№ 287
*****, 04.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ванухи Б. Аракелян
Членове:Анета Н. Братанова
Дарина Ст. Маркова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно търговско дело
№ 20243001000226 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 267 ГПК.
Подадени са две въззивни жалби - едната от ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв.
М. Г., а другата от Н. Й. С., чрез адв. Б. Б., против решение № 95 от 26.02.2024
г., постановено по т. д. № 226/2023 г. на Окръжен съд – Варна.
Застрахователят обжалва съдебният акт, в частта с която е осъден да
заплати на Н. Й. С. застрахователно обезщетение за претърпени от последния
неимуществени вреди за горницата над 70 000 лв. до уважения размер от 105
000 лв., ведно със законната лихва.
В депозираната въззивна жалба се излагат доводи за необоснованост и
неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния
закон и съдопроизводствените правила. Твърди се, че съдът не е обсъдил в
дълбочина всички обстоятелства, които обуславят определения от съда размер
на обезщетението за неимуществени вреди според правилата на чл. 52 ЗЗД.
Оспорва се наличието на дълбока емоционална връзка между ищеца и
покойната му майка, като се сочи, че липсват доказателства в тази насока.
Застрахователят допълва, че ищецът не е живял с нея в едно домакинство.
Позовава се още на изводите от заключението по назначената пред
първоинстанционния съд СПЕ, съгласно което влошеното психическо здраве
на ищеца не е резултат от болките и мъката претърпени по смъртта на
1
майката, а същите са с първоизточник – чувството за вина за процесния
инцидент. Излага доводи и за принос на пострадалия за настъпването на
вредоносния резултат. По така изложените съображения моли съда да отмени
обжалвания съдебен акт в обжалваната част и да отхвърли претенциите на
ищеца за неимуществени вреди.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна Н. Й. С., подаден чрез процесуалния представител адв. Б.
Б.. По подробно изложените в него доводи счита за неоснователна въззивната
жалба на застрахователя. Моли съда да остави същата без уважение.
Претендира разноски.
Подадената въззивна жалба от Н. Й. С., чрез адв. Б. Б. е насочена
срещу отхвърлителната част на обжалваното решение. В същата се излагат
доводи за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт, поради
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Счита, че в
случая с оглед характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца,
съдът е следвало да уважи изцяло претенцията му в размер на 150 000 лв. за
понесените неимуществени вреди. В този смисъл за отмяна на решението в
обжалваната отхвърлителна част и за уважаване изцяло на предявения от него
иск. Претендира разноски.
В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор от ЗД „Бул
Инс“ АД.
С постановеното определение № 309/17.05.2024 г., в подготвителното
производство по чл. 267 ГПК, въззивният съд е посочил жалбите, като
подадени в срок, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което са приети за процесуално допустими и са насрочени
за разглеждане в открито съдебно заседание.
В проведеното на 08.10.2024 г. съдебно заседание пред въззивния съд
въззивникът Н. Й. С., чрез адв. Б. Б., поддържа жалба, претендира разноски и
излага своето становище по същество на спора. Поддържа становището си за
липса на съпричиняване на вредата, евентуално за завишен размер на
определения принос. С депозирана по делото молба с вх. № 6963/01.10.2024 г.,
насрещната страна е изразила позиция по спора, претендирала е
възнаграждение в производството и е отправила искане по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон,
Варненският апелативен съд приема следната фактическа установеност:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на
предявена от пострадало от ПТП лице пряка претенция срещу застраховател
на автомобилист, причинил вреди подлежащи на обезщетение.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236
ГПК, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е
2
надлежно упражнено. Решението е допустимо. Като абсолютна процесуална
предпоставка, обуславяща наличието на правен интерес в производството, е
осъществено и изискването на чл. 380, ал. 1 КЗ, видно от отправена
застрахователна претенция от 12.05.2022 г. /л. 10 от делото/, по която
застрахователното дружество се е произнесло и е отказало да заплати
обезщетение.
Доколкото въззивните възражения са сведени единствено до
правилността на съдебния акт, то и в този предметен обхват следва да се
произнесе въззивния съд съобразно правилото на чл. 269 изр. второ ГПК.
Предявеният иск е с правно основание чл. 432 КЗ.
Спорният предмет във въззивното производство се очертава около
размера на дължимата обезвреда за настъпилото застрахователно събитие и
съответно наличието или липсата на съпричиняване на вредата, както и
неговото процентно изражение. Като необжалвано, решението в
осъдителната му част до размера на присъдената сума от 70000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и по повод
претърпените имуществени вреди, уважено в тяхната цялост, е влязло в
сила.
Безспорни в настоящото производство са фактите и обстоятелствата
около наличието на валидно застрахователно правоотношение между
деликвента и застрахователното дружество, настъпването на застрахователно
събитие в срока на действие на застрахователния договор, настъпването на
вреди, които са в причинна връзка с виновното поведение на застрахования
водач (видно от влязлата в сила на 20.09.2023 г. Присъда № 50/13.09.2022 г. по
НОХД № 746/2022 г. по описа на ОС Варна, потвърдена с решение №
4/11.01.2023 г. по ВНОХД № 318/2022 г. по описа на ВАпС, частично изменено
с решение № 316/20.09.2023 г. по КНОХД № 203/2023 г. на ВКС,
задължителна на основание чл. 300 ГПК). Установява се, че М.С.Д.
управлявал лек автомобил, застрахован при застрахователното дружество,
като в резултат на противоправното му деяние (нарушавайки ЗДвП) по
непредпазливост е причинил смъртта на К.Т.С. (майка на ищеца). Не се спори
относно осъществения състав на деликта.
Поради необходимостта от специални знания, свързани с механизма, при
който са получени травмите и уврежданията на пострадалата, психологичното
и емоционално състояние на ищеца, в производството пред първата инстанция
са назначени и изслушани комплексна съдебно-медицинска и автотехническа
експертиза (КСМАТЕ) и съдебно-психологична експертиза (СПЕ).
Заключението по допуснатата комплексна експертиза е категорично
относно понесените от пострадалата увреждания, както и че те са в причинно-
следствена връзка с процесното произшествие. Установява се, че пострадалата
е пътувала на задно ляво място в процесния автомобил, без поставен
предпазен колан, въпреки, че автомобил е бил снабден с такъв. Ударът за
лекият автомобил е бил фронтален, като експертът сочи, че в условията на
3
челен удар, правилно поставения предпазен колан би ограничил значителна
част от понесените травматични увреждания в областта на гръдния кош и
гръбначният стълб. Вещото лице заявява, че в случая, при поставен колан е
било възможно да се избегне фаталния край за пострадалата.
В проведеното на 07.02.2024 г. съдебно заседание пред първата
инстанция са изслушани свидетели. С.Й.К., сестра на ищеца и Д.Я., с която
живее в условията на фактическо съжителство. От показанията на свидетелите
се установява силната връзка, която ищецът е имал с майка си. Израснали са в
здраво, любящо и задружно семейство. Пострадалата все още подкрепяла и
помагала на децата си (в това число на ищеца). Участвала е в живота на своите
деца, като конкретно с ищеца прекарвали време заедно, отглеждали
насаждения в градината им в родния дом с. Полковник Дяково, стопанисвали
вилния им имот. През 2011 г., децата са взели майка им да живее в *****, като
ищецът направил къща, в която заедно живеели неговата майка и родителите
на свидетеля Я.. Последната споделя впечатленията си от връзката между
майка и син, като заявява, че всяка вечер са вечеряли с родителите им, а се
прибирали единствено да пренощуват в апартамента им. Ищецът преживял
тежко катастрофата и загубата на своята майка. След инцидента, ищецът е бил
настанен в болница, поради което не е могъл да присъства на погребението на
майка си. След смъртта е спрял да се храни, отказвал е да обработва
градините, да довърши започнатия ремонт на родната им къща, станал е по-
мълчалив, спрял е активно да се вижда с приятелите си. След кончината на
родственицата си, е поставил в дома си нейна снимка, пред която продължава
да пали свещи и с посещение до която често започва и завършва деня си.
Става ясно и че при събиранията на семейството той често се връща към
спомените си за нея. Все още го спохождат чувства на вина за
произшествието. От възприетото от свидетелите става ясно, че той все още не
се е върнал към живота си от преди катастрофата (въпреки оказваната му
подкрепа от близки), все още не работи. Ясно се отчита намалялото му
желание за живот.
Разказите на свидетелите се подкрепят и от изслушаната СПЕ, от която
се установява, че ищецът е преживял тежко загубата на майка си, именно
поради силната връзка, която са имали. Експертът сочи, че обследваното лице
е преживяло психотравма, като изпитваните тъга и скръб са били съпроводени
с чувство за вина, породено от възприятието му, че е отговорен за смъртта на
своята майка. Тези емоции се задълбочили от невъзможността да присъства на
погребението и. Според вещото лице, ищецът не е успял да преработи тъгата
́
от загубата на своя близък и се е стигнало до усложнена траурна реакция,
състояща се в невъзможност да приеме в съзнанието му, че майка му е
починала. Чувствата на тревожност, намалена активност, депресия не са
довели до пораждане на психиатрична болест, но са се запазили и към
момента на прегледа при вещото лице. Ищецът реагирал депресивно на факта
на смъртта на своята майка, като според психолога изградил своеобразен неин
олтар и извършвал на повтарящи се ритуални действия, свързани с нейната
4
личност. Вещото лице заявява в допълнение в съдебно заседание, че е насочил
ищеца към преглед при психиатър, тъй като пострадалият няма вътрешния
ресурс да се справи с травмата на психиката.
Гореизложената фактическа обстановка мотивира следните правни
изводи на настоящата инстанция:
По въпроса за размера на вредите: съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Поначало, причинените неимуществени вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да
бъдат възстановени или поправени, а само да бъдат възмездени чрез парично
обезщетение за доставяне на други блага, което придава на обезщетението
характер не на компенсаторно, а на заместващо такова. Тази заместваща
облага във всеки конкретен случай е различна, зависеща от характера и
степента на конкретното субективно увреждане, поради което причинените
вреди следва да бъдат определени по тяхната афектационна стойност.
Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и
психически увреждания на пострадалия, съответно неговите наследници, и
претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост
негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно
намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Свързвайки
понятието за „справедливост“ с преценка на редица конкретни, обективно
съществуващи обстоятелства (така ППВС № 4/1968 г.), то при настъпила
смърт в следствие на произшествие следва да се изследват поведението на
преживелия родственик, настъпилите морални болки и страдания,
психическите последици върху личността му и в отношенията му с близки и в
обществото.
В производството пред въззивния съд е пренесен спора за претърпените
неимуществени вреди от преживелия син причинени от факта на смъртта на
неговата майка. Отношенията между майка и син в традиционното българско
семейство характерно разкриват чувства на близост, силна връзка, взаимна
обич и подкрепа. Няма спор, че загубата на майката е силно стресогенно
събитие за нейните деца. В конкретния случай в ищеца са се зародили и
развили силно чувство на тъга, тревожност, понижена социална активност,
депресия и дори чувство за вина. Последното е предпоставено от
обстоятелствата около загубата на неговата майка, настъпила при
автомобилна катастрофа, в която единият от автомобилите е бил управляван
именно от ищеца. Както от гласните доказателства, така и от психологичната
експертиза се прави извод, че мъката на ищеца продължава значително време
след загубата на неговия родител. Това лесно намира своето обяснение в
силната връзка, която е съществувала между майка и син (обработване на
градината в родното им село, стопанисване на вилния им имот) и грижата
5
която синът е полагал за майката (осигурил дом в *****, посещавал я често,
прекарвали постоянно вечерите заедно). След нейната загуба в синът се
наблюдава депресивно състояние (спрял да се храни, отказвал да обработва
градината, да довърши започнатия ремонт на родната им къща). Това негово
поведение дало отражение и в контактите и общуването му с близки и
приятели (станал по-мълчалив, не се виждал редовно с приятели). Описаната
от експерта психолог картина на емоционалното състояние на пострадалия не
сочи за неговата адаптация и преживяване на случило се, а напротив според
вещото лице, ищецът не е успял да преработи тъгата от загубата на своя
близък и се е стигнало до усложнена траурна реакция, състояща се в
невъзможност да приеме в съзнанието му, че майка му е починала. Чувствата
на тревожност, намалена активност, депресия не са довели до пораждане на
психиатрична болест, но са се запазили и към момента на прегледа при вещото
лице. Налага се извод, че влошеното му психично състояние е резултат от
преживяната загуба на родител, начинът по който тази загуба е настъпила
породила освен чувството за тъга у ищеца, а и чувство за вина, усещането си,
че преждевременно е загубил своята майка.
При прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив
на обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на застраховане по
Наредба № 18/1997 г., издадена въз основа на отменения Закон за
застраховането, нямат самостоятелно значение. Те могат да бъдат взети
предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи
значение за формиране на критерия за справедливост. С оглед на този отговор
и за прилагане на точната мяра за обществена справедливост съдът съобразява
и съдебната практика при определяне на обезщетения при настъпила смърт на
майка. Така например решение № 62 от 24.07.2020 г. на ВКС по т. д. №
777/2019 г., II т. о., ТК, при ПТП настъпило към 10.08.2012 г., определено
обезщетение от 200 000 лв., при приета липса на съпричиняване; решение №
86 от 28.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4370/2022 г., I г. о., ГК, при ПТП
настъпило на 15.05.2019 г., определен размер на обезщетение от 100000лв.;
решение № 60023 от 2.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2956/2019 г., II т. о., ТК,
при ПТП настъпило на 25.12.2016 г., определено обезщетение в размер на
50000 лв., при определено съпричиняване на вредата изразяващо се в
неизползван предпазен колан, като изброяването далеч не е изчерпателно. В
заключение, въззивният съд достига до извод за неоснователност на
оплакванията във въззивната жалба за необосновано завишаване на
главницата по обезщетението за неимуществени вреди в следствие на
увреждането.
Съобразяването на целия комплекс от фактори сочи, че
определеното обезщетение в размер на 150 000 лева съставлява
справедлива обезвреда за претърпените неимуществени вреди.
По възражението за съпричиняване на вредата:
6
По въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана постоянна
практика, обективирана в редица решения /напр.решение № 98/24.06.2013 г.
по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 16/4.02.2014 г. по т. д. №
1858/13 г. на ВКС, І т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І
т. о. и др./, според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД
дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно
релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред
първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при
условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела.
Относно механизма на настъпване на процесното произшествие пред
първата инстанция е допусната и изслушана комплексна съдебна експертиза,
чиито резултати следва да се съобразят при произнасянето по въведеното
възражение за съпричиняване. Следва да се уточни, че съгласно константната
практика на касационната инстанция, че съгласно императивната норма на чл.
300 ГПК, задължителна сила, която следва да бъде съобразена от гражданския
съд, е придадена единствено на влязлата в сила присъда на наказателния съд и
то само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Всички останали факти, които имат отношение към
гражданските последици от деянието, следва да бъдат установени конкретно
със съответните доказателствени средства в рамките на производството по
разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и
равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване
пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са
събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното
производство. Предвид тези съображения, възражения относно допускането и
зачитането на комплексната съдебна експертиза по повод механизма на
настъпване на събитието, в настоящото производство са несъстоятелни.
От данните по експертизата става ясно, че починалата К.С. е била без
поставен предпазен колан, въпреки че задното ляво място, на което е пътувала
тя, е било снабдено с такъв. Според експертите, чрез използването му е могло
да бъде избегнат фаталния изход от катастрофата. По време на изслушването
им в съдебно заседание вещите лица разясняват защо достигат до категоричен
извод, че пострадалата е била без предпазен колан. Това е така поради
специфичното движение на тялото в следствие сблъсъка на автомобилите.
Експертите сочат, че при тялото на пострадалата се наблюдава силно внезапно
разгъване в следствие удара, а не сгъване. Именно първоначалното разгъване
на тялото дава основание да се приеме, че то се е ударило с широката си
повърхност на гръдния кош в предната седалка. Вещите лица заключват, че
ако К.С. е ползвала предпазен колан, този удар не би бил осъществен, не би
настъпило и счупването на гръбначния стълб. Такъв механизъм и
множествени счупвания на ребра двустранно може единствено да се получи
при този вариант, когато цялата предна повърхност на гръдния кош се удря в
широка повърхност и то със значителна сила, защото се ангажира цялата
предна повърхност на гръдния кош. Това свидетелства за силно, внезапно
7
изместване на тялото напред, удар в широка повърхност, каквато
представлява предната седалка пред нея и се реализира това счупване. В този
ход на мисли се реализира и счупването на гръбначния стълб, което не би
настъпило при наличие на поставен предпазен колан. В този смисъл за
установено настоящият състав намира за доказано обстоятелството, че
пострадалата се е движила без поставен обезопасителен колан към момента на
инцидента. С оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК събраните гласни
доказателства не следва да се кредитира в тази им част, доколкото и
противоречат на останалия събран доказателствен материал.
Като неоснователно се приема възражението, свързано с допринасянето
за престъпния резултат от страна на ищеца, чрез управлението на автомобила
му с превишена скорост. На следващо място трябва да се има предвид (отново
от данните по комплексната експертиза), че при движение с разрешените за
района на ПТП 60 км/ч., опасната зона е била около 44 м. Експертите заявяват,
че времето на опасната зона започва да тече от момента, в който водачът
възприеме конкретния обект като непосредствена опасност. В заключението
са разгледани два варианта (в т. 6) на въпроса дали катастрофата би настъпила
при движение на управлявания от ищеца автомобил с разрешените 60 км/ч.. За
отговора на този въпрос е необходимо да се вземе предвид данните от
експертизата, както и разказа на свидетеля К. (пътувала на пасажерската
седалка в автомобила управляван от ищеца). Установява се от вещите лица, че
мястото на настъпване на ПТП – в кривината на завоя, затруднената видимост
в този участък от пътя следват извод, че ищецът не е имал достатъчна
видимост и възможност да възприеме възникналото на пътя препятствие, за
да реагира своевременно и да го избегне. Така от показанията на свидетелката
К. се установява, че докато са се движили по пътя пред тях изведнъж се е
озовал л. а. „Мерцедес“, което допълнително затвърждава тезата, че за ищеца
не е била налице възможност да възприеме озовалия се пред него друг лек
автомобил, след което да успее да го избегне или да спре в безопасност.
Поради това дори да е шофирал с разрешената за пътния участък скорост на
движение, при конкретните обстоятелства (липсата на видимост,
неочакваното наличие на друг лек автомобил в неговото платно за движение),
за ищецът отново не би се създала възможност да избегне съприкосновение.
Съгласно разясненията, дадени от ВКС с ТР № 1/2014 г по т. д. № 1/2014
г на ОСТК, за да се приеме съпричиняване следва да се установи наличие на
пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия
вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения може да се изрази в
действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е
противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен. В случая с оглед установеното от фактическа
страна е безспорно, че за пострадалата К.С. е съществувало правно
задължение по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП да бъде с поставен предпазен колан, който
би предотвратил леталния изход от катастрофата. Тази преценка на
обстоятелствата около катастрофата води до извод за наличие на принос за
8
настъпването на вредите, който следва да се отрази и върху размера на
определеното справедливо обезщетение. Воден от изложеното, настоящият
съд намира, че приносът на пострадалата следва да се определи в размер
на 30 %.
И в производството пред въззивния съд застрахователното дружество е
възпроизвело оплаквания, че липса произнасяне по възражението му за
съизвършителство на деликта. По делото няма предявен иск против
съизвършител на деликта, действал наред със застрахованото при ответника
лице, водач на МПС с марка „Мерцедес“. Следва да се уточни, че дори и
евентуалното привличане на трето лице помагач на страната на застрахователя
не разширява предмета на спора, въведен с исковата молба от ищеца. Ето защо
не е предмет на изследване в настоящото производство поведението и на друг
водач, застрахован при застраховател, различен от ответника. Нещо повече,
дори и да е налично съизвършителство при увреждането на ищеца, то на
основание чл. 53 ЗЗД съизвършителите отговарят солидарно спрямо
увредените лица. От тук на основание чл. 122 ЗЗД кредиторът- увреденото
лице- може да търси изпълнение на цялото задължение от които и да е от
солидарните длъжници. В този случай този длъжник дължи пълно
удовлетворение на кредитора, а уреждането на отношенията между
солидарните длъжници е между тях- извънсъдебно или в отделно
производство. Ето защо ответникът дължи удовлетворяване на ищеца, дори и
при наличие на съизвършителство, но в случая наведеното възражение за
съизвършителство е ирелевантно за спора и следва да бъде оставено без
уважение.
По изложените съображения и с оглед сходството на правните изводи на
настоящия съд с тези на първата инстанция обжалваният съдебен акт следва
да бъде потвърден. В останалата му част решението като необжалвано е
влязвло в сила.
По разноските:
Пред настоящата инстанция страните са отправили насрещни искания за
присъждане на разноски в производството. Своевременно са представили
списъци по чл. 80 ГПК и договори за правна защита и съдействие. Налице е
искане по чл. 78, ал. 5 ГПК отправено от застрахователното дружество.
Производството пред въззивния съд е образувано по две въззивни жалби, от
всяка от страните по спора. При отнасяне на спора пред въззивния съд,
същият се пренася пред втората инстанция, в обжалваната част. Приложение
намира общото правило на чл. 78, ал. 3 ГПК. Разноските се дължат по
съразмерност, с оглед правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК, като ответникът има
право на разноски относно частта на иска, която е отхвърлена.
Поради това и с оглед изхода на спора в настоящата инстанция разноски
съгласно представения договор за правна защита и съдействие № 5726 следва
да бъдат присъдени в полза на застрахователното дружество за защита по
въззивното обжалване направено от ищеца Н. С.. С оглед на изложеното, и
9
липсата на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд намира, че в полза
на застрахователя следва да бъдат възложени разноски в размер на сумата от
5160 лв. с ДДС (налице е представено удостоверение за регистрация по
ЗДДС).
ЗД „БУЛ ИНС“ АД , ЕИК *********, със седалище гр. София е
направило възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител адв. Б.. С оглед Наредба №1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения адвокатското възнаграждение за
процесуалното представителство и защита на Н. Й. С., ЕГН **********
следва да е в минимален размер на 4300 лева.
С оглед на изложеното, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 95 от 26.02.2024 г., постановено по търг.
дело № 226/2023 г., по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Н. Й. С., ЕГН **********, ***** да заплати на ЗД „БУЛ
ИНС“ АД , ЕИК *********, със седалище гр. София сумата 5160 лв. /пет
хиляди сто и шестдесет лева/ с ДДС, включваща разходите за адвокатско
възнаграждение сторени пред въззивната инстанция, на основание чл. 78 ал. 3
ГПК.
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД , ЕИК *********, със седалище гр. София
да заплати на Н. Й. С., ЕГН **********, ***** сумата 4300лв. / четири хиляди
и триста лева /, включваща разходите за адвокатско възнаграждение, сторени
пред въззивната инстанция, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на чл. 280, ал. 1,
респ. ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10