РЕШЕНИЕ
№ 3760
гр. Пловдив, 15.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Деян Ст. Вътов
при участието на секретаря Таня Г. Ангелова
като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело №
20215330115850 по описа за 2021 година
Предявен е положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на Й. Б. В., ЕГН
********** против „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* за признаване за установено, че
неустоечната клауза - чл. 6.2 от сключения между страните договор за потребителски
заем/кредит № **** от **** г. е неравноправна, т.е. нищожна.
С исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит, като с чл. 6.2 от същия е предвидено, че потребителят дължи неустойка, ако не
изпълни задълженията си по чл. 6 от договора за предоставяне на обезпечение по кредита.
Иска се прогласяване нищожността на оспорената клауза и присъждане на разноски.
В срока за отговор ответникът „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, чрез юрк. С.,
признава по реда на чл. 237 ГПК така предявения иск, като иска да не се присъждат
разноски в полза на ищеца. Предявява насрещен иск, като с исковата молба вх. № **** от
***** г. прави изявление за обявяване на предсрочната изискуемост на сключения договор
за потребителски кредит. Иска Й. Б. В., ЕГН ********** да бъде осъдена да заплати на
„Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* сумата от общо 800 лева – главница по сключения
договор за потребителски кредит № **** от ***** г., ведно със законната лихва считано от
**** г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 106,80 лева – възнаградителна
лихва за периода от 24.08.2021 г. до 24.11.2021 г.
В подаден писмен отговор на насрещния иск Й. Б. В. оспорва същия, като развива
доводи, че договорът за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Излага
твърдения, че между страните не е сключен договор за кредит. В условията на евентуалност,
при извод за основателност на иска за присъждане на главницата по кредита, навежда
възражение за прихващане със сумата от 106,80 лева – платена без основание лихва.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи,
възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
предявения главен иск за процесуално допустим и основателен в цялост, а насрещната
1
искова претенция за частично основателна, като съображенията за това са следните:
По предмета на делото:
Предявен е главен положителен установителен иск за прогласяване на
неравноправността на неустоечна клауза по потребителски заем/кредит № ***** от ****г.
Предявени са също и насрещни осъдителни искове за присъждане на непогасената главница
и възнаградителна лихва по същия договор, срещу които искове е наведено възражение за
недействителност на договора за кредит по чл. 22 ЗПК и възражение за прихващане с
платените без основание по кредита суми.
Съдът намира, че субективно съединените главен и насрещни искове, макар и между
тях да е налице връзка, не се намират в съотношение на обуславящ и обусловен, което се
отнася и до наведените срещу насрещния иск възражения от ответника. Възможно е
главният иск да бъде отхвърлен (ако се докаже, че оспорената клауза е индивидуално
договорена, например), а насрещните искове уважени изцяло или отчасти. Възможна е
обратната хипотеза.
По главния иск:
Установява се от приетите по делото доказателства, че между страните е сключен
договор за потребителски заем/кредит № **** от **** г., като с чл. 6.2 от същия е
предвидено, че потребителят дължи неустойка, в размер на 1068,57 лева, ако не изпълни
задълженията си по чл. 6 от договора за предоставяне на обезпечение по кредита.
Съдът приема, че неустоечната клауза е неравноправна. Същата по своето правно
естество представлява скрита възнаградителна лихва, възнаграждение за ползвания паричен
ресурс, което не е отразено в годишния процент на разходите по кредита и води до
неоправдано от гледище на разпоредбите на ЗПК - чл. 19, ал. 4, обогатяване за кредитора.
По делото не са ангажирани доказателства, че оспорената клауза е индивидуално
договорена. Предявеният иск е основателен. В случая обаче съдът следва да се произнесе с
решение по чл. 237 ГПК, тъй като ответникът е признал иска.
По този иск ответникът отговаря за разноски, защото самият факт, че в сключен
договор с потребител фигурира неравноправна клауза, е достатъчен за ангажиране
отговорността за разноски - ответникът е причина за водене делото, оттам за направата на
разноски, независимо, че е признал иска. Правото на разноски е имуществено право на
страната, постигнала благоприятен изход на делото в съответната инстанция, като според
разясненията ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС на присъждане подлежат действително
направените и доказани разноски. В случая разноските възлизат на 50 лева – държавна
такса. Отделно ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител
на ищеца сумата от 300 лева за осъществената в производството правна защита и
съдействие.
По насрещния иск:
Съдът намира насрещния иск за присъждане на чистата стойност на кредита за
основателен в цялост. Неоснователен е искът за присъждане на възнаградителна лихва.
Неоснователно е възражението за прихващане.
Искът за присъждане на чистата стойност на кредита е един иск, тъй като почива на
един и същ юридически факт - едно и също вземане за главница по договор за кредит, без
оглед дали се касае до предсрочно изискуемо вземане или не. Аргументи за това, че става
въпрос за един иск ( предвид заявения петитум, с който главницата е разбита на вноски )
могат да се изведат от разясненията на ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С посоченото
тълкувателно решение се даде едно по-широко разбиране и се прие, че дали е настъпила
предсрочната изискуемост на кредита не е въпрос, който оказва влияние върху
фактическото основание на иска за присъждане на вземанията по кредита. В разглежданата
хипотеза ищецът по насрещния иск е направил изявление за обявяване на предсрочна
2
изискуемост, но същото е без правни последици. Изискуемостта на кредита би настъпила в
хода на делото, което обстоятелство обаче също е без правно значение, тъй като сключеният
между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Установява се
от приетата по делото ССч.Е, че действителният размер на ГПР по кредита е 699,59
процента, като по кредита няма платени суми. От последното се извежда неоснователност
на възражението за прихващане.
Съдът приема, че с договорените допълнителни вземания за неустойка, които
представляват по същество скрито възнаграждение за кредитора, са нарушени разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, поради което договорът е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК.
Разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, предвижда, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване
е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В разглежданата хипотеза потребителят е поел задължение за заплащане на
неустойки, които съществено са оскъпили ползвания от него паричен ресурс. Същите, както
бе вече изтъкнато, по своето естество представляват скрита възнаградителна лихва, водеща
до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него такси и неустойки заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел
е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически
по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето
защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че
разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще
надвишат 50 процента на годишна база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че
дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, което е достатъчно само по себе си за прогласяване
недействителността на договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение.
При това положени, и предвид установеното по делото – че по кредита не са налице
плащания, в полза на ищеца по насрещния иск следва да присъди сумата от 800 лева –
непогасена главница.
Разноските по насрещния иск, следа да се разпределят пропорционално на уважена и
3
отхвърлената част. Ищецът по насрещния иск има право на разноски за държавна такса в
размер на 50 лева – по иска за главницата. Сторените разноски за юрисконсулт съдът
определя на 200 лева, с оглед фактическата и правна сложност на делото, а за експертиза
разноските възлизат на 250 лева, т.е. от сумата от общо 450 лева, ищецът по насрещния иск
има правно на 397 лева, а като към тях се добави и държавната такса разноските възлизат на
447 лева.
Процесуалния представил на ответника има право на разноски за защита по
насрещната искова претенция, при условията на чл. 38 от ЗА, в размер на 35,33 лева,
разноски за експертиза не са сторени.
Така мотивиран, РС-Пловдив
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по предявен иск на
Й. Б. В., ЕГН ********** против „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, че неустоечната клауза
- чл. 6.2 от сключения между страните договор за потребителски заем/кредит № **** от
***** г. е неравноправна (нищожна).
ОСЪЖДА по предявения насрещен иск Й. Б. В., ЕГН ********** да заплати на
„Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* сумата от 800 (осемстотин) лева – главница по сключения
между страните договор за потребителски заем/кредит № **** от **** г., ведно със
законната лихва считано от **** г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ насрещният иск на „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* против Й. Б. В.,
ЕГН ********** за осъждането на ответницата по насрещния иск да заплати на ищеца по
този иск сумата от 106,80 (сто и шест лева и 80 ст.) лева – възнаградителна лихва за периода
от 24.08.2021 г. до 24.11.2021 г. по договор за потребителски заем/кредит № **** от **** г.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Й. Б. В., ЕГН
********** сумата от 50 (петдесет) лева – държавна такса по главния иск, както и да
заплати на основание чл. 38 ЗА сумата от 335, 33 (триста тридесет и пет лева и 33 ст.) лева
на адв. С. К. Н., ЕГН ********** за осъществената в полза на Й. Б. В. правна защита и
съдействие по главния и насрещните искове.
ОСЪЖДА Й. Б. В., ЕГН ********** да заплати на „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********
сумата от 447 ( четиристотин четиридесет и седем ) лева – разноски по насрещния иск.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-
Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п./_________________
4