РЕШЕНИЕ
№
261472
14.05.2021 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и
първа година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при
участието на секретаря Петя Мутафчиева,като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 14918 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано въз основа на искова молба от Ж.Ф.Г., ЕГН **********,*** против ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет. 2, офис 40 -46 , с която са предявени искове с правно основание чл.124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клауза за неустойка
по договор за кредит № *** г. и чл. 55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 635,92 лв.
– платена неустойка по договор за кредит № *** г., поради нищожност на клаузата
за заплащане на неустойка по договора, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 10.11.2020 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът сочи, че на 28.06.2018
г. е сключил с ответното
дружество договор за кредит, по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 700 лв., при фиксиран лихвен процент по заем 40 %. Кредитополучателят се е съгласил да погасява
кредита с 8 месечни погасителни вноски от по 101,13 лв. всяка, като общият
размер на дължимата от нея сума по договора, съгласно чл.2, ал. 7 е 809,04 лв.
В
чл. 4, ал.1 от договора е
отразено, че „Заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя някое от
следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер
над 1000 лева; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401
„Редовен“; Поръчителят подписва договор за поръчителство; банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност – 30
дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор“. Съгласно чл.4, ал.2 от договора в случай на непредставяне на уговореното
обезпечение Кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на
635,92 лв., платима ведно с погасителните вноски.
Сочи се, че ищцата не е предоставила обезпеченията,
посочени в Договора, като към общия размер на плащанията е добавена и неустойката по чл.4, ал.2, която счита за
нищожна като към момента Заемополучателят е погасил договорното задължение в
размер на 1444,96 лв.
Изразява се становище , че така
уредено задължението за неустойка за непредставено обезпечение предпоставя
изпълнението му да бъде свързано със значителни затруднения, тъй като от една
страна изискванията към поръчителите са
многобройни , като за част от тях длъжникът не би могъл да получи
информация в определения тридневен срок, а от друга – предоставянето на
обезпечение не е определено от кредитора като предварително условие за
сключване на договора. Твърди се, че изискването за банкова гаранция би било
трудно приложимо от физически лица, тъй като тя представлява финансов
инструмент, използван основно от търговци в отношенията между тях, също и при
участието в обществени поръчки, както и ,че предоставеният тридневен срок е
немислим, тъй като самата процедура по издаване на банкова гаранция може да
отнеме значително повече време.
Счита, че така уговорена, с неустойката
се цели да се създаде начисляване на същата и я оспорва като нищожна поради
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД и в този смисъл
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК).
Твърди се, че с определяне в Договора
на неустойка за непредоставяне на обезпечения по същество се цели заобикаляне
на ограничението на чл.33, ал.1 и 2 от ЗПК, съгласно което при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, като когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Посочва се, че ищцата е направила опит
да получи дължимите й суми от ответника по доброволен път като е отправила до
него покана за доброволно изплащане до 28.08.2020 г. Моли за уважаване на
предявения иск. Претендират се разноски.
Ответникът оспорва твърденията за нищожност на
неустойката, като сочи, че същата не противоречи на добрите нрави.
Твърди, че предназначението на процесната неустойка е да обезщети
евентуалните вреди от неизпълнението на Договора, като обичайните вреди, които
причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи и
претърпени загуби като изразява становище, че ако Заемополучателят
добросъвестно е бил изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил
такава гаранция, то Кредиторът е щял да събере вземането си и е нямало да
претърпи посочените вреди.
Посочва ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк. Д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, в което Върховният съд приема, че неустойката
следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза
извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Счита, че накърняване на добри
нрави липсва, тъй като следва да се преценят свободата на договаряне,
равнопоставеност между страните, функции на неустойката и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се
превърна неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Сочи, че дори да
се приеме неустойката е прекомерна, то същата не е нищожна, а следва да бъде
намален нейния размер.
Оспорва се твърдението на ищеца
относно недостатъчен срок за изпълнение на предвидените в Договора обезпечения
като твърди, че след като се е съгласил
с условията Заемополучателят е бил сигурен, че има необходимото време, за да
подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Изразява становище, че в настоящия
случай разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК не намира приложение и не е налице
нарушение на нейните изисквания.
На
основание изложените доводи моли искът да се отхвърли като неоснователен и недоказан .
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключила на 28.06.2018 г.
с ответника – финансова
институция договор за потребителски кредит , по силата на който й е
предоставена в заем сумата от 700 лв.,
която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 809,04 лв.
чрез заплащане на 8 месечни погасителни вноски за периода от 28.07.2018 г. до 23.02.2019
г. Видно от приетия договор, уговореният ГЛП е в размер от 40%, а ГПР е в
размер на 49,04 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем
сума в размер от 700 лв., като изрично е
заявил това в чл. 3 от договора.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 635,92 лв. на вноски от по 79,49 лв., които се добавят към размера на месечните
погасителни вноски. Приет е като писмено доказателство и погасителен план по договора, в който са посочени падежите и размерите на
всяка вноска, като към всяка от осемте вноски по договора се добавя и
оскъпяване в случай на непредставяние на обезпечение в размер на 79,49
лв., като е уговорено сумата да се заплаща
с всяка погасителна вноска т.е. на падежа на погасителната вноска.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че ищцата е заплатила по
договора за заем обща сума в размер от 1489,96 лв. в периода от 08.08.2018 г.
до 29.10.2019 г. С направените плащания от страна на ищцата са погасени изцяло
задълженията по договора за заем, както следва: сумата от 700 лв.- главница,
109,04 лв. – договорна лихва, 635,92 лв.- неустойка и 45 лв.- разходи за
събиране на вземането. Вещото лице установява, че размерът на платената по
договора неустойка е 635,92 лв. т.е. същият съответства на исковата претенция.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с
непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави
членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на
Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите
членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10,
ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита. В случая не се твърди
недействителност на целия договор и не се установява нарушения на ЗПК
обуславящи недействителност на целия договор за кредит.
Съдът счита за основателни доводите
на ищеца, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите
нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили
клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер от 635,92 лв. Така предвиденият размер
е 90 % от цялата заета сума и противоречи на добрите нрави. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. Така уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има
вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените
в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/
и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с 90 % от заетата сума. Подобен резултат е несъвместим с добрите
нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора.
На основание
гореизложеното съдът счита, че искът за прогласяване на нищожността на клаузата
за неустойка е основателен и следва да се уважи.
С оглед
недействителност на клаузата за неустойка, то основателен се явява и искът за
връщъне на сумата от 635,92 лв., както и претенцията за законна лихва от датата
на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т.
2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер, съобразно размера на
уважения иск, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т. 1 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, е на стойност 300 лв., която сума
следва да се присъди в полза на процесуалния представител. Действително в чл. 2, ал. 3 от цитираната
Наредба се предвижда, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за
всеки един от тях поотделно. Тази хипотеза
касае обаче случаите, в които исковете касаят различни интереси. В настоящия
случай, макар и обективно съединени, то исковето са обусловени един от друг,
като основанието за уважаването им е установяване на нищожността на съответната
договорна клауза и връщане на сумата. Действително в практиката на ВКС се
приема, че двата иска могат да се съединяват, но защитата по чл. 55 ЗЗД за
връщане на платена сума по недействителна клауза включва и установяване на
недействителността на клаузата.
На основание
чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза
на ПРС сумата от 50 лв.
На основание
горните доводи.
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че клаузата по чл. 4
от Договор за паричен заем № *** г., уреждаща задължения за заплащане на
неустойка, е нищожна.
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК
*********, гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис
40 -46 да заплати на Ж.Ф.Г., ЕГН **********,*** сумата от 635,92 лв. – платена неустойка по договор
за кредит № *** г., поради нищожност на клаузата за заплащане на неустойка по
договора, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 10.11.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 ДА ЗАПЛАТИ НА
*** С.М.,*** № 93 сумата от 300 лв. –адвокатско възнаграждение
за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА
ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40 – 46 да заплати в полза на бюджета на съда сумата от 50 лв.- държавна такса.
Присъдената сума
може да бъде платена по банков път по следната банкова сметка, ***: IBAN: ***,
BIC:***, ***.
Препис от
решението да се връчи на страните по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
/Дафина
Арабаджиева/
Вярно с оригинала.
ПМ