Номер 54002.09.2020 г.Град
Окръжен съд – СливенПърви въззивен граждански състав
На 02.09.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Членове:Надежда Н. Янакиева
Мартин Ц. Сандулов
Юлиана И. Толева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело №
20202200500528 по описа за 2020 година
Поизводството е образувано по частна жалба против разпореждане,
в частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на молителя
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата от общо
213, 37 лв., представляваща три неустойки по договори за мобилни услуги и
лизинг, и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.
Жалбоподателят атакува разпореждането в посочената част, като
твърди, че в нея то е неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че
неправилно заповедният съд е счел, че е налице неравноправна клауза.
Заявява, че трите претендирани суми представляват компоненти на една
неустойка и размерът й е определен съобразно договореното между
страните в сключения индивидуален договор за мобилни услуги,
потребителят се е запознал със съдържанието им и не се е
противопоставил на начина на формиране на размера на неустойката.
Развива подробна аргументация в тази насока.
С оглед изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
разпореждането в обжалваната му част и да разпореди на СлРС издаване
на заповед за изпълнение и: за сумата в размер от 134, 45 лв.,
представляваща разликата между цената на устройство предоставено по
договор за лизинг от 13.03.18г. и преференциалната лизингова цена, за
сумата 7, 82 лв. – част от стойността на ползваните отстъпки от
месечния абонаментен план и за сумата 71, 10 лв., представляваща разлика
между цената на предоставеното устройство по договор за лизинг от
1
07.03.18г. и преференциалната лизингова цена.
Претендира разноски за това производство.
В тази хипотеза препис от частната жалба не се изпраща на
насрещната страна.
Настоящият състав намира частната жалба за допустима, подадена
в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с право на
жалба, чрез постановилия атакувания акт съд.
Разгледана по същество, тя е неоснователна, поради което следва да
бъде оставена без уважение, а обжалваната част от разпореждането –
потвърдена.
Производството по ч.гр.д. № 1818/20г. на СлРС е образувано по
заявление от 03.06.2020г. на „Теленор България” ЕАД, гр.София за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против
длъжника М.К.Х Вземането произтича от сключени договори с потребителя
за мобилни услуги и договори за лизинг, подробно описани в заявлението.
Иска се заплащане на общата сума от 2 854, 70 лв., представляващи
отделни задължения по посочените договори, за заплащане на месечни
абонаментни такси и потребени услуги, лизингови вноски и неустойки.
Заповедният съд е извършил проверка на заявлението по реда на чл. 411 от
ГПК и е констатирал наличие на нищожни клаузи, поради което е уважил
искането и е издал заповед само по отношение на неплатените абонаментни
такси и услуги, неплатените лизингови вноски и неустойките за предсрочно
прекратяване на договора, заедно с обезщетение за забава върху сумите.
Присъдил е съразмерно и разноските.
Отхвърлил е заявлението в останалите му части, касаещи тези от
гореописаните суми, представляващи неустойка в размер на разликата
между цената на устройствата без абонамент, предоставени по
договорите за мобилни услуги с предпочетен номер и преференциалната
обща лизингова цена, и тази, представляваща неустойка, равняваща се на
стойността на ползваните отстъпки от месечния абонаментен план,
съответстваща на оставащия срок до края на договора, като е приел, че
клаузите, уреждащи тези вземания, имат неравноправен характер по
2
смисъла на ЗЗП, поради което са нищожни.
Заповедният съд се е мотивирал с това, че размерът на неустойката е
необосновано висок, надхвърлящ размера на неизплатената главница, като
клаузата е неравноправна на основание чл.143, т.5 от ЗЗП. Освен това е
приел, че същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави и
справедливостта по смисъла на чл.26, ал.1, пр.трето от ЗЗД и надхвърля
предвидената обезщетителна функция на неустойката и претърпените от
кредитора вреди. Посочените неустойки имат обезщетителен характер, но
са прадвидени кумулативно с първата и основна неустойка по договорите за
мобилни услуги – за предсрочното им прекратяване.
Настоящата инстанция споделя крайните изводи на заповедния съд.
Изложените в частната жалба оплаквания са неоснователни.
Този въззивен състав, при проверка по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, също
намира, че искането за вземанията, по отношениена които е отхвърлено
заявлението, се основава на неравноправни клаузи в представените договори.
Безусловно ответникът по заявлението има качество на потребител и
приложение намират разпоредбите на ЗЗП. Този извод не се конфронтира с
обстоятелството, че са налице и сключени договори за лизинг към
договорите за предоставяне на мобилни услуги, тъй като те имат
обусловено от последните значение и правата и задълженията по тях са
свързани с тези по договора за мобилни услуги.
Две от претендирани суми, за които частният жалбоподател заявява,
че представляват „компоненти“ от една обща неустойка, се равняват на
разликата между цената на две предоставени устройства и
преференциалната им лизингова цена, намират правно основание в
заключителната, неномерирана част от договорите за мобилни услуги във
връзка с чл.11 от договорите за лизинг. В тази клауза е предвидено, че при
прекратяване на договора преди изтичане на срока, по вина или инициатива
на потребителя или при нарушение на задълженията му по настоящия
договор или други документи, свързани с него, последният дължи за всяка
СИМ карта, по отношение на която е налице прекратяване: а. неустойка в
3
размер на сумата от стандартните месечни абонаменти за съответния
абонаментен план до края на срока на договора; в допълнение – дължи и
възстановяване на част от ползваната стойност на отстъпките от
абонаментните планове, съответстваща на оставащия срок на договора, и
б. в случаите, в които е предоставено устройство – и такава част от
разликата между стандартната цена на устройството и заплатената от
него при предоставянето му, каквато съответства на оставащия срок на
договора. В чл. 11 на договорите за лизинг пък е посочено /като следва да се
отбележи, че вси чки клаузи са изписани с шрифт по-малък от ш. 12/ е
посочено, че при разваляне на договора по вина на лизингополучателя,се
дължи неустойка в размер на оставащите неплатени лизингови вноски до
размера на общата цена, както и „други предвидени задължения за
неустойки“.
При извършване на анализ и тълкуване на цитираните разпоредби,
настоящият въззивен състав стига до аналогичен с този на заповедния съд
извод, че тези суми, представляващи разликата между цената на двете
процесни устройства и преференциалната им обща лизингова цена,
всъщност е уговорена като неустойка /без изрично да е назована така/ и то
втора, дължима кумулативно с първата изрично посочена такава в б.а, пр.
първо на последната клауза от договорите за мобилни услуги, тъй като цели
именно обезщетяване вредите от неизпълнение на задълженията по
договора от страна на потребителя. Така, както е формулирана, тази
уговорка несъмнено има обезщетителен характер, а по естеството си
представлява договорна неустойка, независимо от начина по който е
обозначена.
Казаното изцяло важи и по отношние на задължението, уговорено в
изр. второ на б. „а“ в крайната част на договора за мобилни услуги – то
изисква „възстановяване на част от ползваната стойност на отстъпките
от абонаментните планове, съответстваща на оставащия срок на
договора“ и отново, с оглед систематичното място на уговорката и
предпоставките за активирането й, има характер на неустойка, целяща да
обезпечи изпълнението и да обезщети вредите от неизпълнението на
договора. Тя е трети, различен вид.
4
Така и двете неустойки – по б. а пр. 2 и по б. д от договора,са уредени
като кумулативно дължими с първия вид неустойка и безспорно със
заявлението са претендирани едновременно и трите.
Тук следва да се посочи, че съдът не споделя довода, развит от частния
жалбоподател, че това била една неустойка с няколко компонента. Това
виждане влиза в разрез с концепцията на правната фигура на неустойката и
представлява неоправдано и шиканьозно разширяване на обхвата и
приложното й поле.
Горното положение и според въззивния съд категорично накърнява
добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето от
ЗЗД, както е посочил заповедният съд и безспорно учредяващите го клаузи
се явяват нищожни. Предвиждането в договора за едно и също
неизпълнение три различни и едновременно дължими санкции, надхвърля
безусловно обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката. По
този начин неустоечното задължение като цяло се явява необосновано
високо по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, непререкаемо приложим в случая.
Тук също така важи изцяло и нормата на чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 от ЗЗП,
тъй като договорите, представени от заявителя, очевидно имат общ,
типов характер и не са индивидуално съставени /включително
разглежданите клаузи/ – с оглед личността на клиента или с оглед някакви
индивидуални особености. Целите съглашения са били изготвени
предварително /в преимуществено нечетим размер на шрифта в
противоречие с императивно изискване на правната норма/ и потребителят
не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието му. От своя
страна самото съдържение на неномерирания член от договорите за
мобилни услуги и чл. 11 от договорите за лизинг /който пък препраща и към
други, неконкретизирани, задължения за неустойки/, противоречат най-
общо на изискването за добросъвестност и по силата на основната
хипотеза на чл. 143 от ЗЗП придобиват характер на неравноправност.
Липсата на добросъвестност бе обоснована по-горе.
Ето защо тези клаузи са нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП и
не следва да се прилагат. Тъй като договорът може да породи действие и
без тази нищожна уговорка, то процесните сами по себе си не са нищожни,
5
съгласно чл.146, ал.4 от ЗЗП.
С оглед изложеното частната жалба се явява изцяло неоснователна и
не следва да се уважава.
Като е отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение по
отношение на посочените по-горе суми, поради наличие на обоснована
вероятност за неравноправни клаузи, заповедният съд е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди в
атакуваната с частната жалба част.
Разноските на частния жалбоподател за това производство остават
за негова сметка.
Ръководен от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 14113 от 03.08.2020 г.
на „Теленор България” ЕАД, гр.София против отхвърлителната част на
разпореждане № 8277 от 21.07.2020г. по ч.гр.д. № 1818/20г. на СлРС, с
която е отказано частично издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПОТВАРЖДАВА разпореждане № 8277 от 21.07.2020г. по ч.гр.д. №
1818/20г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7