Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260039
гр. ВРАЦА, 05.10.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен
съд, Гражданско отделение, в публичното заседание на 11.09.2020 г., в състав:
Председател:
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове:
ПЕНКА Т.ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар
ГАЛИНА ЕМИЛОВА като разгледа докладваното
от съдия СИМЕОНОВА
в.гр.дело N 326 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе
взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№
5257/19.03.2020 г. на "***" ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.***, чрез юрисконсулт К.Т., против Решение № 129/24.02.2020г. по
гр.д.№ 114/2020 г. на Районен съд-Враца, с което е признато за установено по
отношение на жалбоподателя, че М.С.Л., с ЕГН ********** ***, не дължи като
погасени по давност сумите по издадения изпълнителен лист по ч.гр. дело №
4093/2012 г. на ВРС, за събирането на които е образувано изп. дело № 323/2018
г. по описа на ЧСИ В. Й., с район на действие ВОС, както и лихвите, таксите и
разноските по изпълнителното дело, а именно - 551.68 лв. главница, 295.35 лв.
неолихвяема сума, 325.63 лв. лихви, 377.30 лв. такси по изпълнението и разноски
по изп. дело и 152.06 лв. с ДДС такса по т.26 от ТТРЗЧСИ, общо 1 702.02
лв., и е осъден жалбоподателят да заплати на М.С.Л. сумата от 518.08
лв.-деловодни разноски.
В жалбата се
поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен, постановен в нарушение на
материалния закон, в противоречие с трайната практика на съдилищата и е
необоснован.
Жалбоподателят
изразява несъгласие с изложените от районния съд мотиви, че претенциите за
лихви се погасяват с изтичането на 3-годишна давност. Счита, че мораторната и
законовата лихва би следвало да се погасяват с общия 5-годишен давностен срок,
тъй като вземането е обективирано в изпълнителен лист, издаден въз основа на
заповед за изпълнение на парично задължение, която следва да бъде приравнена
към съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. В подкрепа на това свое
становище се позовава на съдебна практика.
В жалбата се
сочи, че давността е прекъсвана многократно в рамките на изпълнителното
производство, а именно - с направеното в молбата за образуване на делото искане
за извършване на изпълнителни действия; с депозираната на 02.02.2017 г. молба
за конституиране на нов взискател, съдържаща и искане за извършване на опис на
движими вещи, находящи се в дома на длъжника; с изпратено на 09.01.2018 г. запорно съобщение до
работодателя, с което е наложен запор върху получаваното от длъжника трудово
възнаграждение; с депозираната на 26.06.2018 г. молба за образуване на ново
изпълнително дело, съдържаща искания за налагане на запор върху трудово
възнаграждение и за насрочване на опис на движими вещи. Развиват се
съображения, че за прекъсването на давностния срок е достатъчно да са били
направени искания от кредитора за извършването на изпълнителни действия, а не
самото им извършване. Излагат се аргументи, че прекратяването на изпълнителното
производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не води до погасяване на
материалното право и взискателят може да поиска иницииране на ново изпълнително
производство, поради което от извършването на последното валидно изпълнително
действие от 28.10.2014 г. до преобразуване на делото на 26.06.2018 г. и датата
на налагане на запора върху трудовото възнаграждение от 31.07.2018 г. не са
изминали повече от пет години и не е изтекла общата погасителна давност.
Твърди се,
че в периода от образуване на изпълнителното производство по изп.д.№ 569/2014
г. на 04.11.2014 г. до 26.06.2015 г. - датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015
г. на ВКС на РБ, давност не е текла, а в периода от 26.06.2015 г. до датата на
депозиране на исковата молба не е изтекла общата погасителна давност. Тези
твърдения се подкрепят с позоваване на съдебна практика на ВКС и на практика на
ЕСПЧ.
Жалбоподателят
моли да бъде отменено обжалваното решение изцяло и вместо него да бъде
постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата М.С.Л., чрез пълномощника
си адв.К.Г., в който оспорва основателността на жалбата. Навежда доводи, че
давността се прекъсва с извършването на валидно изпълнително действие, а
извършеното с молбата за образуване на изп.д.№ 569/2014 г. възлагане на ЧСИ на
правомощията по чл.18 ЗЧСИ не представлява извършване на такова действие и не е
могло да доведе до прекъсване на давността. Посочва, че изпълнителното
производство е прекратено на 28.10.2016 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК,
поради което изпратеното запорно съобщение от 09.01.2018 г. не представлява
изпълнително действие, годно да прекъсне давността. Излага съображения, че
молбите за образуване на двете изпълнителни производства не водят до прекъсване
на давността съгласно разясненията по т.10 от ТР № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, а
запорът от 31.07.2018 г. е правно ирелевантно действие, тъй като към тази дата
вземането вече е било погасено по давност.
Въззиваемата
счита за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че по време на
първоначално образуваното изп.д.№ 569/2014 г. не тече давност за вземането,
докато е траел изпълнителния процес, съгласно ППВС № 3/1980 г. Навежда доводи,
че посоченото ППВС е отменено с ТР № 2/2015 г., като последното следва да се
прилага и относно правоотношения, възникнали преди приемането му. Алтернативно
посочва, че дори и да се приеме, че е налице такова спиране, то давност отново
е изтекла в периода от датата на издаване на изпълнителния лист - 12.11.2012 г.
до образуването на изпълнителното дело през 2014 г. и от 26.06.2015 г. до наложения запор от
31.07.2018 г.
В отговора
се изразява становище, че погасителната давност е изтекла за времето от датата
на издаване на изпълнителния лист на 12.11.2012 г. до 12.11.2017 г., като в
подкрепа на същото се излагат подробни фактически и правни доводи.
Въззиваемата
моли решението да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно и да й
бъдат присъдени деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция, за които
представя списък по чл.80 ГПК. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на претендираното от насрещната страна юрисконсултско
възнаграждение.
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения
срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При
извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира,
че първоинстанционният съдебен акт е валиден и допустим.
За да се
произнесе по правилността на обжалваното решение, настоящият съдебен състав взе
предвид следното:
Съдът е
сезиран с искова молба на М.С.Л. против "***" ЕАД, гр.София, с която
е предявен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК вр. чл.124 ал.1 от ГПК - за
признаване за установено, че ищцата не дължи като погасено по давност вземането
по изпълнителен лист от 12.11.2012 г. по ч.гр.д.№ 4093/2012 г. по описа на
Районен съд-Враца, въз основа на който е образувано изп.д.№ 201872100400323 по
описа на ЧСИ В.Й., с рег.№ 721 на КЧСИ, включително не дължи изтекли лихви и
такси и разноски по изпълнителното дело.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който се оспорва
основателността на предявения иск.
Като взема
предвид изложените от страните твърдения в исковата молба и отговора на същата,
както и събраните пред първоинстанционния съд писмени доказателства, настоящият
съдебен състав приема за безспорна следната фактическа обстановка:
На
12.11.2012 г. по ч.гр.д.№ 4093/2012 г. по описа на Районен съд-Враца е издаден
изпълнителен лист въз основа на влязла в
сила Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в полза на "***" ЕАД за
заплащане задължения на М.С.Л. по Договор за кредит за покупка на стоки или услуги
№ CREX-02237164/14.10.2009 г., както следва: сумата от 551.68
лв. - главница; сумата 87.35 лв. - възнаградителна лихва за периода 15.11.2010
г.-15.04.2011 г.; сумата 83.00 лв. - мораторна лихва за периода 15.12.2010
г. - 26.09.2012 г.; законната лихва
върху главницата, считано от 09.10.2012 г. до окончателното й изплащане; сумата
125 лв. - деловодни разноски.
Въз основа
на този изпълнителен лист и по молба на кредитора "***" ЕАД от
28.10.2014 г. е образувано изп.д.№ 201472100400569 по описа на ЧСИ Й., рег.№
721 на КЧСИ. С молбата на образуване на
делото, взискателят е възложил на ЧСИ Й. правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ.
На длъжника
е връчено уведомление за започналото изпълнително производство на 21.01.15 г.
След
образуване на изпълнителното дело, ЧСИ Й. е извършил изследване имуществото на
длъжника. По делото е постъпило удостоверение, издадено на 06.11.2014 г. от ТД
при НАП, гр. Велико Търново, от което е видно, че М.Л. има публични задължения
в размер на 44.16 лв. Въз основа на тези сведения, ЧСИ е извършил конституиране
на Държавата като присъединен взискател. Постъпило е и писмо изх.№
9945/04.11.2014 г. от Министерство на
земеделието, в което е отразено, че в регистрите на ОСЗ-Враца няма данни за
собственик М.С.Л.. Върху това писмо ЧСИ Й. е положил печат с резолюция за
насрочване на опис на 21.09.16 г. на движими вещи на длъжника. Няма данни за
опис на какви движими вещи /например МПС или вещи намерени в дома му/,
собственост на длъжника, се насрочва описа. Няма данни за уведомяване и
авансово внасяне на такси за извършване на насрочения опис.
С молба от
02.02.2017 г. "***" ЕАД е поискал на основание чл.429 ГПК да бъде
конституиран като взискател по изпълнителното дело, в качеството му частен
правоприемник на първоначалния такъв по силата на сключен Договор за
прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г. С постановление от 20.03.2017 г. съдебният
изпълнител е конституирал посоченото дружество като взискател.
С молбата за
конституиране новият взискател е поискал насрочване на опис на движимите вещи,
находящи се в дома на длъжника, но няма данни такъв да е бил насрочен от
съдебния изпълнител.
С резолюция
от 18.10.2017 г. ЧСИ е постановил, че налага запор върху трудовото възнаграждение
на длъжника Л., но запорно съобщение е изпратено до работодателя "***"
ООД на 09.01.2018 г.
С молба вх.№
2388/02.03.2018 г. длъжникът М.Л. е поискала съдебния изпълнител да постанови
акт за констатиране на настъпило по силата на закона прекратяване на
производството по изп.д.№ 201472100400569, както и да приложи законните
последици от това, като постанови вдигане на наложените обезпечителни мерки. С
постановление от 12.04.2018 г. ЧСИ Й. се е произнесъл по тази молба, като е
отказал да прекрати изпълнителното производство, приемайки че не е настъпила
перемпция. Това постановление е отменено от Окръжен съд-Враца с Решение №
169/04.06.2018 г. по в.гр.д.№ 271/2018 г. по описа на същия съд. В мотивите на
съдебния акт е прието, че в периода от 28.10.2014 г. до 28.10.2016 г.
взискателят и ЧСИ са бездействали, поради което по силата на закона - чл.433,
т.8 ГПК е настъпила перемпция и съдебният изпълнител е следвало да я прогласи.
Посочено е също, че с прекратяването на изпълнителното производство се
обезсилват по право всички предприети изпълнителни действия, при което ЧСИ
следва служебно да вдигне наложени заори и възбрани.
След
констатираното от ОС-Враца прекратяване на изпълнителното производство по
силата на закона, взискателят "***" ЕАД въз основа на същия
изпълнителен лист от 12.11.2012 г. е образувал ново изп.д.№ 20187210400323 по
описа на ЧСИ В.Й.. Със запорно съобщение от 31.07.2018 г. отново е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на М.Л..
При така
възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните
правни изводи:
Предявеният
отрицателен установителен иск черпи правното си основание от разпоредбата на чл.
439, ал. 1 от ГПК, съгласно която длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението - т. е. длъжникът оспорва чрез иск вземането и материалната
незаконосъобразност на изпълнението. Този иск е средство за защита на длъжника
по висящ изпълнителен процес, с чието предявяване се цели да се установи, че
изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след
съдебното му установяване, но имащи правно значение за неговото съществуване (чл.
439, ал. 2 ГПК). Предявеният от ищцата иск по чл.
439, ал. 1 от ГПК се явява допустим, предвид наведените в обстоятелствената
част на исковата молба твърдения за настъпили факти, а именно - изминал период от време след
влизане в сила на изпълнителното основание (заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.
410 от ГПК), водещ до недължимост, поради погасяване
по давност, на претендираното вземане от ответника -
взискател по изпълнително дело № 201872100400323
по описа на ЧСИ В. Й..
За да бъде
уважен предявения иск, в тежест на ищцата е да установи съществуването на новонастъпилите
факти след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание, в случая - твърдението си за изтекла
погасителна давност след издаването на изпълнителен лист въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В тежест на ответника е да докаже
твърденията си, че погасителната давност е била спирана или прекъсвана.
В конкретния
случай страните не спорят по фактите, а по правните последици от същите и
по-конкретно по въпроса относно прекъсването на давността
в резултат на предприети действия за принудително изпълнение.
При
разрешаването на този въпрос следва да бъдат съобразени задължителните разяснения,
дадени в т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, според които когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на 2 години и изпълнителното
производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие.
В мотивите
на ТР се приема, че прекратяването на изпълнителното производство на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция", настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право.
Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността - образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. За това е нередовна молбата за изпълнение
/освен при наличието на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ/, в която взискателят не е
посочил изпълнителен способ и такава молба подлежи на връщане на осн. чл. 426,
ал. 3 и във вр. с чл. 29 от ГПК. Прието е също, че при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
В конкретния
случай, с молбата за образуване на първоначалното изп.д.№ 201472100400569 по
описа на ЧСИ В.Й. взискателят "***" ЕАД не е посочил конкретен
изпълнителен способ, но е извършил възлагане на основание чл.18 ЗЧСИ, поради
което настоящият съдебен състав приема, че от този момент /28.10.14 г./ е
започнал да тече 2- годишен срок, след изтичането, на който настъпва перемпция
по силата на чл. 433, т. 8 ГПК. В периода
от 28.10.14 г. до 28.10.16 г. първоначалният взискател "***" ЕАД не е
поискал извършването на изпълнителни действия. В изпълнение на извършеното
възлагане по чл.18 ЗЧСИ съдебният
изпълнител е извършил проучване на имущественото състояние на длъжника чрез справки, които обаче не представляват
изпълнителни действия, съгласно посоченото ТР, и не могат да доведат до
прекъсване на давността. Извършено е и насрочване
на опис за 21.09.16 г. на движими вещи на длъжника, но без да се конкретизира
какви вещи ще бъдат описвани, без да е извършено уведомяване на страните за
датата на описа и за задължение за авансово внасяне на такси и без на
посочената дата да е извършен самия опис. Както бе посочено, в мотивите към т. 10 на ТР изрично е упоменато,
че действие по изпълнението, което прекъсва давността, е извършването на опис
на вещи, който в случая не е осъществен. При това положение
настоящият съдебен състав приема, че в продължение на 2 години след датата на
образуване на производството по изп.д.№
201472100400569 по описа на ЧСИ Й., не са извършени никакви изпълнителни
действия, нито по искане на взискателя, нито служебно от ЧСИ, които да водят до
прекъсване на давността.
Извод, че
срокът за перемпцията е изтекъл, се налага и ако се приеме, че той е прекъснат
на 07.11.14 г., когато ЧСИ е получил информация от ТП на НАП-Велико
Търново, че длъжникът Л. има публични
задължения, и НАП е присъединен по право като взискател в изпълнителното
производство, тъй като от този момент до
07.11.16 г. нито първоначалният взискател, нито новоконституираният такъв са поискали
извършване на изпълнителни действия. Такива не са извършени в този период и
служебно от съдебния изпълнител.
Изпълнително
действие, което по принцип може да доведе до прекъсване на давността, е
постъпилата на 20.03.17 г. молба на "***" ЕАД за конституирането му
като взискател на основание чл.429 от ГПК, съдържаща и искане за опис на
движими вещи, находящи се в дома на длъжника. Това действие обаче е извършено
след изтичането на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, т.е. в момент, в който
изпълнителното производство вече е било прекратено по силата на закона, поради
което не може да се приеме, че е валидно и е довело до прекъсване на давността.
По същите съображения не може да се приеме за валидно извършено и следващото по
време изпълнително действие в рамките на изп.д.№ 201472100400569 по описа на
ЧСИ Й. - налагането на запор с изпращането на запорно съобщение от 09.01.2018
г.
С настъпилото
по силата на закона прекратяване на изпълнителното производство, се обезсилват
по право и предприетите до този момент действия, с изключение на изпълнителните
действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети
лица са придобили права или извършените от трети лица плащания /вж мотивите към
т.10 на ТР/, каквито изключения обаче не са налице в конкретния случай.
При тези
съображения, настоящият съдебен състав намира, че от датата на издаване на изпълнителния лист -
12.11.2012 г., на която ищцата се позовава като начален момент на давностния
срок, до 12.11.2017 г. е изтекла общата 5-годишна погасителна давност.
По отношение на наведения от процесуалния представител на въззивника довод, че в периода от образуване на изпълнителното производство до 26.06.2015 г. - датата на постановяване на ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, давност не е текла може
да се посочи следното:
Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. образуването на изпълнително производство
прекъсва давността, като прекъснатата вече погасителна давност се спира (не
тече), докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Поради това не е необходимо да се предприемат нови действия за
принудително изпълнение за прекъсване на погасителната давност, защото такава
давност всъщност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК, е дадено друго тълкуване, като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие на принудително изпълнение,
като от момента на същото започва да тече нова давност. В същото изрично е
обявено за изгубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г. Съществува противоречива
съдебна практика по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело,
което е образувано преди приемането му, поради което по този въпрос е
образувано тълк. дело № 3/2020 г. по описа на ВКС, ОСГТК.
Доколкото към настоящия момент не
е постановено тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело, настоящият
съдебен състав споделя становището, изразено в най-новата
съдебна практика - Решение № 252/17.02.2020 г. по гр.д.№ 1609/2019 г., ІІІ
гр.отд., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК. В решението се посочва, че както
доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на
ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по силата
на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този
смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно
датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в случаите, когато перемпцията е настъпила при действието
на ППВС № 3/1980 г. и при действието на ТР № 2/26.06.2015 г.
на ВКС, ОСГТК. Прието е, че ако
съставът по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК е осъществен към дата, предхождаща датата
26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл.
117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на релевантния (двугодишен) срок, а ако е осъществен към дата, следваща приемането на ТР № 2/26.06.2015 г.
на ВКС, ОСГТК, новата
погасителна давност започва да тече от датата,
на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
В конкретния
случай началото на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК е започнал да тече на 28.10.2014 г., т.е. при
действието на ППВС № 3/1980 г., но съставът на посочената разпоредба е
осъществен към дата 28.10.2016 г., т.е. при действието на ТР № 2/26.06.2015 г.
на ВКС, ОСГТК, поради което е приложимо тълкуването, че новата
погасителна давност започва да тече от датата,
на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Както бе посочено, производството по изп.д.№
201472100400569 по описа на ЧСИ Й. е прекратено по силата на закона на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и всички извършени до момента на прекратяването изпълнителни действия са обезсилени
по право, а последващите изпълнителни действия не са валидно извършени, поради
което всички извършени изпълнителни действия в рамките на това изпълнително
производство не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни
последици.
С оглед на изложеното по-горе, след
издаването на изпълнителния лист от 12.11.2012 г. по ч. гр. д. № 4093/2012 г. по
описа на ВРС е започнала да тече давност по отношение вземането на ответника,
която не е била прекъсвана с изпълнителни действия по изпълнително дело № 201472100400569
по описа на ЧСИ В. Й., и общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД е изтекла на 12.11.2017
г., като считано от тази дата е погасена възможността претендираните суми да се
събират принудително. Образуването по молба на ответното дружество второ
изп.дело № 201872100400323 по описа на ЧСИ В. Й. въз основа на същия
изпълнителен лист от 12.11.2012 г. по ч. гр. д. № 4093/2012 г. по описа на ВРС,
през месец 07.2018 г. и предприетото изпълнително действие - налагането на
запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата, са действия за събиране на
вземане, което не може да се събира принудително, поради изтекъл давностен
срок.
Длъжницата по изпълнителното дело се е
позовала на действието на погасителната давност в настоящото производство чрез
направено възражение за изтекла давност, поради което погасителната давност е произвела
своето правно действие и предявеният иск с правно основание чл.439 ГПК за оспорване
на изпълнението чрез установяване отпадане на изпълняемото право, поради изтекла
погасителна давност, се явява основателен и доказан. Като е достигнал до същите
крайни изводи и е уважил иска, районният съд е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция, на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има въззиваемата М.С.Л.,
поради което с настоящия съдебен акт следва да й бъдат присъдени направените
такива в размер на 350,00 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивното производство. Процесуалният представител на въззивника е направил
възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, което съдът намира за
неоснователно, тъй като договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е в
минималния дължим размер по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 129/24.02.2020г. по гр.д.№ 114/2020 г. на
Районен съд-Враца.
ОСЪЖДА "***" ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на М.С.Л.,
с ЕГН ********** ***, сумата 350,00 лв.,
представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението не полежи на касационно обжалване и
е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........