Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.01.2023г.
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1328 по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от ответника – Д.С.С., с ЕГН **********, чрез адв.К.С., срещу решение №20247997 от
10.11.2020г., постановено по гр.д.№24010/2020г. по описа на СРС, І
Г.О., 125-ти
състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във
вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като
е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: сумата от 3887.39 лв., неплатена главница за топлинна енергия за периода от м.12.2016г. до 30.04.2019г. за топлоснабден имот, с адрес: град София, ул."******, апартамент, ет.1, с абонатен номер 062888; заедно със законна лихва
от 08.01.2020г. до плащането; сумата от 362.07 лв., лихва за забава върху нея за периода от
15.09.2017г. до
20.12.2019г.; сумата от 75.25 лв., главница
за услугата "дялово разпределение" по фактури от
01.12.2016г. до
30.04.2019г., заедно със законна лихва
от 08.01.2020г. до плащането; сумата от 13.18 лв., лихва за забава върху нея за период от 01.02.2017г. до 20.12.2019г.; за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№420/2020г. от СРС, І Г.О., 125-ти състав, както
и в частта, в която жалбоподателката е осъдена да заплати на
"Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 318.69 лв., направени разноски
в исковото производство, както и сумата от 136.75 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№420/2020г. от СРС, І Г.О., 125-ти състав.
В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия
за процесния имот доколкото от приложения документ за
собственост не може да се обоснове извод, че ответницата е придобила правото на
собственост върху процесния топлоснабден
имот. Твърди се още, че претендираното от ищеца
вземане за доставена топлинна енергия за част от исковия период м.05.2016г. –
м.01.2017г. е погасено по давност и първоинстанционният съд неправилно е
определил размера на погасените по давност суми. Излага се още, че съгласно чл.33, ал.2 от
Общите условия /в сила от 2014г./ клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл.32, ал.2 от ОУ за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Поддържа се, че в случая
топлофикационното дружество не е ангажирало доказателства относно датата, на
която е публикувало на интернет-страницата си издадените общи фактури, поради
което липсва основание да се приеме, че е изпаднала в забава по отношение на претендираните вземания за главница за доставена топлинна
енергия и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан и като
такъв следва да бъде отхвърлен. Предвид на
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на
СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за
двете съдебни инстанции. В молба от 08.12.2022г. е обективиран списък по чл.80
от ГПК.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, депозира писмен отговор, както
и молба от 12.12.2022г., в които взема становище за
неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди решението
на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице - помагач - "Б." ООД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са
от "Т.С." ЕАД срещу Д.С.С. при условията
на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед
заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен
контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта,
в която са уважени спрямо ответницата - Д.С.С. исковете за главница и мораторна
лихва. В останалата част като
необжалваемо решението на СРС е влязло
в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства
по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№420/2020г. от
СРС, І Г.О., 125-ти състав, въззиваемият
- ищец- "Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК на 08.01.2020г. и е постановена на 16.01.2020г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – Д.С.С. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника – Д.С.С. възражение,
поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са
предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г.
по т.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части, както и по същество е правилно
като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови
обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените установителни
искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата - Д.С.С., първоинстанционният съд
е приел, че вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на
количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно вземанията за
обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като
задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Разгледано е направеното
от ответницата възражение за погасяване по давност на част от
претендираните вземания като е прието, че е частично основателно, тъй като заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено в съда на 08.01.2020г.,
поради което съдът е приел, че погасени по давност се явяват вземания от
началото на исковия период – м.05.2016г. до м.11.2016г.вкл. и същите възлизат на стойност 355.06 лв., за която сума възражението за давност е основателно. Първостепенният съд е посочил, че извън давностния срок е вземането на ищеца
по обща фактура от 31.07.2017г. за сумата от 957.88 лв. /1312.94 лв. – 355.06 лв./, за която искът е основателен, но от друга страна с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и предвид обстоятелството,
че от приложеното по делото извлечение от счетоводната
система на ищеца е видно, че по обща фактура от 31.07.2017г. ищецът претендира сумата 741.13 лв., главница,
т.е. сума по-малка
от тази, за която иска не е погасен по давност, е прието, че исковата претенция
за заплащане на главница следва да се уважи за размера, за който е предявена. По
отношение на претендираните от ищеца суми за
обезщетение за забава върху главницата за исковия период от 15.09.2017г. до 20.12.2019г.
е прието, че няма вземания в погасителна давност и възражението за давност
досежно тези вземания е неоснователно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение
на задълженията си, посочени
в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящият състав намира,
че при постановяване
на решението не са нарушени
императивни материалноправни
норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено в атакуваните части, като въззивният
съд препраща към мотивите на
първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Във връзка
с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет
правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи
условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата
на последната облигация е същата
да възниква, съществува и
да се прекратява при законовоустановените
предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба,
без да отдава правно
значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно
на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че по делото е доказан факта на възникналите
договорни отношения между страните
за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички
собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция
на понятието потребител/клиент
на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител/клиент
на топлинна енергия за битови нужди,
респективно задължено лице
за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик
или ползвател на имот,
който ползва топлинна енергия с топлоснабдител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови
нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния
случай по делото се установява
от приетия нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане №137, том XIII, дело №2409/1993г., че ответницата е придобила
правото на собственост
върху процесния имот, предвид на което и по горните мотиви на съда се явява ползвател на доставяната в имота топлинна
енергия през процесния
период. Не може да бъде споделен доводът на въззивницата, че от приложения нотариален акт не може да се обоснове извод,
че е собственик на процесния топлоснабден
имот. Съдът счита, че в документа за собственост имотът, придобит от
ответницата, е в достатъчна степен индивидуализиран
по местонахождение, което напълно
съвпада с този имот, предмет на исковата претенция. В случая единствен правнорелевантен
факт досежно възникването
на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът,
респективно носителят на
ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че ответницата
- Д.С.С. /с предходна фамилия К./ се явява потребител съгласно §1, т.2а от ДР от ДР на ЗЕ и е налице основание
в закона за ангажиране на нейната
договорна отговорност.
На следващо място в разглеждания случай по делото се съдържа изрично
волеизяление на ответницата, че не оспорва количеството на доставената в имота
й топлинна енергия. При това положение въззивният съд намира, че за исковия период ищцовото дружество е доставяло
топлинна енергия в недвижимия имот на ответницата за отопление и топла вода, като общата
стойност на фактически потребената топлинна
енергия възлиза на исковата сума от 3887.39 лв.. При така обоснования извод
правилно СРС е разгледал релевираното от ответницата
възражение за давност. Изцяло неоснователен е наведеният
конкретен довод във въззивната жалба, че претендираните
от ищеца вземания за доставена топлинна енергия за част от исковия период
м.05.2016г. – м.01.2017г. са погасени по давност и първоинстанционният съд
неправилно е определил размера на погасените по давност суми. В случая СРС правилно е приложил материалния закон
като е приел за частично основателно релевираното от ответницата възражение за
давност. Правилно първоинстанционният съд
при съобразяване с материалноправните
норми, регулиращи института
на погасителната давност и
при отчитане на трайно установената съдебна практика е приел, че вземанията на „Т.С.”
ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответницата представляват задължения за
периодично плащане по смисъла
на чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по
отношение на които се прилага
тригодишен давностен срок.
В случая не се оспорва обстоятелството, че искът е предявен
в срока по чл.415 от ГПК и съобразно
изричната разпоредба на
чл.422 ал.1 от ГПК искът се счита
предявен от момента на подаване
на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 08.01.2020г..
При това положение, погасени
са по давност всички вземания от началото на процесния период -
01.05.2016г. до 30.11.2016г. вкл. доколкото вземането за последния месец е станало дължимо на 01.01.2017г.,
съответно погасени по давност се явяват част от вземанията, за които е издадена обща фактура на 31.07.2017г. и възлизат
на стойност 355.06 лв.. Правилно СРС е приел, че доколкото ищецът претендира по процесната обща фактура от 31.07.2017г. сума по-малка от тази, която не е погасена по давност, то исковата претенция следва да се уважи в размера, за който е предявена,
макар и възражението за давност да се явява основателно. Съдебното решение, с което е уважен предявения установителен
иск срещу ответницата за вземания по чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за периода от 01.12.2016г. до 30.04.2019г., следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД настоящият
състав намира, че правилно е прието в мотивите на оспореното решение, че по
делото е доказано, че ответницата е изпаднала в забава досежно
претендираните от ищеца вземания за главница, поради
което дължи лихва за забава. В разпоредбата на чл.33 от ОУ /в сила от
27.06.2016г., действащи към релевантния период/ към договора за доставка на
топлинна енергия е регламентирано, че купувачите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45 дневен
срок след изтичане на периода,
за който се отнасят, след което се
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
от деня на
забавата. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. Изцяло неотносими са изложените във въззивната жалба доводи, че
лихва за забава се начислява само върху изравнителните сметки, които не са
платени в 30-дневен срок след публикуването им в интернет страницата на ищеца.
Този ред за начисляване на лихви за забава се въвежда с ОУ от 2014г., които в
случая не намират приложение доколкото не са били действащи през исковия
период. На следващо място правилно СРС е приел за неоснователно релевираното от ответницата възражение за давност досежно вземанията за мораторна
лихва за исковия период – 15.09.2017г. до 20.12.2019г.. Както се посочи по-горе
погасени по давност са вземания, чиято изискуемост е настъпила преди
08.01.2017г., като в случая се претендират вземания с начална дата на исковия
период 15.09.2017г., т.е. претендираните вземания по
чл.86, ал.1 от ЗЗД не са погасени по давност. По отношение на размера на
дължимото обезщетение за забава съдът правилно го е изчислил като е приложил
нормата на чл.162 от ГПК. Съдебното решение в частта, в която е уважен
предявения установителен иск срещу ответницата за
вземания по
чл.86, ал.1 от ЗЗД за периода от 15.09.2017г. до 20.12.2019г., следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и
в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени
съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не
се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията
на въззиваемата страна за присъждане
на направените разноски, настоящият
състав намира за неоснователна доколкото подаденият писмен отговор е бланкетен, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това
положение в полза на въззиваемата
страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение
на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20247997 от 10.11.2020г., постановено
по гр.д.№24010/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 125-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./