№ 1395
гр. Плевен, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20214430104786 по описа за 2021 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.
В Плевенският районен съд е постъпила искова молба от С. Р. С., ЕГН
**********, от ***, чрез адв. В.Н. от ***, със съдебен адрес: *** срещу ***,
със седалище и адрес на управление: ***.
Твърди се, че на 14.01.2019 г. ищеца С.С. сключил договор за
потребителски кредит № *** със ***. Според отразеното в договора, сумата
по отпуснатия кредит била в размер на 900лева, а общо дължимата за
връщане сума била в размер на 1125,52лв. В чл. 17 било посочено, че
заемателят се задължавал в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по
договора, да осигури действието на трето физическо лице, отговарящо на
определени условия, което да поеме солидарна отговорност спрямо
заемодателя или неотменяема банкова гаранция, отговаряща също на
определени условия. Предвидено било в чл. 20 от договора неустойка при
неизпълнение на задълженията на заемополучателя по чл.17, чл.18 и чл.19,
изчислявана в общ размер на 1127,72лв. и разпределена за плащане с
месечните вноски по погасителния план. Твърди се още, че в договора бил
посочен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36.000 % и годишен
1
процент на разходите /ГПР/ в размер на 53.220 %. Твърди се, че
кредитополучателят начислил уговорената неустойка в общ размер на
1127,72лв. при условията по договора и заемополучателят я заплатил, наред с
общо дължимата по кредита сума от 1125,52лв. или общо платената от него
сума възлизала на 2253,24лв.
Ищецът е релевирал основания за нищожност на процесния договор,
както следва:
На първо място се твърди нищожност на основание чл. 22 от ЗПК, във
вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие с императивни правни норми.
Сочи се, че не била спазена предвидената от закона форма по чл.10, ал.1
от ЗПК. В тази връзка не била спазена процедурата, уредена в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние - чл. 8 и сл., и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги,т.к.
доставчикът не бил изпълнил императивно вмененото му задължение да
предостави на потребителя изискуемата преддоговорна информация, не бил
получил валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на
договора, както и за условията, при които последният можел да се откаже от
него; всички разменени между доставчика и потребителя електронни
съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ - като
електронни документи се явявали неподписани такива, поради неспазване на
предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор.
Нарушено било изискването процесният договор да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора.
Навеждат се доводи, че липсвал съществен елемент по чл. 11, ал. 1, т. 10
от съдържанието на процесния договор, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита. Същият бил посочен единствено като процент,
но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за
неговото изчисляване; липсвала ясно разписана методика на формиране на
ГПР - кои компоненти били включени в него и как се формирал посоченият
размер от 53.220 %. Посочен бил единствено фиксиран лихвен процент по
заема от 36.000 %, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла
към ГПР по договора. В същото време описаните в съдържанието на договора
2
такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водели до
различен размер на ГПР от посочения. При това, ищецът счита, че в договора
бил погрешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер на
150.36 % и се явявал над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Навеждат се доводи за нищожност на неустоечната клауза по чл.20 от
поцесния договор, предвиждаща неустойка в размер на 1127,72лв. при
неизпълнение от заемателя на задължението по чл.17, 18 и 19 от договора :
била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова
кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания, посочени в договора;
клаузата се намирала в пряко противоречие с преследваната от Директива
2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК, т.к. замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя бил тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде
направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви
условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. В случая на длъжника се
вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бъде
отпуснат, като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Отделно от това, уговорената неустойка
излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване,
поради което накърнявала добрите нрави. Било налице и заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, а именно на разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 от ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребител, кредиторът
имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
В същото време, с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Поради това, подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва
било недопустимо.
Навеждат се още доводи, че непредоставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
3
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните
вноски. При тези обстоятелства, ищеца счита, че нито една от страните не е
имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредоставено обезпечение.
Излага, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение, същият е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Ищецът счита, че клаузата за неустойка е неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като
същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи, че клаузата не е
и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Излага се още, че в нарушение на императивното правило на чл. 19, ал.
1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК кредитодателя не бил включил в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка“ в общ размер на 1127,72 лева, която
по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от
годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При включването й в ГПР,
действителният му размер щял да възлезе на 150.36 % /а не както бил посочен
в договора - 53.220 %/. Поради това било налице нарушение на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, обуславящо нищожност на договора като цяло, тъй
като търговецът бил заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията между страните. Според императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на МСРБ, което означавало, че лихвите и
разходите по кредита не следвало да надхвърлят 50 % от взетата сума. В
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни.
4
Сочи се също, че с действията си *** било заобиколило изискванията на
ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона била
нищожна.
Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на
ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен
съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на
ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Сочи се, че въз основа на изложеното по-горе, грешното посочване на
размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало
да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало и
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.
На следващо място се навеждат доводи за нищожност на процесния
договор за кредит и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26,
ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Според ищеца, определения от
кредитодателя размер на възнаградителната лихва, в който се включвала и
начислената „неустойка“ бил изключително висок и противоречащ на
добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно
договорната лихва водела до нищожност и на целия договор.
Навеждат се също така доводи за нищожност на договора и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата
5
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
можело да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за
размера на лихвения процент на ден.
Сочи се, че била налице разлика между посочената в процесния договор
за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищеца
реално бил върнал на ответното дружество. Това обосновавало извод, че
клаузите в договора не били формулирани по ясен и недвусмислен начин,
съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора, което сочело неравноправност на същите по смисъла на чл.143, ал.
2, т. 19 от ЗЗП.
Ищецът навежда също така доводи, че била налице и унищожаемост на
процесния договор на основание чл.33, ал.1 от ЗЗД, с оглед сключването му
поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди се, че ищеца бил
принуден да сключи Договора за потребителски кредит, предвид
обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда. Към този момент не
разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на
неговото семейство основни потребности - заплащане на разходи за
комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Именно
тези обстоятелства били оказали влияние върху формирането на вътрешната
му воля да сключи договора. При условие, че тези факти не били налице
ищеца нямало да сключи процесния договор или поне със сигурност нямало
да го сключи при тези условия. Налице били явно неизгодни условия по
процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в
стойността на насрещните престации. Заемополучателят бил получил сумата
в размер на 900лева, като впоследствие върнал сумата от 2253,24 лева, при
което ответното дружество реално било получило възнаграждение за
предоставения заем в размер на 1353,24 лева или печалба за предоставената
услуга в размер на повече от 50 %. Това обстоятелство явно не съответствало
на пазарните и икономически условия в страната към момента на
предоставяне на заема – 14.01.2019 г.
6
Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само
чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по
кредита“.
При изложените възражения за нищожност и унищожаемост на
договора, ищеца счита, че неоснователно бил заплатил на ответника сумата
от 1353,24лева, явяваща се разлика между главницата по получения заем в
размер на 900лв. и платената от кредитополучателя сума в общ размер на
2253,24лв.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от
25лева, претендирана частично от цялото вземане в размер на 1353,24 лева,
представляващо недължимо платени суми по процесния договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й
изплащане
Ответникът *** е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК,
с който оспорва исковата претенция. Навежда на първо място доводи за
нередовност на исковата молба, а на следващо място за неосноателност на
иска. Твърди, че между страните е бил сключен процесния договор и
кредитополучателя превел в полза на ищеца уговорената в съглашението
сума. Оспорва да е била начисляване неустойка в размер на 1127,72лева,
както и такава да е била плащана от кредитополучателя. Твърди, че договора
бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използвали изключително средства за комуникация от разстояние.
Комуникацията между страните се осъществила по инициатива на ищеца,
чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит.
Ищецът създал Личен акаунт на уебсайта на ответното дружество, който
акаунт се ползвал с посочена от потребителя електронна поща и избрана от
него парола. На ***, чрез създадения Личен акаунт, ищеца попълнил Заявка
за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в
заявлението били въведени всички индивидуализиращи потребителя данни.
7
След попълване на Заявката за кандидатстване и в съответствие с посоченото
в чл. 5.14 от ОУ, на заемополучателя бил изпратен ПИН код под формата на
кратко електронно съобщение ( СМС) на посочен от него Идентификационен
номер, който ПИН код ищеца въвел на сайта на *** в своята Заявка и
натиснал бутона „Потвърди”, с което действие потвърдил заявката си. Като
допълнително средство за потвърждение на Заявката, включително относно
размера на кредита, срока на неговото изплащане и месечната погасителна
вноска, чрез обаждане до идентификационния номер бил проведен телефонен
разговор с ищеца, в който той потвърдил, че кандидатствал за потребителски
кредит, съгласно който кредиторът щял предостави на ищеца заемна сума в
размер на 800 лева със срок на ползване 12 месеца, а той се задължавал да
ползва кредита за лични нужди и да го върне заедно с дължимата лихва и
другите разходи по кредита в сроковете и при условията на Договора и
Погасителния план. На така подадената заявка бил поставен
идентификационен номер № *** и след одобрение от страна на
кредитополучателя за отпускане на сумата, на посочената от заявителя
електронна поща били изпратени автоматично Договор за потребителски
кредит *** с приложение № 1 - Погасителен план към него и стандартен
европейски формуляр ( СЕФ) и Общи условия ( ОУ). Тези документи
съдържали необходимата преддоговорна информация за желания кредит,
предоставени били в ясен и четим вид, на български език и при съблюдаване
на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора за кредит и
приложенията към него били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният
размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на
лихвения процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на
обезпечение. Неразделна част от договора представлявали Приложение № 1 -
Погасителен план, в което било разписано, че кредитът се предоставял за
срок от 12 месеца, при краен срок за погасване – 14 януари 2020г., при общ
размер на задължението от 1125,52лв, от които 900лв. главница,
възнаградителна лихва от 225,52лв. и годишен процент на разходите (ГПР)
42.57 %. Потребителят се задължавал да погаси кредита на 12 месечни
вноски, всяка, включваща главница и възнаградителна лихва, с падеж на
първата вноска – 14.02.2019г. Електронното писмо, изпратено до посочената
от ищеца електронна поща съдържало и т.нар. линк за потвърждение, който
бил активиран от заемополучателя, чрез кликване върху него и въвеждане на
8
своята парола, с което същият изразил и своето съгласие за сключване на
Договора. В резултат на това между страните бил сключен във формата на
електронен документ Договор за потребителски кредит № ***, съобразено
изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПК и с другите приложими нормативни актове.
Навеждат се от ответника доводи за спазване на формата на Договора,
оспорвайки възраженията на ищеца в тази насока. Оспорват се и
възраженията, касаещи посочения в договора ГПР. При твърдения, че
оспорваната неустойка не била начислявана и плащана се оспорват и
отнасящите се до нея възражения, изложени в исковата молба. Оспорват се и
възраженията за нищожност на клаузата, регламентираща размер на
възнаградителна лихва.
Релевира се от ответника възражение за погасяване по давност на
претенцията за унищожаване на договора поради крайна нужда при явно
неизгодни условия.
В о.с.з. на 17.11.2021г. е допуснато изменение на цената на иска, който
се счита предявен за сумата от 83,61лв.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
От представения препис на Договор за потребителски кредит №*** от
*** със страни ответника ***, като заемодател и ищеца С.С., в качеството на
заемател, се установява, че по силата на обективираното в това съглашение,
заемодателят е предоставил на заемателя кредит под формата на паричен
заем в размер на 900лв.
В договора изрично е отразено, че с подписването му заемателят
декларира, че му е бил предоставен Стандартен Европейски формуляр,
съгласно ЗПК и е запознат с приложимите Общи условия.
Страните са приели връщането на кредита да се извърши на 12 месечни
вноски, съгласно погасителен план към договора и включващи главница,
възнаградителна лихва и неустойка.
При това са приели, според обективираното в чл.4, т.1.5.8, че лихвения
процент по заема е в размер на 36%, а според отразеното в т.1.5.9, ГПР е бил
изчислен на 53,22%.
9
Общо дължимата за връщане сума е възлязла на 2 253,24лв., включваща
главница в размер на 900лв., договорна лихва в размер на 225,52лв. и
неустойка в размер на 1 127,72лв.
Видно е, че в чл.13 е било закрепено правото на заемателя да се откаже
от сключения договор в 14-дневен срок, като уведоми писмено заемодателя,
задължавайки се да върне единствено получената заемна сума и лихва за
периода от датата на получаването й до датата на връщането. Тази
възможност за отказ от договора е отбелязана и в основанията за
прекратяване на съглашението в чл.33, ал.4.
Установява се, че в Раздел VI озаглавен „Обезпечения“ е предвидено
задължение за заемодателя в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по
договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяма
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката
да заплати на заемодателя всички задължения на заемателя в срок от един
работен ден, считано от получаване на писменото искане от страна на
заемодателя. Третото лице е следвало да отговаря на определени условия,
посочени в чл.19 и да извърши определени действия, предвидени в чл.18.
В чл.20 от договора е обективирано, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на заемателя посочено в чл.17, 18 и 19 ще
причини на заемодателя вреди, които неустойката следва да обезщети. В
случай на неизпълнение на задължението посочено в чл.17 заемателят дължи
неустойка в размер на 2 253,24лв., която се начислява пропорционално към
всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план. Съдът приема, че
при посочване размера на неустойката в този текст е допусната техническа
грешка, т.к. от погасителния план, представляващ неразделна част от
договора е видно, че общия размер на вноските за неустойка възлиза на
1 127,72лв., а сумата от 2 253,24лв. представлява сбор от дължимите за
връщане главница, договорна лихва и неустойка.
Ответникът е представил копие от документи, създадени във връзка с
кандидатстване от страна на ищеца за процесния кредит и във връзка със
сключването му, както следва: Заявка за кандидатстване - съдържаща
електронно изявление на ищеца; електронно съобщение до електронната
10
поща на ищеца с прикачен СЕФ; електронно съобщение до електронната
поща на ищеца, съдържащо уведомление за одобрение на кредита, линк за
активиране на кредита и с прикачени СЕФ; копие на процесния договор с
Погасителен план и приложими Общи условия, както и декларация за
обработване и съхранение на лични данни; Стандартен европейски формуляр;
Справка от ЦКР; извадка от административен панел, съдържаща електронно
изявление на ищеца за потвърждение на Договор за потребителски кредит №
*** от ***
Тези документи не са оспорени от ищеца, поради което не е допусната
до изслушване исканата от ответника съдебно-техническа експертиза.
В о.с.з. на 17.11.2021г. е изслушано заключението по допусната
съдебно-счетоводна експертиза по задачи, сочени от страните. От същото се
установява, че Годишния процент на разходите (ГПР), при използване на
установената формула по чл.19, ал.2, Приложение 1 и съобразяване в случая
на размер на главница и договорна лихва, се изчислява на 42,58%, макар и в
договора да е посочен в размер на 53,22%. Вещото лице е посочило, че ГПР
би възлязъл на 61,01%, ако при изчисляването му се включи и реално
платената от длъжника неустойка в размер на 69,68лв.
Установява се още от експертното заключение, че ищеца е заплатил в
полза на заемодателя сума в размер на 983,61лв. на 31.01.2019г. С нея са били
осчетоводени като платени главница в размер на 900лв., договорна лихва в
размер на 13,93лв. и неустойка в размер на 69,68лв.
Експертното заключение се възприема от съда като обективно,
компетентно и неоспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между страните правоотношение по силата на сключен между тях Договор за
потребителски кредит №*** от ***
Ищецът е навел редица основания за нищожност на договора като цяло
и на отделни негови разпоредби.
Първото наведено основание е за нищожност на договора на основание
чл.22 от ЗПК, поради неспазване на предвидената от закона форма по чл.10,
11
ал.1 от ЗПК. Съдът намира това възражение за неоснователно.
Съгласно нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Процесният договор за кредит е сключен от разстояние, като средство
за комуникация е интернет и / или телефон. Ищецът е кандидатствал за
кредит по начин, определен в Общите условия и след кандидатстването за
кредит е получил идентификационен номер. Сключването на договора е
инициирано от ищеца със създаването на личен акаунт, като след попълване
на заявката ищецът е получил персонален номер. С активирането му, ищецът
е потвърдил заявката си. След одобряване на заявката, на ищеца е изпратен
договор, погасителен план и стандартен европейски формуляр, както и Общи
условия. С писмото същия е получил линк за потвърждение в случай на
съгласие, което ищецът е и предоставил. След запознаване с условията,
ищецът е активирал линка с въвеждане на паролата, с което договорът се
счита за сключен.
Тъй като договорът е сключен от разстояние, съгласно ЗПФУР не се
изисква полагане на подпис на страните по него.
Договорът и приложенията към него са написани на ясен и четим
шрифт, който очевидно е не по-малък от размер 12.
Неоснователно се явява и възражението на ищеца, че в процесното
съглашение липсва регламентиране на правото му на отказ от договора.
Установи се от обсъдения договор, че в чл.13 е закрепено правото на
заемателя да се откаже от сключения договор в 14-дневен срок, като уведоми
писмено заемодателя, задължавайки се да върне единствено получената
заемна сума и лихва за периода от датата на получаването й до датата на
връщането. Тази възможност за отказ от договора е отбелязана и в
основанията за прекратяване на съглашението в чл.33, ал.4. Установи се и от
приложените Общи условия, че в чл.12 е предвидено, че заемополучателят
има право без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина,
да се откаже от сключения договор като уведоми за това кредитодателя в 14
дневен срок от сключване на договора.
12
Следващото възражение за нищожност е на основание чл.22 от ЗПК,
във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, т.к. ГПР бил посочен единствено като
процент без изрично да са описани и основните данни, послужили за неговото
изчисляване.
Разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК регламентира, че при сключване на
договора следва да се уговори годишният процент на разходите по кредита,
включващ по арг. от чл.19, ал.1 от ЗПК общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Въпреки, че в клаузите на
съглашението между страните не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на
разходите при сключване на договора, последните са изводими от
разпоредбите на закона. В случая съдът счита, че може да се установи
съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите на
договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал.
1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Установи се от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че
при изчисляване на ГПР по формулата, залегнала в Приложение 1 към чл.19,
ал.2, ГПР се изчислява на 42,58% и не надхвърля максимално допустимия
размер по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съдът счита, че уговорената неустойка по чл.20 от договора
представлява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а
обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и от там не може
13
да се вземе предвид при изчисляване на ГПР.
Основателно обаче е възражението за нищожност на тази неустоечна
клауза. За да приеме това, съдът съобрази следното: Предвидената клауза за
неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Съгласно тази разпоредба
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита и на практика представлява сигурна печалба за
заемодателя, която увеличава стойността на договора. Основната й цел
очевидно е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка
на заемополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума. Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай
не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на
чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил
правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка по договора.
На следващо място ищецът е въвел възражение за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва. Установи се от обсъдения договор, че
според обективираното в чл.4, т.1.5.8, размерът на възнаградителната лихва е
бил определен на 36%. При това общия размер на дължимата такава за
14
периода на ползване на кредита от 24месеца се изчислява на 225,52лв., както
се установи от експертното заключение и е видно от погасителния план към
договора.
По правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с
което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на
кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се
дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя
от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и времето на
ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава
най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в
момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за това
може да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея.
С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно
те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми
на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна
част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват
с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Преценката дали са накърнени добрите нрави следва да се прави от
съда във всеки отделен случай, с оглед конкретните обстоятелства по него.
По процесния договор пряко уговорената възнаградителна лихва е в
размер на 36% и не надвишава значително трикратния размер на законната
лихва, възприеман като самостоятелен критерий при преценка дали са
накърнени добрите нрави до изменението в ЗПК, създаващо текста на чл.19,
ал.4 от ГПК.
В същото време общият размер на подлежащата на плащане
възнаградителна лихва за целия срок на ползване на заемните средства
възлиза на 225,52лв. или около 25% от заетата сума.
При това, съобразявайки срока на договора, размерът на кредита,
размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от
15
сделката, който носи кредитора, както и автономията на волята, съдът приема,
че регламентиращата задължение за възнаградителна лихва клауза в
процесния договор не противоречи на добрите нрави.
Договорната лихва обаче е дължима единствено за срока, за който е
ползвана заемната сума. В случая длъжника е погасил главницата по
процесния договор на седемнадесетия ден от сключването му и при дължима
за първия месец на ползване (тридесет дни) договорна лихва в размер на
27лв., видно от погасителния план, може да се приеме, че за периода, в който
е ползвал предоставената му в заем сума, заемополучателя дължи заплатената
договорна лихва в размер на 13,93лв. При това следва да се отбележи, че не е
налице отказ от договора в срока по чл.13, в който случай не е дължима
договорна лихва, а предсрочно погасяване на кредита.
Клаузата, регламентираща възнаградителна лихва, по която съдът прие,
че е възникнало задължение за заемополучателя, е формулирана по ясен и
недвусмислен начин в съответствие с изискването на чл.147, ал.1 от ЗЗП,
поради което не е неравноправна съгласно чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП, в каквато
насока е наведено възражение от ищеца.
Неоснователно се явява и възражението на ищеца за унищожаемост на
процесния договор на основание чл.33, ал.1 от ЗЗД, т.к. нито се установи
волеизявлението на заемополучателя да е извършено под влияние на крайна
нужда нито се установиха регламентирани явно неизгодни условия за същия
по процесния договор.
Предвид изложеното, съдът намира, че платена без основание се явява
внесената от ищеца сума за неустойка в размер на 69,68лв., а сумата от
13,93лв. за възнаградителна лихва е била дължима.
С оглед на това, исковата претенция се явява основателна и доказана до
размера на сумата от 69,68лв. и следва да бъде уважена като такава, а в
останалата част до пълния претендиран размер от 83,61лв. се явява
неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли като такава.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника
дължи на ищеца деловодни разноски в размер на 124,50лв. съразмерно
уважената част от иска (при направени разноски в общ размер на 150лв.)
16
Ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 500лв. и за вещо лице в размер на 100лв. Съдът намира за основателно
възражението на ищеца за прекомерност на платеното от ответника
адвокатско възнаграждение. С оглед фактическата и правна сложност и
обстоятелството, че производството по делото е приключило в едно съдебно
заседание, съдът намира, че на основание чл.78, ал.5 от ГПК следва да бъде
съобразен намален размер на това адвокатско възнаграждение в минималния
предвиден в Наредба №1/2004г. или размер от 300лв. по правилото на чл.7,
ал.2, т.1 от сочената Наредба. При това, на основание чл.78, ал.3 от ГПК
ищеца дължи на ответника разноски в размер на 68лв., съразмерно
отхвърлената част от иска (при съобразен общ размер от 400лв. – 300лв. за
адвокатско възнаграждение и 100лв. за вещо лице).
По компенсация ответника следва да заплати на ищеца разноски в
размер на 56,50лв.
На адв.*** ***, който е осъществил безплатна правна помощ на ищеца,
дължимото адвокатско възнаграждение в минималния размер по Наредба
№1/2004 се изчислява на 300лв. Съразмерно уважената част от иска следва да
се присъди такова в размер на 249лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД ***, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. С., ЕГН
**********, от ***, сумата от 69,68 лв., представляваща недължимо платена
сума по Договор за потребителски кредит №*** от ***, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 21.07.2021г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 56,50лв., представляваща деловодни разноски по
компенсация, съразмерно уважената и отхвърлена част от иска, като
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до пълния претендиран размер от 83,61лв,
като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК,
***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат *** ***ЕВ ***, ЕГН **********, адрес: *** като процесуален
17
представител на С. Р. С., сумата от 249лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ,
дължима съразмерно уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
18