Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 12.02.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав
в открито съдебно заседание на шести февруари две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на секретар Диляна
Цветкова, като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 2788 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по
предявени от „Е.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище:*** и адрес на управление:***,
срещу „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище:***, и адрес на управление:***,
БенчМарк Бизнес Център, обективно, кумулативно съединени искове, с правна
квалификация, съответно чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД
за връщане на заплатена на отпаднало основание сума в размер на 203810,58 лева
и чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 59654,33
лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 29.09.2014 г. –
28.09.2017 г., като се претендира и присъждане на законната лихва върху главницата от
предявяване на исковата молба до окончателно й погасяване.
Ищецът твърди, че е производител на
електрическа енергия от възобновяеми източници и притежава въведена в
експлоатация електроцентрала, присъединена към мрежата на ответника, съответно
е страна по договор за изкупуване на произведена електроенергия. С решение №
Ц-033/14.09.2012 г. на ДКЕВР били определени временни цени за достъп до
електропреносната и електроразпределителната мрежа на ответника в размер на 189,38 лева/MWh за отделена към мрежата произведена
електрическа енергия, която цена била дължима ежемесечно от производителите на
енергия от възобновяеми източници. Решението на енергийния регулатор обаче било
отменено с решение № 3617/14.03.2013 г. по адм. дело № 12401/2012 г. на ВАС, IV
отделение, потвърдено с решение № 9473/25.06.2013 г. по адм. дело № 6078/2013
г. на ВАС, петчленен състав. За периода 30.09.2012 г. – 31.01.2013 г., на
основание решение № Ц-033/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ищецът заплатил на ответника, въз основа на издадени на последно число от съответния месец
фактури цена за достъп в общ размер от 203810,58 лева. С отмяната на решението
на ДКЕВР, която отмяна имала обратно действие, отпаднало основанието, на което
сумата била заплатена на ответника и затова същата подлежала на връщане. До
ответника е била изпратена покана за доброволно изпълнение, с която му
бил предоставен седемдневен срок от получаването ѝ -
10.07.2013 г. за връщане на платената сума, но след изтичането на срока на 19.07.2013 г., включително и към предявяването на исковата молба, изпълнение
не последвало. С поканата ответникът изпаднал в забава и в негова тежест
възникнало и задължение да престира и обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода 29.09.2014 г. – 28.09.2017 г. в
размер на 59654,33 лева, което задължение също не било изпълнено. При тези
твърдения, претендира постановяването на съдебно решение, с което предявените осъдителни искове да бъдат уважени.
В срока за отговор на исковата молба по чл.
367 ГПК, „Ч.Р.Б.” АД оспорва
предявения главен иск като недопустим.
Съществуването на договорна връзка и нормативно предвидено основание за
заплащане на услугата достъп до разпределителната мрежа изключвали възможността
да се претендира вземане за неоснователно обогатяване, а от друга страна, ако
източник на задължението бил административен акт – решението на ДКЕВР, то
последиците от изпълнението му при неговата отмяна следвало да се уреждат в
производство по чл.1 ЗОДОВ.
Възраженията са неоснователни. Процесуалната
допустимост на предявения иск се извежда от фактическите твърдения на ищеца да
е извършил престация в рамките на договорно правоотношение, като задължението
за осъществяването й, негов елемент, е отпаднало с обратна сила. Това е
достатъчно за наличието на правен интерес от провеждане на иск за изравняване
на неоснователно обогатяване. Спорът не е подсъден на административен съд, тъй
като отношенията между страните са такива на равнопоставеност, като никоя от
тях не осъществява властнически правомощия спрямо другата. В случая не се търси
реализиране на отговорността на държавата за издадения незаконосъобразен
административен акт, а се претендира отстраняване на неоснователното
обогатяване в резултат на изпълнението му в отношенията между търговци.
По същество счита исковете за неоснователени. Признава съществуването на
правоотношение между страните, възникнало от сключен договор за предоставяне
достъп до разпределителната мрежа. Сумите, заплатени от ищеца били с основание
достъп до електроразпределителната мрежа, който достъп не било уговорено да е
безвъзмезден. Затова ищецът дължи заплащане на предоставената му от ответника
услуга за достъп и същата е съществен елемент от облигационната връзка между
страните. За процесния период услугата била предоставяна, затова получаването
на сумата не е без правно основание. Напротив. Уважаването на иска би довело до
неоснователното обогатяване на ищеца, който ще е ползвал материално благо на
ответника без насрещна престация.
Цената за достъп било възможно да бъде и договорна такава, а не
единствено установена от административния орган - КЕВР,
съответно нормативната уредба по отношение начина на формиране на цената била
диспозитивна. Получените суми били получени на
правно основание – сключения между страните договор и не подлежали на връщане.
В отговора се сочат доводи, черпени от съдебни решения, които нямат отношение
към повдигнатия правен спор. По отношение на начисления ДДС счита, че ищецът е
ползвал данъчен кредит, поради което сумата 33968,43 лева не е такава, с която
имуществото му се е намалило.
Неоснователността на главния иск обуславяла основателност
и на предявения акцесорен иск за мораторно обезщетение. Предявява възражение за
изтекла по отношение на вземанията 3-годишна погасителна давност.
В допълнителна искова молба ищецът поддържа
изложените факти и обосновава обратното действие на отмяната на решението на
ДКЕВР, съответно задължителния характер на съдебното решение, с което тя е
извършена. Счита, че нормативната уредба създава задължение само за сключване
на договори за достъп, но от същата не произтича задължение производителите да
заплащат цена за такъв. За да се породи такова е необходимо да е
предоставена услугата достъп и за същата да е налице известна, т. е. определена
по волята на страните и по размер цена, каквато не е налице.
В допълнителния отговор ответното дружество
поддържа доводите си, че е предоставяло
услугата, която е в рамките на сделка, сключена между търговци, и няма как тази
услуга да е била безвъзмездна.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства, намира за установено следното:
Страните не спорят и с определение от 22.12.2017 г. за безспорни
и ненуждаещи се от доказване в отношенията им, са отделени
фактите, че помежду им на 03.07.2012 г. е сключен договор за използване на
разпределителната мрежа от производител № **********, като в периода 30.09.2012
г. – 31.01.2013 г. „Ч.Р.Б.” АД е издало на ищеца 5 данъчни фактури на обща
стойност 203810,58 лева с ДДС, които са заплатени от ищеца.
Съгласно чл. 24 от сключения между страните договор за
използване на разпределителната мрежа от производител №**********/03.07.2012 г., ищецът дължал да заплаща на разпределителното
предприятие за извършения пренос през електроразпределителната мрежа на
произведената/потребена електрическа енергия цена, утвърдена от ДКЕВР
(наименование на органа към сключване на договора).
Страните не спорят, че с
решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, са определени, считано от 18.09.2012 г.
временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителна мрежа на „Ч.Р.Б.”
АД, въз основа на които цени били издадени процесните
фактури. Страните не спорят и че с решение по адм. дело №3617/2013 г. на ВАС,
ІV отделение, влязло в сила на 25.06.2013 г., решението на регулаторния орган
по раздел ІІІ, т. 12 - за фотоволтаични централи, чиито
преференциални цени са определени с решение № Ц-18/20.06.2011 г., с инсталирана мощност над 200 кWp, е отменено.
В писмо на ответника е
признат фактът, че ищецът „Е.Е.Б.“ АД отправил до него
искане, вх. № DOC 8164/10.07.2013 г. да върне фактурираната
и заплатената въз основа на отмененото решение цена за достъп. Поканата на
ищеца не е ангажирана като доказателство в настоящото производство.
Други
доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
Относно иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Основателността на предявения осъдителен иск
се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало
между страните правоотношение по
договор за използване на разпределителната мрежа от производител, извършване на
престация от страна на ищеца на сума в размер на 203810,58 лева и получаването
й от ответника, отпадане с обратно действие на основанието за дължимост на
престацията.
В настоящото
производство спорът между страните е концентриран върху правните последици на
отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР и дали тази отмяна обуславя отпадане
на основанието, на което са престирани сумите по процесните 5 фактури, в който
случай би се породило задължение в тежест на ответника за тяхното връщане.
Отговор на така
поставените въпроси е даден с постановените по реда на чл.290 ГПК решение
№212/23.12.2015 г. по т. д. № 2956 по описа за 2014 г. на І ТО, решение №155/11.01.2016 г. по т. д. № 2611 по описа за 2014 г. на ІІ ТО и решение №157/11.01.2016 г. по т. д. № 3018 по описа за 2014 г. на ІІ ТО, които макар след измененията на ГПК, ДВ, бр.
86/2017 г. да не съставляват задължителна практика за съдилищата, следва да
бъдат съобразени, тъй като са израз на унифицираното разбиране на ВКС по
въпроса, предмет на настоящия спор. С посочените решения е дадено разрешение на
съществения правен въпрос относно действието на отмяната на едминистративния
акт, като елемент от смесения фактически състав, пораждащ задължението на ищеца
за престиране на цена за достъп, поради което тази практика е относима и
настоящият състав е длъжен да я съобрази, включително с оглед становището на
ВКС, не е необходимо разглеждане на доводите на ответника, тъй като правният
извод не може да бъде променен.
В посочените
решения е прието, че съобразно чл. 21, ал.1, т. 8 ЗЕ вр. чл. 30, ал.1, т.13 и § 197, ал.1 ПЗР на ЗЕ, в
правомощията на ДКЕВР е да осъществява регулаторна дейност по отношение на
цените в случаите, предвидени в ЗЕ. Тези предвидени в закона случаи са
изчерпателно посочените в чл. 30 ЗЕ, между които е и подлежащата на регулиране
от ДКЕВР цена за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи -
чл. 30, ал.1, т.13 ЗЕ в относимата му редакция (ДВ бр.54/2012 г. в сила от 17.07.2012 г.). Такава е и временната цена по чл. 32,
ал.4 ЗЕ вр. чл. 30, ал.1, т.13 ЗЕ, определена с издаденото от ДКЕВР решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г., отменено с влязъл на 25.06.2013 г. в сила съдебен акт.
Съгласно
чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие
спрямо всички лица, независимо дали те са участвали в съдебното производство по
оспорване на акта. В случая съдебното производство е
образувано именно по жалба на ищеца „Е.Е.Б.“ АД. С разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК е предвидено действие
занапред само на съдебно решение, с което се отменя подзаконов нормативен акт.
Процесното решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на ДКЕВР няма такъв характер и по
аргумент за противното от чл. 195, ал. 1 АПК, влезлият в сила съдебен акт за
отмяната му като индивидуален административен акт, има обратно действие и отменя и последиците от решението на
ДКЕВР.
С разпоредбата на чл. 32, ал.4 ЗЕ регулаторният орган е оправомощен
да вземе подходящи мерки за компенсация, но логическото й тълкуване налага
извода, че това правомощие е предоставено при отклонение на окончателните цени
за достъп от прилаганите на законово основание до този момент временни цени -
влязло в сила решение за тяхното определяне. При отмяна на решението на ДКЕВР, с оглед действието на отмяната във времето, следва да се счита, че временни цени
за достъп не са били определяни, а плащането им – за лишено от основание, което
изключва законовата възможност за енергийния регулатор да приема компенсаторни
мерки по чл. 32, ал. 4 ЗЕ.
По
изложените съображения отговорът на поставения правен въпрос, който се дава от
ВКС е в следния смисъл: Влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален
административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на
ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. Регулаторният
орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на
окончателните цени за достъп, пренос и Р.от временните цени, но не и при
съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били
определени.
Действително,
разпоредбите на чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и
§ 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. предвиждат задължение за сключване на договор за
достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество
услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР - чл. 30, ал.
1, т. 13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган цена за достъп става част от
същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо
на договорно основание. Този елемент (клауза) от съдържанието на правната връзка обаче
не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително
административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие
на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената,
като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от подобен вид.
В случая,
правоотношението между страните за релевантния период, се основава на формален
(писмен) договор, в който изрично е предвидено, че обемът на задължението на
производителя да заплаща цена за достъп до електропреносната мрежа, се определя
от ДКЕВР (наименование към сключването на договора). Следователно задължението на производителите на
електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на
електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ
частноправен елемент - сключен договор за достъп и административноправен - решение на
ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази
законова уредба,
липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за
начисляване на ищеца „Е.Е.Б.“ АД на цена за
достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне
съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника.
От
друга страна, за
процесната "цена за достъп" не могат да се приложат критериите по чл.
326, ал. 2 ТЗ, тъй като на територията, на която ответникът осъществява
дейността си, липсва друг оператор на разпределителна мрежа, за да се определи
обичайната цена за тази услуга. Електроразпределителните дружества,
каквото е и ответникът, представляват естествени монополи на
съответния регионален пазар, не съществува правна възможност за свободно
договаряне на цените при пазарни условия за осъществяваната от тях специфична
дейност в отрасъл „Енергетика”, както ответникът
твърди. Затова определянето на цените за предоставяне на услугите
„достъп” до електроразпределителната мрежа и „пренос” на произведена от
възобновяеми източници електрическа енергия по същата, представлява изключително правомощие на регулаторния колективен
административен орган ДКЕВР (сега КЕВР).
Задължението на ищеца, с предмет заплащане
на цена за достъп, възникнало с издаването на решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на
ДКЕВР (съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ) е отпаднало с влизане в сила на 25.06.2013 г. на решение № 3617/14.03.2013 г. по адм. дело № 12401/2012 г. на
тричленен състав на ВАС, с което решението на ДКЕВР
за определяне на временни цени за достъп по чл. 32, ал. 4 ЗЕ, е отменено.
За
ответното дружество липсва оснавание да задържи получената престация и в
приложение на общата забрана на неоснователното обогатяване, в правната му
сфера е породено задължение за нейното връщане, което обуславя извод за
основателност на предявения иск.
Необходимо
е да се посочи, че ответникът дължи връщане на полученото, а фактурираната цена
е получена с начислен върху нея ДДС – така определение № 103/25.02.2014 г. по т. д. №
2852/2013 г. на ІІ ТО на ВКС, като не се поставя въпросът
дали е налице обедняване на ищеца и обогатяване на ответника, тъй като
основанието на иска е чл. 55, ал. 1 ЗЗД, уреждащ т. нар. преки кондикции, при
които на връщане подлежи полученото, без значение как се е отразило в правната
сфера на страните имущественото разместване, което е от значение само в
хипотезата на чл. 59 ЗЗД.
При извод за основателност на главния иск съдът
следва да разгледа евентуалното възражение на ответника предявеното вземане да
е погасено по давност. Възражението е неоснователно. Вземането за връщане на
дадено на отпаднало право основание се погасява с общата 5-годишна давност, тъй
като същото се основава на извъндоговорен източник (неоснователно обогатяване),
без значение, че извършените преки престации от „Е.Е.Б.“ АД в полза на ответника
имат периодичен характер и по отношение на същите би била приложима кратката
давност. В решение № 231 от 13.02.2013 г. по т. д. № 1268/2011 г., Т. К., ІІ Т.
О. на ВКС, решение № 441 от 22.11.2013 г. по гр. д. № 1614/2013 г., Г. К., ІV
Г. О. на ВКС, решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г., Г. К.,
ІІІ Г. О. на ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 ГПК, е разяснено, че
вземането за връщане на престация в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД
възниква от отпадане на правното основание за получаване на сумата, но при
всички положения най-рано от извършване на престацията. В случая, отпадането на
основанието е с обратна сила, т. е. от решението на енергийния регулатор, което
е отменено със съдебно решение и отмяната е произвела обратно действие, т. е.
от 14.09.2012 г.. Естествено няма как вземането за връщане да е възникнало
преди извършване на самата престация, затова следва да се приеме, че давността
е започнала да тече от даването, което е осъществено най-рано на 30.09.2012 г.,
когато е издадена първата от процесните фактури. От този момент до
предявяването на исковата молба на 28.09.2017 г. обективно не е изтекъл период
от 5 години и давността за главницата не е изтекла. Същата е дължима и обосновава основателност на
иска за присъждането й.
Акцесорният характер на претенцията за заплащане на
обезщетение за забава върху главницата от 203810,58 лева в размер на законната
лихва, от предявяване на иска – 28.09.2017 г. до окончателното й погасяване,
обуславя и нейната основателност.
По отношение на
акцесорния иск, с правна квалификация чл.86, ал.1 ЗЗД
Вземането за законна лихва възниква от
фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила
негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е
обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява.
Вземането за лихва е акцесорно, но има известна самостоятелност спрямо
главното, като провопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение –
липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение.
В случая, съдът прие дължимост на главното
вземане, като ответникът не оспорва факта, че не е погасил същото, т.е. налице
е и неизпълнение. Вземането за връщане на пряка престация при
отпадане на основанието за получаването й възниква без срок и за да изпадне
длъжника в забава, а последната обуславя възникването на акцесорно задължение
за заплащане на мораторно обезщетение, е необходимо същият да бъде поканен.
В конкретния случай, ответникът е поканен да
изпълни задължението си, с покана, получена по негово признание на
10.07.2013 г., с която „Ч.Р.Б.” АД е поставено
в забава по отношение на главното задължение. Не се установява с поканата да е даден срок за изпълнение, макар ищецът
да твърди такъв да е бил определен. Конкретният момент на изпадане в забава не
е релевантен за настоящия спор, тъй като кредиторът на акцесорното вземане го
претендира за период от 3 години назад от предявяване на исковата молба - 29.09.2014
г. – 28.09.2017 г., като при всички положения, независимо даден ли е
срок за изпълнение или не с поканата от 10.07.2013 г., този срок към 29.09.2014
г. би бил изтекъл, още повече, че ответникът не излага твърдения за обратното.
Размерът на
законната лихва е нормативно определен, на основание чл. 86 ал. 2 ЗЗД -
основният лихвен процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10
пункта (Постановление № 100 от
29 май
Възражението
вземането за мораторно обезщетение да е погасено по давност, е неоснователно,
тъй като същото се претендира за период от 3 години преди предявяването на
исковата молба, за който давността не е изтекла.
С оглед изхода на спора, право на присъждане
на разноските за производството, на основание чл.78, ал.1 ГПК, се поражда за ищеца, който релевира такава претенция, без да представя списък по чл. 80 ГПК, но доказва
извършени разноски в размер на 18038,60 лева, от които 10538,60 лева – внесена
държавна такса и 7500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
договор за правна защита и съдействие, сключен на 10.10.2017 г. с адв. П.Р.,
които следва да се възложат в тежест на ответника.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Ч.РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ Б.” АД, ЕИК ********,
със седалище *** и адрес на управление ***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на „Е.Е.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище:*** и адрес на управление:***, на основание чл. 55,
ал. 1, предл. 3
ЗЗД, сумата 203810,58 лева (двеста и три
хиляди осемстотин и десет лева и петдесет и осем стотинки) – получена за периода
30.09.2012
г. – 31.01.2013 г.
на отпаднало основание – определена с отменено Решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР временна цена за достъп до
електроразпределителната мрежа, заедно със законната лихва за забава върху нея от
предявяване на исковата молба – 28.09.2017 г. до окончателното й погасяване, на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 59654,33 лева (петдесет и девет хиляди шестстотин петдесет и четири лева и тридесет
и три стотинки) - обезщетение за забава върху главницата за периода 29.09.2014
г. – 27.09.2017 г., както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 18038,60 лева (осемнадесет хиляди тридесет и
осем лева и шестдесет стотинки) – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: