно
задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение
№ 192 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС,
имуществената отговорност, която възниква от поведение, което нарушава нормите,
свързани със защита от дискриминация, представлява специален вид деликтна
отговорност, като разпоредбите на ЗЗД намират субсидиарно приложение.
Настоящата
въззивна инстанция намира, че първоинстанционното исково производство е отчасти
процесуално недопустимо, поради участвала по делото процесуално нелегитимирана
страна, срещу която са предявени двете
искови претенции по чл.71, ал.1, т.1 и по чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр., насочени
срещу втория ответник Министъра на здравеопазването.
Първоинстанционното
производство е процесуално допустимо в частта на исковите претенции по чл.71,
ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. предявени срещу първия ответник МС и
на частта на двете искови претенции по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр., предявени
срещу ответниците Администрация на Министерски съвет и Министерството на
здравеопазването.
Съображенията за
това от правна страна са следните:
Съгласно
задължителните разяснения в т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, когато въззивната инстанция служебно установи наличие на
противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба във
връзка с предявяването на исковата претенция срещу лице, което няма качеството
на надлежната страна, първоинстанционното решение се явява недопустимо и самото решение не
може да го обвърже, така както би обвързало лице, което се явява
надлежна страна в процеса. В тази хипотеза, въззивният съд е длъжен да
обездвижи исковата молба на основание чл.129, ал.2 от ГПК, но само когато от
твърденията на ищеца в нея се извежда процесуалната легитимация на
действителната надлежна страна, да обективира указания към ищеца да уточни
конкретната надлежна страна в процеса и да насочи иска си срещу нея, като след
изпълнението на указанията на съда - първоинстанционното решение се обезсилва с
решението на въззивната инстанция, а делото се връща на първоинстанционния съд
с указания за конституиране на надлежния ответник и за продължаване
разглеждането на делото с негово участие отначало. В случаите, обаче, когато
една и съща искова претенция на ищеца при едни и същи твърдения на предявеното
спорно материално право е предявена срещу двама и повече ответници, единият от
които не може да има въобще качеството ответник в процеса, както е в настоящия
случай в частта на двете искови претенции по чл.71, ал.1, т.1 и по чл.71, ал.1,
т.2 от ЗЗДискр., предявени срещу министъра на здравеопазването, посочен като
втори ответник, въззивната инстанция следва да прецени дали производството
срещу ненадлежната страна е изначално недопустимо и следва ли да обездвижи
исковата молба и да се обективират задължителни указания към
първоинстанционният съд да конституира надлежната страна, срещу която ищецът не
е насочил исковата си претенция, при положение, че е налице предявена искова
претенция при едни и същи факти според правния интерес на ищеца срещу друга
надлежна страна. С оглед съдебната практика по чл.290 от ГПК, обективирана в Решение № 164 от 4.07.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 570/2011 г., IV г. о., ГК, по всеки отделен иск, с който е сезиран
съдът, се преценява наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални
пречки за съществуването и за надлежното упражняване правото на иск. В тази
насока, при установяване на нередовност на исковата молба във въззивното
производство, въззивният съд е оправомощен да избере самият начин на
процедиране с оглед вида на констатирания процесуален дефект, обуславящ
нередовността й – дали да обездвижи исковата молба и да даде указания към ищеца
да уточни надлежната страна в процеса, при положение, че провелото се
производство срещу ненадлежната страна се явява изначално недопустимо, при
което се обезсмисля процедурата по даването на указания към ищеца на основание
чл.129, ал.2 от ГПК за поправянето на исковата молба с указания за насочването
на иска срещу надлежния ответник при вече насочен иск срещу надлежен ответник в
същия процес за същата искова претенция, или директно да обезсили
първоинстанционното решение в частта на предявения срещу изначално ненадлежната
страна иск и да прекрати производство в тази част като изначално недопустимо на
основание чл.130 от ГПК, без да се дават указания към ищеца да уточнява
исковата си молба касателно отстраняването на установеният от въззивния съд
неин процесуален порок по въпроса със страните по делото. Наличието на
процесуална легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване
правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно, поради което и при
липсата на надлежна страна в процеса, производството по делото следва да бъде
прекратено, като изначално недопустимо. В тази насока е постановеното по чл.290
от ГПК Решение № 49 от 2.07.2019 г. на
ВКС по т. д. № 775/2018 г., I т. о., ТК, според което съдът може да
прекрати производството по делото, когато искът е изначално недопустим.
От твърденията в
исковата молба, според настоящият съдебен състав, се извеждат достатъчно
основания за наличие на процесуална легитимация по отношение на ответника МС по
предявените срещу него искови претенции по чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2
от ЗЗДискр., както и по отношение на предявените искови претенции срещу
ответниците Министерство на здравеопазването и Администрацията на МС по чл.71,
ал.1, т.3 от ЗЗДискр., като от тук се извежда допустимостта на обжалваното
съдебно решение в тези му части. Процесуалната легитимация се определя от
твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява, че именно той е носителят
на накърнените от ответниците МС, Министерство на здравеопазването и Администрацията
на МС, предявени спорни материални права чрез възникналия между тях правен спор
(така и Решение № 5/06.06.2011 г., по
гр.д. № 47/2010 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). От
друга страна, материалноправната легитимация произтича от принадлежността на
самото нарушено материално право към правната сфера на ищеца и обуславя
основателността на предявения иск или искове, по които съдът се произнася със
съдебното решение.
Настоящият
съдебен състав приема, че ответникът МС
може да участва по делото като процесуално легитимирана страна по предявените
срещу него искове по чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. МС, като централен колегиален орган на
изпълнителната власт, с обща компетентност на основание чл. 20, ал.1 от Закона
за администрацията, е процесуално правоспособен на основание чл.27, ал.2,
изречение първо от ГПК. Същият има качеството на надлежна страна по настоящия
правен спор, както и по всички гражданскоправни спорове, в които участва. В
тази насока е постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение № 550 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3387/2008 г., II ГО. Легитимиран да представлява държавата
като процесуален субституент по исковете по чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2
от ЗЗДискр. е процесуално правоспособният държавен орган, от чиито незаконни
актове, действия или бездействия са причинени вредите. По аргумент от Решение № 269 от 15.04.2021 г. по гр.д. №
519/2021 г. на ВКС, IV ГО, конституирането
на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва
процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на
задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна
– в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростиране на действието на
съдебното решение. При действието на чл.19 ГПК (отм.), когато в процеса участва
процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса
като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия
ГПК контролираща страна няма.
Съдът счита, че
процесуалната правоспособност на страните, включително и на МС, е абсолютна
положителна процесуална предпоставка за възникване на правото на иск, за
наличието на която съдът следи служебно. Държавният орган може да притежава качеството
юридическо лице, т.е. да е правосубектен, но може и да не притежава това
качество, ако е процесуално правоспособен на основание чл.27, ал.2, изр.1 от ГПК като разпоредител със собствен бюджет. Само ако държавният орган, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите не е
процесуално правоспособен по чл.27, ал.2, изр.1 от ГПК, процесуално легитимиран
да отговаря по предявения срещу него иск на основание 27, ал.1, изр.2 от ГПК е
онзи висшестоящ по отношение на него орган, който е разпоредител с бюджетни
кредити. В този смисъл е постановеното
по чл.290 от ГПК Решение № 164 от
15.06.2011 г. по гр.д. № 1571/2009 г. на ВКС, IV ГО. В случая, МС
не притежава качеството на ЮЛ и няма самостоятелна правосубектност на основание
чл.27, ал.1 от ГПК, тъй като е централен орган на изпълнителната власт с обща
компетентност, който ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на
страната в съответствие с Конституцията и законите. МС е процесуално
правоспособен, обаче, по смисъла на чл.27, ал.2, изр.1 от ГПК, и като
първостепенен разпоредител с бюджетни кредити, същият представлява държавата в
производството като процесуален субституент по исковете по чл.71, ал.1, т.1 и
чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр.
Въззивната инстанция счита, че министърът на
здравеопазването не разполага със самостоятелна процесуална правоспособност по
чл.27, ал. 1 и ал. 2 от
ГПК
по предявените срещу него искови претенции по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр.
за признаване за установено, че е извършил нарушения на чл.10 и чл.11 от
ЗЗДискр., като по този начин е осъществил спрямо ищеца дискриминация по признак
„увреждане“ по смисъла на чл.2 от Конвенцията на ООН за правата на хората с
увреждания и чл.2 §2 вр. чл.12 от Международния пакт за икономически, социални
и културни права, както и по иска с правно основание чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. за осъждането на министъра на
здравеопазването да преустанови нарушението, да възстанови положението преди
нарушението, и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни нарушения на ЗЗДискр.
спрямо ищеца К.С.И.. В тези части първоинстанционното решение следва да бъде
обезсилено като процесуално недопустимо, а производството - прекратено. Министърът
на здравеопазването няма качеството на процесуален субституент по предявените
срещу него искове по ЗЗДискр. Спрямо същият Министерски съвет като колегиален
административен орган притежава правомощието да преразглежда неговите
административни актове в областта на здравеопазването и да ги отменя, когато
касаят управлението на здравната политика на правителството и противоречат на
утвърдена програма в тази област. В тази връзка, министърът на здравеопазването
е административно обвързан и подчинен в решенията си, реализирани в здравната
сфера на страната, от подзаконовата нормативна рамка, създавана от МС и
следваната здравна политика на правителството. МС се явява по-висше стоящ
административен орган спрямо всеки отделен министър, който е негов член. От
друга страна, по силата на аргумента от по-силно основание от постановеното по
реда на чл.290 от ГПК Решение №
310/28.10.2011 г. по гр.д. № 616/2011 г. на ВКС, III ГО, въззивната инстанция извежда, че
министърът на здравеопазването като член на МС и като централен орган на
изпълнителната власт със специална компетентност в отделната сфера на
управление от обществения живот може да бъде надлежен ответник, но само в административните производства в
случай на обжалване на административни актове по реда на АПК в делата пред
административните съдилища, каквото настоящото не е по отношение на него по
исковите претенции по чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр., с
които е сезиран граждански съд.
Неоснователни са
доводите на въззивниците, че СРС се е произнесъл по непредявен иск. Искът за
имуществени вреди е за претърпени такива през 2017 г. и това е посочено изрично
от ищеца още с исковата молба. Периодът само на неимуществените вреди е
обвързан от решението на АССГ, поради което доводите в обратен смисъл са
неоснователни. Отделно, начален момент е решението на АССГ от 18.07.2016 г., а
не това от 2018 г. Ищецът е посочил факти за вреди от поведението на
ответниците от 2017 г. и 2018 г. е съдът приема, че искът за неимуществени
вреди е за период след постановения от решение на АССГ от 2016 г. При това положение, въззивната
инстанция следва да се произнесе от правна страна по основателността на уважените
от първоинстанционния съд установителен и осъдителни искове с правно
основание по чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. срещу МС и с правно
основание чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. срещу Администрацията на МС и
Министерството на здравеопазването за присъдените на И. обезщетения за
имуществени вреди в размер на 8 189.00 лева и за неимуществени вреди в размер
на 10 000.00 лева като частичен иск от обезщетение в размер на
50 000.00 лева.
В съответствие с
постановеното по чл.290 от ГПК Решение №
1301/22.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5117/2007 г. на I ГО, исковете уредени с разпоредбата на
чл.71, ал.1 от ЗЗДискр. са самостоятелни и предявяването на иск по т.2,
съответно т.3, не е обусловено от предявяването на иска по т.1 – за
установяване на нарушението, тъй като установяването на факта на нарушението се
съдържа имплицитно във фактическия състав на другите два иска.
Съобразно
задължителната за практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 192 от 25.06.2014 г. по гр. д. №
5663/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, имуществената отговорност, която
възниква от поведение, което нарушава нормите, свързани със защита от
дискриминация, представлява специален вид деликтна отговорност, като
разпоредбите на ЗЗД намират субсидиарно приложение. От значение при
установяването на дискриминация е обективно съществуващия недопустим
противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от
очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или
по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази
дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране
на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други
признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република
България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на
признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.
следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е
третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. В
тази насока е постановеното по чл.290 от ГПК Решение № 3 от 22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о.,
ГК.
Дискриминацията
представлява поведение или състояние, поставящо определено физическо лице в
по-неблагоприятно положение въз основа на признаци, установени в закона. С
исковете, уредени в чл. 71 ЗЗДискр – един установителен и два осъдителни, се
защитават човешката личност, когато е нарушена общата забрана на чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр за пряка или непряка дискриминация, основана на някой от признаците,
които нормата изброява. Релевантни са всички признаци, установени в закон или
международен договор, по който Република България е страна, като сред
изброените в разпоредбата е и признакът увреждане.
Следователно, за
да възникне имуществена отговорност от акт на дискриминация въз основа на
признака увреждане съобразно чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, в обективната действителност
трябва да са се осъществили следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) лицето, което твърди, че спрямо него е бил извършен акт на
дискриминация, да страда от някакво физическо или психическо увреждане; 2) да е
налице съвкупност от действия и/или бездействия на компетентния орган, свързани
с проява на неравно фактическо третиране по признак „увреждане“ спрямо лицата,
нуждаещи се от имплантиране на пейсмейкър (CRT-D),
включително и по отношение на увредения и 3) настъпили вреди, от които имуществени
вреди, засягащи имуществената сфера на дискриминираното лице (разходи за
лечение) и неимуществени вреди, свързани с неблагоприятно засягане на
неимуществената сфера на увредения – накърняване на неговия живот, здраве,
достойнство и сигурност, респ. препятстване да осъществява качествено,
навременно и ефективно лечение.
В този случай
следва да се приложи презумпцията, уредена в чл. 9 ЗЗДискр, предписваща, че
само ако страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от
които може да се направи извод, че е налице дискриминация, то в ответните
страни преминава доказателствената тежест да установят, че правото на равно
третиране не е нарушено. В този смисъл е и задължителната за съдилищата
практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 36 от 16.02.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2008 г., I г. о.,
ГК и Решение № 1002 от 7.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3800/2008 г., IV г. о.,
ГК, в които се приема, че „В случая ищецът твърди наличието на факти, които
обуславят вероятността да е дискриминиран, поради което в тежест на ответника е
да опровергае тази вероятност. Ако ответникът не опровергае по несъмнен начин
тази вероятност следва да се приеме, че е проявил дискриминация по отношение на
ищеца”. Съгласно Решение № 511 от
27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 587/2009 г., III г. о., ГК законодателно е
възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и
ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца, който е длъжен
да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е
жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената
тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно
третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено, като неизпълнението от
страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно
основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск.
Достатъчно е пострадалият само да докаже факти за дискриминация, които на пръв
поглед дават основание за съмнение или подозрение за вероятно, макар и не
сигурно, извършена дискриминация по посочените признаци. В този смисъл не е
необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице спрямо него
дискриминация, нито целенасоченост на дискриминиращите действия; пълно и изцяло
причинно-следствена връзка между защитения признак и по-неблагоприятното
третиране. Едва тогава тежестта се прехвърля върху ответника - да докаже, че не
е нарушил принципа за равенство в третирането, действал е разумно и оправдано
или, че по-неблагоприятното третиране се дължи на други причини, извън
наличието на защитения признак у жертвата. Когато ищецът твърди дискриминация
по признак „увреждане“, той следва да
установи конкретния обективен, същностен за личността белег, който следва да
бъде прилаган еднакво. Не може да е основателен иск, когато не е установено
по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., отколкото се
третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства. По исковете по чл. 71 ЗЗДискр. не е достатъчно да се
установи само неблагоприятно третиране на определено лице, трябва
неблагоприятното третиране е извършено по някой от признаците, очертани в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., както и да е налице причинно
- следствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, която
причина при всички случаи следва да се изразява в признак по чл. 4 от закона.
Санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на
отделни лица или категория лица в по - неблагоприятно положение от други при
сравними сходни белези. Неправомерният диференциран подход към дадено лице или
определен кръг лица трябва да е обусловен или обвързан именно от защитен
признак. Заключението за наличие на дискриминационно отношение може да се
направи тогава, когато са налице доказателства да са осъществени всички
елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от
обективна страна, така и от субективна. Това означава, че предмет на доказване
са следните обстоятелства: налице ли е разлика в третирането и то
неблагоприятна; случай за сравнение; кой е признакът, предмет на защита;
причинна връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак.
Трайно в
практиката на ВКС е прието, че един от способите за установяване на истината по
делото представляват човешките презумпции и правилата на опитните правила, при
които чрез прилагане на дедуктивния метод може да се приеме за доказан един
правнорелевантен факт, след съвкупния анализ на всички изяснени правнозначими
обстоятелства. Опитните правила са носители на съществена информация за
взаимовръзката на явленията в природата, за причинно-следствената връзка между
отделните факти, като всеки отделен факт се проявява в два аспекта - веднъж
като причина за настъпване на определен резултат, а в другия случай като
следствие на един причинен процес. В този смисъл по същество са и мотивите към Решение № 262/11.05.2010 г. по № 1155/2009
г. по описа на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и
представляващо задължителна за въззивните съдилища практика: „Съдът е длъжен да
съобрази естеството на факта, подлежащ на доказване и да се ръководи не само от
буквалното възпроизвеждане на конкретни обстоятелства, но така също и от
житейската логика и опитните правила”.
Законът за
защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в
неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други
признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република
България е страна. Освен това, защитата срещу пряка или непряка дискриминация
не е обусловена от предпоставката единствено ищецът, индивидуално да е подложен
на дискриминационно третиране. Защита по иска не може да бъде отказана по
съображение, че лица в сравнимо с неговото положение са третирани по същия
начин при положение, че той е установено дискриминационен. ЗЗДискр.забранява
всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1,
а според ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице
въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било
третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка дискриминация е
поставяне на лице въз основа на същите признаци в по-неблагоприятно положение в
сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или
практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и
средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Както е изяснено в
съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на
обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността,
проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране,
независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните
нормативни изисквания – така решение №
231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., решение № 428/13.05.2010 г. по гр.
д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. №
6/2009 г. на ВКС, III г. о. и др. Легалната дефиниция на непряката
дискриминация е дадена в чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. Съгласно нея
непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по, ал. 1
на закона в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно
неутрална разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на
законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
Следователно в този случай непосредствената цел на извършващия
дискриминационните действия се афишира като друга, но е налице обективно
неравно третиране на определени лица по посочените в закона признаци. Съгласно определение № 424/31.05.2019 г. по дело №
919/2019 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., от значение при установяването на
дискриминация е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат при
упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми
на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания.
Настоящият
въззивен съдебен състав приема за установено и доказано, че ищецът И. е бил диагностициран
със заболяване „Несигнификантна коронарна атеросклероза „Нискостепенна към
умерена МиИ, Сърдечена недостатъчност III ФК. ЛББ.“. Здравословното му
състояние се е влошавало, като в периода от 26.01.2013 г. -29.01.2013 г. за
втори път постъпил на лечение в УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София при поставена
диагноза „ДКМП.НЛЛБ. AV блок – I ст. Камерна екстрасистолия. МиИ-II-III ст.
Тежка ЛК дисфункция. Сърдечна недостатъчност II-III-ст.“. След неуспешен първи
опит, за времето от 29.01.2013 г. до 04.02.2013 г. бил приет в Клиника по
сърдечно-съдова хирургическа имплатанция на епимиокарден електрод Майодекс бип
в ЛК, като му бил поставен и постоянен електрокардио дефибрилатор чрез
устройство „CRT-P Anthem DDDRV“ (така нареченият пейсмейкър) за стимулация на
сърдечно-съдовата дейност на сърцето му. Ищецът провеждал и сърдечно лечение
чрез приемане на предписани медикаменти, а с течение на времето поставеният му
пейсмейкър „CRT-P Anthem DDDRV“ не водел до подобрение на сърцето му. Затова при
лечението му в УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София следвало да се извърши
реимплантация с друг вид пейсмейкър „CRT-D Lumax 300 HF-T” на фирма “Biotronik“
и с имплантация на дефибрилиращ електрод в ДК – “Linoc SD“ 65 см за сумата от
24 000.00 лева в същото лечебно заведение по клинична пътека № 40.2
„Постоянна електрокардиостимулация с имплантация на ресинхронизираща система за
стимулация или автоматичен кардиовертер дефибрилатор“. С писмен отговор с изх.
№19-02-101/06.11.2013 г. на управителя на НЗОК ищецът бил уведомен по
заявлението му от 01.11.2013 г., че през 2013 г. НЗОК заплащала дейността по поставяне
на постоянен пейсмейкър по клинична пътека № 40.2 „Постоянна
електрокардиостимулация с имплантация на ресинхронизираща система за стимулация
или автоматичен кардиовертер дефибрилатор“, като извън цената на клиничната
пътека НЗОК заплаща сумата от 6 000.00 лева за кардиовертер дефибрилатор или
ресинхронизираща система за стимулация. Разликата в цената на устройството следвало
да се доплаща от пациента, тъй като за НЗОК липсвали законови основания да
заплати цялата стойност на тази система, поради строго фиксираните разходи на
Бюджета на НЗОК. И. успял да събере останалата част от стойността на
пейсмейкъра на обща стойност 24 000.00 лева, извън заплатената от НЗОК по
клиничната пътека сума в размер на 6000.00 лева, като за периода от 14.11.2013
г. до 18.11.2013 г. в УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София спрямо И. е проведена
медицинска интервенция по реимплантация в сърдечната област на друго устройство
„CRT-D Lumax 300 HF-T” на фирма “Biotronik“ и с имплантация на дефибрилиращ
електрод в ДК – “Linoc SD“ 65 см. Ищецът И. се включил в списък за чакащи за
трансплантация, но състоянието му се влошавало, поради придружаващата на
заболяването му сърдечна застойна недостатъчност и състояние след синдром на
МАС, като изпитвал затруднения в ежедневието, свързани с сърцебиене, физическа
уморяемост и чувство на задух. В периода 20.01.2015г. – 22.01.2015 г. и от
21.10.2015 г.-22.10.2015 г. ищецът провел в УМБАЛ „Света Екатерина“ медицински
изследвания, които констатирали това му състояние с предписване на медикаменти
– аспирин протект, дилатренд, престариум, предуктал, паматон, трифас и др. С
втори писмен отговор с изх. №19-01-17/05.03.2017 г. НЗОК отговорила на И., че
НЗОК заплаща широка номенклатура от медицински изделия (над 200), принадлежащи
към групата на ресихронизираща система за стимулация и/или кардиовертер
дефибрилатор. Според НЗОК всяко едно лечебно заведение за болнична медицинска
помощ разполага със списъка на медицински изделия, за които касата заплаща
определена стойност извън стойността на клиничните пътеки и амбулаторни листи.
Стойността, която пациентът доплаща, е в зависимост от цената, която
съответното болнично заведение е договорило по линията на Закона за
обществените поръчки със съответния избран доставчик и тези скъпоструващи
изделия сумата от 6 000.00 лева по стойност, определяна ежегодно по реда на
Наредба за условията и реда за съставяне на списък на медицинските изделия по
чл.30а от Закона за медицинските изделия и за определяне на стойността, до
която се заплащат. След като с платежно банково нареждане от 16.11.2017 г. и на
основание издадена фактура № ********** от 17.11.2017 г. ищецът доплатил на
МБАЛ „П.“ АД сумата от 7 500.00 лева, в периода от 17.11.2017 г. - 20.11.2017
г. в МБАЛ „П.“ АД е реимплантирано в сърдечната му област ново устройство за
кардиостимулация „CRT-D Inlexa 3 HF-T” на фирма “Biotronik“. В последствие за
времето от 04.12.2017 г. - 06.12.2017 г. бил настанен в УМБАЛ „Света Екатерина“
срещу доплатената от него сума от 689.00 лева, съгласно фактура № ********** от
06.12.2017 г., фискален касов бон от 06.12.2017 г. и му поставили нов електрод ЛК-„Attain Abillity” към
устройството „CRT-D Lumax 300 HF-T” на фирма “Biotronik“.
С оглед
гореизложеното, въззивната инстанция приема, че от доказателствения материал по
делото се установява, че И. страда от физическо заболяване, свързано със
засягане и увреждане на сърдечната дейност на сърцето му, като за
стабилизирането ѝ на три пъти в периода 2013 г. – 2017 г. са му били
имплантирани три различни по вид пейсмейкъра със съответните за подаване на
енергия към тях електроди. Точният вид и характеристики на имплантираните
пейсмейкъри спрямо него са определени по лекарско предписание и така е доказана
първата предпоставка на предявения иск по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. срещу Министерски
съвет, според което спрямо ищецът е бил извършен акт на дискриминация като
лице, страдащо от физическо увреждане на сърцето „ДКМП.НЛЛБ. AV блок – I ст.
Камерна екстрасистолия. МиИ-II-III ст. Тежка ЛК дисфункция. Сърдечна
недостатъчност II-III-ст.“ с придружаващи заболявания „сърдечена застойна
недостатъчност“ и „състояние след синдром на МАС“. В тази насока съгласно на §
1, т. 1 от Закона за интеграция на хората с увреждания (ЗИХУ) „увреждане“ е
всяка загуба или нарушаване в анатомичната структура, във физиологията или в
психиката на даден индивид.
Настоящият
съдебен състав намира, че И. доказва при условията на презумпцията на чл.9 от ЗЗДискр.,
че спрямо него компетентните държавни органи са осъществили дискриминация по
чл. 4 от ЗЗДискр. по признак „увреждане“. Налице е неравностойно фактическо
третиране по признак „увреждане“ спрямо ищеца, като нуждаещ се от имплантиране
на пейсмейкър тип (CRT-D) от групата на ресинхронизираща система за стимулация
и/или кардиовертер дефибрилатор, поради непълното заплащане на стойността
лечението му от НЗОК. По делото не са ангажирани доказателства, че правото на равно
третиране спрямо И. не е нарушено. Същевременно, според даденото определение в
чл. 2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания /Ратифицирана със закон,
приет от 41-ото НС на 26.01.2012 г. - ДВ, бр. 12 от 10.02.2012 г., обн., ДВ,
бр. 37 от 15.05.2012 г., в сила от 21.04.2012 г./, „Дискриминация по признак на
увреждане“ означава всякакво правене на разлика, всякакви ограничения или
изключения, основаващи се на увреждане, имащи за цел или последица нарушаване
или отменяне на зачитането, признаването или равноправното упражняване на
всички права на човека и основни свободи в политическата, икономическата,
социалната, културната, гражданската или всяка друга област и това включва
всякакви форми на дискриминация, включително отказ за предоставяне на разумни
улеснения. Съответно „разумни улеснения“ означава всякакви необходими и
подходящи модификации и приспособления, които не водят до непропорционално или
неоправдано обременяване на околните, когато такива са необходими във всеки
конкретен случай, за да се осигури на човека с увреждане признаването или
упражняването на всички права и основни свободи наравно с всички останали.
Съгласно чл. 12 от Международния пакт за икономически, социални
и културни права /Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на
Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г. Издаден от
Министерството на външните работи, обн., ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г., в сила от
23.03.1976 г./, 1. Държавите - страни по този пакт, признават правото на всяко
лице да постигне възможно най-добро състояние на физическо и душевно здраве; 2.
Мерките, които държавите - страни по този пакт, ще вземат, за да се осъществи
напълно това право, трябва да включват и мерките, необходими за: a) намаляване
броя на мъртвородените деца и детската смъртност, както и за здравословното
развитие на детето; b) всестранното подобряване хигиената на околната среда и
промишлената хигиена; c) предотвратяването и лекуването на епидемичните,
ендемичните, професионалните и други заболявания, както и борбата с тях; d)
създаването на условия, които да осигурят на всички медицинска помощ и
медицинско обслужване в случай на болест.
В случая, ответникът
Министерски съвет, като централен орган на изпълнителната власт с обща
компетентност, е създал с бездействието си в процесния период условия да не се
предприемат законови и нормативни мерки, свързани с отстраняване на
фактическото неравенство, в което е бил поставен ищеца И. по повод на
скъпоструващото му лечение, например със създаването по реда на Закона за
нормативните актове на съответната подзаконова нормативна база за отпадане на
лимита на заплащането от НЗОК на разходите за лечението спрямо същия, нуждаещ се
от имплантиране на пейсмейкър тип (CRT-D) от групата на ресинхронизираща
система за стимулация и/или кардиовертер дефибрилатор. Със заболяването си от сърдечна
недостатъчност последният принадлежи към групата на гражданите, страдащи от
тази болест, по отношение на които не е осигурено лечение чрез терапия с
необходимото медицинско изделие, поради неосигуряването му чрез пълно заплащане
на стойността му със средства от републиканския бюджет извън обхвата на
задължителното здравно осигуряване и/или от бюджета на лечебните заведения по
чл. 5 от Закона за лечебните заведения. Значителната част от стойността на
лечението се поемала от болното лице, това се е оказало финансово непосилно за
него, затова и, съгласно кредитираните показания на свидетеля Манчева, чрез
организирани инициативи във фейсбук и медии била събрана нужната сума за
лечението му. По този начин И. е разчитал на добрата воля, съпричастността и
солидарността на гражданите в страната, дарили му различни по размер суми за
лечението му, като с получените суми е доплащал за лечението си. Поеманата от
НЗОК сума в размер на 6 000.00 лева за имплантиране на пейсмейкър тип (CRT-D)
по клинична пътека № 40.2 „Постоянна електрокардиостимулация с имплантация на
ресинхронизираща система за стимулация или автоматичен кардиовертер
дефибрилатор“ е изключително ниска, като единствено невъзможността на болното
лице да доплати лечението си, на практика обезсмисля целта на въпросната
клинична пътека и политиката на Държавата в областта на здравеопазването за
укрепване на здравословното състояние на лицата, страдащи от тежки сърдечни
заболявания. Държавата разчита по този начин, че не самата тя осъществява
здравната политика за хората със сърдечни заболявания, а те самите с
доплащането на разходите за лечението си, с оглед финансовите си възможности и
разчитайки на себе си, осъществяват здравната политика на Държавата в тази
област на медицината.
Въззивната
инстанция намира, че дискриминационното неблагоприятно третиране спрямо ищеца И.
е свързано с това, че лечението на лицата със сърдечни заболявания, на които е
необходимо да се имплантира пейсмейкър тип (CRT-D), е скъпоструващо, като
крайната цена за устройството се договаряла с конкретни доставчици по ЗОП от
болничното лечебно заведение, в което се поставяло. Цената на едно и също по
вид и характеристики устройство пейсмейкър тип (CRT-D) от групата на
ресинхронизираща система за стимулация и/или кардиовертер дефибрилатор в различните
болници в страната е различна и не е една и съща с оглед одобрените обществени
поръчки по ЗОП с доставчиците на медицинските изделия в болничните заведения.
Една е и съща само стойността, която НЗОК покрива частично от стойността на
лечението при едно и също по вид и характеристики устройство пейсмейкър тип
(CRT-D) от групата на ресинхронизираща система за стимулация и/или кардиовертер
дефибрилатор, поставяно срещу различни цени в различни лечебни заведения.
Липсата на създаден
от МС подзаконов нормативен механизъм за изпълнението на действащите законови
норми по начин, който да гарантира реализирането на основните права на ищеца, принадлежащ
към гражданите в страната със сърдечна недостатъчност, закрепени в
Конституцията на РБ и в международните договори, по които Република България е
страна, има за последица и настоящото нарушение на чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр
от страна на МС. Това е видно и от начина, по който се прилага Законът за
медицинските изделия, по-специално в частта му относно регулацията на
медицинските изделия, които могат да бъдат заплащани със средства от бюджета на
Националната здравноосигурителна каса, от държавния бюджет, извън обхвата на
задължителното здравно осигуряване, от държавния бюджет, чрез бюджета на
Министерството на труда и социалната политика, от бюджета на лечебните
заведения по чл. 5 от Закона за лечебните заведения, както и със средства на
лечебните заведения с държавно и/или общинско участие по чл. 9 и 10 от Закона
за лечебните заведения. Според чл. 30а, ал. 1 от ЗМИ Изпълнителната агенция по
лекарствата поддържа на интернет страницата си списък на цитираните медицински
изделия, като съгласно чл. 30а, ал. 3 от същия закон условията и редът за
включване в списъка по ал. 1 и за неговото поддържане се определят в наредба на
Министерския съвет, приета по предложение на министъра на здравеопазването и
министъра на труда и социалната политика. В приетата Наредба за условията и
реда за съставяне на списък на медицинските изделия по чл. 30а от Закона за
медицинските изделия и за определяне на стойността, до която те се заплащат, са
посочени както Условията и реда за определяне стойността на медицинските
изделия, заплащани от бюджета на НЗОК, така и Условията и реда за определяне
стойността на медицинските изделия, заплащани от държавния бюджет извън обхвата
на задължителното здравно осигуряване и от бюджета на лечебните заведения по
чл. 1, т. 1, буква "г". Дали медицинското изделие ще бъде заплатено
(и в какъв размер) от бюджета на НЗОК или от държавния бюджет извън обхвата на
ЗЗО, е предмет на решение на органа, отговорен за държавната политика в сферата
на здравеопазването определяна от програмата на управление на МС, поради което
негово е задължението му при наличната нормативна уредба да намери необходимия
баланс в рамките на съответния бюджет и при максимално използване на наличния
финансов ресурс, да гарантира изпълнението на поетите от държавата задължения
по чл. 4 от Конвенцията за правата на хората с увреждане, чрез осигуряване на
съответното разумно улеснение/прилагане животоспасяващ лечебен метод -
имплантиране на пейсмейкър (CRT-D), с включен кардиовертер дефибрилатор.
Защитеният признак „увреждане“ в случая се обосновава не от наличието на
съответното заболяване, а от последиците, които това заболяване има за отделния
индивид и за група хора, носители на заболяването, които последици препятстват
пълноценното им участие в обществения живот равноправно с останалите членове на
обществото.
При това положение
съдът счита, че не са предприети необходимите законови и нормативни мерки от
ответника МС за отпадане на лимита на цената за поставянето на устройство
пейсмейкър тип (CRT-D) от групата на ресинхронизираща система за стимулация
и/или кардиовертер дефибрилатор, заплащана от НЗОК на болничното заведение. В
този смисъл правото на здравни грижи, гарантирано от Конституцията на РБ и
приложимата законова уредба - Закона за здравето и Закона за здравното
осигуряване, попада в обхвата на забраната на чл. 6, ал. 1 от ЗЗДискр, съгласно
който текст забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването
и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България
права и свободи.
МС като орган,
разполагащ и със законодателна инициатива и собствена компетентност,
включително да одобрява бюджета на НЗОК, не е предприел необходимите действия с
цел осигуряване равни възможности на лицата с увреждания да получават
своевременно жизненонеобходимите им медицински изделия, чрез регламентиране
пълното им заплащане от бюджета на НЗОК. По тези съображения въз основа на събраните
по делото доказателства настоящата инстанция приема за установено, че в
нарушение на чл.10 и чл.11 от Закона за защита от дискриминация, е осъществена
спрямо ищеца К.И. дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл.2 от
Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и чл.2, § 2 вр. чл.12 от
Международния пакт за икономически, социални и културни права.
По
тези съображения в правилно приложение на материални закон и събраните по
делото доказателства първоинстанционният съд е приел за установено на основание
чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация, че МС в нарушение на
чл.10 и чл.11 от Закона за защита от дискриминация е осъществил спрямо ищеца К.С.И.
дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл.2 от Конвенцията на ООН
за правата на хората с увреждания и чл.2, § 2 вр. чл.12 от Международния пакт
за икономически, социални и културни права.
В
правилно приложение на материалния закон и събраните по делото доказателства
първоинстанционният съд е осъдил на основание чл.71, ал.1, т.2 от Закона за
защита от дискриминация МС да преустанови нарушението, да възстанови
положението преди нарушението и да се въздържа в бъдеще по нататъшни нарушения
на Закона за защита от дискриминация спрямо ищеца К.С.И..
По исковите претенции по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр.,
предявени срещу Администрацията на Министерски съвет и Министерството на
здравеопазването,
въззивната инстанция приема в допълнение на изложеното и следното:
На
основание чл. 40, ал.1 и ал.3 и чл.42,
ал.2 от Закона за администрацията Администрацията на Министерски
съвет и Министерството на здравеопазването са самостоятелни юридически лица на
бюджетна издръжка със свои отделни структури, включващи звена, дирекции и
отдели. Администрацията
на Министерски съвет е централна администрация на изпълнителната власт на
основание чл.38, ал.1, т.1 от Закона за администрацията. Същата се представлява
от министър-председателят или от овластени от него длъжностни лица. Дейността й
се ръководи, координира и контролира от главен секретар. Съгласно чл.52 от
Устройственият правилник на МС и неговата администрация Администрацията на МС изпълнява
помощни, съвещателни, аналитични и технически функции при изпълнението на
текущата дейност на Министерски съвет. Тя организира и координира подготовката
на неговите редовни и извънредни заседания, като осъществява и самостоятелна дейност
по административно обслужване на гражданите и юридическите лица.
Администрацията на МС подпомага административно и експертно МС. Същата
предоставя правни становища по конкретни подзаконови нормативни актове,
приемането на които е от компетентността на МС и по законопроектите на МС,
внесени от отделен министър, в случаите когато се упражнява законодателна
инициатива по установения от Конституцията на Република България и Закона за
нормативните актове ред. Администрацията на МС осъществява взаимодействие и
координация в дейността на централната и териториалната администрация на
изпълнителната власт. Съгласно чл.70 от Устройственият правилник на МС и
неговата администрация Администрацията на МС не притежава самостоятелни административни
правомощия да изготвя законопроекти или проекти на подзаконови нормативни
актове. Проектите на нормативни актове се внасят в МС от всеки отделен
министър, отговарящ за държавното управление на изпълнителната власт в
конкретната сфера от обществения живот (образование, здравеопазване, околна
среда и др.). Администрацията на МС предоставя на заседанията на МС само
експертни становища по вече изготвени проекти на нормативни актове за
съответствието им с действащите в страната Конституция, влезлите в сила закони
и ратифицираните международни договори, по които Република България е страна.
Въззивният
съд счита, че Министерството на здравеопазването (МЗ) е част от централната
администрация на изпълнителната власт. МЗ участва пряко и непосредствено в
провеждането на държавната политика в областта на здравеопазването и преструктурирането
на здравния сектор; в разработването и контролирането изпълнението на
националната здравна стратегия; в ръководството, координирането и
контролирането на дейностите по опазване на здравето на гражданите и
профилактика на болестите. На основание чл.5, т.16 от Устройственият правилник
на Министерството на здравеопазването министърът на здравеопазването има
функцията да координира разработването, съгласуването, и предлагането на МС на проекти
на нормативни актове в областта на здравеопазването. Министерството на
здравеопазването притежава вменени изрични задължения на основание чл.30, т.1,
чл.33, т.1, чл.36, т.2 и чл.37, т.1 от Устройственият си правилник да
разработва, съгласува и участва в изготвянето на проекти на нормативните актове
в областта на финансирането на разходите в системата на здравеопазването, за
провеждането на политиката в областта на медицинските изделия и извършваните
лечебни дейности в страната. Изготвените от МЗ проекти на нормативните актове в
тази област се внасят в МС чрез министъра на здравеопазването за последващото
им обсъждане на заседание на правителството. Към всеки отделен проект,
разработен от МЗ се прилага и отделно експертно становище за съответствието му
с Конституцията и законите в страната, както и оценка за въздействие. На
основание чл.30, т.3 от Устройственият правилник на МЗ по отношение на министърът
на здравеопазването не са вменени административни задължения по силата на
Устройственият правилник на МЗ същият да съставя проектите на нормативни актове
в областта на здравеопазването. Той координира само дейността в изготвянето им
от МЗ като задължение на Министерството. Съставените от МЗ проекти на
нормативните актове, с придружаващите ги становища от Министерството, се
представят от министъра на здравеопазването на заседание на МС за тяхното
последващо внасяне, разглеждане, одобряване и публикуване, или за представянето
им като законопроекти в Народното събрание. МЗ е правно задължено да планира,
разпределя и контролира дейностите по доставката на медицински изделия и
тяхното заплащане от държавния бюджет на основание чл.36, т.8 от Устройственият
правилник на МЗ. В тази връзка, дейността на администрацията на МЗ се
осъществява в интерес на обществото и в съответствие с Конституцията на Република България, международните
договори и другите нормативни актове при спазване на принципите: законност,
предвидимост, публичност и прозрачност, достъпност, отговорност и отчетност,
ефективност, субординация и координация, обективност и безпристрастност.
С
оглед тези изводи настоящият съдебен състав намира, че по предявените искови
претенции по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. за претендираните от ищеца И.
имуществени и неимуществени вреди, ответникът Администрацията на МС не следва
да носи отговорност, поради което исковите претенции са неоснователни и
недоказани. За разлика от МЗ, ответникът Администрацията на МС не притежава
вменени правни задължения и компетенции по силата на Устройственият си
правилник да изготвя проекти на нормативни актове, включително и такива от
областта на здравеопазването. Същата изготвя само експертни становища за
съответствието им с установения в страната правов ред. Администрацията на МС
обслужва технически, организационно и експертно дейността на правителството.
Тези задължения на ответника Администрация на МС нямат причинна връзка с
търпените от ищеца И. имуществени и неимуществени вреди по предявените в
производството искови претенции по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр.
В тази връзка, въззивният съд приема, че след като и през 2017 г., когато ищецът И. е доплатил с лични средства на МБАЛ „П.“
АД сумата от 7500.00 лева, в периода от 17.11.2017 г. до 20.11.2017 г. за
реимплантираното в МБАЛ „П.“ АД в сърдечната му област ново устройство за
кардиостимулация „CRT-D Inlexa 3 HF-T” на фирма “Biotronik“ и сумата от 689.00
лева в периода 04.12.2017 г. до 06.12.2017 г. за реимплантирания в УМБАЛ „Света
Екатерина“ гр.София нов електрод ЛК-„Attain Abillity” към устройството за
кардиостимулация, не са били предприети необходимите законови и нормативни мерки за
отпадане на лимита за цената за
поставянето на устройство пейсмейкър тип (CRT-D) от групата на ресинхронизираща система за стимулация и/или кардиовертер
дефиблиратор, заплащана от НЗОК на съответното болнично лице, то ответникът МЗ е бездействал и не е
изпълнил задълженията си основание чл.30, т.1, чл.33, т.1, чл.36, т.2 и чл.37, т.1 от
Устройственият си правилник да разработи, съгласува и участва в изготвянето на
проект за изменение на действащата
наредба на Министерски съвет, свързана с регламентацията на условията за
съставяне на списък на медицинските изделия по чл.30а от Закона за медицинските
изделия и за определяне на стойността, до която те са заплащат, тъй като този
нормативен акт с поставения лимит за доплащаната сума от държавния бюджет за соченото
медицинско изделие за всеки болен пациент не гарантира изпълнението на поетите
от държавата задължения по чл.4 от Конвенцията за правата на хората с увреждане
за осигуряване на съответното разумно улеснение и прилагане на
животоспасяващият лечебен метод – имплантиране на пейсмейкър (CRT-D) с включен кардиовертер дефрибилатор.
Дейността по осигуряването за заболелите от тежка сърдечна
недостатъчност II-III степен на качествено, навременно и
ефективно здравно лечение чрез имплантиране в сърдечната област на устройства
за ресинхронизираща система за кардиостимулация чрез средства, заплащани в
пълен размер от републиканския бюджет е административна и е вменена в
отговорност на МЗ по силата на Наредбата, приета от Министерски съвет, свързана
с регламентацията на условията за съставяне на списък на медицинските изделия
по чл.30а от Закона за медицинските изделия и за определяне на стойността, до
която те са заплащат. В тази насока, съдът се позовава на Решение № 482 от 30.05.2009 г. по гр.д. № 619/2008 г. на ВКС, IV ГО и на Решение № 9411 от
06.07.2010 г. по адм.д.№ 2062/2010 г. на ВАС, VI отделение. Именно, по тези
съображения, съдът приема, че следва да се ангажира отговорността на ответника Министерството на
здравеопазването по предявените срещу него искове по чл.71, ал.1, т.3 от
ЗЗДискр. за претендираните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.
Целта на нормативната уредба несъмнено е всеки пациент да
получи според индивидуалните си особености, в това число възраст и състояние на
здравето, най-доброто за него индивидуално лечение и съпътстваща подкрепа.
Действително, индивидуалният подход е значително по-трудоемък за посочената администрация,
отколкото подходът без съобразяване с конкретните необходимости на отделния
пациент. Това, обаче, не може да бъде причина МЗ да отказва да следва
целите на нормативната уредба и да не съобразява действията си с тези цели. В
тази връзка неотносими са сами по себе си доводите относно финансирането –
задача на МЗ е да вземе предвид
релевантните фактори, за да направи и самостоятелни експертни и нормативни
предложения чрез проекти на нормативни актове към Министерски съвет и министъра
на здравеопазването за разпределение на наличните средства по начин, който да
гарантира максимална ефективност при използването им за осигуряване на
съответното разумно улеснение за прилагането на животоспасяващия лечебен метод
– имплантиране на пейсмейкър (CRT-D) с включен
кардиовертер дефрибилатор. Еднаквото третиране на уязвимите социални групи с
останалите членове на обществото, съответно неприлагането на мерки и
непредприемането на действия за приложението на такива мерки с цел изравняване
на възможностите за участие в обществения живот е форма на неравно третиране и
на дискриминация. Прилагането на мерки, които не са достатъчни да изравнят
възможностите за участие в този обществен живот на група от хора или на отделна
личност, ги поставя в уязвимо положение, и се преценява като неизпълнение на
задължението на държавата чрез изпълнителната власт, нейните органи и
администрация да гарантира упражняването на основните права на човека и
представлява нарушение по смисъла на чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. В случая, невъвеждането на нормативен механизъм,
чрез който стойността на съответното лечение да бъде заплащана в пълен размер
със средства от бюджета на здравноосигурителната система, а не частично до
определения лимит от 6000.00 лева, представлява дискриминация спрямо лицата,
заболели от тежка сърдечна недостатъчност II-III степен, които се нуждаят от качествено, навременно и ефективно здравно
лечение чрез своевременно имплантиране в сърдечната област на устройства за
ресинхронизираща система за кардиостимулация. В настоящия случай, нарушението
по Закона за защита от дискриминация се счита за резултат от липсата на норми
на нормативно ниво, които да конкретизират и гарантират упражняването на
установените от Конституцията и международните договори, по които Република
България е страна, основни права на тази група граждани на държавата, към които
се причислява и ищеца И. със своето сърдечно заболяване. Хората, заболели от
тежка сърдечна недостатъчност II-III степен и които се
нуждаят от достъпна и навременна здравна помощ, следва да се намират под
особената закрила на държавата и обществото на основание чл.51, ал.2 от Конституцията на Република България. Същите имат правото на достъп до
най-високия достижим стандарт на здравеопазване без дискриминация по признак
увреждане. Държавата следва да осигурява на хората, заболели от тежка сърдечна
недостатъчност II-III степен, здравни услуги до
най-високият достижим стандарт, които да водят до намаляване до минимум и до
превенция от по-нататъшни увреждания, както и да предоставят тези услуги,
колкото е възможно по-близо до общността, в която живеят хората с такова
заболяване. Това от своя страна би довело до гарантирано пълноценно и
равноправно упражняване на правото им на здраве и здравни услуги, което от своя
страна ще способства за зачитане на вътрешното присъщо им човешко достойнство.
От доказателствата по делото е видно, че не са предприети адекватни мерки за
осигуряване на най-високият достижим резултат за навременното и качествено
лечение на ищеца И. със своевременното заплащане на лечението му в пълен размер
за имплантиране в сърдечната област на устройство за ресинхронизираща система
за кардиостимулация, поради заболяването му от тежка сърдечна недостатъчност II-III степен. Не са предприети мерки за осигуряване в рамките на
лечението му своевременен достъп до предписаното му по медицински предписания
устройство за ресинхронизираща система за кардиостимулация тип „CRT-D Inlexa 3 HF-T” на фирма
“Biotronik“ в периода от 17.11.2017 г. до 20.11.2017г., когато е бил
хоспитализиран в МБАЛ „П.“ АД. Разчитал е на средства, събрани със значителни
усилия в дарителска кампания. Поставянето в състояние да разчита на собствените
си финансови възможности и да очаква проява на хуманизъм от хората, даряващи
средства, за да заплати значителната финансова разлика в лечението си, при
ясното съзнание за намаляване на шансовете да е жив всеки изминал ден, без да
му е имплантирано навременно в сърдечната му област посоченият по медицинско
предписание тип медицинско устройство за кардиостимулация, е демонстрация на неетично
третиране, проява на незачитане и уронване на човешкото му достойнство. Липсата
на достъп до качествено и навременно лечение за ищеца И. го поставя в ограничен
избор, обусловен единствено от неговите лични усилия сам, разчитайки само на
себе си и случайната човешка отзивчивост, да осигури и събере в дълъг период от
време финансови средства за дофинансиране на лечението си. По този начин,
ищецът И. се е намирал в среда, която не е допринасяла за упражняването на
засилената му здравна защита, а го е застрашавала всеки изминал ден до момента
на проведеното лечение в периода 17.11.2017 г. до 20.11.2017 г. в МБАЛ „П.“ АД,
когато му е било реимплантирано в сърдечната му област посоченото устройство за
кардиостимулация. Това се дължи на бездействието на ответника Министерството на здравеопазването, който е следвало
по силата на чл.30, т.1, чл.33, т.1, чл.36, т.2 и чл.37, т.1 от
Устройственият си правилник да разработи, съгласува и участва в изготвянето на
проект за изменение на действащата
наредба на Министерски съвет, свързана с регламентацията на условията за
съставяне на списък на медицинските изделия по чл.30а от Закона за медицинските
изделия и за определяне на стойността, до която те са заплащат, тъй като за този
нормативен акт се посочи, че с поставения лимит за доплащаната сума от
държавния бюджет за соченото медицинско изделие за всеки болен пациент не гарантира
изпълнението на поетите от държавата задължения по чл.4 от Конвенцията за
правата на хората с увреждане за осигуряване на съответното разумно улеснение и
прилагане на животоспасяващият лечебен метод – имплантиране на пейсмейкър (CRT-D) с включен кардиовертер дефрибилатор. МЗ,
регулиращо специфичните обществени отношения в сферата на здравеопазването
разполага с компетенцията да разработи и внесе чрез министъра на
здравеопазването на заседание на МС съответния проект на нормативен акт, който
да бъде приет от МС, ако е от неговата компетентност или да бъде внесен в НС. В
случая с ищеца И. това не е било сторено от ответника МЗ през 2017 г. с премахването по нормативен път на
фактическата дискриминация спрямо него, свързана с неотпадането на изплащания
от НЗОК финансов лимит от 6000.00 лева на цената за закупуването и поставянето
на пейсмейкър (CRT-D) с включен кардиовертер дефрибилатор
за кардиостимулация. Не са били създадени гаранции за достъп в полза на ищеца И.
до посоченото животоспасяващо медицинско изделие, посредством пълното му
заплащане от страна на държавата. Именно липсата на съответната нормативна
уредба и непредприемане на действия по създаването й от страна на МЗ за
извършване на правна регламентация на реда и предпоставките, при които да бъде
актуализиран обема и цената на медицинската помощ, в частност адекватна цена за
ресинхронизираща система за стимулация или кардиовертер дефрибилатор, е
бездействието, поставило в дискриминационно положение ищеца И. и неговите
близки и обкръжение, принудени да гледат страданията му, без да могат да му
помогнат, знаейки че съществува възможност за облекчаване на положението му по
своевременен и адекватен начин.
В
тази връзка, въззивният съд намира в съответствие с тълкувателните постановки
от т.4 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК, че липсват релевирани с
конкретно съдържание изрични възражения, доводи и оспорвания от ответника МЗ в
отговора на исковата молба и въззивната жалба срещу основателността на
уважените от първоинстанционния съд срещу страната искове по чл.71, ал.1, т.3
от Закона за защита от дискриминацията. Съдът приема за установено, че ищецът И., в причинна връзка с проявеното
към него дискриминационно отношение, изразяващо се в липсата на предприети и
през 2017 г. необходими законови и нормативни мерки за отпадане на лимита
на цената за поставянето на устройство пейсмейкър тип (CRT-D) от групата на
ресинхронизираща система за стимулация и/или кардиовертер дефибрилатор,
заплащана от НЗОК на болничното заведение и
с оглед бездействието на Министерството на
здравеопазването по силата на чл.30,
т.1, чл.33, т.1, чл.36, т.2 и чл.37, т.1 от Устройственият си правилник, е претърпял, както неимуществени вреди в
конкретен размер, така и имуществени вреди за разходи за лечение. Отговорността
на Министерството на здравеопазването се ангажира и поради възникналите отношения,
като тези между възложител и изпълнител, с държавния орган, по отношение на
който съдът е приел, че исковете са недопустими.
По
въпроса за имуществените вреди, претърпени от ищеца И. въззивната инстанция
установява, съгласно приложените по делото доказателства, че разходите за
лечението му възлизат в общ размер от 8 189.00 лева. Тези имуществени
вреди са последица от неравностойното третиране на ищеца И., страдащ от
сърдечно заболяване, лечението на който не е заплатено от НЗОК в пълен размер.
В тази насока се доказа с платежното
банково нареждане от 16.11.2017 г. и на основание издадена фактура № **********
от 17.11.2017 г., че ищецът И. е доплатил на МБАЛ „П.“ АД сумата от 7500.00 лева, в периода от 17.11.2017
г. до 20.11.2017 г. за реимплантирано в МБАЛ „П.“ АД в сърдечната му област
ново устройство за кардиостимулация „CRT-D Inlexa 3 HF-T” на фирма “Biotronik“.
Доказва се по делото, че в последствие за времето от 04.12.2017 г. до
06.12.2017 г. в УМБАЛ „Света Екатерина“ гр.София на ищеца И. *** поставил срещу
доплатената от него сума от 689.00 лева,
съгласно фактура № ********** от 06.12.2017 г., фискален касов бон от
06.12.2017 г. нов електрод ЛК-„Attain
Abillity” към устройството „CRT-D Lumax 300 HF-T” на фирма “Biotronik“.
Като законна последица от уважаването на
иска за присъдената сума от 8 189.00 лева като парично обезщетение по
чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация в правилно приложение на
материалния закон първоинстанционният съд е присъдил законната лихва за забава
от датата на предявяването на исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата.
По размера на неимуществените вреди, свързани с
неблагоприятно засягане на неимуществената сфера на увредения – накърняване на
неговия живот, здраве, достойнство и сигурност, респ. препятстване да
осъществява качествено, навременно и ефективно лечение, съдът приема следното:
Неимуществените
вреди по дефиниция представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални
блага, които не биха могли да бъдат възстановени, като предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно ППВС № 4/1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението.
Следователно, при определяне размера на
заместващото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от противоправно
поведение по чл.4 от Закона за защита от дискриминация, трябва да бъдат взети
предвид обществено - икономическите условия в страната към датата на
увреждането, периода на продължилото увреждане, възрастта на пострадалото лице
към същия момент, вида и степента на увреждането (засегнатото благо),
приложеният метод на възстановяване, ако такъв е приложен, периодът на възстановяване, възможни усложнения
и дългосрочни последици от увреждането, както и продължителност на болките и
страдания в душевният мир на пострадалото лице.
При отчитане на тези съображения и
събраните по делото писмени доказателства и кредитираните гласни
доказателствени средства от показанията на свидетелите А.П.С. и Н.А.М., съдът
съобрази степента на търпените от ищеца И. неимуществени вреди по вид,
проявление, интензивност и времетраене, от момента на противоправното увреждане
от 05.03.2017 г., когато е постановен вторият отказ на НЗОК с писмен отговор с
изх. №19-01-17 от 05.03.2017 г. до ищеца И., че Здравната каса заплаща за
лечението му само сумата от 6000.00 лева, но не и пълната стойност на същото,
то и въззивната инстанция приема, че на
същия се следва едно обезщетение за сумата от 10 000.00 лева в претендирания в
исковата молба размер като частичен иск от общия размер на оцененото благо за
сумата от 50 000.00 лева и като такова -
съответстващо на принципа за справедливост, дефинитивно установен в
чл.52 от ЗЗД и константната съдебна практика на ВКС.
На следващо място, съдът намира, че е
налице и пряка причинна връзка на каузалност между проявилите се в обективната
действителност неимуществени вреди, търпени от ищеца И. и противоуправното му
увреждане от неравностойното третиране на ищеца И., страдащ от сърдечно
заболяване, лечението на който не е заплатено от НЗОК в пълен размер. Т.е. тези
неимуществени вреди са свързани с проявление на душени болки и страдания,
неспокойствие, несигурност, притеснения, страх, който е създаден от очакване,
че няма да успее да намери навременно средства за доплащане на лечението си,
отчаяние, породено от чувство на изоставеност, безсилие и онеправданост. В тази
връзка изложените в обратен смисъл възражения в жалбата на ответника МЗ са
неоснователни и недоказани. Противоправното увреждане, причинено на ищеца И. е
обусловило в душевната му сфера да настъпят посочените неимуществени вреди като
доказани. За търпените от ищеца душевни болки и страдания, формиращи
основанието на исковата претенция по чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от
дискриминация срещу МЗ за присъждането на парично обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, са събрани доказателства, които не са оборени от ответника
по чл.154 от ГПК в условията на насрещно доказване. В тази връзка същият следва
да понесе неблагоприятните последици от непроведеното насрещно доказване на
твърдените в отговора на исковата молба и въззивната жалба оспорвания за
настъпили в негова полза благоприятни факти.
Присъденото на ищеца И. обезщетение в
размер от 10 000.00 лева, представляваща частичен иск от общо заявената в
исковата молба сума в размер на 50 000.00 лева спрямо оцененото благо не
служи според въззивната инстанция като средство за обогатяване. Същото отговаря
на критериите на чл.52 от ЗЗД, отчита характера и вида на търпените от ищеца И.
неимуществени вреди и тяхната интензивност, съобразена са икономическите
условия в страната, и че размера на обезщетението не е прекомерно завишено.
Същото има за цел при неговото присъждане в определения размер да служи като
средство за засегнатото лице, което да може чрез обезщетението да си набави
определени имуществени и/или неимуществени блага, с които да неутрализира
последиците от претърпените от него неимуществени вреди. Същото не служи като
начин за постигане на висок икономически стандарт, а следва да спомага за
снижаване интензитета на тези вреди, за да може да доведе до възможност, ако не
за пълното възстановяването на предишното състояние на пострадалото лице, то
поне за доближаването му към него.
Като законна последица от уважаването на
иска за присъдената сума от 10 000.00 лева в правилно приложение на
материалния закон първоинстанционният съд е присъдил законната лихва за забава
от датата на предявяването на исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата. Неоснователни са доводите на въззивниците, обосновани с
мълчаливата отманя на ПМС № 57/16.03.2015 г. Задълженията произтичат от чл. 30а
от ЗМИ, а МС е приел Наредба през 2012 г., действала до 2021 г., която през
процесния период не е преодоляла дискриминацията.
Поради частично несъвпадение на изводите
на въззивната и първата инстанция относно изхода на правния спор по двете
искови претенции по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. срещу ответниците
Администрацията на МС и МЗ, следва първоинстанционното решение да бъде частично
отменено в частта на уважените искове по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. срещу
ответника Администрация на МС и същите срещу този ответник да бъдат отхвърлени
като неоснователни и недоказани, а по отношение на уважените искови претенции
по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. предявени срещу ответника МЗ –
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
Отговорността за разноски е обективна последица от
развитието на съдебния спор и страната, създала виновно предпоставките за
образуването му, следва да понесе санкционните последици за неоснователно му
повдигане. В
този смисъл решение № 67/ 03.04.2014 г. по гр.д.№ 2944/ 2013 г., ІV г.о. на
ВКС, съгласно което отговорността за разноските сторени от насрещната страна по
спора следва да понесат в пълен размер от другата страна с оглед изхода на
спора, тъй като отговорността за разноски е обективна, дължи се на увреждащите
действия на страната, която неоснователно е повдигнала правния спор и от тази
отговорност законът не предвижда възможност за освобождаване или за нейното
намаляване.
Предвид
неоснователността на въззивните жалби на ответниците МС и Министерство на здравеопазването
на същите не следва да се присъждат разноски с оглед изхода на спора.
На ответника
Министър на здравеопазването съдът следва да присъди разноски за заплатена
държавна такса във въззивното производство по исковите претенции по чл.71,
ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр., за които съдът обезсилва съдебният
акт и прекратява производството по тях, в размер от по 40.00 лева или общо 80.00
лева, ведно със сумите от по 80.00 лева или общо 160.00 лева за осъществено
процесуално представителство в първоинстанционното и въззивното производство за
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК. Общият размер на
сторените разноски от ответника Министъра на здравеопазването в двете
инстанционни производства възлизат на сумата от 240.00 лева.
Предвид
основателността на въззивната жалба на ответника Администрация на МС следва да
му се присъдят сторените в производството разноски за държавни такси по
исковите претенции по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. за въззивното производство в
общ размер на 363.78 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 160.00
лева за осъществено процесуално представителство в първоинстанционното и
въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,
ал.8 от ГПК. Общият размер на сторените разноски от ответника Администрацията
на МС в двете инстанционни производства възлизат на сумата от 523.78 лева.
Предвид
неоснователността на въззивната жалба на ответниците Министерски съвет и
Министерство на здравеопазването следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на
процесуалния представител на ищеца сумата от 1 000.00 лева разноски за
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата. Съгласно чл.7, ал.1, т.4 от Наредбата на ВАС за минималните
размер на адвокатските възнаграждения възнаграждението за процесуално
представителство по други неоценяеми искове, каквито са исковите претенции по
чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. възлиза в размер на 600.00
лева. По двете искови претенции по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. съдът приема,
че дължимото възнаграждение възлиза в размер на 830.00 лева на основание чл.7,
ал.2, т.3 от Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за уважената искова претенция за сумата от 10 000.00 лева и
в размер на 739.45 лева на основание чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата на ВАС за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за уважената искова
претенция за сумата от 8 189.00 лева. Общия размер на адвокатското
възнаграждение за въззивната инстанция възлиза в размер на 2 169.45 лева.
За заплащането
на такова адвокатско възнаграждение ищецът И. не разполага с достатъчно
средства по смисъла на чл. 23, ал. 3 от ЗПП. Осъществяването на
такава защита изисква ищецът да е дал съгласие упълномощеният защитник да го
представлява в съдебното производство. Ищецът И. разполага с възможност да
договори предоставянето на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 вр. ал.1, т. 2 от ЗАдв.
Отговорността на страната, срещу която е постановен съдебният акт, за дължимото
се на процесуалния представител на насрещната страна адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2 ГПК се реализира по реда, по
който се реализира и отговорността за направените от насрещната страна
разноски.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 266827 от 06.11.2019 г.,
поправено по реда на чл.247 от ГПК с Решение № 20092537 от 12.04.2021 г. на
СРС, I ГО, 30-ти състав по гр.д. № 81518 по описа на СРС за
2018 г. в частта, с която по
предявеният от К.С.И. с ЕГН: ********** с адрес *** срещу Министърът на
здравеопазването с адрес гр.София, площад „******положителен установителен иск
с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация е
признато за установено, че Министърът на здравеопазването e извършил нарушение на чл.10 и чл.11 от ЗЗДискр.,
като по този начин e осъществил
спрямо ищеца К.С.И. дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл.2 от
Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и чл.2 §2 вр. чл.12 от
Международния пакт за икономически, социални и културни права; в частта, с която Министърът на
здравеопазването с адрес гр.София, площад „******е осъден по предявеният от К.С.И.
с ЕГН: ********** с адрес *** осъдителен иск с правно основание чл.71, ал.1,
т.2 от Закона за защита от дискриминация да преустанови нарушението, да
възстанови положението преди нарушението, и да се въздържа за в бъдеще от
по-нататъшни нарушения на Закона за защита от дискриминация спрямо ищеца К.С.И.,
КАТО ПРЕКРАТЯВА производството по исковете в тези части КАТО ПРОЦЕСУАЛНО
НЕДОПУСТИМО.
ОТМЕНЯ Решение № 266827 от 06.11.2019 г.,
поправено по реда на чл.247 от ГПК с Решение № 20092537 от 12.04.2021 г. на
СРС, I ГО, 30-ти състав по гр.д. № 81518 по описа на СРС за
2018 г. в частта, с която Администрацията
на Министерски съвет с адрес гр.София, бул. „******е осъдена на основание
чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. да заплати на К.С.И. с ЕГН: ********** с адрес ***
в условията на солидарна отговорност сумата от 8 189.00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната
лихва от момента на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане, и в частта, с която
Администрацията на Министерски съвет с адрес гр.София, бул. „******е осъдена да
заплати на К.С.И. с ЕГН: ********** с адрес *** в условията на солидарна
отговорност сумата от 10 000.00 лева, представляваща частичен иск от общо
претендирано обезщетение в размер на 50 000.00 лева за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от момента на подаване на
исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от на К.С.И. с ЕГН: ********** с адрес *** срещу
Администрацията на Министерски съвет с адрес гр.София, бул. „******осъдителни
искове с правно основание чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. за заплащането в
условията на солидарна отговорност сумата от 8 189.00 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от
момента на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане, и сумата от
10 000.00 лева, представляваща частичен иск от общо заявено обезщетение в
размер на 50 000.00 лева за претърпени неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от момента на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 266827 от 06.11.2019 г.,
поправено по реда на чл.247 от ГПК с Решение № 20092537 от 12.04.2021 г. на
СРС, I ГО, 30-ти състав по гр.д. № 81518 по описа на СРС за
2018 г., в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА ищецът К.С.И. с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на Министъра на здравеопазването с адрес
гр.София, площад „******на основание чл.273 от ГПК вр. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 240.00 лева, представляваща общия размер на сторените в
първоинстанционното и въззивното производство разноски за държавна такса за
депозираната въззивна жалба и за юрисконсултски възнаграждения.
ОСЪЖДА ищецът К.С.И. с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на Администрацията на Министерски съвет с адрес
гр.София, бул. „******на основание чл.273 от ГПК вр. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК
сумата от 523.78 лева, представляваща общия размер на сторените в
първоинстанционното и въззивното производство разноски за държавна такса за
депозираната въззивна жалба и за юрисконсултски възнаграждения.
ОСЪЖДА Министерски съвет, с адрес гр.София,
бул. „******и Министерството на здравеопазването с адрес гр.София, площад „******да
заплатят на адвокат М.Е.А. – член на САК с л.н.№********** със съдебен адрес ***
на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата вр. чл.78,
ал.3 ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 2 169.45 лева - дължимо адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство във въззивната инстанция.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.