Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1791 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 119228 от 20.05.2019г. по гр.д. № 22767/2016г. Софийски
районен съд, 50 състав отхвърлил предявения от П.И.Х., ЕГН **********, срещу С.А.К.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 36 ЗА за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 980 лв.,
представляваща възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от
14.02.2015г. за осъществено процесуално представителство по гр.д. № 22356/2013г.
по описа СРС, 84 състав, ведно със законната лихва от 17.02.2016г. до окончателното
изплащане на вземането, както и 525 лв. разноски по делото, от които 25 лв.
държавна такса и 500 лв. - възнаграждение на адвокат, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 8631/2016г. по описа
на СРС, ГО, 50 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответницата сумата 400 лв. – разноски по делото за адвокатско
възнаграждение. С решението е обезсилена издадената по ч.гр.д. № 8631/2016г. по
описа на СРС, ГО, 50 състав заповед за изпълнение на парично задължение.
С определение № 221469 от 19.09.2019г., постановено по същото дело по реда
на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молба вх. № 5110856/27.06.2019г. на
ищеца П.И.Х. за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца П.И.Х., който го обжалва
изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Първостепенният съд неправилно приел, че от договора за правна защита и
съдействие от 14.02.2014г. се установява плащане на уговореното адвокатско
възнаграждение. Константната съдебна практика приемала, че в договора следва да
е посочен начинът на плащане и дали плащането е осъществено. Когато плащане е
осъществено, следвало то да се отрази в графа „от които в брой“. В процесния
договор било уговорено адвокатско възнаграждение, но било очевидно, че същото
не е платено – плащане не било отбелязано в посочената графа. Поради това в
случая договорът нямал функция на разписка. По делото не били представени
доказателства от ответницата за плащане на възнаграждението, поради което
предявеният иск бил основателен. Моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира
разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна С.А.К. с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК.
От ищеца П.И.Х. е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в
частта за разноските. Поддържа, че определението е незаконосъобразно. Съгласно
т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г., ОСГТК
на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свеждало до преценка за
съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност
на делото. Относно фактическата и правна сложност съдът следвало да изследва и
съобрази доказателствените факти и доказателствата, събрани по делото, както и
цената на иска. Такива мотиви не били изложени в атакуваното определение. По
делото не били представени множество доказателства и не били заявявани
доказателствени искания, липсвали отклонения във връзка с предмета, от
ответника не били извършвани процесуални действия, които да оправдаят
присъждане на възнаграждение в по-висок размер от минималния. Процесуалните действия,
извършени от представителя на ответника, се свеждали до подаване на отговор на
исковата молба и представителство в едно от общо двете проведени открити
съдебни заседания. Моли съда да отмени атакуваното определение и вместо него
постанови друго, с което измени първоинстанционното решение, като намали
разноските на ответницата за адвокатско възнаграждение на 300 лв. Претендира
разноски във връзка с частната жалба съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Ответницата по частната жалба С.А.К. не е депозирала отговор по реда на чл.
276, ал. 1 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 1 ЗА за
сумата 980 лв., представляваща възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие от 14.02.2014г. за осъществено от ищеца процесуално представителство
по гр.д. № 22356/2013г. по описа СРС, 84 състав. Претендирана е и законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 17.02.2016г.
до окончателното плащане. За вземането е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 8631/2016г. по описа на СРС, ГО,
50 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответницата е оспорила предявения иск с възражение, че между страните
не е налице облигационно правоотношение по договора за правна защита,
евентуално е твърдяла, че възнаграждението е заплатено изцяло, видно от
удостовереното в договора. Искала е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д.
№ 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с
която СРС е се е произнесъл по претенция за установяване дължимостта на
направени разноски в заповедното производство по гр.д. № 8631/2016г. по описа
на СРС, ГО, 50 състав. Освен че с такава претенция не е бил сезиран с исковата
молба, съгласно разясненията, дадени с т. 10в от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не са налице в случаите, когато искът е предявен
за установяване на съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното производство.
Съдът, който разглежда иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на
разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство, с осъдителен диспозитив. Присъдените със
заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в
предмета на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а представляват законна последица от
уважаването, респективно отхвърлянето на иска (т. 12 от същото тълкувателно
решение). Поради това атакуваното решение ще следва да се обезсили в посочената
част на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК като недопустимо.
Въззивният съд намира решението за недопустимо и в частта, с която СРС е
обезсилил заповедта за изпълнение, издадена по гр.д. № 8631/2016г. на СРС, 50
състав. Съгласно разясненията, дадени с т. 13 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отхвърлянето на иска за
установяване на съществуването на вземането препятства влизането в сила
на заповедта за изпълнение съгласно чл. 416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство
(както е в случаите на издадена заповед по чл. 410 ГПК), решението за
отхвърляне на установителния иск е пречка за образуването му; Ако изпълнително
производство е образувано (в хипотезата на допуснато незабавно изпълнение и
изпълнителен лист), то изпълнителното производство подлежи на прекратяване на
основание чл. 422, ал. 3 ГПК. Поради това при отхвърляне на
установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният
лист не подлежат на обезсилване. Ето защо, като е обезсилил заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК поради отхвърлянето на установителния иск, без да има
такова правомощие, районният съд е постановил процесуално недопустимо в тази
част решение, което подлежи на обезсилване в същата част.
В останалата част решението е допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК, а исковата молба – в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и за
ищеца е налице интерес от установителния иск. С оглед оплакванията в жалбата първоинстанционното решение в
допустимата му част е правилно по следните съображения:
Пред настоящата инстанция не е спорно и
по делото се установява, че между страните е било налице валидно облигационно
правоотношение по договор за правна защита и съдействие (чл. 36 ЗА) от 14.02.2014г.,
съдържащ съществените елементи на възмезден договор за поръчка. С договора
ищецът – довереник се задължил спрямо ответницата – доверител да осъществява
процесуалното й представителство по гр.д. № 22356/2013г. по описа СРС, 84
състав, срещу задължението на доверителя да заплати на довереника адвокатско възнаграждение
в размер на 980 лв. Не се спори също и от приложеното гр.д. № 22356/2013г. по
описа СРС, 84 състав се установява, че ищецът е изпълнил задълженията си по
договора, като е депозирал от името на доверителката си възражение по реда на
чл. 414, ал. 2 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
посоченото дело и е претендирал присъждане на разноски съгласно списък по чл.
80 ГПК. Спорно пред настоящата инстанция е само обстоятелството платено ли е
възнаграждението, в частност установява ли се плащане от удостовереното в
договора за правна защита и съдействие.
Видно от договора за правна защита и съдействие от 14.02.2014г., приложен и
в оригинал по изисканото гр.д. № 22356/2013г. по описа СРС, 84 състав, уговорено
е възнаграждение в размер на 980 лв., начин на плащане – в брой, като в графа
„платена сума“ цифром и словом е посочена сумата 980 лв. В частта относно
плащането договорът представлява частен свидетелстващ документ, който има
доказателствена сила когато издателят удостоверява неизгодни за него факти – в този
случай той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател.
Както е разяснено и с т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по
тълк.д. № 6/2012г., ОСГТК на ВКС, в договора за правна помощ следва да бъде
указан вида на плащане, като когато възнаграждението е платено в брой, този
факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, като в този случай той
има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е
договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.
В случая в договора, който е подписан от ищеца, е удостоверено плащане на
уговореното платимо в брой възнаграждение в размер на 980 лв. Неоснователни са
поддържаните в жалбата доводи, че за да доказва плащане, в договора следвало да
е попълнена и следващата графа „от които в брой“. Необходимост от попълване на
тази и следваща графа „по сметка“ би възникнала само в случай, че част от
възнаграждението е платена в брой, а друга част – по банков път. В случая
уговореният начин на плащане е в брой, а плащането на целия размер на
адвокатското възнаграждение е удостоверено в графа „платена сума“.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск е
неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено в допустимата
му част. Въззивният съд констатира, че в диспозитива на първоинстанционното
решение е допусната очевидна фактическа грешка относно датата (годината) на
сключване на процесния договор за правна защита и съдействие – в мотивите на
решението СРС е посочил правилната дата на сключване на договора –
14.02.2014г., формирал е воля да отхвърли иска с предмет въъзнаграждение този
договор, но погрешно е обективирал тази своя воля в диспозитива на решението,
като е посочил дата на договора 14.02.2015г. Поради това решението следва да
бъде потвърдено в допустимата част при посочване на тази грешка, а след връщане
на делото на СРС същата следва да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по същество, настоящият въззивен състав я намира за
неоснователна.
Съобразно цената на иска, минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения възлиза на 300 лв. Делото не е било усложнено от
фактическа и/или правна страна пред първата инстанция, като съобразявайки извършените процесуални действия от
пълномощник на ответницата действия – по изготвяне на отговор на исковата молба
и явяване в проведените две открити съдебни заседания, въззивният съд намира,
че възнаграждение в размер на 400 лв. не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал.
5 ГПК. Противно на поддържаното от частния жалбоподател, преупълномощеният
адвокат се е явил и в първото съдебно заседание, като впоследствие извършените
от него действия са изрично потвърдени от ответницата. Самият ищец, който е адвокат,
е уговорил адвокатско възнаграждение за пълномощника му за първата инстанция в
размер на 500 лв., което очевидно не е смятал за прекомерно. Ето защо атакуваното определение, с което е оставено без уважение искането по чл.
248 ГПК, следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските за въззивното производство: При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 400 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
21.10.2019г. Съобразно обжалваемия интерес, равняващ се на цената на иска, минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г.,
възлиза на 300 лв. Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от
фактическа и/или от правна страна, проведено е едно открито съдебно заседание,
в което пълномощникът не се е явил, поради което съдът намира за основателно
възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето
защо възнаграждението следва да бъде намалено на 300 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 119228 от 20.05.2019г., постановено по гр.д. № 22767/2016г. на
Софийски районен съд, 50 състав в частта,
с която е отхвърлено искане за признаване за установено, че С.А.К., ЕГН **********,
дължи на П.И.Х., ЕГН **********, сумата 525 лв. - разноски за заповедното
производство по гр.д. № 8631/2016г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, от които 25
лв. - държавна такса, и 500 лв. - възнаграждение на адвокат, като недопустимо.
ОБЕЗСИЛВА
решение № 119228 от 20.05.2019г., постановено по гр.д. № 22767/2016г. на
Софийски районен съд, 50 състав в частта,
с която е обезсилена издадената по гр.д. № 8631/2016г. по описа на СРС, ГО, 50
състав заповед за изпълнение на парично задължение, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 119228 от 20.05.2019г., постановено по гр.д. № 22767/2016г.
на Софийски районен съд, 50 състав в
частта, с която е отхвърлен предявеният от П.И.Х., ЕГН **********, срещу С.А.К.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 36 ЗА за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата
980 лв., представляваща възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие
от 14.02.2014г. (при допусната очевидна фактическа грешка относно датата
на договора – посочена 14.02.2015г. вместо 14.02.2014г.), ведно със законната
лихва от 17.02.2016г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 221469 от 19.09.2019г., постановено по гр.д. № 22767/2016г.
на Софийски районен съд, 50 състав по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена
без уважение молба вх. № 5110856/27.06.2019г. на ищеца П.И.Х. за изменение на
решение № 119228 от 20.05.2019г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА П.И.Х., ЕГН **********,***, да заплати
на С.А.К., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 300 лв. (триста лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
ВРЪЩА делото на СРС, 50 състав за отстраняване на констатираната в
първоинстанционното решение очевидна фактическа грешка относно датата на
процесния договор за правна защита и съдействие по реда на чл. 247 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.