№ 1942
гр. Варна, 25.11.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Атанас В. Славов
при участието на секретаря Веска П. Петрова
Сложи за разглеждане докладваното от Атанас В. Славов Гражданско дело
№ 20223100101094 по описа за 2022 година.
На именното повикване в 15:32 часа се явиха:
Ищцата С. Ж. С., редовно уведомена за съдебно заседание, явява се лично,
представлява се от адвокат С. И.-Б. от АК – Варна и от адвокат С. А. от АК - Пловдив,
редовно упълномощени и приети от съда от преди.
Ответникът „МНОГОПРОФИЛЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ –
*******“ ООД, редовно уведомен за съдебно заседание, представлява се от адвокат Н. Н.
от АК – Варна, редовно упълномощен и приет от съда от преди.
СТАНОВИЩЕ ПО ХОДА НА ДЕЛОТО:
АДВ. И.: Да се даде ход на делото.
АДВ. А.: Да се даде ход на делото.
АДВ. Н.: Да се даде ход на делото.
СЪДЪТ намира, че не са налице процесуални пречки по хода на делото, поради
което
О П Р Е Д Е Л И
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
СЪДЪТ ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на ищцовата страна да изрази становище по
приемането на представените от ответника в предходно съдебно заседание писмени
доказателства.
АДВ. А.: Запознати сме. Да се приемат.
СЪДЪТ по доказателствата:
О П Р Е Д Е Л И
ПРИЕМА И ПРИЛАГА като доказателства по делото представените в съдебно
1
заседание на 26.10.2022 г. писмени доказателства от ответника: история на заболяването на
С. Ж. С. – 31 листа; амбулаторен журнал – 3 листа; препис от книга на приетите болни, с
дата на започване 21.02.1919 г. – 3 листа; хирургичен журнал – 1 лист.
АДВ. И.: Водим допуснатите свидетели.
АДВ. Н.: Ние също имаме допуснати свидетели, но не ги водим. Отказваме се от тях.
СЪДЪТ пристъпва към разпит на водените от ищцовата страна свидетели.
СЪДЪТ призовава в съдебната зала за разпит в качеството на свидетел: С. А. С..
В залата влиза свидетелят С. А. С..
Преди разпит на свидетеля, съдът пристъпва към снемане на неговата самоличност,
като напомня за отговорността по чл. 290 от НК в случай на лъжесвидетелстване и правото
на отказ от свидетелстване по реда на чл. 166, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ГПК.
С. А. С. – 45 г., женен, неосъждан, български гражданин. Съпруг на ищцата. Желае
да свидетелства. Предупреден за наказателната отговорност в случай на
лъжесвидетелстване.
СВИДЕТЕЛЯТ С.: Моята съпруга претърпя операция за премахване на жлъчката
през месец септември 2019 г. Датата мисля, че беше 11, нещо такова. Тя получи жлъчна
криза. Тогава аз не бях с нея, но тя ми се обади и ми каза. Това е станало, докато тя е била на
работа. Това се случи седмица или седем-осем дни, не повече, преди операцията. Когато
получи кризата, тя отиде в Окръжна болница по спешност, в спешното отделение. Аз лично
не видях какво е състоянието й тогава. След прегледа й, отидох да я взема. Тогава тя вече
беше излязла от консултацията с лекаря. Каза ми, че са й дали успокоителни и че са й били
инжекция за премахване на болката. След това тя се прибра вкъщи. Тя каза, че има камъни в
жлъчката, които могат да се махнат само оперативно. Операцията трябваше да бъде
възможно в най-скоро време, за да не се повтарят тези кризи. Тя реши да си помисли, в
смисъл такъв - и двамата да помислим какво решение да вземем, пък ни предстоеше и
почивка през това време. След почивката се разбрахме да отиде на консултация. Почивката
беше една седмица. Още първия ден, след като се прибрахме, тя си направи консултацията и
влезе за операция. Консултацията я направи в Градска болница. Още в спешното са й казали,
че операцията е неотложна и че трябва да се направи. Докторът при консултацията е казал,
че трябва да се направи операция. Въпросът е ние да си изберем къде. Имахме доста
възможности и избрахме да е в “*******”, като болница с реноме, частна. Затова решихме
да е там. Почивката си я изкарахме добре, но след като се прибрахме, съпругата ми получи
болки. Заради това отиде на консултация в Градска болница. От там й казаха, че трябва да се
направи операция, че няма време да мисли повече, защото ще следва криза след криза. Ние
избрахме “*******”. Тя постъпи там. Аз я посетих два пъти, за да й занеса храна. Направиха
й операцията. Не си спомням дали операцията беше в деня на постъпването. След
операцията до изписването й сме контактували с нея и по телефона, и на място. Тя видимо
изглеждаше добре, като изключим, че й висяха някакви маркучи. Тя имаше неконфортност,
защото е оперирана, но като цяло, като за опериран човек беше добре, поне моето виждане
2
беше такова. Това е до изписването. След като я изписаха нещата започнаха да се
усложняват. Тя беше в болницата пет-шест дни, нещо такова. През времето, кагото тя беше в
болницата, тя нямаше сила, трудно се предвижваше, особено с торбичка и маркуч. Аз и
помагах през цялото време. Дори се налагаше да я къпя. Тя сама не можеше да върши
абсолютно нищо. След като я изписаха, тя се влошаваше всеки ден. Ден-два след
изписването започна да вдига температура. Тя беше отпаднала и не можеше да се движи -
подпираше се по стени, врати, на каквото може. Предвижването й задължително беше с
придружител. Тя нямаше как да се движи. Даже, тази, въпросната торба аз я изпразвах. Тя
трябваше профилактично да се изчиства от тази течност. Течността в началото беше жълта.
С всеки изминал ден си изменяше цвета. Към края вече беше започнала да става на парцали.
Цветът се променяше от жълто към тъмно. Започна да става от жълто, в зелено, към тъмно
зелено и накрая започна да става на парцали. Аз това го виждах в торбичката. Тази течност
се източваше в порядъка на два-три часа, нещо такова беше. Тя не можеше да се къпи, аз я
къпех, преобличах, всичко аз. Тя не можеше да се движи и да работи. Тя не можеше и за
себе си да се грижи, а пък камо ли да работи. Тя не можеше да домакинства. Аз и правих
супички, давах й да яде кисело мляко и такива работи. Тя трябваше да се захранва, защото
така са и казали в болницата. Трябваше да яде само пасирани храни, не тежки, а леки.
Препоръките са ги казали на жена ми, не на мен. Препоръките бяха за храната – да не
натоварва стомаха и са й казали тази торбичка да се изтлачва и да се следи. Това ми го е
казала тя. Тя спазваше предписанията. Тя беше много уплашена. За напитките – пиеше вода,
друго не е пила. Тя започна да става цялата жълта, вдигна 40 градуса температура. Това се
случи в порядъка на седмица-две след изписването. Тя звънна на този доктор, който я прати
на операция в “*******” и той й препоръча да отиде в онкоболницата в А.. Тогава, лично аз
не съм я водил, а синът ми я води. След това аз ходих на свиждане, тя беше там два-три дни,
не повече. От там са й казали, че нещата са много зле, че непременно трябваше да се
направи операция наново, защото днес можеше да не е между нас. На мен не са казали. От
това, което са казали на нея и това, което прочетох по епикризите, е нормално да се
притисни човек. Тя не изглеждаше добре. Когато аз отидох да й занеса храна, тя ме попита
защо й я нося, тя нито може да яде, нищо. Тогава тя не беше за гледане. След изписването от
“*******” до постъпването й в онколболницата в А., тя се присвиваше, имаше болки, едвам
вървеше, всичко я болеше. Тези болки се увеличаваха, а не преминаваха, затова потърсихме
друг консулт и й направиха друга операция във Военна болница. Разбрах, че работата е била
въпрос на дни да не стигне до трансплантация на черен дроб и най-лошото - смърт.
Разбрахме защо се е стигнало до там: заради лекарска грешка. Според мен е така. Щяло е да
се стигне до трансплантация, защото при тази операция за махане на жлъчката, се е запушил
някакъв канал, който е пускал сок към стомаха и този сок прави проблема на черния дроб,
защото не се изтича където трябва, а където не трябва. Бил сложен клипс. Лекарите във
Военно-медицинска академия визираха операцията в “*******”. Лично с екипа не съм
разговарял. Не съм се срещнал с нито един лекар. Това го знам от епикризите и от това,
което ми е казала жена ми. След изписването, видимо, определено тя беше по-добре от
изписването й от “*******”. Започна малко-помалко захранване и раздвижване, които
3
вкъщи си ги правихме. Видимо тя беше по-добре. Възстановяването й отне около година,
може би. Все пак това е втора операция. Тя и до ден днешен има болки при резки движения,
а интензивни - до третия, четвъртия, петия месец, може би. Все казваше, че това я боли,
онова я боли, подпира й. Тя беше отслабнала много. Тогава тя беше на половина на това,
което е сега. Тя беше около 45 килограма. Преди постъпването в “*******” тя беше на
килограмите, които е сега, нищо различно. Тя отслабна след операцията в “*******”. Тогава
тя започна да дава назад. Тя беше се отказала от живота направо. За това нещо, което и се
случи, на нея не и се говореше. Казваше, че няма да я бъде. На нея не и се говореше въобще.
Явно са и минали през акъла доста неприятни неща. Преди операцията тя не ме занимаваше
с нищо. Тя сама си вършеше всичко. На магазин си ходеше сама и въобще не ме чакаше, а
сега всичко мен чака. Тя, сама и една торба не може да принесе. Това продължава и до ден
днешен. Тя не смее да се натоварва, защото не се знае какво ще стане. Дават гаранция, че
няма да има проблеми, че ще си живее така, но... Вече намалихме почивките в смисъл такъв,
че на нея не й е комфортно. Не, че не ходим, но не е както преди. Просто се затвори в себе
си, не и се излиза по заведения. Това лято даже и в морската не сме ходили. Просто е друг
човек. Не е тази, която аз познавах преди. Болките и първите оплаквания започнаха преди
около две седмици преди операцията. Оперираха жена ми на 11-ти или 12-ти. Прегледа в
Градска болница беше в това време, в тези две седмици. След изписването на съпругата ми
от “*******” не са я търсили от болницата, не са се интересували или звънели, не и е правен
преглед нито на място, нито в болничното заведение, категорично. Докторът от Градска
болница, който насочи съпругата ми към “*******”, ни насочи и към болницата в А.. Нямам
представа дали този доктор работи и в “*******”. Не потърсихме отново “*******”, защото
жена ми искаше още едно мнение. Тя не беше сигурна в тях какво са направили и просто им
нямаше доверие. Тя искаше да се консултира с друг, с този, който я насочи към нея болница.
Нас никой не ни е насочвал към “*******”. Ние сами се насочихме. Въпросният доктор не
ни е насочил към тази болница, ние сами си решихме.
Страните заявиха, че нямат повече въпроси към свидетеля.
Съдът освободи от съдебната зала свидетеля С. А. С..
СЪДЪТ призовава в съдебната зала за разпит в качеството на свидетел: А. С.ОВ С..
В залата влиза свидетелят А. С.ОВ С..
Преди разпит на свидетеля, съдът пристъпва към снемане на неговата самоличност,
като напомня за отговорността по чл. 290 от НК в случай на лъжесвидетелстване и правото
на отказ от свидетелстване по реда на чл. 166, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ГПК.
А. С.ОВ С. – 24 г., неженен, неосъждан, български гражданин, с адрес – ****. Син на
ищцата. Желае да свидетелства. Предупреден за наказателната отговорност в случай на
лъжесвидетелстване.
СВИДЕТЕЛЯТ С.: Майка ми за първи път имаше симптоми в началото на месец
септември 2019 година. Ние, към него момент, живеехме в едно жилище. Тогава тя имаше
стомашни проблеми, свиваше се от болки и като цяло не се чувстваше никак добре. Тя, след
4
като беше на работа един ден, доколкото знам от нея, там се е влошила и е отишла в спешен
кабинет в Окръжна болница, като там са й казали, че има възпалена жлъчка и й препоръчват
оперативно лечение. След това, мисля, че и изписаха нещо да пие за болките. Ние имахме
планувана почивка. Отидохме на почивка и около седмица бяхме там. Тя там се чувстваше
като цяло добре. По време на почивката, пред мен лично, не е имала кризи. След като се
върнахме, беше на някакъв преглед в Градска болница при доктор Ж., като той й препоръча
“*******”. След прегледа в спешния кабинет майка ми искаше да разбере реално къде
следва да си направи тази операция, за да е по-сигурна. В спешния кабинет й бяха изписали
обезболяващо и мисля, че го приемаше, но не съм сигурен. Постъпването й в “*******”
беше планувано, но в деня, в който трябваше да влезе, тя се влоши и аз я закарах по
спешност. След като влезе там, някъде около седмица беше тази процедура. Когато я закарах
мисля, че на същия ден, я оперираха. Тя след операцията не беше много добре. Реално е
нормално човек след операцията да не се чувства физически добре. Всеки ден я посещавах в
„*******“. Тя имаше някакви болки в корема, които тя няма как да знае от къде са, какви са.
Ние си мислехме, че след операцията това е нормално и не го взехме много на сериозно.
Мислехме си, че това ще отшуми. Преди да я изпишат, доколкото аз съм виждал, тя имаше
много остри и тъпи болки, не всеки път бяха много болезнени. Когато я изписаха, нейното
състояние беше по-зле, от това когато влезе в болницата. Когато я изписаха, тя се прибра
вкъщи. Мисля, че след като я изписаха, тя приемаше някакъв антибиотик. Тя не се
подобряваше, имаше някакви тръби и странни течности, които вместо да намаляват се
увеличаваха и променяха цвета си. Това го знам, защото си говорихме вкъщи. Все пак тя ми
е майка и аз се интересувам от нейното състояние. Състоянието й не се подобряваше. Ние
решихме да се посъветваме с доктор, да видим какво можем да направим и тогава отидохме
на вторичен преглед при същия този доктор в Градска болница. Той ни каза да отидем да я
прегледат в онко-болницата в А.. Там установиха нещо, което е ненормално за една
извършена операцията. Това ми каза един човек, който работи там, но аз не знам дали е
доктор или санитар. В болницата я закарах аз. Там ми казаха, че тя не е добре и ни
посъветваха възможно най-скоро да потърсим доктор Костов във Военна болница или да
тръгнем към София, но нямахме време. Насочиха ни към хирург, защото е имало някакво
прекъсване на някакви жлъчни сокове. Ние потърсихме този доктор. Тогава я приеха във
Военна болница и там установиха, след като я оперираха, че има прекъсване на тези пътища.
Във Военно-медицинската академия лечението продължи около седмица. Аз посещавах
майка ми през това време. След повторната операция, нейното състояние значително се
подобряваше. Подобрението беше видимо. Тя се чувстваше по-добре след тамошната
операция. Вече като я изписваха, аз бях там, присъствах при самото изписване и на
професор Костов, който я оперира. Аз бях неволен слушател на разговора им и той каза, че
тя е била на крачка от това да почине, което ме стъписа, буквално. Каза, че е била почти за
трансплантация на черен дроб, заради увреждането на това нещо, което се е изливало.
Тогава, аз много се уплаших за нея. Говоря за това, което стана при изписването й от Военна
болница. След изписването на майка ми, тя се прибра вкъщи. Мисля, че вкъщи тя
провеждаше някакво лечение. Мисля, че тя пак имаше някаква изходна тръбичка, но може да
5
се бъркам с първия случай. След като се прибра вкъщи, тя се беше уплашила, че тя е пътник,
все едно и нищо чудно утре да не е сред живите. Това чувство тя си го имаше и след като я
изписаха от “*******”, защото тя се чувстваше много зле. Втория път се притесни да не се
случи същото. Това състояние беше доста дълго време, сигурно до миналата година. Тя се
страхуваше от Ковид, защото имунната й система беше доста срината. Психически тя не се
чувстваше стабилна. Беше уплашена за здравословното си състояние. Притесняваше се дали
ще може да ме види завършил и такива неща, съвсем нормални за семейните отношения.
Това, което й причиниха в „*******“, за мен, лично, беше ненормално. Аз няма как да знам
какви болки е имала, но видно беше доста болезнено, според мен. Беше болезнено, защото,
според мен има някакво възпаление. През този период тя си лежеше вкъщи неподвижна,
трябваше да й помагаме дори да се храни. Това е очевидно, че тя не е добре. Това беше
следствие на операцията в “*******”, а това вече отшумя, когато тя излезе от Военна
болница. Тогава тя започна да се подобрява, бавно, но се подобри. Психически – на доста
по-късен етап, но физически започна. До края на годината, до декември месец, майка ми
имаше болки, тя си седеше вкъщи и не ходеше на работа. Психически – това продължи,
може би, до края на по-миналата година, 2020 година. След като изписаха майка ми от
“*******”, веднага след това и вкъщи и помагахме, като я повдигахме, като я хранехме. За
тоалет и баня и помагаше баща ми. Помощно средство като количка имаше във Военна
болница, защото тя не можеше да се движи. На нея й трябваше известно време да ходи след
операцията. Аз съм я карал по скенери и разни други процедури, където тя сама не можеше
да отиде. След изписването на майка ми от „*******“, майка ми имаше температура 39-40
градуса. Това е много висока температура, според мен. След като аз на 37 градуса се
чувствам зле, представям си при 39-40 градуса тя как се е чувствала. След изписването на
майка ми от “*******”, тя не можеше да се движи и да извършва ежедневните си дейности.
Трябваше и помощ дори и за тоалетна. Тя прекарваше цялото си време вкъщи, в легнало
положение. Тя можеше да става единствено с наша помощ. За да отиде до тоалетна и за да се
нахрани й помагаше баща ми. Реално той се грижеше изцяло за нея. След изписването от
военна болница, се налагаше да и помагаме. Трябваше и около месец – месец и половина
време да се възстанови от операцията. Пак и помагахме, но тя се чувстваше физически доста
по-добре от първата операция. Тя се подобряваше. Преди приемането във ВМА, тя просто си
отиваше. Външно тя беше жълта, слаба, немощна, което е непристойно за нея, защото тя
беше много деен човек. Тя не се спираше. Това беше преди реално да се получи това
възпаление и преди приемането й в “*******”. Преди приемането в “*******”, тя си
вършеше абсолютно всичко сама и без проблем. Когато получи тази криза, дори сама си
отиде в спешния кабинет и вече от там-нататък, след приемането в “*******”, всичко тръгна
надолу за нея и нас. За торбичките мога да гарантирам, защото съм виждал с очите си, че
цвета, който беше в началото, след изписването от “*******” беше по-блед. С течение на
времето течността ставаше тъмнозелен, много странен цвят, не беше кръв, беше супер
странно, а й бяха казали, че трябва да намалява. След като течността не намаляваше и тези
торбички се пълнеха, ми светна червената лампичка, че тя не се възстановява, това нещо се
пълни. От „*******“ бяха казали, че тази течност трябва да намалява. А тя, напротив – не
6
намаляваше, тя имаше и съсиреци от време на време, а не да тече нормално, сменяше си
цвета, което ме навежда на мисълта, че вътре нещо става. Не мога да кажа какво са казали на
майка ми за приблизително време за възстановяване след операцията й в „*******“.
Обикновено при такава рутинна операция е няколко дни. Това аз съм го чел, след като
разбрах какво й е и исках да знам. След операцията в “*******”, майка ми, със сигурност се
промени. Тя стана много свенлива. Пред мен преди тя никога не си е позволявала да плаче.
От безсилие го е правила. Тя се страхуваше, както казах по-рано, дори да излиза навън,
заради ковида. Тя ходеше с маска, дезинфекцираше се постоянно. Имунната система на
майка ми след операцията беше срината и се притесняваше, че може да се разболее отново и
да се влоши. Първите симптоми на майка ми започнаха в началото на септември. След
изписването на майка ми от “*******”, доколкото знам аз и съм ставал свидетел, вкъщи не е
идвал никой от „*******“. Ако е идвал в мое отсъствие, но лично в мое присъствие не е
идвал. Тя не е търсила никой от “*******”. Доколкото знам, поне на мен не ми е споделяла
такова нещо. След като решихме да се консултираме с независимо лице, което не я е
лекувало, отидохме отново на частен преглед при доктор Ж. в градска болница и той ни
насочи да отидем на снимка в онкоболницата в А.. Майка ми не потърси помощ от
“*******”, защото беше крайно разочарована от това, че тя не се подобрява, т. е. за нея не са
си свършили като хората работата. Не знам тя да е ходила на допълнителен контролен
преглед в „*******“ след операцията. Преди приемането в онкоболницата в А. и след
изписването от “*******”, аз придружавах майка си, защото тя нищо не можеше да свърши
сама. Трябваше да я придружа.
Страните заявиха, че нямат повече въпроси към свидетеля.
Съдът освободи от съдебната зала свидетеля А. С.ОВ С..
СЪДЪТ призовава в съдебната зала за разпит в качеството на свидетел: Д. Д. Д..
В залата влиза свидетелят Д. Д. Д..
Преди разпит на свидетеля, съдът пристъпва към снемане на неговата самоличност,
като напомня за отговорността по чл. 290 от НК в случай на лъжесвидетелстване и правото
на отказ от свидетелстване по реда на чл. 166, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ГПК.
Д. Д. Д. – 33 г., неомъжена, неосъждана, българска гражданка, с адрес – *********.
Без родство и други връзки на заинтересованост със страните по делото. Предупредена за
наказателната отговорност в случай на лъжесвидетелстване.
СВИДЕТЕЛКАТА Д.: Със С. се познаваме, защото работим заедно. Когато аз
започнах работа през 2017 г., тя работеше като стар служител и ме обучаваше. Така започна
нашето познанство. До преди случая не съм запозната с предишния. Вече след това, което се
случи, след септември 2019 г. съм запозната. Тогава, малко след рождения й ден, на нея й се
наложи операция. Не мога да кажа точна дата, но докато бяхме на работа, на нея и беше зле.
Един от колегите я закара, прибра я до тях. След това тя отиде на спешен преглед. Това беше
в разстояние седмица-две. Точно не мога да кажа като дата, но знам, че беше в началото-
средата на септември, след седми септември. Тя плануваше отпуск, следваха почивни дни и
7
в почините дни те търсеха лекар. Още сутринта, като отидохме на работа, тя се оплака, че я
боли стомаха. Казахме й тя да стои, а ние ще свършим основната работа сутринта, обаче тя
продължаваше да пребледнява, много се превиваше. Тогава колегите й казаха да се прибира.
Тя видимо не изглеждаше добре. Визуално тя беше бледа и се превиваше от болка, незнайно
каква е. Това даде индикация, че тя не е добре. Колегата ни я закара. По-късно, същия ден с
нея се чухме вечерта. След като приключихме работа, тя беше посетила спешно отделение
във Варна и знам, че с някакви медикаменти са я изписали и са й казали, че трябва да я
оперират. Операцията не се състоя веднага. Тя се информираше на доста места къде може да
отиде за преглед и за лечение, впоследствие, но дотолкова съм запозната. Тя, след като
получи това остро състояние и отиде в спешното, до момента на операцията не се е връщала
на работа, тъй като след случая, в който я изпрати колегата, който я закара до тях, след това
тя беше в отпуск, след отпуската се стоя операцията. Ние горе-долу през няколко дни сме се
чували. Знам, че болницата беше тази, която е във Виница – „*******“. Знам, тъй като и
майка ми е лежала там. С нея се чухме малко след самата операцията. Тогава тя ми беше
казала, че не се чувства добре, дори с изписаните медикаменти следоперативно, понеже тя
така каза, че не й влияят добре и че вместо да се подобрява, тя се влошава. Това й бяха
думите. След престоя й в „*******“ с нея не сме се виждали, само сме се чували. След
изписването й от там, вече като се прибра вкъщи, тогава с нея се чухме няколкократно. Не
мога да кажа колко пъти сме се чували, но знам, че всеки един път тя се оплакваше от по-
силни болки; от факта, че не знае кога ще махат дренажите от нея. Това я притесняваше
повече, тъй като са описали по някакъв начин, че това трябва да помогне, а то не помага, а
състоянието й се влошава. Температура със сигурност казваше, че има, но за мен е
нормално, защото и аз съм претърпяла операция и знам, че след оперативна намеса има
възможност, в някакъв определен срок да се вдига температура. За мен това беше нормално.
Но след преминаването на определени градуси температура, трябва да се потърси помощ. С.
не се върна на работа в следващите два-три месеца, защото състоянието й се влошаваше. Тя
вместо да се подобрява след самата операция и доколкото знам е била трудно подвижна. Аз
не съм я виждала през това време. Тя не искаше да се вижда, защото беше притеснена, тъй
като доста е отслабнала в този период след самата операция. Тя казваше, че няма нищо общо
с това, което е изглеждала. Тя говореше определено по-бавно. От самото ни познанство, аз
знам, че тя е по-жизнен и по-деен човек, а всъщност това вече тя го нямаше. Към края на
декември 2019 година тя се върна на работа. Общо взето си потвърждавам думите, че беше
доста отслабнала от това, което беше три-четири месеца преди самата операция. Преди се
събирахме на обяд с колегите да хапнем през почивките, излизахме да пием кафе, а сега тя
беше по-самостоятелна, по-умислена. То понякога не е нужно да се изказват думи, но тогава
тя говореше за самата операция, че е протекла много тежко и изпитваше страх от факта, че
може да се стигне до летален край. След намесата на докторите във военна болница, тъй
като майка ми също е служител там и донякъде съм запозната, там докторите са успели, така
да кажа „да поправят“ този канал, който всъщност при нея е бил запушен, доколкото на мен
ми е известно. С терминология не мога да боравя. След намесата на докторите и след това,
някак си се подобрява функцията, но въпреки това главният опериращ е казал, че ако не е
8
била тази повторна операция, краят е щял да бъде друг. Това е доста плашещо. Това нещо се
отрази много на психиката й. Тя стана по-затворена, определено. Преди това се събирахме и
излизахме и след работа, ходихме по пикници през събота и неделя. Това нещо спря рязко.
Затруднения със сигурност С. преди операцията е нямала. Смея да кажа, че тя е от хората,
които ги бива в работата си, тъй като много държи на клиентите, с които работи и правеше и
невъзможното за тях. В момента, в който се върна след самата операция, това нещо рязко се
промени, тъй като вече сякаш тя самата нямаше сили и желание, за да бъде този човек, който
беше. След завръщането си, тя имаше видими признаци на болки. Аз отново го определям в
областта на стомаха, защото когато човек се превива, за мен е стомаха. Когато тя се върна
към края на декември 2019 г., тя имаше болки със сигурност. След това беше празнично
време и ние спряхме работа. Може би януари и февруари месец сме били заедно, тъй като
след това влезе пандемията и мен ме освободиха от работа. За тези два-три месеца, когато
ние продължихме да работим заедно, се виждаше разликата, като вече тя, по начина на
обслужване на клиентите е била по един начин, тя вече не може да вдига разни неща. Тя
моли нас, колегите, както и ние сме правили всичко възможно да я улесним по някакъв
начин, но тя нямаше вече и това желание. Преди операцията, тя правеше всичко сама. След
като се върна на работа, се налагаше да й помагат. Определено, ставайки от стол, винаги се е
подпирала. Преди операцията това не беше така. След напускането ми от работа ние си
поддържаме контакти. Аз смятам, че физически, до ден днешен тя не се е възстановила.
Психически й трябваше доста време да се възстанови, дори смятам, че и психически още не
се е възстановила. Реакцията й за случилото се в „*******“ - когато човек не си е свършил
добре работата, как може да се каже нещо хубаво. Тя изпитваше нещо между яд, болка, но
психическа болка, а не физическа. Тя изказваше пред мен страх, че ще умре и то не
еднократно, тъй като и след това, като влезе Ковид, ние си продължаваме приятелството и
до момента, тя много се плашеше от факта как би преминала през Ковид, след като имунната
й система не е укрепнала. Малко след самата операция този доцент, който я е оперирал във
ВМА, той й казва, че нещата са били на кантар. Тя от това разбира. Тя знае, че се влошава,
че нещата не са добри, но до момента. Тя и преди това имаше притеснение. Връщам се
малко назад във времето и си спомням нашия телефонен разговор след „*******“, когато й
звъннах да я питам как е. Тогава бяха минали няколко дни след изписването й. Нейните
думи бяха: „Вместо да се подобрявам, аз се влошавам. Не се чувствам добре“. Това и бяха
тогава думите. Дали е имало уплаха за живота, тъй като не съм я видяла, не мога да кажа, но
със сигурност се усещаше в гласа й притеснение. Преди операцията С. ни организираше
събиранията с колеги. След операцията й, ние с колегите не сме се събирали нито веднъж.
Страните заявиха, че нямат повече въпроси към свидетеля.
Съдът освободи от съдебната зала свидетеля Д. Д. Д..
СЪДЪТ призовава в съдебната зала за разпит в качеството на свидетел: Б. В. Б..
В залата влиза свидетелят Б. В. Б..
Преди разпит на свидетеля, съдът пристъпва към снемане на неговата самоличност,
като напомня за отговорността по чл. 290 от НК в случай на лъжесвидетелстване и правото
9
на отказ от свидетелстване по реда на чл. 166, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ГПК.
Б. В. Б. - 30 г., неомъжена, неосъждана, българска гражданка, с адрес – *****. Без
родство и други връзки на заинтересованост със страните. Предупредена за наказателната
отговорност в случай на лъжесвидетелстване.
Свидетелката Б.: Със С. С. се познаваме от 2015 г., когато се нанесохме да живеем в
блока. Първо бяхме в изцяло съседски отношения, но много бързи те прераснаха в семейни,
приятелски. През месец септември 2019 г. тя получи жлъчна криза, която прерасна в
операция. Първата операция беше в „*******“. Аз не съм я посещавала в „*******“. След
като тя се прибра вкъщи, след като беше изписана, я посетих, след много настояване от моя
страна, понеже тя не искаше да вижда никой. Казваше, че не се чувства добре, че вместо да
събира сили, защото тя след като се прибра вкъщи, първите дни аз я оставих да си почива на
спокойствие и след това държах много да я видя. Тя каза, че не се чувства добре и че вместо
да се подобрява, тя се чувства още по-отпаднала и още по-изморена. Три-четири дни след
изписването аз отидох да я видя. Аз изключително много настоявах. Тя се притесняваше, че
не може да ме посрещне. Тя не можеше да става. Ставаше много трудно от леглото. Тя стана
изключително трудно, за да ми отвори. След това каза, че няма да заключва и че съпругът й
трябва да се прибере, за да заключи. Тя изпитваше болки. Беше с дренаж, с торбичка, която
криеше постоянно от мен, защото се притесняваше. Общо взето казваше, че не е приятна
гледка, че не може да извършва своите нормални дейности, че тя въобще не може да стане,
за да отиде до тоалетната спокойно, камо ли да си върши нормалните домакински дейности,
да обгрижва семейството си. Тя си спазваше абсолютно всичко, написано от лекарите, което
й бяха обяснили. След това, въпреки спазването на всички предписанията, тя се влошаваше.
Започна да вдига температура и я приеха в А. в онкологията, като аз там също съм ходила на
посещение със сина й и видимо беше много по-зле от първото ми посещение в дома й.
Когато отидох на посещение, тя беше още по-отслабнала, още по-немощна. При
посещението ми след „*******“, тя беше много притеснена, защото не знаеше какво точно
се случва с нея. Докторите в „*******“ са й казали, че тя трябва да се възстанови бързи след
операцията, но тя не се чувстваше добре след операцията и това страшно много я
притесняваше емоционално, освен това, че не можеше да се грижи за семейството си, както
споменах. Тя изключително много се страхуваше от това, че не се подобрява. Това беше
страхът, който изпитва - че не се подобрява. Тя не мислеше за нищо друго, освен за това.
Единствено и само това я притесняваше, че не оздравява и че не се чувства добре. Това беше
цялата тема на разговор всъщност – колко зле се чувства. Наложи се втора операция. След
А. знам, че са и правили изследвания и в края на септември, не мога да си спомня точната
дата, се оперира във ВМА. След операцията тя се затвори още повече към нас. Не искаше
никой да вижда. Преди първата операция, ние излизахме изключително често, почти всяка
събота и неделя бяхме заедно. След операцията прекъснахме не всяка връзка, но всички
излизания. Тя не искаше да се среща с нас, не искаше да излизаме. Тя странеше от нас, и то
умишлено. Тя отклоняваше поканите да излизаме. Казваше, че е изморена, че не иска, че не
може да излиза сега. Това поведение не е обичайно за нея. Тя е изключително активен човек,
10
по принцип. След втората операция, тя беше затворена в себе си. Тогава аз с нея не
контактувах толкова много, отколкото със сина й и мъжа й. Контактувах с мъжа й, защото
него го виждах визуално по-често. С нея контактувах по телефона само. Не съм
контактувала физически с нея. Изключително продължителен беше процесът на
възстановяване. Доколкото знам от нея имаше една тръба в нея оставена, която й казаха, че
трябва да стои три месеца. Тя направи усложнение и тази тръба я махнаха по-рано. Тя и до
ден днешен си има последици от операцията. В периода след изписването от „*******“,
преди приема в онкологията, С. ми се оплака, че няма сила и страшно много я боли, като
също, аз го виждах това, когато отидох на посещението в дома й. Тя нямаше сила да стане.
През този период тя не можеше да изпълнява домакинските си задължения. На нея много и
тежеше. Аз и предложих, когато има някаква нужда, стига да мога, да се кача и да й
помогна. Аз лично съм й носила супа, която съм готвила вкъщи, защото тя не можеше да
става. Доколкото знам, съпругът й и помагаше при хигиена, тоалет, придвижване. Преди
тази операция, С. не е имала такива затруднения – тя си поддържаше домакинството, тя си
пазарува. Тя, преди операцията беше изключително деен и активен човек, трудолюбив. След
операцията в „*******“, след като отидох при нея, тя ми каза, че не се чувства добре. Каза
ми, че нещата, които са й казали лекарите, че тази жлъчна течност трябва да намалява, че тя
се увеличава, което е изключително съмнително; че изпражненията й са с бял цвят, което не
е нормално и е много притеснително. Кожата на С. беше прежълтяла, пребледняла. Тя не
само в цвета на кожата, но и в тялото беше започнала да отслабва адски много. Когато
отидох в болницата, тя изглеждаше още по-плашещо и още по-зле, отколкото в тях. След
като С. се върна от операцията във ВМА, и отне доста дълъг период - около три месеца може
би да се възстанови. След това тя тръгна на работа, но тя и до ден днешен някои домакински
задължения не може да ги изпълнява. Трябва й помощ. Като например, тя не може да отиде
да си пазарува сама. Винаги пазарува със съпруга си, защото не може да вдига тежко. Тя не
може да гледа внучето си, защото съответно трябва да го вдига. Всичко, свързано с
натоварване, тя не може да го върши сама. Преди операцията тя си вършеше абсолютно
всичко сама. След операцията, както казах, въпреки че аз съм й толкова близка, тя не искаше
да ме вижда. Изключително много се затвори. Изключително много беше притеснена чисто
като дама, защото ние преди много излизахме. Ходихме почти всяка неделя на плаж. След
операцията тя ми каза, че повече не може да ходи на плаж, заради всичките тези белези и се
отдръпна. След операцията, когато март месец дойде пандемията, тя беше изключително
паникьосана и притеснена, защото не беше все още възстановена от операцията. Имаше все
още възстановяване и тя беше изключително притеснена, ако случайно се зарази с вируса,
дали ще може да го преживее. И тогава също много странеше от нас. Когато се засичахме
във входа, тя спазваше дистанция, постоянно беше с дезинфектанти и съвсем се изолира от
нас. Тя се съмняваше, че нещо не е наред, защото не се подобряваше след тази рутинна
операция. Тази операция навсякъде пише, че е рутинна, по принцип. Ние също сме казвали,
че това е рутинна, обикновена операция, след която тя трябва да се възстанови бързо.
Доколкото знам, трябваше на следващия или на по-следващия ден да я изпишат и тя до една
седмица да се чувства добре. Тя не се почувства по-добре. Тя се страхуваше за живота си по
11
време на ковид през март месец, защото след операцията имунитета й изключително много е
паднал и ако се зарази с вируса, няма да успее да го преживее. След изписването й от
втората операция, беше минало доста време, около месец и половина, когато я видях.
Видимо беше започнало леко подобрение, беше си възвърнала цвета на лицето. Тя не
можеше да се движи нормално. Казваше, че има болки и че лекарите са й казали, че ще й
трябва много дълъг период за възстановяване. Това, което знам, го знам от нея. Не съм
разговаряла с лекари. Знам, че след операциите нейният жлъчен канал е бил запушен и
жлъчната течност не е можела да преминава. Това е след първата операция и затова се е
наложила втора операция. Това запушване е лекарска грешка, според нея. Тя се страхуваше,
че е можела за много малко време да си замине. Това ми го е казвала. Ние и до ден днешен
си го говорим това. Това предизвиква в нас негативни емоции - и в нея и в нас.
Страните заявиха, че нямат повече въпроси към свидетеля.
Съдът освободи от съдебната зала свидетеля Б. В. Б..
АДВ. А.: Поддържам искането по съдебно-медицинската експертиза.
АДВ. Н.: Моля да се добавят два въпроса към експертизата. Първият въпрос на
вещото лице е: При случай на установени вродени аномалии на жлъчните пътища и/или
възпалителни процеси на жлъчния мехур и околните тъкани, какъв е рискът от прекъсване
на холедоха по време на операция. Вторият въпрос е: Какви са методиките за
възстановяване на холедоха и съответно на оттичането на жлъчния сок, идващ от черния
дроб.
АДВ. А.: Моля въпросите да не бъдат допускани. На първо място, защото няма
никакво твърдение от страна на ответника, че в случая е налице някаква вродена аномалия и
този въпрос би бил само теоретичен, но не и конкретно за проведеното оперативно лечение
на ищцата от ответника. Що се касае до втората част на въпроса, свързана с възпалението,
то в задачите на медицинската експертиза към исковата молба е посочено в точка 2.2 и 2.3
вещото лице да посочи какви прегледи, интервенции и изследвания са извършени,
включително имало ли е, ако то отчете такива възпалителни процеси и респективно какви са
причините за прекъсването на холедоха. От тази гледна точка считам този въпрос, в тази му
част, за неоснователен. Още повече, че не се твърди някаква форма на атипично протичане
на операцията и усложнения, защото това не се сочи нито в епикризата, нито в историята на
заболяването, дадени от ответника, нито се сочи в отговора на исковата молба, като такова
възражение. Що се касае до втория въпрос, също го считам за неотносим, тъй като така
зададен, той се препокрива с вече зададения въпрос за причините за прекъсването на
холедоха. Още повече твърденията на ищеца са това да е станало от погрешно поставен
клипс.
АДВ. Н.: Към първия въпрос - не възразявам за частта за вродени аномалии, но да
остане за възпалителните процеси на жлъчния мехур, каквото е казано и в исковата молба:
Какъв е рискът от прекъсването му по време на операцията.
АДВ. А.: Аз ще моля, ако го допуснете в тази му част, да бъде преформулиран: При
12
лечението на ищцата при ответника имало ли е такива възпалителни процеси, които да
доведат до прекъсване и запушване на холедоха.
СЪДЪТ намира, че следва да допусне съдебно-медицинската експертиза от вещо
лице, от списъка на съда, с висше образование, което след като се запознае с материалите по
делото, извърши необходимите проучвания в ответната болница и в другите лечебни
заведения, а ако е необходимо – да извърши преглед на ищцата, да отговори на поставените
в исковата молба въпроси на страница 13, точка 2, както и на поставените в днешно съдебно
заседание от ответника въпроси.
Предвид горното, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА СЪДЕБНО-МЕДИЦИНСКА ЕКСПЕРТИЗА със задача: Вещото лице,
от списъка на съда, с висше образование, след като се запознае с материалите по делото,
извърши необходимите проучвания при ответника и в другите лечебни заведения, при
необходимост – да извърши преглед на ищцата, да отговори на поставените в исковата
молба на страница 13, точка 2 въпроси, както и на поставените в днешно съдебно заседание
от ответника въпроси, в следния смисъл: Дали при извършване на операцията от ответното
дружество е установено в медицинската документация възпаление на жлъчните канали,
включително и на тъканите около тях; Може ли възпалението да се счита като причина за
запушването на холедоха в конкретния случай и да се посочат методи за възстановяване на
холедоха.
ОПРЕДЕЛЯ депозит в размер на 200 лева, вносими от страните, както следва: 150
лева от ищцата и 50 лева от ответника, в едноседмичен срок от днес, с представяне на
доказателства за внасянето им в същия срок.
ЗАДЪЛЖАВА вещото лице да депозира писмено заключение в срока по чл. 199 от
ГПК.
Вещото лице ще бъде определено в закрито съдебно заседание, след представяне на
доказателства за внесен депозит.
СЪДЪТ намира, че производството по делото следва да бъде отложено за събиране
на допуснатите доказателства, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ОТЛАГА И НАСРОЧВА производството по делото за 15.02.2023 г. от 14:30 часа, за
която дата и час страните се считат за редовно уведомени.
ПРОТОКОЛЪТ е изготвен в съдебно заседание, което приключи в 17:19 часа.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
13
Секретар: _______________________
14