РЕШЕНИЕ
№ 2356
гр. Пловдив, 01.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20215330108567 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от И. М. К., чрез адв. И. срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съедини искове с правна
квалификация чл. 124, ал.1 ГПК връзка чл. 19, ал. 4, вр. ал 5. и чл. 55, ал. 1 приложение 1
ЗЗД, с които се претендира претенция да бъде прогласена нищожността на клаузата по чл. 4,
ал. 2 от договор за предоставяне на паричен заем № ****/**** г., сключен между страните,
както и ответникът да бъде осъден да плати на ищеца сума в размер на 50 лева,
представляваща недължимо платена неустойка по недействителната клауза на чл. 4, ал. 2 от
договора, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от депозирането на
исковата молба в съда /*******г./, до окончателното й изплащане.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен договор за предоставяне на паричен
заем, а именно гореспоменатият, по силата на който ответното дружество е предоставило на
ищеца паричен заем в размер на 700 лева. Поддържа се, че на чл. 4, ал. 2 от договора е била
уговорена неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок обезпечение под формата на
поръчител, който следва да бъде физическо лице и да отговаря на многобройни
комулативно предвидени критерии или банкова гаранция. Изтъква се дължимата
неустойка по договора не е включено в ГПР, въпреки че ще представлява разход за
потребителя. Сочи се, че по своето съществуване, неустойката има характер на скрито
възнаграждение за кредитора, същият обаче не го е включил в ГПР по договора като по този
начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което от своя страна води до
нищожността на клаузата Поддържа се, че неустойката е противоречаща на добрите нрави,
доколкото предвижда задължение на потребителят да заплати необосновано високо
обезщетение при изпълнение на това си задължение. Предвид изложеното, сочи се, че
клаузата на чл. 4 е нищожна и кредиторът следва да възстанови заплатената по нея сума.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, със становище за
1
неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са
посочени всички разходи и такси, който следва да заплати длъжникът. Поддържа се, че
законът не поставя изискване при договаряне за неустойка да се посочи, кои вреди се
компенсират, чрез нея Посочва се, че в конкретния случай кредиторът е оценил кредитния
риск и преценил, че да гарантира вземанията си по договора, то следва да се представи
обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането да неустойка не следва да се включва
при формирането на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало
единствено при неизпълнение на поетите задължения. Безспорни и ненуждаещи се от
доказване са следните обстоятелства между страните е възникнало правоотношение по
повод на сключен на договор за предоставяне на паричен заем, по силата на което
кредиторът е предал на длъжника сума в размер на 700 лева.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата
на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и И. М. К. е възникнало правоотношение по повод на сключен
Договор за паричен заем, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 700
лв.. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 00%, годишният
процент на разходите е 48.21 %, а задължението следва да се погаси на шест анюитетни
вноски. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът
следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-
поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няа незаплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има-
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от 401
„Редовен” или 2) банкова гаранция, с бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от
746,72 лв. ( сумата, посочена чл. 2, т. 7 от договора), със срок на валидност 30 дни след
крайния срок на плащане на задълженията по договора. При неизпълнение в срок на
посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер
от 353, 40 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към
всяка анюитетна вноска ( към всяка вноска се добавя сумата от 58, 90 лв.).
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника е предаден
погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза
се изяснява, че в изпълнение на задълженията си по договора, ищецът е заплатил на
ответника сума за неустойка, възлизаща на 268, 48 лв. Вещото лице е посочил и че ако към
ГПР се включи сумата по задължението за заплащане на неустойка, то кредитът се оскъпява
със 73, 55 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Изи
Асет Мениджмънт" АД като заемодател и И. М. К. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв. Заемодателят
е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване
2
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв
за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал.
5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал.
2 от Договора следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР,
разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4,
ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: две физически лица- поръчители ( което следва да отговарят на
горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от 746,
72 лв. (изискването е банковата гаранция да е в размера на общо дължимата по договора
сума, която е посочена в чл. 2, т. 7). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и
ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за
кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията,
които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен
кредит в сравнително нисък размер ( 700 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в близък размер ( за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част
от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи
са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора,
изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“.
В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
3
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 2037 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при
които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер
на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде включена в ГПР,
размерът му нараства със 73, 55%. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в
тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе
известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай,
това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща
сума за заплащане от потребителя не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора
„неустойка” в размер от 268,48 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на
неустойка в ГПР, кредитът се оскъпява значително и е явно, че е налице противоречие с
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 2, т. 8 от процесния Договор за
предоставяне на паричен следва да бъде прогласена за нищожна.
По обективно, кумулативно съединеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-
во ЗЗД: за да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД,
то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на
парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на задълженията
си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по недействителната
клауза на чл. 4, ал. 2 от Договора сума в общ размер от 353, 40 лв. Предвид съображенията,
изложени по- горе, то плащането към ответника е осъществено по клауза от договора, която
е нищожна на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК. В рамките на настоящия процес се
претендира именно заплатеното от ищеца като неустойка по недействителната клауза на чл.
4, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 2, т. 8 от Договора, което съобразно заключението на вещото лице
възлиза на сума в размер от 268,48 лв. За този размер искът се явява и основателен,
доколкото ответната страна не обоснова наличието на основание, по силата на което да е
настъпило имущественото разместване. Предвид гореизложеното, то ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сума в
размер от 268,48 лв., представляваща заплатена от ищеца на ответника сума при начална
липса на основание.
По отношение на разноските:
4
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на
разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. И., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за
адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 600 лв. ( доколкото съобразно чл. 2, ал.
5 от Наредбата се дължи възнаграждение за всеки един от предявените искове поотделно).
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца и сума в
размер от 150 лв., от които 50 лв. държавна такса и 100лв. депозит за съдебно- счетоводна
експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК
нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 2, т. 8 от Договор за предоставяне на
паричен заем № ***** от *****г., сключен между И. М. К., ЕГН ********** като заемател и
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ***** като заемодател, поради това, че с включването на
неустойката по чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Договора, посоченият в Договора годишен процент на
разходите надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ***** да заплати на И. М. К., ЕГН
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 268,48 лв.,
представляваща заплатена от ищеца на ответника сума при начална липса на основание, по
прогласените за нищожни клаузи на чл. 4, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 2, т. 8 от Договор за
предоставяне на паричен заем № ***** от ******г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда / *****г./, до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ****** да заплати на адв. И., АК – гр.
П., в качеството му на ****** на ищеца И. М. К., ЕГН **********, сума в размер на 600
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда
на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ***** да заплати на И. М. К., ЕГН
**********на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 150 лв., представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /П/
5
6