РЕШЕНИЕ
№ 287
гр. Пловдив, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20245300500177 по описа за 2024 година
Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба депозирана от О. Х. М., ЕГН **********, от
гр. ***, чрез адвокат Н. против решение № 4885/01.12.2023 г., постановено по гр. д. №
4155/2023 г. по описа на РС-Пловдив, с което е отхвърлен предявения от
жалбоподателя против „*** 2018“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, ул. „Ген. Кесяков“ № 17, представлявано от Управителя Н. К.
В., със съдебен адрес: гр. ***, адвокат И. С., иск за осъждане на последния да заплати
сумата от 900 лева, представляваща платена без основание от съпругата на ищеца – Т.
М. месечна такса за месец февруари 2023 г. по сключен между наследодателя на ищеца
– Х. Л. М. и ответното дружество в гр. С. Договор № 1*** г.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „*** 2018“ ЕООД, с който оспорват въззивната жалба като
неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
1
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално
допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация по чл. 55,
ал. 1, пред. първо – без основание ЗЗД.
В исковата молба ищецът О. Х. М. твърди, че е син и наследник по закон на
Х. Л. М., починал на *** г. в Дом за възрастни хора „***“ гр. С.. Твърди, че между
ответното дружество и баща му Х. М. е сключен договор № *** г., за настаняването на
последния в дом за възрастни хора. Ищецът твърди, че този договор е нищожен поради
липса на съгласие, тъй като договорът не бил подписан от Х. М.. За настаняването на
наследодателя на ищеца в дома за възрастни хора на ответника е била заплатена
месечна такса в размер на 1 000 лева. Тъй като Х. М. реално е бил само три дни в дома
за стари хора се иска ответникът да бъде осъден да върне сумата от 900 лв., получена
по нищожен договор.
Ответното дружество оспорва предявения иск по размер и основание.
Предвид липсата на нови доказателства, които да са били събрани пред
настоящата инстанция, изводите на въззивния съд почиват единствено на събрания
доказателствен материал пред първата инстанция.
По оплакванията във въззивната жалба:
Фактически състав на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 14.02.2023
г. е сключен договор № *** г. за настаняването на Х. М., в качеството му на
потребител, в дом за възрастни хора на ответника. Услугата е започнала да се ползва от
14.02.2023 г. , за неопределен период от време. В договора за „ подпис на потребител“
е записано „настойник“. За настаняването в дома за възрастни хора е била заплатена
месечна такса в размер на 1 000 лева, за което е издаден и фискален бон.
Видно от удостоверение за наследници от 24.02.2023 г. Х. Л. М. е починал на
*** г., като е оставил са свои законни наследници двама синове Л. Х. М. и ищеца О. Х.
М..
2
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в хипотезата
на дадено при изначална липса на основание, необходимо е ищецът да докаже даването
на благото, а ответникът – да докаже, че има основание да задържи сумата. Съгласно
постановките на Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС ,
тази хипотеза е налице, както когато даденото е по нищожен договор или по унищожен
договор, така и когато даденото е „без правоотношение“. В този смисъл,
„основанието“ по смисъла на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се разбира от
теорията и съдебната практика като правоотношение, което обосновава имущественото
разместване. В класическия случай това правоотношение е между страните по делото,
но няма пречка имущественото разместване да е станало с основание, което да се черпи
от правоотношение между платеца и трето лице, т. е. да е налице фигурата на
делегация при плащането.
Досежно възражението на ищеца, че договор № 1*** г. е нищожен поради
липса на съгласие, настоящият съдебен състав намира следното. Под липсата на
съгласие, посочено в чл. 26, ал. 2, предл. 2 –во ЗЗД, трябва да се има предвид липса на
воля. „Липсата на воля трябва да бъде съзнателна, защото ако е несъзнателна,
приложими ще бъдат правилата за унищожаемостта” /Определение № 413 от
22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 417/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Стойчо
Пейчев/. „Липса на воля по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е налице, когато субектът не
може да има правно валидна воля, защото е малолетен, поставен е под пълно
запрещение или не е бил способен да волеобразува по причина вън от слабоумието и
душевната болест, т.е. когато е било невъзможно поставянето му под запрещение и
съответно е нямало защо да бъде искано” /Определение № 413 от 22.04.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 417/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията С. П./. Липсва валидно
формирана воля и тогава, когато волеизявлението е направено при насилие /т.е.
физическа принуда, когато е налице пълно несъответствие между воля и
волеизявление/, шега /волеизявлението е направено по начин или при условия, които
изключват възможността то да се приеме сериозно/ или мислена уговорка /този, който
прави волеизявлението, го прави с мислената уговорка да не желае изявеното/.
На първо място сключения между ответното дружество и наследодателя на
ищеца Х. М. договор от 14.02.2023 г. за настаняване в дом за стари хора е неформален,
поради това дали Х. М. го е подписал не е от решаващо значение за настоящия правен
спор. Така сключения договор е консенсуален, защото страните по него са обвързани
щом постигнат съгласие, двустранен, защото създава задължение за едната страна да
настани и осигури всички необходими грижи, а за другата да заплаща такса, и
възмезден, защото срещу осигурените грижи, другата страна дължи възнаграждение. За
действителността на договора не се изисква специална форма, която да е част от
фактическия състав на сделката.
Поради неформалния характер на договора, не е налице липса на съгласие от
страна на Х. М. по смисъла на чл. 26 ал.2 предл.2 ЗЗД, водещо до твърдяната от ищеца
нищожност.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Ищецът следва да
установят, че така сключения договор е нищожен поради липса на воля. Доказването
следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащи
факти в обективната действителност. В противен случай влизат в сила
3
неблагоприятните последици за разпределение на доказателствената тежест, които
задължават съда да приеме недоказаното за нестанало. Настоящият съдебен състав
намира, че в разглеждания казус не се събраха достатъчно релевантни доказателства,
които да установяват липса на валидно формирана воля у Х. М. са сключването на
процесния договор.
В чл. 14 от сключения договор страните са постигнали съгласие за това, че
при летален край месечната такса не се възстановява. Поради това е налице основание
ответното дружество да задържи исканата от ищеца сума.
Освен това самата сума от 1000 лева представляваща месечната такса за
настаняването на Х. М. в дом за възрастни хора, е платена не от ищеца, а от неговата
съпруга– Т. М., без да се навеждат твърдения за встъпване в дълг, за заместване в дълг
или за някакъв друг институт, чрез който се е проявила делегацията.
Въз основа на всичко гореизложено предявеният иск за неоснователно
обогатяване е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
Поради съвпадение между крайните изводи на въззивния и
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4885 от 01.12.2023 г. постановено по гр. д. №
4155/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив – VIII гр. състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4