№..241
гр. С, 25.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20231110138469 по
описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
„Банка ДСК“ АД е предявило срещу Т. Л. Б. обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска да се признае за установено, че
ответницата дължи следните суми, дължими по сключения между страните Договор за
издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от
25.02.2019 г., а именно: 2 981,59 лева - главница, заедно със законна лихва върху главницата,
считано от 13.01.2023 г. до окончателно изплащане на вземането, 1390,06 лева - договорна
възнаградителна лихва, начислена за периода от 20.07.2019 г. до 25.02.2022 г. вкл. 259,83
лева - мораторна лихва за периода от 26.02.2022 г. до 09.01.2023 г. и 138,71 лева - заемни
такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по частно гр.д. №
9478/2023 г. на СРС, 151 състав.
Ищецът твърди, че с ответницата са сключили договор за издаване и обслужване на
кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 25.02.2019 г., по силата на който
ищецът е предоставил на ответницата сума в размер на 3 000 лв., като кредитът е бил усвоен
по сметката на ответницата на 26.02.2019 г. Посочва, че ответницата е следвало да погасява
разрешения й кредитен лимит с минимални вноски за револвиране, дължими до 20-то число
на всеки месец, но не е изпълнила това задължение за 6 броя месечни суми с падежи от
20.08.2019 г. до 20.01.2020 г. в общ размер от 537, 12 лв. Поддържа, че крайният падеж на
задълженията по процесния договор е настъпил на 26.02.2022 г., към която дата ответницата
е имала натрупани претендираните задължения за главница и възнаградителна лихва.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата, с който оспорва предявения
иск. Прави възражение за местна неподсъдност на делото. Твърди, че претендираните от
ищеца вземания не са изискуеми. Моли за отхвърлянето на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
За основателността на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ ищецът следва
да докаже следните факти: сключен между страните договор за издаване и обслужване на
1
кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица на 25.02.2019 г. по силата на който
на ответницата е предоставена карта с лимит 3000 лв., а за ответницата е възникнало
задължение за погасяване на кредита, заедно с възнаградителна лихва в претендирания
размер за посочения период и заемни такси, вкл. техният размер, както и настъпила
изискуемост на претендираните вземания.
Основателността на исковата претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се обосновава с
кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти): 1. наличие на
главно задължение; 2. ответникът да е изпаднал в забава, респ. падежът на задължението за
заплащане на претендираните суми по главния иск; 3. периода на забавата; 4. размерът на
обезщетението за забавено изпълнение. В тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване наличието на тези предпоставки. Ответникът разполага с
възможност да проведе насрещно доказване по тези факти. В тежест на ответника е да
установи, че е погасил главния дълг на падежа.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ
кредит за физически лица, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Т. Л. Б. на 25.02.2019 г. с
кредитен лимит от 3000 лв. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора кредитът се олихвява с
променлив лихвен процент от 17, 95 %, а съобразно ал. 5 за месечна падежна дата се
определя всяко 20-то число на месеца. В чл. 24, ал. 1 от Общите условия към договора за
кредит е посочено, че клиентът е длъжен ежемесечно, в рамките на определен в тях срок
след падежната дата да заплаща минимална сума за револвиране.
Съгласно приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка
по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно,
кредитният лимит е бил усвоен в периода от 18.03.2019 г. до 21.03.2019 г. чрез няколко
тегления и парични трансфери в общ размер от 3008, 10 лв. Вещото лице е посочило, че на
20.01.2020 г. е било преустановено ползването на кредитната карта, като до тази дата са били
усвоени общо суми в размер на 3805, 83 лв. По кредита са били направени две вноски в общ
размер от 421, 34 лв., от които 61, 91 лв. са били внесени на 26.03.2019 г. и 359, 43 лв. – на
09.08.2019 г. Всички вноски с падежи от 20.08.2019 г. до 20.01.2020 г. (преустановяване на
ползването) са в просрочие. След съобразяване на направените две плащания и съобразно
уточнението, направено от вещото лице в откритото съдебно заседание на 02.10.2024 г., е
останала неплатена главница в размер на 2981, 59 лв. В заключението е посочено още, че за
периода от 25.02.2019 г. до 20.01.2020 г. са били начислени възнаградителни лихви в общ
размер от 442, 02 лв., от които 177, 83 лв. са били погасени с извършените плащания, т.е.
остатъкът се равнява на 264, 19 лв. За последващия период от 20.01.2020 г. до 26.02.2022 г.
общият размер на възнаградителната лихва е 1122, 89 лв. Така, общият размер на дължимата
възнаградителна лихва за целия период на договора е 1387, 08 лв. В заключението е
посочено още, че обезщетението за забава върху неплатената главница в размер на законната
лихва се равнява на 262, 81 лв., а размерът на таксите по заема е 138, 71 лв. След датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение няма данни за извършени
плащания.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит – 25.02.2019 г.,
приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. От
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че банката
е предоставила на ответника уговорения кредитен лимит. Между страните не се спори, че
срокът на договора е бил тригодишен, както е посочено и в отговора на исковата молба.
Този срок е изтекъл на 25.02.2022 г. същият съгласно чл. 25, ал. 3 и чл. 86, ал. 1 от общите
условия съвпада със срока на валидност на картата. Ответникът е направил възражение за
липса на обявяване на предсрочна изискуемост по договора, като следва да се посочи, че
2
ищецът не се позовава на такава, а единствено на изтичане срока на договора, който е
тригодишен и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение е бил изтекъл. Неоснователно е позоваването от страна на ответника на чл. 86,
ал. 2 от общите условия, съгласно който след изтичане на първоначалния срок се издава нова
карта и действието на договора се подновява автоматично за нов период, равен на срока на
валидност на новата карта. Това е така, ако никоя от страните не го прекрати на някое от
основанията, посочени в общите условия. В разглеждания случай, видно и от заключението
на вещото лице, ползването на картата е било преустановено на 20.01.2020 г. след
неплащане на 6 месечни минимални суми за револвиране. Ето защо, съдът приема, че
действието на процесния договор за кредит не е било автоматично подновено след изтичане
на първоначалния тригодишен срок.
По делото се установи, че ответницата е усвоила уговорената сума по процесния
договор за кредит, като е извършила две плащания, с които е погасила частично дължимата
главница. Непогасеният остатък се равнява на 2981, 59 лв., колкото е и предявената от
ищеца претенция, поради което искът за главница следва да бъде изцяло уважен.
В договора за кредит изрично е уговорено, че ответницата дължи възнаградителна
лихва, както и нейният размер в проценти, като от заключението на вещото лице се
установи, че след съобразяване на извършените частични плащания е останал непогасен
размер на възнаградителната лихва от 1387, 08 лв., до който размер следва да бъде уважен
предявеният иск и отхвърлен за разликата над 1387, 08 лв. до пълния предявен размер от
1390, 06 лв.
С оглед установения непогасен размер на главницата основателна е и претенцията за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за сумата от 259, 83 лв.,
като с оглед диспозитивното начало искът следва да бъде уважен в предявения размер.
Предвид заключението на вещото лице, следва да бъде уважена и претенцията за заемни
такси в размер на 138, 71 лв.
По разноските:
При този изход на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените в
производството разноски, съразмерно на уважената част от предявените искове, а именно
145, 31 лв. за заповедното производство от общо 145, 40 лв. (от които 95, 40 лв. държавна
такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение) и 679, 03 лв. за исковото производство от
общо 679, 46 лв. (от които 179, 46 лв. държавна такса, 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение и 400 лв. депозит за вещо лице).
С отговора на исковата молба ответникът е представил списък на разноските и договор
за правна защита и съдействие, съгласно които е осъществил адвокатската защита безплатно
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като претендира адвокатско възнаграждение за
исковото производство. С оглед частичното отхвърляне на претенцията за възнаградителна
лихва в полза на адв. Б. следва на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 0, 49 лв. от общо
дължимите 777, 02 лв. Съдът намира, че на процесуалния представител се дължи този
размер на възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по
следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава
принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните
разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива
2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
3
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки, с провеждане на едно открито съдебно заседание, в което адвокатът не се
е явил, не е подал никакви съдебни книжа освен отговора на исковата молба, нито е изготвил
писмена защита. Отделно от това макар и да са налице няколко претенции, същите имат един
общ правопораждащ юридически факт, а именно договора за кредит. В конкретния случай от
страна на адвоката не се изисква специфична защита, която да е обусловена от обективното
съединяване на искове, следваща му отделно възнаграждение за всеки иск, доколкото същите
произтичат от един интерес, поради което съдът намира, че не му се дължи отделно
възнаграждение по всеки от предявените искове.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Банка ДСК“ АД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „М“ №.., установителни искове по реда на чл. 422
ГПК, че Т. Л. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. М, бул. „Т М“ № №..., дължи на „Банка ДСК“
АД, ЕИК ..., на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
следните суми: 2 981, 59 лв., представляваща главница по договор за издаване и обслужване
на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 25.02.2019 г., ведно със законна
лихва върху главницата, считано от 13.01.2023 г. до окончателно изплащане на вземането,
1387, 08 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от
20.07.2019 г. до 25.02.2022 г., 259,83 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 26.02.2022 г. до 09.01.2023 г. и 138,71 лв., представляваща
заемни такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по частно
гр.д. № 9478/2023 г. на СРС, 151 състав, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за възнаградителна
лихва за разликата над 1387, 08 лв. до пълния предявен размер от 1390, 06 лв.
ОСЪЖДА Т. Л. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. М, бул. „Т М“ № №..., ДА ЗАПЛАТИ
на „Банка ДСК“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „М“ №.., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 145, 31 лв. разноски за заповедното производство и
4
сумата от 679, 03 лв. разноски за исковото производство, съразмерно с уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С, ул.
„М“ №.., да заплати на Р. В. Б., при АК – М, БУЛСТАТ **********, с адрес: гр. Л, ул. „Г. М“
№ 9, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 0, 49 лв.,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5