Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 30.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на десети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 6252
по
описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 7663 от 10.01.2020 г. по гр. д. № 50129/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 38
състав, са отхвърлени изцяло предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, искове с правно
основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на Х.П.Г., ЕГН **********, че същият дължи на „Т.С.“ ЕАД сума за
консумирана топлинна енергия в общ размер на 428,16 лв., от които 375,21 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода
м. 03.2013 г. – м. 02.2016 г., и 52,95 лв. – законна лихва за забава за периода
30.04.2013 г. - 19.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на
главницата.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт М.К., с доводи за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон. Сочи се, че неправилно СРС е приел, че
ответникът като потребител на топлинна енергия за стопански нужди в качеството
си на собственик на процесния топлоснабден имот – в гр. София, община Средец,
пл. „********вх********офиси 1, 2, 3 с код на платеца Ш-631400, не може да
отговаря по иск за неоснователно обогатяване. Твърди се, че ответникът,
ползвайки имота за стопански нужди, се е обогатил неоснователно в качеството си
на потребител на топлинна енергия, като при липса на сключен писмен договор с
ищеца за продажба на топлинна енергия за стопански нужди /въпреки отправената
от ищеца покана/, последният може да търси сумите чрез иск по чл. 59 ЗЗД, с
позоваване и на ТР № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС. В доклада по делото е
прието и не е оспорено от страните, че искът е за неоснователно обогатяване,
като е доказан така, както е предявен. С оглед изложеното се моли за отмяна на решението
като неправилно и незаконосъобразно и за уважаване на исковете. Претендират се
разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.
От ответника
Х.П.Г. е постъпил писмен отговор, с доводи за неоснователност на въззивната
жалба. Посочва се, че ищцовото дружество е имало правна възможност да
претендира вземанията си на друго правно основание – чл. 124 ГПК, чл. 79 ЗЗД, а
не чрез иск по чл. 59 ЗЗД. Поддържа се, че през процесния период имотът е бил в
държане на трето лице, т. е. не ответникът се е обогатил със спестените разходи
за заплащане на стойността на доставената до имота топлинна енергия. Сочи, че
не е получавал покана за сключване на договор за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди. От друга страна във фактурите не може да се установи каква
част е дължима за реално доставена топлинна енергия и в какъв размер е начислената
печалба за дружеството, т. е. не може да се приеме, че фактурираните суми
съответстват на реалния размер на обедняването на ищеца. Предвид това се моли
за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Не се претендират разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във
въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически изводи:
Предявени са обективно
кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване наличието
на вземания на ищеца спрямо ответника за заплащане на доставена топлинна енергия
за процесния период и лихва за забава в плащането ѝ, както следва: 375,21 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.
03.2013 г. – м. 02.2016 г., за имоти в гр. София,
община Средец, пл. „********вх********офиси 1, 2, 3 с код на платеца Ш-631400,
ползвани за стопански нужди, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
27.04.2016 г. до окончателното плащане на главницата, и 52,95 лв. – законна лихва
за забава за периода 30.04.2013 г. - 19.04.2016 г. За претендираните суми е подадено заявление по чл. 410 ГПК,
въз основа на което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 23366/2016 г. по описа на СРС, 38 състав, на 27.05.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Производството пред първоинстанционния съд е
образувано след подадено възражение против заповедта, като между страните не се
спори, а и от доказателствата по делото се установява, че исковете са предявени
в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Не се спори по делото, че Х.П.Г. е собственик на процесните недвижими имот – офиси № 1, 2, 3, находящи се в гр.
София, община Средец, пл. „********вх********което се установява и от приложения
и приет по делото Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 93,
том I, рег. № 1800, дело № 88 от 03.08.2006 г. Установява се също, че между
страните не е бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди за процесните имоти, въпреки отправената от ищеца
покана рег. индекс: П-2536/19.04.2016 г. до ответника, за която по делото не са
ангажирани доказателства да е била надлежно връчена на ответника преди
предявяване на исковете.
По делото е приет, без възражения от
страните,
Договор за заем за послужване с недвижим имот от 11.12.2012 г., сключен между Х.П.Г.
като заемодател и И.Ч.Р.като заемател, с предмет – предоставяне за временно и
безвъзмездно ползване на недвижими имоти, находящи се на адрес: гр. София, пл.
„П. Р. ********представляващи офиси № 1, №
2 и № 3, разположени на втори етаж. В т. 2.2 от договора е предвидено, че
обикновените разноски за поддържането, запазването и ползването на вещта са за
сметка на заемателя, като в това число влизат консумативни и други разходи /ел.
енергия, вода, такса за поддръжка и почистване на общите части на сградата/,
което е предвидено е като задължение на заемателя в чл. 3.3 от договора. В чл.
5.1 от същия е предвидено, че се сключва за срок от 5 години, с възможност за
неговото продължаване след изтичане на определения срок.
От заключението на съдебно - техническата експертиза, което
въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че ищецът е
представил на вещото лице молба – декларация за откриване на партида за ползване
на топлинна енергия за нежилищни нужди, подадена на 09.11.2000 г. от предишен
наемател – фирма „Ц.И.“ ЕООД, в молбата е записано, че до този момент
помещенията са били използвани абонатни № 2427, 2428 и 3503. През
процесния период ТЕ е разпределяна от ТР „София“, а от м. 11.2017 г. – от отдел
„Маркетинг и енергийни услуги“ към ищеца поради липса на сключен договор за
разпределение на топлинната енергия с фирма за дялово разпределение. СЕС е
нежилищна сграда, която е на месечен отчет и месечно разпределение на ТЕ,
поради което за имотите в тази сграда не са изготвяни т. н. „изравнителни
сметки“. На ответника са начислявани суми само за ТЕ за сградна инсталация.
Дължимата сума за топлинна енергия през процесния период с ДДС е 372,64 лв. – съобразно начислените и
фактурирани от „Т.С.“ ЕАД суми. Начисляването на суми от „Т.С.“ ЕАД е
извършвано съгласно действащата нормативна уредба - Закон за
енергетиката
и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Тъй като сградата е със
статут на нежилищна сграда не се изчисляват технологични разходи в абонатната
станция и не се приспадат от отчетните данни. В офиси № 1, 2 и 3 през разглеждания
период няма използване на топлинна енергия за отопление на имот и липсва
потребление на гореща вода. Топлинната енергия за сградна инсталация е
изчислявана като процент от цялата ТЕ за отопление на сградата. Изчислената
енергия е разпределена между абонатите съобразно пълния отопляем обем на имота.
Според вещото лице пълният отопляем обем през периода за трите офиса е 168,50
куб. м. Начислената на ответника ТЕ за сградна инсталация през исковия период е
за пълен отопляем обем 169 куб. м.
Според изготвеното в хода на
първоинстанционното производство заключение на съдебно – счетоводната
експертиза, което въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК, главницата за топлинна
енергия за
процесния период е 373,17 лв., от които 372,64 лв. - сума по фактури за периода
м. 03.2013 г. – м. 02.2016 г., 0,53 лв. - рекламация на енергия, начислена за м. 12.2013 г., и 2,04
лв. – разход за отчитане на уредите за дялово разпределение по фактура от
31.05.2013 г. Размерът на мораторната лихва върху главницата е 53,70 лв. Няма данни
за осчетоводени изравнителни сметки за процесния абонат.
Приетата по делото спогодба за
установяване и плащане на парични задължения от 29.08.2014 г. въззивният съд
намира за ненужно да обсъжда, тъй като не е ясно дали касае част от процесния период, или
предшестващ го такъв.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР
№ 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС.
Въззивният
съд приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с неговата правилност, предвид оплакванията
във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:
За да отхвърли предявените искове
районният съд е приел, че ищецът разполага с иск, основан пряко на Закона за
енергетиката, съгласно който собственикът на недвижим имот в топлоснабдена сграда има
качеството на потребител на ТЕ, независимо дали е сключил договор с топлоснабдителното
предприятие, поради което субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД е неоснователен, съответно
неоснователна е и акцесорната претенция за лихва.
Въззивният съд
приема, че районният съдия е дал правилна правна квалификация на исковете по
чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да определи правната квалификация на
предявените искови претенции, съдът изхожда от изложените в обстоятелствената
част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на
исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В конкретния
случай, както в заявлението по чл. 410 ГПК,
така и в исковата молба, ищецът е твърдял
вземания от ответника въз основа на неоснователно обогатяване,
поддържайки че ответникът е потребител на
топлинна енергия
за стопански нужди, но поради бездействието му не бил сключен предвидения в
разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ писмен договор при Общи условия, въпреки отправена покана.
Поради това като собственик на процесните имоти, до които за
процесния период е доставяна топлинна енергия,
ответникът следва да отговаря по правилата на неоснователното обогатяване за потребената топлинна енергия,
както е и докладвано делото.
За
уважаването на иска по реда на чл. 422 ГПК
с правно основание чл. 59 ЗЗД
е необходимо да се докаже кумулативното
наличие на следните предпоставки: 1) обогатяване
на едно лице, изразяващо се в придобиване
на имуществени блага или спестяване изразходването на такива, реализиращо се
посредством увеличаване на актива или намаляване на пасива или спестяване на
разходи, които е трябвало да бъдат
направени; 2) обедняване на друго лице
чрез ефективно намаляване на имуществото или пропускане на сигурното му
увеличаване чрез придобиване на нова облага; 3) липса на правно основание за обогатяване; 4) между обедняването и обогатяването има връзка, но тя да не е на причина и следствие, т. е. обедняването да не е следствие на обогатяването
или обратното, а двете явление да произлизат от един общ факт или група от
факти – в този смисъл е ППВС № 1/1979 г.
За основателността на иска по чл. 59 ЗЗД,
предвид субсидиарния му характер, е
необходимо да липсва друга правна възможност за защита на обеднелия. С оглед
конкретните доводи по делото, в тежест на ищеца е
да установи доставянето на топлинна енергия до имотите на
ответника в соченото количество и стойност и обогатяването
на ответника с посочената стойност. При установяване на тази предпоставка, за
да бъдат отхвърлени исковете, в тежест на ответника е да докаже плащане.
Обществените
отношения, свързани с производството и
продажбата на топлинна енергия за заявения в исковата молба период се
регулират със Закона за
енергетиката. Според § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) „потребител
на енергия или природен газ за стопански
нужди“ е физическо или юридическо лице,
което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за стопански нужди, както и лица
на издръжка на държавния или общинския бюджет. Съгласно § 1, т. 33а от ДР
на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) и приложима за процесния период, „небитов
клиент“ е физическо или юридическо лице,
което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и клиент на топлинна енергия за
небитови нужди - арг. чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.).
Безспорно е, че процесните
топлоснабдени имоти са предназначени за
задоволяване на стопански нужди, съответно небитови нужди, доколкото
представляват офиси в нежилищна сграда (СТЕ), както
и че са собствени именно на ответника. С оглед на това
топлоснабдяването на имотите следва да се извършва
при условията на чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ - въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносно предприятие и клиента на топлинна енергия за
небитови нужди. В случаите, в които страна е
клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него
и доставчика на топлинна енергия се счита за сключен при публично
оповестените общи условия с конклудентни действия - по арг. от чл. 150 ЗЕ
(правоотношението възниква по силата на закона с придобиване на правото на
собственост или на вещното право на ползване на имота). Когато обаче топлинната енергия
се продава на клиент за небитови нужди, законът предвижда това да се осъществява въз
основа на писмени договори при общи условия. Регламентираната в чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ специална форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия
между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода,
че тя е форма за действителност на
сделката. В конкретния случай ответникът има
качеството на небитов клиент на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 33а ДР на
ЗЕ, поради което и за да е
действителен сключеният договор за продажба с топлопреносното предприятие,
трябва да се установи, че е спазена
предвидената в чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ писмена форма. В настоящото производство не се спори, че между
главните страни не е бил сключен договор
за продажба на топлинна енергия за процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ писмена форма, поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно
правоотношение за продажба на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди.
При
невъзможност на топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия
на договорно основание, то същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
с която норма законодателят е предвидил,
че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. С тази
законова норма се осуетява всяко неоснователно
преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно
уредена възможност в други текстове на закона. Предвид изложеното и при липсата
на писмен договор въззивният съд приема, че между страните не е възникнало валидно облигационно отношение и
ищецът може да търси претендираните суми с иска по чл. 59 ЗЗД,
в какъвто смисъл са и доводите на въззивника.
В тази връзка, неправилни са
мотивите
на районния съд, че ищецът разполага с друг иск за защита, поради което
субсидиарният такъв по чл. 59 ЗЗД е неоснователен – в случая се касае за
ползване на топлинна енергия за стопански нужди, като съгласно изричната
разпоредба на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се извършва на
основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. При липса на такъв
договор, ищецът може да търси вземанията си единствено по реда на чл. 59 ЗЗД.
Независимо от това, предявените искове са неоснователни на друго основание.
Не се спори,
че за имотите на
ответника е начислявана
топлинна енергия за сградна инсталация, като по отношение
нейното количество и стойност съдът кредитира назначените и изготвени по делото
съдебно - техническа и съдебно – счетоводна експертизи.
Липсата на плащане на цената на доставената топлинна
енергия обуславя обедняването на ищеца.
Релевантно
за делото с оглед правния характер на исковете е дали ответникът е ползвал имотите през
процесния период, защото само ползвайки
ги, ответникът би могъл да се обогати със стойността на топлинната енергия,
доставена и потребена в имотите.
Видно от
приетия по делото /без оспорване от страна на ищеца/ Договор за заем за
послужване с недвижим имот от 11.12.2012 г., валиден за целия процесен период,
ползвател на имотите е било трето за делото лице – И.Ч.Р..
Във връзка с този договор и кой конкретно е ползвал имотите не са изложени
никакви конкретни оплаквания във въззивната жалба. При това положение, настоящият
съдебен състав приема, че правният субект, който се е ползвал
от доставяната до имотите топлинна енергия е заемателят, а не собственикът на имота. Това
обуславя извод за липсата на обогатяване
на ответника, като в случая собственикът на имота нито е придобил имуществени блага, нито си е спестил изразходването на такива. При изложените от ищеца
доводи за липса на изискуемия писмен договор и доставяне на топлинна енергия,
при което на извъндоговорно основание се претендира заплащане на цената,
материалноправно легитимирано по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД
би било лицето, което действително е ползвало
имота и доставяната топлинна енергия, като в този случай обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника биха
произтичали от общ юридически факт. За разлика от
предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на потребителя на ТЕ,
при претенцията по чл. 59 ЗЗД
е необходимо установяване, че ответникът
действително е ползвал имота и се е обогатил, спестявайки си разходите за
потребената топлинна енергия, като доказателствената тежест за това по реда
на чл. 154, ал. 1 ГПК се носи от ищеца. В случая по делото не се
установи ответникът да е
използвал за свои стопански нужди процесните имоти, за които има данни да са
били ползвани от друго лице. След като ответникът не е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия в имотите, то той
не се е обогатил
с нейната стойност.
При
така установеното се налага извод, че не е
налице елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД
– липсва обогатяване от страна на
ответника, поради което предявеният главен иск е
неоснователен.
Предвид
изхода на делото по иска с предмет главното парично вземане неоснователна е и
претенцията за присъждане на акцесорното вземане за обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед приетото, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, по изложените от
въззивния съд мотиви.
По разноските:
Предвид изхода на спора разноски се
дължат единствено на въззиваемата страна – ответник, от който обаче не се
претендират такива.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с
оглед цената на кумулативно предявените искове, настоящото решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7663 от 10.01.2020 г. по гр. д. № 50129/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 38 състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.