СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на петнадесети февруари през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
при участието на
секретаря Елеонора Г., разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно гражданско дело № 12299 по описа на съда за
2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 143999 от 12.06.2017 г., постановено по
гр.д. № 72662/2016 г. по описа на СРС, ГО, 48 състав, е признато за установено
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че Н.И.Г. дължи на
„Т.С.” ЕАД следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ – сумата от 101,36 лв., представляваща цена за доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със
законната лихва от 03.08.2016 г. до погасяването; на основание чл. 86,ал.1 ЗЗД
– сумата от 9,33 лв., представляваща мораторна лихва за забава за
периода 01.01.2014 г. – 05.05.2016 г.; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 14,04 лв., представляваща цена на извършена
услуга дялово разпределение за периода 01.11.2013 г. – 30.04.2015 г., ведно със
законната лихва от 03.08.2016 г. до погасяването, като е отхвърлен иска по чл.
86, ал.1 ЗЗД за сумата от 1,37 лв., представляваща мораторна лихва за периода 01.01.2014
г. -05.05.2016 г. върху вземането за извършена услуга дялово разпределение.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.” ООД.
Срещу решението в частта, в която
исковете са уважени е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК от ответницата Н.И.Г.. Във въззивната жалба се излагат доводи за
неправилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че ответницата не е
ползвател на топлинна енергия. Аргументира се, че въззивницата се е отказала от
услугите на „Т.С.” ЕАД и не дължи заплащане на доставена топлинна енергия за
сградна инсталация.
В
законоустановения срок ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Б.Б.” ООД не изразява
становище по въззивната жалба.
В необжалваната отхвърлителна част решението
е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК. Ищецът твърди, че ответницата е клиент на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„******** като му дълживена и незплатена топлинна енергия.
В срока по чл. 131 ГПК не е депозиран писмен
отговор от ответницата по делото.
Ответницата във въззивната жалба признава
фактът, че есобственик на процесния имот през процесния период. Това
обстоятелство се установява и от приетия като писмено доказателство по делото
нотариален акт. Видно от него ответницата е собственик на процесния имот от
15.10.2004 г., като продавачът Е.А.си е запазил пожизненото право на ползване
върху имота.
Въз въззивната жалба ответницата признава
фактът, че сградата, в която се намирапроцесния имот е топлоснабдена, като
подробно описва кои от собствениците в етажната собственост какви услуги
предоставени от ищеца „Толпофикация София” ЕАД ползват. По делото са приети и
писмени доказателства за това обстоятелство. Видно от представения по делото протокол от
проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в
гр.
София, ж.к. „**********, етажните
собственици са взели решение да се сключи договор с "Б.Б.” ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 16.10.2000
г. е сключен договор между "Б.Б.” ООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к.
„**********, по силата на
който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия всеки месецдо 25-то число.
От приетия по делото договор от 08.07.2011 г., сключен
между "Б." ООД – възложител и "Т.С." ЕООД – изпълнител, при
общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, се установява, че възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда
с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение
на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От посочените доказателства се установява по несъмнен
начин, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
От приетото по делото като псимено доказателство
заявление – декларация се установява, че Н.Г. е подала заявление на 05.10.2007
г. до ищеца „Т.С.“ ЕАД за откриване на партида за процесния имот. Заявлението е
подписано от ответницата, като авторствотото на документа не е оспорено. В
жалбата въззивницата признава фактът, че е била потребител на топлинните услуги
на ищеца, но тъй като не е била доволна от предоставената услуга се е отказала
от нея.
От заключението на съдебно-техническата експертиза по
делото, се установява, че потребената топлинна енергия за процесния период е за
инсталация и нейният размер.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима. Разгледани по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване. По делото е установено и се признава от ответницата, че тя е
собственик на процесния имот, който се намира в сграда – етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежа. Макар да няма възражение в тази насока
за пълнота въззивният съд счита, че следва да посочи, че макар да има данни за учредено
вещно право на ползване на процесния имот, доколкото ответницата е подала
заявление – декларация за откриване на партида за процесния имот в „Т.С.” ЕАД
то тя е придобила качеството потребител на топлинна енергия. В този смисъл е и
задължителното тълкуване, дадено в ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено
по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
В посоченото
Тълкувателно решение е отразена и принципната възможност клиенти на топлинна
енергия за битови нужди да бъдат правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството
"клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В случая е установено по делото,
че партидата е открита на ответницата поради подадено от нея заявление, което
не е оспорено по делото, поради което въззивният съд счита, че Н.Г. е клиент на
ищцовото дружество и дължи заплащане на доставената й услуга.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 –
чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.
34 от 24.04.2007 г.
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
"Б.Б." ООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е
поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза,
която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани
документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално
потребената топлинна енергия през процесния период, в съответствие с
разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
От заключението на съдебно-техническата експертиза,
което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, се установи, че на
ответницата е начислено задължение единствено за топлинна енергия за сградна
инсталация. Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че тъй като
въззивницата се отплява с климатик не дължи заплащане на услугите, предоставени
от ищеца за сградна инсталация, доколкото не се твърди и не са представени
доказателства по делото цялата етажна собственост да се е отказала от услугите
на ищцовото дружество. В жалбата въззивницата признава, че в сградата, в която
живее се използват топлинни услуги от „Т.С.” ЕАД, като изрично посочва в кои
апартамент.
По отношение
на наведеното във възивната жалбa оплакване, че ответницата
не дължи заплащане на топлинна енергия отдадена от сградна инсталация, следва да се
отбележи, че за възникването на такова задължение е достатъчно ответницата да е собственик на жилище в
топлоснабдявана сграда, за да се счита за потребител. При това ответницата остава такъв потребител
дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в
жилището й, както е в конкретния случай, тъй като в тази хипотеза и съгласно
изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответницата остава
потребителина топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В този смисъл са и
събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. №
15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно
конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката).
Следователно ответницата дължи заплащане на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация като в
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който според заключението на приетата СТЕ и представените
доказателства отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл. 139, ал. 1
ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между
отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение
по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба, т.е.
извършено е правилно и съобразно нормативните изисквания.
Предвид обстоятелството, че
жабоподателката не е изложила оплаквания относно определения размер на задължението за доставена
топлинна енергия през исковия период, както и относно стойността на услугата
дялово разпределение, тези въпроси са извън предмета на въззивния контрол,
съгласно нормата на чл. 269 ГПК и не следва да се обсъждат.
По отношение на акцесорното претенция за установяване
дължимостта на лихва върху претендираната главница, представляваща стойността
на потребената от ответницата топлинна енергия, настоящият състав намира, че
доколкото липсват изложени аргументи във връзка с правилността на обжалваното
решение, то същото с оглед пределите на въззивния контрол, очертани в чл. 269
от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивните жалби –
оставени без уважение.
По
разноските:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата
"Т.С." ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се приеме, че
същият не е защитаван във въззивното производство от юрисконсулт, поради което
не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. Ето защо не
следва да му се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
143999 от 12.06.2017 г., постановено по гр.д. № 72662/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 48 състав, в частта, в която е признато за установено на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, че Н.И.Г. дължи
на „Т.С.” ЕАД следните суми: на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 101,36 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната лихва от 03.08.2016 г. до
погасяването; на основание чл. 86,ал.1 ЗЗД – сумата от 9,33 лв., представляваща
мораторна лихва за забава за периода 01.01.2014 г. – 05.05.2016 г.; на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 14,04 лв.,
представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода
01.11.2013 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 03.08.2016 г. до
погасяването.
Решението в необжалваната отхвърлителна
част е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Б.Б.” ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.