Р Е Ш Е Н И Е
22.06.2020 г. гр. Пазарджик
Пазарджишкият районен съд, 16-ти
граждански състав, в открито заседание на двадесет и втори май 2020 г., в
състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
при секретаря: ИВАНКА ПАНЧЕВА
разгледа гражданско дело № 2251/2018 г. по описа на съда.
Производството
е образувано по искова молба, подадена от И.Г. *** срещу “Еко Агро Дар” ООД –
с. Щ., общ. Лесичово, за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата
общо 29000 лв., представляваща неустойка в размер цената на произведен от ищеца
разсад на домати, поръчан от ответното дружество, който то без основание
отказало да получи и да заплати, заедно със законната лихва от предявяването на
иска.
Предявените
искове са с правно основание чл. 92 от ЗЗД.
В
исковата молба се твърди, че на 10.01.2016 г. между страните по делото бил
сключен договор, с който ищецът се задължил да произведе и достави на
дружеството ответник разсад домати, както следва: 10000 стръка сорт Алка ранно
засаждане, 10000 стръка сорт Миляна средноранно засаждане и 10000 стръка сорт
Елена F1 средноранно засаждане. Общата цена на 10-те хиляди стръка от всеки
сорт била по 14500 лв., а сроковете за предаване на готовия разсад – 15.04.2016
г. за сорт Алка, 15.05.2016 г. за сорт Миляна и 30.05.2016 г. за сорт Елена F1.
Разсадът следвало да се достави на адреса на дружеството в с. Щ., ул. “В.” № 3,
с транспорт на ищеца, а ако дружеството виновно не го приеме и не го заплати,
дължало неустойка в размер цената на отказания разсад. Като гаранция за
плащането на цената били издадени записи на заповед. Ищецът произвел разсада
във фамилната оранжерия в с. М.К.и го доставил съответно на дати 12 април, 13
май и 27 май. При доставката „на уговореното място и по уговореното време“ там
го посрещала управителката на дружеството В.С., която и трите пъти отказала да
приеме доставката с обяснение, че е намерила по-евтин разсад. По настояване на
ищеца отказите били оформени в приемо-предавателен протокол. Въз основа на
записите на заповед били образувани три производства по чл. 417 от ГПК,
последвани от установителни искове по чл. 422 от ГПК. Две от исковите
производства за сорт Алка и сорт Миляна – приключили с отхвърляне на исковете с
мотиви, че записът на заповед не обезпечава вземането за неустойка поради
неизпълнение, а по третото, за сорт Елена F1, аналогичният иск бил уважен.
Предмет на настоящия осъдителен иск е вземането за неустойка по договорите за
доставка на разсад сортове Алка и Миляна.
От името на дружеството ответник
са подадени два отделни писмени отговора чрез различните му управители, всеки
от които може самостоятелно да го представлява, съответно В.С. от една страна и
М.К. и Б.Г., от друга.
В.С. от името на дружеството
заявява, че оспорва иска, като иска унищожаването му поради явно неизгодни
условия. Тя твърди, че към момента на сключването на договорите пазарната цена
на разсада домати е била много по-ниска от тази, при която е сключен договорът
– 1,45 лв. на стрък. Тя като управител е сключила договорите “поради нужда”, но
по-късно е намерила и впоследствие е закупила 45000 стръка разсад на цена 0,10
лв. за стрък, затова и е отказала да приеме доставения разсад на явно неизгодна
цена. Не конкретизира от какво е била породена нуждата от сделка на такава
цена, а сочи само, че след като дружеството е кандидатствало пред ДФ
“Земеделие” по европроект за един милион евро, започнали спорове между
съдружниците и те отказвали разплащане с ищеца.
М.К. и Б.Г. от името на дружеството
изразяват становище, че сключените от В.С. договори са недействителни по
отношение на дружеството, тъй като в дружествения договор се съдържа
ограничение на представителната власт на управителя, вписано и в Търговския
регистър и известно на третите лица съобразно чл. 142, ал. 2, изр. 2 от ТЗ – за
сключване на сделки на стойност над 10000 лв. управителят е трябвало да има
предварително писмено съгласие на общото събрание на съдружниците. Освен това
двамата твърдят, че процесният разсад никога не е бил произвеждан и доставян на
адреса на дружеството, договорите са привидни, а уговорената цена от 1,45 лв. е
нереална изобщо за пазара в България –
става дума за схема за лишаване на дружеството от неговото имущество, в която
участници са както ищецът, така и В.С. във вреда на останалите съдружници, а
действията, целящи да “разкажат играта” на дружеството, не се изчерпват само с
тези договори. Описват се конфликтът между съдружниците, действията с участието
на В.С. във вреда на дружеството и закани, отправени към М.К. и Б.Г. от бившия
съпруг на С., в това число, че ще си имат работа със “силови играчи” като ищеца
и като съпруга или фактическия съжител на друга бивша съдружничка в
дружеството. Излагат се фактически доводи в полза на твърдението за привидност
на договорите и липса на произведен и доставен разсад – дружеството ответник не
е имало нужда от разсада, тъй като никога не е произвеждало домати; двете ниви,
посочени в анкетната карта за регистрация на земеделски производител, които са
собственост на М.К., са неподходящи за отглеждане на домати и никога не са били
засаждани с домати; дружеството няма работници растениевъди и няма извършени
никакви агромероприятия по отглеждане на домати; ищецът не стопанисва така
наречената “фамилна” оранжерия – в представеното пълномощно от неговия брат, за
когото се твърди, че е собственик на оранжерията, няма такова упълномощаване;
адресът на дружеството, на който се твърди, че В.С. е посрещнала Л., е
домашният адрес на М.К. и не е възможно С. да се е намирала там, без домашните
на К. да разберат – в действителност тя е ходила там само на гости и не на тези
дати; няма логика Л. да носи при доставянето на разсада предварително написани
протоколи, а и ако има написан протокол, следва да има и издадена фактура –
липсата и говори за последващо съставяне на всички документи; ищецът изобщо не
е регистриран в ОСЗ, съответно ИА “Сортоизпитване, апробация и семеконтрол”
като земеделски производител или търговец с посадъчен материал, не е декларирал
пред ДФЗ, НАП и други органи извършване на такава дейност. Допълнително сочат
доводи и за симулативност на покупката на разсада на цена 0,10 лв., с която
покупка С. обяснява отказа си от получаване на разсада по договорите. Фактурата
за тази покупка е предадена в счетоводството на дружеството едва през 2017 г. и
тогава е осчетоводена; в нея няма подпис за получател на стоката, което значи,
че тя не е получена реално; сорт Балка F1, какъвто е посочен във фактурата, не
съществува; 45000 стръка не могат да се пренесат на ръце от магазина в гр.
Пазарджик до с. Щ. или дотам, където С. твърди, че го е засадила; продавачът
също не е регистриран в ИА”САС”, а никой земеделски производител, който
кандидатства по европейска програма, не би закупил разсад от несертифициран
производител; фактурата е неотносима към процесните дати, тъй като е издадена
след тях – на 17.05.2016 г.; заявяват, че оспорват “съдържанието, датата и
подписа за издател А.У.” във фактурата; оспорва “съдържанието, датите и подписа
на издател” и на представените по делото фактури за продажба на домати от “Еко
Агро Дар” ООД към трето дружество, ако изобщо бъдат приети по делото, тъй като
са неотносими към спора. Счита, че възражението на С. за унищожаемост на
договорите е фиктивно и формално, като поставя въпросите защо не се сочи каква
е била нуждата, защо С. се е сетила да го прави чак сега и защо не го е
направила и в производствата по чл. 422 от ГПК. Според тези двама представители
на дружеството договорите са нищожни, освен поради привидност, още и поради
противоречие с добрите нрави, липса на основание, липса на съгласие на
дружетвото и поради договаряне от представителя и третото лице във вреда на
представлявания – дружеството (чл. 40 от ЗЗД).
По искане на дружеството ответник
чрез управителите К. и Г. като трето лице помагач на ответната страна е
конституирана В.С., която в това си качество излага същото твърдение, каквото и
като представител на ответника.
В открито заседание и в писмени
защити ищецът и ответникът чрез своите пълномощници поддържат изложеното до
момента.
Ищцовата страна още в хода на
делото при преценката на допустимостта на доказателствата заявява, че единствените
факти от значение за делото са сключването на договора и доставката на разсада,
а доказателствата, искани от ответната страна, не допринасят с нищо за
установяване на релевантните факти и единствено разводняват предмета на
доказване. Ищецът отрича да е имало уговорки между него и В.С. във вреда на
дружеството, а твърденията, че такава уговорка има, според него са израз на
защитна позиция и разиграване на театър от страна на "артистите от
ответното дружество" (не се изключва С.). В писмена защита ищцовата страна
заявява, че са доказани сключването на договора, кадровата и материална
обезпеченост на ищеца да изпълни поетото задължение, както и самият факт на
изпълнението, доставката и впоследствие бракуването на неприетия разсад поради
невъзможност за реализация; факт е и че В.С. както към момента на сключването
на договора, така и към момента на доставката на разсада е представлявала на
законно основание ответника.
В писмената си защита ответната
страна чрез пълномощника, упълномощен от К. и Г., отново излага правните доводи
от отговора, а по отношение на фактите заявява, че събраните доказателства
подкрепят твърденията на ответната страна: разсад на сочените дати не е
доставян в седалището на дружеството, видно от показанията на двама от
свидетелите; "покупката" от страна на С. на по-евтин разсад, с която
тя уж обяснява отказа си, е с дата, по-късна от твърдените дати на доставяне на
разсада, освен това няма данни да еотразена в счетоводството на продавача; няма
достоверни доказателства за реализация на уж произведените домати; оборено е
твърдението, че негодните за отглеждане на домати ниви са били обработени от
свидетеля А.С., който признава, че в действителност не го е правил; доказало се
е, че на тези ниви никога не са били сети домати, и т.н.
По делото са направени твърдения,
становища и искания независимо и поотделно от различни физически лица, които са
управители на дружеството ответник. Някои от фактическите твърдения си
противоречат. Никое от тези искания и твърдения не може да се счита за отменящо
другите – те трябва да се разгледат всяко поотделно, както ако бяха направени
от един и същ представител на ответника. Там, където става дума за
противоречащи си фактически твърдения, следва да се допуснат доказателства за
всички от тях. Колкото до признанието от страна на В.С. за някои от твърденията
на ищеца, в частност за сключването на един несимулативен договор и за
доставката в срок на „напълно нормален“ разсад – то очевидно не може да направи
тези факти безспорни между страните; всъщност самият ГПК в чл. 175 дава
възможност на съда, дори когато няма две противоречащи си изявления на двама
представители, да преценява признанията на факти „с оглед всички обстоятелства
по делото“.
Централният факт по делото са
двата (от общо три) писмени договора с посочена дата 10.01.2016 г., подписани
от ищеца И.Л. като физическо лице и от В.С. като управител на дружеството
ответник. Копия от тях са представени по делото. С тези договори Л. се задължава
да произведе и достави на дружеството разсад домати в количества, в срокове и
по цени, както са описани в исковата молба и в доклада по-горе – общо 20000
броя за цена общо 29000 лв., или при единична цена 1,45 лв. за бройка (стрък).
Ако без основание откаже да приеме доставената стока, дружеството се задължава
да заплати неустойка в размер уговорената цена. Представени са и
приемо-предавателни протоколи със съответните посочени в исковата молба дати –
12.04.2016 г. и 13.05.2016 г., подписани отново от И.Л. и В.С. като
представител на получателя. Текстът на протоколите е напечатан на принтер, с
изключение на подписите и ръкописния текст до подписа на В.С.: „отказвам да
приема стоката“.
Установено е по делото от
заключението на изслушаното вещо лице, че пазарната цена на стрък разсад домати
е около 0,50 лв., т.е. уговорената цена надвишава пазарната около три пъти.
По делото е представена фактура
от 17.05.2016 г. за покупка на 45000 стръка разсад на цена 4500 лв. (по 0,10
лв. за стрък) с купувач „Еко Агро Дар“ ООД с посочена като представител В.С. и
продавач „У. Т 2015“ ЕООД. Това е сделката на по-изгодна цена, за която С.
твърди, че е станала причина да откаже разсада от Л., като според нейните
твърдения уговарянето на продажбата с управителя на „У. Т 2015“ ЕООД е станало
преди издаването на самата фактура, съответно преди доставянето на разсада от Л..
Адресът на управление на
дружеството на ул. „В.“ № 3 в с. Щ. е домашният адрес на М.К. и на неговия син,
който е бил съдружник в дружеството преди баща си. В.С. не разполага с
помещения на този адрес, нейният домашен адрес е в гр. Пазарджик. В с. Щ.
самото дружество притежава други недвижими имоти – стопански дворове, и ползва
под наем ниви.
По данни от показанията на един от разпитаните свидетели – И.П., ищецът се
занимава с производство на „краставици, домати, сега и маруля“. Самият ищец в
исковата си молба също излага твърдения, че неговото семейство, включително той
самият, се занимава с растениевъдство и че той, както и неговият баща, имат
завършено образование в тази област.
Описаните дотук факти, с
изключение на посочения установен от свидетел факт, се установяват с писмени
доказателства и заключение на вещо лице. Оспорването на подписа на издател на
фактурата от „У. Т 2015“ЕООД, заявено от ответника, не е доказано и няма
причина за съмнение, че подписът е на управителя А.У.; колкото до датата и
съдържанието (удостоверяването на извършена сделка) на фактурата, която е
частен свидетелстващ документ – те не обвързват страните и съда да ги приеме за
верни и не е необходимо откриване на нарчно производство за оспорването им, а
удостовереното в тях се преценява на общо основание заедно с всички други данни
по делото.
Едни договори като процесните
представляват търговски сделки за дружеството и унищожаване поради крайна нужда
и явно неизгодни условия е недопустимо за тях. Чл. 297 от ТЗ забранява да се
унищожава на това основание „търговска сделка, сключена между търговци“.
Настоящата сделка не е сключена между двама търговци, а между търговец и
физическо лице без търговско качество, т.е. буквално не отговаря на условието
„сделка, сключена между търговци“, но смисълът на текста е, че търговец, който
е страна по търговска сделка, не може да се позовава на крайна нужда, за
разлика от нетърговец, който също може да бъде страна по търговска сделка. По
това тълкуване няма съмнение в теорията и практиката, още повече, че е
нелогично търговец да се ползва с по-силна защита срещу нетърговец, отколкото
срещу друг търговец. Всъщност В.С. не е и положила голямо усилие да обоснове
приложимост на такова възражение, дори не е посочила факт, от който произтича
крайната нужда.
Възраженията за недействителност
на договорите поради противоречие с добрите нрави, липса на съгласие и
нарушаване на чл. 142, ал. 2 от ГПК са неоснователни. Към момента на
сключването на договорите, а и все още, В.С. е била един от тримата управители
на дружеството, които са можели да представляват дружеството заедно и
поотделно, т.е. тя е можела да извършва сделки от името на дружеството и сама –
съгласие е налице. Условието за предварително писмено съгласие на съдружниците
за сключването на сделки на стойност над 10000 лв. не може да се противопостави
на трети лица, т.е. няма действие извън вътрешните отношения на съдружниците и
управителя, независимо дали е вписано в ТР. Чл. 142, ал. 2 от ТЗ, на който се
позовава ответникът, гласи следното: „(...) При няколко управители всеки един
от тях може да действува самостоятелно освен ако дружественият договор
предвижда друго. Други ограничения на представителната власт на управителя
нямат действие по отношение на трети лица“. В теорията и практиката има
известен спор какви са границите на това „друго“, но във всички случаи става
дума за „друго“ на плоскостта на представляване заедно или поотделно, а не за
възможност за поставяне на други ограничения на представителната власт на
управителя, например изискване за различни съгласия от други органи или
изпълнение на някакви условия. Спорно е дали е допустимо дружественият договор
да предвижда представляване само заедно за едни видове сделки (например за
такива на стойност над 10000 лв.) и възможност за представителство и поотделно
– при други видове сделки, за едно и също дружество и едни и същи управители,
но няма съмнение, че условия като това, да се вземе съгласието на съдружниците,
решение на общото събрание и пр. спадат към ограниченията на представителната
власт на управителя, които не са противопоставими на трети лица, при това без
значение дали те са добросъвестни: законът не съдържа изискване за
добросъвестност на третото лице. От съдържанието, начина на сключване и т.н. на
сделката не следва и противоречие с добрите нрави само по себе си – не
противоречи на добрите нрави търговско дружество да възложи на физическо лице
да отгледа и да му предаде разсад за домати. Завишената цена също не води
непременно до извод за противоречие с добрите нрави, доколкото цените са въпрос
на свободно договаряне, а едно търговско дружество, при това с дейност в сходна
област, би следвало да е наясно с цените на пазара.
Ответникът прави още две
възражения за недействителност на договорите от 10.01.2016 г. – нищожност
поради привидност (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД) и висящата недействителност по чл. 40
от ЗЗД при споразумяване на представителя и третото лице контрахент във вреда
на представлявания.
Тъй като В.С. е управител на
дружеството и има право да го представлява и еднолично, нейните изявления в
договора и приемо-предавателния протокол са изявления на самото дружество. Това
означава, че за доказването на тяхната симулативност важи забраната за
свидетелски показания на чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК. При това положение
вариантите за доказване на симулативност са два. Единият е тя да е доказана при
условията на пълно доказване само с останалите данни и доказателства по делото,
без свидетелските показания, т.е. само с тези други доказателства да е напълно
установена неверността на удостоверяването за доставка на разсада и намерението
на С. и Л. при сключването на сделката да не се пораждат нейните последици в
действителност. Вторият вариант е по делото да е налице изявление на другата страна,
т.е на И.Л., в частен документ или в документ, отразяващ негово изявление пред
държавен орган, което води до извод за вероятност на симулацията (чл. 165 от ГПК) – т.нар. начало на писмено доказателство, което би открило възможност за
преценка и на свидетелските показания.
По делото не са налице никакви
други изявления на Л. освен самите договори и протоколи, исковата молба и
другите негови молби и заверки на доказателства по делото и копие от един
сигнал до прокуратурата, в който той твърди, че свидетелят А.С. е излъгал в
показанията си по настоящото дело. В тези негови изявления няма нищо, което да
наведе на мисъл за вероятна симулация. Единственото несъответствие в тях е
твърдението в исковата молба за извършена доставка на „уговореното място“ в с. Щ.
- на ул. „В.“ № 3. Ясно е, че не е възможно на този адрес той да е бил
посрещнат от В.С., при положение, че е установено с писмени доказателства, а и
не е спорно, че това е домашният адрес на М.К., и К. или неговите домашни биха
били тези, които посрещат на този адрес. Това несъответствие обаче не е
достатъчно, за да направи вероятно твърдението за симулация – то може да се
обясни с обикновена грешка, тъй като дружеството има както собствени имоти в селото,
до които В.С. има достъп, така и регистриран адрес на управление на ул. „В.“ №
3, и страничен човек би могъл да помисли, че това е адресът на стопанските
дворове.
Останалите събрани по делото
доказателства извън свидетелските показания също не са достатъчни за пълно
доказване на симулацията. Наистина е нетипично поведението на С. – сключване на
сделка на трикратно завишена цена и отказ да се възползва от нея, и една
симулативна уговорка би могла да го обясни, но такава уговорка с насрещната
страна не може да се приеме за доказана само въз основа на това поведение.
Така възраженията за симулация
следва да се приемат за недоказани.
По друг начин стоят нещата с
недействителността по чл. 40 от ЗЗД. Спорно е в практиката, а и в теорията, дали
чл. 40 е приложим към органното представителство на юридически лица. Някои от
доводите за неговата неприложимост са свързани със съображения, аналогични на
тези в т. 2
на ТР 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС – волята на управителя е воля на самото
юридическо лице, друга воля то няма и няма как да има противоречие между нея и
действията на управителя; други изхождат от нуждата от стабилност на търговския
оборот и от възможността да се търси отговорност от управителя по реда на чл.
145 от ТЗ, която според това становище е достатъчна гаранция за интересите на
дружеството. Доводите за приложимост на чл. 40 на общо основание към органното
представителство пък са свързани с това, че органното представителство е също
вид представителство и нищо не го изключва от приложното поле на общия текст на
ЗЗД, а чл. 145 от ТЗ е само допълнителен начин за търсене на отговорност на
управителя при сделки, които иначе не са недействителни. Най-новото по време
към настоящия момент решение на ВКС - № 178 от 12.03.2020 г. по дело 1991/2018
г. на ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 от ЗЗД, в мотивите си дава
положителен отговор на въпроса, във връзка с който е допуснато касационно
обжалване: „Приложима ли е разпоредбата на чл. 40 ЗЗД към договори, сключени от
дружество с ограничена отговорност чрез управителя му?“. ВКС е приел, че тази
разпоредба е поначало приложима на осн. чл. 288 от ТЗ, макар в конкретния
случай да е счел, че не е налице хипотезата ѝ. Съдът по настоящото дело при
решаването на въпроса за възражението по чл. 40 от ЗЗД следва да се съобрази с
даденото от ВКС разрешение в това най-ново по време решение. Няма съмнение, че
от действията на управителката В.С. при сключването на договора би настъпила
вреда за дружеството – достатъчно основание за такъв извод е покупката на
разсад на трикратно завишена цена спрямо пазарната, без да има никаква
конкретна причина за спешност или данни за невъзможност да се намери разсад на
пазарната цена, при това без изобщо да се изследва от съда въпросът нужни ли са
били тези количества разсад на дружеството, произвеждало ли е то някога домати
и пр., като ако разсадът е ненужен, вредата би била още по-голяма. За да се
направи извод дали е налице „договаряне във вреда“ на представляваното
дружество, следва да се прецени дали и другата страна по договора – в случая И.Л.,
е имала съзнание за увреждането на имуществото на представлявания. В конкретния
случай казаното за вредата важи напълно и за него – не е възможно едно лице,
което се занимава със земеделско производство и произвежда домати и разсад за
домати, да не знае каква е пазарната цена на разсада и да не е ясно и за него,
че тази покупка на големи количества на три пъти по-висока цена би нанесла
вреда на имуществото на представляваното дружество в размер хиляди левове.
Налице е договаряне между законния представител на дружеството и ищеца във
вреда на представлявания – дружеството, и сключените договори са недействителни
на основание чл. 40 от ЗЗД, като дружеството не ги е потвърдило, напротив,
позовава се на тяхната недействителност. Неустойка по тези недействителни
договори не се дължи и исковете следва да се отхвърлят с присъждане на разноски
за ответниците.
По
изложените съображения съдът
РЕШИ:
Отхвърля исковете на И.Г.Л., ЕГН **********,***,
срещу „Еко Агро Дар“ ООД – с. Щ., общ. Лесичово, ЕИК *********, ул. „В.“ № 3,
за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 14500 лв.,
представляващи неустойка по чл. 6 от договор от 10.01.2016 г. за производство и
доставка на разсад на домати сорт Алка ранно засаждане, 10000 броя, и 14500
лв., представляващи неустойка по чл. 6
от договор от 10.01.2016 г. за производство и доставка на разсад на домати сорт
Миляна средноранно засаждане, 10000 броя, заедно със законната лихва върху
двете суми, считано от предявяването на иска – 05.06.2019 г. до изплащането на
сумите.
Решението е постановено при участието на В.И.С., ЕГН **********,***, като трето подпомагащо лице на страната на ответника.
Осъжда И.Г.Л. да заплати на „Еко Агро
Дар“ ООД – с. Щ. сумата 2905,38 лв., представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред
Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: