О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
260344 11.12.2020 година гр. С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД – ГР. С.З. ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
11 декември …………………………………………………….. 2020
година
В
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
СЕКРЕТАР: Таня Кемерова …………………………………………………
Като
разгледа докладваното от съдията ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА…………
ч.гр.д.
№ 3347 по описа за 2020 година,за да се произнесе съобрази:
Производството е образувано по частна
жалба, подадена от ,,А.К.П.З.“ ЕООД
против разпореждане № 261368 от 06.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 3751/2020
г. по описа на Районен съд – С.З., с което е отхвърлено заявлението на частния
жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу М.К.Д.
в частта за сумата от 45 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението и 231.66 лв. възнаграждение по договор за поръчителство.
Частният жалбоподател излага доводи за
неправилност на обжалваното разпореждане и моли въззивният съд да отмени
същото, като бъде издадена заповед за изпълнение за претендираните суми.
Въззивният съд, след като обсъди
оплакванията в частната жалба и данните по първоинстанционното дело, намери за
установено следното:
Първоинстанционното производство е
образувано по заявление от „А.К.П.З.“ ООД срещу М.К.Д.. Претендирани
са суми със заявлението в размер от 45 лева разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането и 231, 66 лева възнаграждение по гаранционна сделка
(поръчителство) и се основава на неплатени суми по сключен потребителски кредит
с „И.А.М.“ АД, по който е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит.
С обжалваното разпореждане съдът е
отхвърлил заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 3751/2020 г. по описа на РС С.З. със заявител „А.К.П.З.“ ЕООД срещу
длъжника М.К.Д. в частта за сумата от 45 лева разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането и 231, 66 лева възнаграждение по Договор за
поръчителство.
В мотивите си Старозагорският районен
съд е приел, че по отношение на възнаграждението по Договор за поръчителство претендираното
вземане, се основава на неравноправна за потребителя клауза, която се явява
нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП, а
по отношение на административните разноски за
извънсъдебно събиране на кредита, съдът е намерил, че посочената договорна клауза, от
която произтича вземането за такса за разходи директно противоречи на чл. 33,
ал. 1 ЗПК. Посочил е, че твърденията в заявлението сочат, че уговорената
предпоставка за начисляване на такси и разходи е единствено забавата на
длъжника. Според цитираната разпоредба, при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Ето защо валидността на уговорката, от която произтича вземането за такса за
разходи в размер на 45 лева, преценена с оглед на императивната норма на чл.
33, ал. 1 ЗПК, води до извод за нейната нищожност. Освен това е приел, че конкретната
уговорка противоречи и на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която също е с императивен
характер. От изложеното в заявлението не се установявало да е изпълнено
изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси да са ясно
и точно определени в договора за потребителски кредит. Посочил е, че кредиторът
може да събира само такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК. От твърденията в
заявлението не можело да се направи несъмнен извод за такъв характер на начислената
такса, доколкото не се изброяват извършените дейности или допълнителни услуги в
полза на кредитополучателя. С оглед на това е приел, че таксите и разноските са
основани на забавата на длъжника, която е последица от договорно неизпълнение и
не съставлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 411 ГПК, за да бъде
уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК,
заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията
на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК, както и да не противоречи на
закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен адрес или седалище на
територията на Р България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на
територията Р България – чл.411, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд
приема, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тъй като искането за присъждане на суми съгласно
клаузите на договора за паричен заем относно разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просрочено задължение и възнаграждение по Договор за поръчителство противоречи
на закона и на добрите нрави.
По отношение на възнаграждението по
Договор за поръчителство, въззивният съд споделя напълно доводите и
съображенията, изложени от РС-С.З.. В процесното правоотношение по предоставяне
на потребителски кредит са налице неравноправни клаузи. Макар отношенията между
кредитора и длъжника да са представени като регламентирани от отделни
договори-за потребителски кредит и за поръчителство, при изложените от заявителя
факти и основания става ясно, че се касае за свързани и обусловени
правоотношения, които не могат да съществуват самостоятелно. Както е посочено в
заявлението договорът за потребителски кредит не може да бъде сключен без да е
обезпечен. От своя страна е налице договорна обвързаност и между кредитора и
поръчителя, с изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението
по поръчителството пред това по основното задължение по кредита. Налице е дълг
по кредитно правоотношение, с уговорени акцесорни плащания и те следва да се
разглеждат като едно цяло. Зад обособяването на отношенията по обезпечаване на
кредитното правоотношение в отделен договор, ясно прозира целта да се заобиколи
закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването
и управлението на договора- чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Видно е, че ангажиментът към
поръчителя е неделим от основния по кредитното правоотношение и затова следва
да се включи в общия размер на разходите по кредита. Тук таксата не е включена
в предвидения по договора ГПР, а ако бъде изчислена стойността й ще надвиши
многократно максимално допустимият размер, регламентиран в императивната норма
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК- петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута по постановление на Министерския съвет на
Република България. Нещо повече-плащането на тази такса е уговорено като
приоритетно, дори пред основното задължение по кредитното правоотношение, от
което ясно прозира целта му-да обезпечи гарантиран доход, без да има сигурност
в насрещната престация. Като последица води до неоснователно обогатяване за
кредитора-както за кредитодателя, така и за поръчителя.Макар подобен начин за
обезпечаване на вземането да е нормален, разбираем и наложил се в практиката,
ясно е, че с него се постига гарантиране на сигурен доход без насреща да е
престирана услуга-поръчителство. Възнаграждението е уговорено като дължимо
предварително, преди и без да се знае дали изобщо длъжникът ще прибегне да тази
възможност. На практика с него се предвижда допълнителна такса за услуга, която
не е ясно дали ще се предостави, което отново насочва към противоречие с чл.
10а, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.10а ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора. Следващата алинея обаче забранява на кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Разпоредбата на ал. 4 на чл.10а ЗПК
изисква видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
В случая административните разноски за извънсъдебно събиране на вземането не са
индивидуализирани, а са определени общо и не е ясно за какво са и дали реално
такива са правени. Предвид
противоречието й с императивни правни норми, клаузата в договора за
административни разноски, на основание чл.21, ал. 3ПК е нищожна.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, ГПК, в последната му редакция - ДВ бр.100/ 20.12.2019г., съдът издава заповед
за изпълнение, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите
нрави или искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Налице е трайна съдебна
практика, съгласно която съдът следи служебно за наличието на противоречие на
искането със закона и при констатиране на такова отказва издаване на заповед за
изпълнение. (О-974-2011 г., ч.т.д. 797/2010 г., ІІ т.о.). По спорния въпрос по
делото, за правомощията на заповедния съд да се позове на нищожност, без да е
сезиран с възражение, ако констатира наличие на неравноправна клауза е налице и
решение на Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10, където е дадено
задължително тълкуване на транспонираната в законодателството ни Директива
93/13/ЕИО. Съгласно това решение, не се допуска правна уредба на държава-членка,
която не дава възможност на съда, в който и да е етап на производството, да
преценява служебно неравноправния характер на клауза на договор. В този смисъл,
съдът в заповедното производство разполага с правомощия да извърши служебно
проверка дали предявеното вземане не произтича от неравноправна клауза и ако
констатира наличието на такава клауза, заявлението следва да бъде отхвърлено.
Въззивният съд намира, че посочените
по-горе клаузи от договора за поръчителство носят всички белези на
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като нарушават изискването за
добросъвестност и създават значително неравновесие между правата и задълженията
на страните по договора. В текстовете на чл. 143, т. 1 - т. 19 ЗЗП са изброени възможни проявни форми
на неравноправни клаузи, като по аргумент от т. 20 на чл. 143 ЗПК изброяването
е примерно, а не изчерпателно. Констатираното противоречие с приложимите
разпоредби на ЗЗП и на ЗПК е основание спорните клаузи да се приемат за нищожни
като неравноправни, като и на това основание заявлението да бъде отхвърлено.
По отношение на претендираната такса за
извънсъдебно събиране съдът намира, че тя е начислената такса в противоречие с
разпоредбите на чл.10а, ал.4 ЗПК, тъй като от изложеното не се установява да е
изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси
да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това
въпреки, че е наречена такса, тя е
обвързана с неизпълнение на задължение по договора, което по същество
противоречи на разпоредбата на чл. 33
ЗПК.
Още повече, че с извършеното допълнение
на ГПК с ДВ бр.100 от 20.12.2019г. се
въведе изрична разпоредба съгласно която, съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Предвид гореизложеното, въззивният съд
намира, че обжалваното разпореждане е правилно и следва да бъде потвърдено.
Воден от горните мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 261368 от
06.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 3751/2020 г. по описа на Районен съд
– С.З., с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу М.К.Д. в частта за сумата от 45
лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението и 231.66 лв.
възнаграждение по договор за поръчителство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: