№ 950
гр. София, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Катя Хасъмска
Членове:Емилия Александрова
Таня Кандилова
при участието на секретаря Маргарита Ив. Димитрова
като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско
дело № 20221100500073 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по жалба на В. Т. Н., действаща лично, и като майка и
законен представител на малолетното дете А.А.И. срещу Решение №20203906
от 27.10.2021г., постановено по гр. дело №11490/2020 г. по описа на
-ри
Софийски районен съд, III ГО, 92 състав, с което е оставена без уважение
молбата на В. Т. Н. и малолетната А.А.И. за издаване на заповед за съдебна
защита срещу А.И.А.., като неоснователна и е отказано да бъде издадена
заповед за съдебна защита, с която по отношение на А.И.А.. да бъдат взети
мерките по чл.5, ал.1 ЗЗДН. С решението е осъдена В. Т. Н. да заплати в полза
на държавата държавна такса в размер на 25лева - държавна такса и 400 лв. на
А.И.А.. - разноски по делото на основание чл.11, ал.З ЗЗДН.
Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, поради
което се моли да бъде отменено изцяло.
Претендират се разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна А.И.А.. оспорва въззивната жалба и моли за
оставянето й без уважение. Претендира разноски в размер на 500 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Софийският градски съд, като прецени приетите относими
1
доказателства по делото и обсъди становищата и възраженията на страните,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от
ЗЗДН от молителите в първоинстанционното производство, имащи правен
интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по
силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба от 02.03.2020 г.,
подадена от В. Т. Н., действаща лично и като майка и законен представител
на малолетното дете А.А.И. срещу А.И.А.. с правна квалификация чл. 2, вр.
чл. 3, т. 2, вр. чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН. В молбата се твърди, че ответникът А.А. е
лице, с което молителката В.Н. е живяла във фактическо съпружеско
съжителство и от което има родено дете - втората молителка А.-М. И..
Изложени са твърдения за осъществени актове на домашно насилие по
смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН по отношение на първата молителка, в
присъствието на втората от тях.
Изложено е, че на 27.02.2020 г., около 17.30 часа, в лек автомобил,
находящ се на територията на гр. София, както и на 28.02.2020 г., са
извършени от ответника актове на психическо насилие, описани по място и
начин на извършване - на 27.02.2020 г. молителката Н. и ответникът се
отправили с автомобила към детската градина, която посещавала дъщеря им
кв. „Дружба“. Когато молителката Н. се върнала заедно с дъщеря им и след
като двете се качили в автомобила, ответникът започнал да крещи,
отправяйки към молителката В.Н. следните думи: „Ще те убия!“, „Ще те
заколям!“, „Детето ще живее в приют.“, като на въпроса на молителката Н.
защо й говори така, ответникът отговорил: „Двамата няма да сме живи, за да
е при някой от нас.“, като казал, че ако му вземе детето, ще убие нея и
роднините и. Тази случка се осъществила пред детето, което плачело. След
това тримата се прибрали в дома на родителите на ответника, където А.
продължил да заплашва молителката Н., че ще убие нея и цялото й семейство,
което изплашило детето и то започнало да плаче и да се крие при
молителката, като през нощта спало неспокойно. Посочила е също, че на
28.02.2020 г. ответникът Н. в дома на родителите си викал в присъствието на
детето и неговите родители, както и че ответникът Н. и неговият баща И. А.
заплашили първата молителка в присъствието на втората молителка със
следните думи: „ще извадя оръжието и ще ги ликвидирам всички, ще ги
отлежа...“.
Ответникът А.И.А.. е оспорил твърденията на молителките за
осъществени от него спрямо тях актове на домашно насилие на посочените
дати, като е посочил, че на 27.02.2020 г. в колата не са присъствали само
молителките и ответника, а и С.Д., приятелка на ответника, като молителката
Н. била груба спрямо него и С.Д., а той не бил отправял никакви заплахи или
обиди спрямо Н.. Посочил е, че упражняването на родителските права по
отношение на детето е предоставено на молителката Н., а нему е определен
2
режим на лични контакти с детето.
С Решение №20203906 от 27.10.2021г., постановено по гр. дело
-ри
№11490/2020 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 92 състав, е
оставена без уважение молбата на В. Т. Н., ЕГН **********, и малолетната
А.-М. А.а И., ЕГН **********, за издаване на заповед за съдебна защита
срещу А.И.А.., ЕГН **********, като неоснователна, и е отказано да бъде
издадена заповед за съдебна защита, с която по отношение на А.И.А.. да
бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН; осъдена е В. Т. Н. да заплати в полза
на държавата по сметка на Софийския районен съд сумата в размер на
25,00 лева за държавна такса, а на А.И.А.., на основание чл. 11, ал. 3
ЗЗДН, сумата в размер на 400 лв. - разноски по делото.
Доводите във въззивната жалба касаят неправилна преценка на
събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни
изводи въз основа на доказателствата по делото.
Наведените доводи във въззивната жалба настоящият съд намира за
неоснователни. Въззивният съд напълно споделя подробно установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз
основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо
да преповтаря тези изводи. Районният съд е обсъдил и преценил всички
събрани по делото доказателства (поотделно и в тяхната съвкупност) относно
релевантните за спора факти, констатирал е съществуващите между тях
противоречия и е изложил мотиви относно това кои доказателства е счел за
достоверни и кои – не, като е обяснил защо дава вяра на едните, а на другите
не вярва.
Въззивният съд споделя изцяло мотивите на първостепенния съд и
препраща към тях. В допълнение следва да бъде отбелязано, че когато актът
на насилие е извършен в отсъствието на очевидци (“на четири очи”),
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е достатъчна, за да се приложат спрямо
ответника мерките за защита (арг. от чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН), предвид нейната
материална доказателствена сила, но ако в обективния мир има други
доказателства за извършеното насилие (напр. очевидци) и молителят не
положи дължимата грижа за събирането им, съдът не може да уважи молбата
за защита. В случая по делото, освен декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗЗД /която
настоящият съд намира, че не притежава доказателствена стойност, тъй като
не съдържа описание на актовете на насилие, не е посочено място, време и
начин на извършване на твърдените за извършени насилнически актове/, са
събрани и други доказателства, които обаче не установяват по категоричен
начин извършени актове на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН по
отношение на молителката и детето. Освен декларацията по чл. 9, ал. 3 от
ЗЗДН, по делото са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите
Л.Г. и Д.К. / по искане на молителката/. Според показанията на св. Г., същата
е била очевидец на процесния случай на 27.02.2020 г., около 17.00ч. - 18.00ч.,
но правилно първоинстанционният съд е установил противоречия в
3
показанията на тази свидетелка, доколкото от една страна свидетелката има
конкретни спомени относно лицата, които е видяла, но същевременно не пази
спомен относно цвят на колата, където е видяла А.А. и В.Н., посочила е, че е
било тъмно, но същевременно точно е определила, че молителката Н. е била
на задната седалка заедно с детето, което е плачело. Правилно съдът е
обсъдил и показанията на св. Д.К. при условията на чл.172 ГПК, доколкото
същата като майка на молителката В.Н. е пряко заинтересована от изхода на
спора. Правилно е обсъдено и представеното удостоверение от „П. Р.“ ЕООД,
където свидетелката работи като касиер и съгласно което свидетелката К. е
била в сградата, където е полагала труд, на 27.02.2020 г. между 15:39 часа и
17:36 часа, като е напуснала работното си място само за около 20 минути и се
е върнала в 17:56 часа. Правилно не е ценен и протокол от 27.02.2020 г.,
доколкото в същия се съдържат изявления на трети за спора лица, което
представлява опит за заобикаляне на правилата на ГПК за събиране на гласни
доказателства. По делото е разпитана и доведената от ответната страна св.
С.Д., съгласно чиито показания същата е била в колата на ответника, като
заедно са взели молителката Н., а впоследствие и детето на страните от детска
градина, посетили дома на родителите на ответника, разговаряли и
свидетелката останала да пренощува. Съгласно нейните показания
ответникът А. не е отправял заплахи по отношение на молителката Н..
Правилно показанията на тази свидетелка са кредитирани, доколкото същата
не е заинтересовано от изхода на спора лице, отделно от това нейните
показания се подкрепят от показанията на свидетеля И. Т., който е споделил,
че вечерта на 27.02.2020 г. страните се прибрали около 19.00ч.-19.30ч. заедно
със свидетеля С.Д., която е пренощувала в жилището.
Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са
наведените доводи в жалбата, че първоинстанционният съд не се е съобразил
с всички представени доказателства. Молителите не са доказали по безспорен
начин твърденията си за извършен акт на домашно насилие от страна на
ответника. Постановеното решение е съобразено с всички ангажирани и
относими по спора доказателства.
Предвид горното, решението на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила. С влизането му в сила,
заповедта за незабавна защита по чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН престава да действа
(арг. от чл. 19 от ЗЗДН).
Въззивният съд постанови въззивницата В. Т. Н. да заплати по сметка на
СГС държавна такса за въззивната й жалба в размер на 12.50 лв.
Въпреки изхода на въззивното дело, малолетната въззивница А.А.И. не
дължи на СГС държавна такса за въззивната си жалба – тази въззивница не е
навършила 18-годишна възраст, поради което държавната такса за жалбата й
трябва да остане в тежест на бюджета на съда (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine
ЗЗДН).
С оглед изхода на делото, въззивниците нямат право на разноски във
4
връзка с депозираната от тях въззивна жалба.
Разноски се следват на въззиваемия А.И.А.., като съдът осъжда В. Т. Н.
да му заплати сторените разноски пред настоящата инстанция в размер на 500
лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №20203906 от 27.10.2021г., постановено
-ри
по гр. дело №11490/2020 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 92
състав.
ОСЪЖДА В. Т. Н., ЕГН **********, да заплати по сметка на
Софийски градски съд държавна такса в размер на 12, 50лв.
ОСЪЖДА В. Т. Н., ЕГН **********, да заплати на А.И.А.., ЕГН
**********, 500 лв., представляващи сторени разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в производството по въззивно гражданско дело №
73/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение – Брачни
-ви
състави, I въззивен брачен състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. Т. Н., ЕГН **********, и
на А.А.И. ЕГН **********, за присъждане на сторени разноски, като
неоснователно.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5